Стилиян Чилингиров - премълчаният летописец

07.02.2016 | автор:  Румяна Пенчева

Предговор на Румяна Пенчева към първия том на неговите спомени

Стилиян Чилингиров – летописец на българската културна история

Едва ли има друг български културен деятел, който толкова автентично, подробно и с удивително чувство за историчност да e документирал своите впечатления за съвременници и събитията, на които е бил свидетел, като Стилиян Чилингиров. Съхранени са десетки тетрадки от по няколко стотин страници с негови дневници, онасловени „Моите делници”, и почти още толкова страници с мемоарите на писателя. Обемът не нараства от излишни битови подробности, напротив, Чилингиров ни е лишил от възможността да разберем в житейски план какви събития са сполетявали него и семейството му. Но пък ни е дал една широка панорама на случващото се в обществения и културния живот не само в столицата, но и в национален мащаб.

Интригуващи са наблюденията му върху литературни приятелства, обществени и писателски кавги, успехи и провали на книги и автори, за конкретни личности. Чилингиров не спестява и оценки за случващото се. И най-важното – той се стреми към обективна характеристика на събитията, поставя ги в контекста на цялостния интелектуален живот, не разкрасява или омаловажава фактите.

Точно тези качества правят и спомените, и дневниците му, документи, на които може да се вярва, които могат да бъдат надежден източник на сведения за културната ни история от първите четири десетилетия на ХХ в. Трябва да признаем, че тя все още не е написана, а само частично документирана[1]. В разговор с Владимир Русалиев[2] по повод спомените си, Чилингиров казва: Аз се затворих в тази стоя и работих тъй, както никога друг път. А в дневника си отбелязва: Така, както предлагам спомените си, приличат на блок от руда. От тях не е очистено всичко, което трябва да отпадне. Това оставям на бъдещето.[3]

Дневниците на Чилингиров не са публикувани. Някои от тях са преписани на пишеща машина от неговия син Добромир, но по-голяма част са в ръкопис. Почеркът на Чилингиров дори в ранните му години е твърде нечетлив, а след четирите инсулта, които преживява през 50-те години, става още по-труден за разчитане. Но това не бива да е основание за литературните изследователи да ги пренебрегват още дълго време.

Няколко думи за биографията на Стилиян Хаджидобрев Чилингиров. Роден е в Шумен през 1881 г. Завършва Педагогическото училище в родния си град, но и помага в обущарската работилница на баща си, работи в местната тютюнева фабрика, труди се като продавач в деликатесен магазин, в кланица. През 1900 г. се записва да учи педагогия с философия и литературна история в Софийския университет. Заради добрите резултати, които показва по време на следването, министърът на просвещението проф. Иван Шишманов го изпраща да специализира в Германия. Учителства, но започва и да се проявява на политическата сцена – става секретар на Прогресивно-либералната партия и главен редактор на нейния печатен орган в-к „България“. Избран е през 1911 г. за народен представител на Преславска околия в ХV ОНС. От 1913 г. до 1922 г. последователно заема длъжностите главен библиотекар, поддиректор и директор на Народната библиотека. За кратко е директор на Етнографския музей.

След честването на неговата петдесетгодишнина и тридесет и пет години литературна дейност през 1932 г. Чилингиров е уволнен от служба и в знак на протест връща всичките си ордени и отличия. Чилингиров е и един от учредителите на Съюза на българските писатели през 1913 г., а от 1941 до 1944 г. е негов председател; не по-малка е заслугата му в читалищното дело – по същото време е и председател на Върховния читалищен съюз. Фундаментален негов труд, който не е преиздаден до днес, е „Българските читалища преди Освобождението. Принос към историята на българското Възраждане“, излязла през 1931 г. в 683 страници.

Автор е на разкази, романи, очерци, пътеписи, драми, поезия – за деца и възрастни, мемоари, трудове за изкуство, политика, библиография, педагогика и още, и още… – с неговото име излизат почти 100 заглавия в самостоятелни издания, над 1500 статии в сборници и периодичния печат, изнася над 800 сказки, прави картотека с над 200 000 фиша…

Идва 9 септември 1944 г. Първият „Списък на фашистката литература, подлежаща на изземване, съгласно ХІІ постановление на Министерския съвет от 6 октомврий 1944 год.“ включва два труда на Чилингиров – „Поморавия по сръбски свидетелства“ (2 изд., Скопие, 1942) и „През Македония“ (1942).

Въз основа на  Заповед № 48 на Министерския съвет от 15 февруари 1952 г. още две негови книги са обявени извън закона– „Какво е дал българинът на другите народи“ (1941), и „Сърбите и ние“ (1930) – влизат в „І списък на фашистка, упадъчна, религиозна, опортюнистическа, реакционна и малоценна литература“, в заповедта се казва, че подлежат на изземване книгите, които са издадени през периода 1923–1944 и 1944–1951 г. Настъпват тежки години за вече не съвсем младия писател. Издателствата не публикуват новите му ръкописи, не преиздават и безспорни от идеологическа гледна точка текстове на заклеймения писател.  

В архива на Добромир Чилингиров (син на писателя), който се съхранява в Централния държавен архив – фонд 1477 К – има папчица с чернови на писма на писателя до Вълко Червенков, по това време министър-председател на България. В тези писма писателят моли държавника да му бъдат върнати вилни имоти, които са му несправедливо отнети по Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост, по-известен като „национализация“. Покрай имотните неволи Чилингиров споменава на Червенков, че има готови за отпечатване ръкописи.

В края на 40-те и началото на 50-те години директор на Института за литература е Людмил Стоянов, който не без одобрението на висшите инстанции поощрява възрастните писатели да напишат спомени, да предадат в института ръкописи, снимки и кореспонденция, и въобще всичко, което е свързано с литературната история и писателските архиви. Изд. „Български писател“ с готовност попълва празнините в културната ни памет – излизат „Спомени весели и невесели за български писатели“ на Константин Гълъбов, „Срещи и разговори“ на Стефан Попвасилев, „Минали дни“ на Александър Божинов, „Житейски и литературни спомени“ на Малчо Николов, Петко Тихолов издава книгите си за Николай Райнов, Елин Пелин и Николай Лилиев и др.

Така през 1953 г. излиза споменната книга на Стилиян Чилингиров „Иван Вазов от близо и далеч” в твърде малък тираж – едва 4 100 екземпляра. В кратичкия си предговор – едва половин страничка – Чилингиров пише:

 В предадените тук откъси няма нито сянка от житейска или художествена измислица. Всичко е дадено така, както си е било в действителност. Не са измислени или нагласени и разговорите... в тия спомени авторът не на едно място примесва и своята личност, противно на схващанията на мнозина, че тоя, който спомня, трябва да мълчи винаги за себе си, сиреч да бъде една мъртва и безстрастна вещ, която само тъпо наблюдава и мъртво описва. С други думи, мъртвец да говори за жив човек, а не обратното. Да се мисли така, значи да се отрича изобщо споменът, който е резултат именно от живото отношение между живи хора...

 Образът на Вазов, който изгражда Чилингиров, наистина е жив, виждаме го като човек, липсва онзи ореол, който задължително се поставя, когато се говори и пише за него. Това не е принизяване, а сполучлив опит да надникнем заедно с мемоариста зад фасадата, зад официално налагания образ на Патриарха на българската литература, и приносен щрих към психографията на Вазов.

Публикуването на книгата е предшествано от писмо, в което Чилингиров ясно заявява творческите си  намерения.

До редакционния комитет при издателство „Български писател” – 28.6.1952 г.

... Спомените ми за Вазова, които биха могли да запълнят една книга от 200–250 страници[4]... представляват известни характерни епизоди от дружбата ни през последните му години. Към тях са притурени и страници от изучаванията ми върху неговото творчество, които приживе той напълно е одобрявал. Всичко казано от мене е подкрепено с факти и документи. Така изложението ми разбулва Вазова, преди всичко, като човек. Смятам, че четецът ще може да го почувства не само като творческа личност, но и като личност на всекидневието. Да го почувства и като физическа фигура – обрисувана и по ръст, и по ход, и по особеност на говор. По тоя начин поколенията, които не го познават, ще го видят като жив човек.

Поне аз така мисля.

Същият или почти същият характер имат и спомените ми за Антон Страшимиров[5]. И те представляват нещо като потпури от лични спомени и наблюдения, както и от бегла характеристика на творчеството му. По тоя начин се избягва досадата от еднообразието.

Но аз по бих предпочел да видя под печат, ведно с написаното от мене за Страшимирова и това, което съм написал за кръга на „Мисъл”: Пенчо Славейков, Алеко Константинов, д-р К. Кръстев, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров.

Веднага не мога да представя машинописа си, защото всичките си спомени за български писатели изпратих в с. Курило от страх да не бъдат унищожени от евентуални вражески въздушни нападения...

Във всичките си спомени не съм влагал никаква тенденция, освен една: да бъдат хубаво, вярно написани и добре мотивирани....

  Чилингиров има готовност да направи поредица от литературни портрети за писатели, с които е имал контакти през дългия си живот на писател и обществен деец. Книгата за Иван Вазов предизвиква интереса на Людмил Стоянов – директор на Института за литература, най-вече заради документите от личния архив на мемоариста, които са поместени в книгата. Рядко писателите организират добре архивите си, но Чилингиров пази писма, ръкописи – свои и чужди, отзиви, направил е своя картотека с публикации по различни теми. Директорът на скоро създадения институт съобразява, че богатия му архив ще запълни много празнини в литературната ни история. Изпраща писмо до Чилингиров, което по чудо не е запазено, но имаме в ръкопис отговора на писателя.

ДРУГАРЮ ДИРЕКТОР,

Получих писмото Ви от 1 юлий, т.г., под № 168. понеже ценя вашето начинание, затова и пазя архивните материали, на които съм притежател, като очите си, и които още не съм използвал напълно. Притежавам обаче такива не само от Вазова, но и от още петдесетина други наши и чужди писатели. Да дам ли безвъзмездно и тях?

Цял живот само подарявах и подарявах. Подарих трийсет и три години от живота си на читалищното дело, гордост на съвременна България, написах му историята[6], но то защо? – за да бъда обявен враг на читалището у нас[7]. И от 1933 година живея като птиците небесни. Живея и сега така, макар да съм сломен от тежка болест. Няма ли поне някой от колегите, който да оцени важността на живота ми не за обществото, а за самия мене и то след като съм дал петдесет и пет години на българската литература и наука? Да му даде стойността на един книжен документ, да го сравни с една коректура? Или моят живот, моето дело са нищо за българските академици и писатели?

Документите пазих, пазя и ще ги пазя винаги, освен ако някоя вражеска бомба не им прочете последното упокой, или простаци не ги унищожат.

София, 4.7.1953 г. С уважение: Л. Стоянов

 Следва резолюция – Да му се пише писмо, че всички документи за Вазов, за други наши и чужди писатели, които би предоставил на Института, ще бъдат заплатени по специална оценка[8].

Чилингиров предава срещу заплащане на Литературния архив на БАН няколко копия от литературните портрети на писатели, малка част от белетристичното си наследство, кореспонденция. 

В архива на издателство „Български писател” откриваме Протокол  № 5 от 16.VІ.1954 г. на художествения съвет – директор Станимир Лилянов, гл. ред. Светослав Минков, зам гл. ред. Емил Манов, Ангел Каралийчев, Божидар Божилов, Георги Цанев, Иван Бурин, Илия Волен, Людмил Стоянов, Тихомир Тихов, Цв. Минков.

… точка V – приемат се за работа следните мемоарни книги:

1.                      Стилиян Чилингиров спомени за писателите около кръга „Мисъл“.

2.                      Спомени на Петър Нейков.

Въпросът за издаването на тези две книги ще се реши след като се прецени резултатът от съвместната работа на автора и редактора[9].

По бележките върху ръкописите, отхвърления предговор на Чилингиров, по редакторските бележки на Емил Стефанов, Светослав Минков и Владимир Василев, можем да съдим, че съвместната работа на редакторския екип и автора не е вървяла съвсем гладко, че Чилингиров е направил много компромиси и отстъпки пред поставените от издателството условия.

Две години по-късно, в края на декември 1955 г., читателите се срещат със следващата споменна книга: „Моите съвременници”. Тя също е в скромен тираж – 5000 бр., тук дори липсва предговор. Чилингиров разказва спомени, които в много случаи са подкрепени и с автентични документи – писма, статии – за 14 литературни дейци.

Съвсем в съгласие с обществено-политическата ситуация в страната първият мемоар-портрет е на Димитър Благоев, когото днес приемаме като политик и публицист. Но този реверанс към политическия деец не накърнява достойнствата на книгата. Но се забелязва отсъствието на предговор – нито от автора, нито от свидетел-съвременник на същите събития или пък от литературен критик. В огромния архив на Стилиян Чилингиров[10], който се съхранява в ДАА, откриваме в ръкопис предговора му към „Моите съвременници”[11], където авторът заявява намерението си спомените му за излязат в няколко тома. Ето какъв е бил оригиналният замисъл на Чилингиров:

... Не е спазена и еднаквостта при спомените на обем. На едни писатели са посветени цели печатни коли, а на други едва няколко страници. То е, не защото е давано предпочитание на един пред друг, а защото такива са спомените. С едни от нашите именитости писачът е живял по-дълго и по-близко, а с други се е само познавал  или пък само ги е виждал. Но всички, ако и с по няколко реда, са очертани в тяхната интимна или обществена среда, за да се почувства чрез спомена и атмосферата, която са дишали през целия си живот.

Спомените ще бъдат съсредоточени около една обединяваща личност, така както е било в действителност. Или една ще изпъква над останалите. В настоящия том тази обединяваща личност е Иван Вазов. В следния ще бъде Пенчо Славейков.

Накрай нека да забележа, че спомените не са писани в една строга последователност от време и то не за всички, а и за един и същи автор дори. Помежду им често пъти лежи един промеждутък от месеци, и години дори, да не кажа десетилетия. Оттам и тяхната несъгласуваност по големина, характери, та и по настроение. Би могло да се премахне лесно този недостатък, ако писачът не беше го взел за достойнство. Така той ги смята за по-интересни, както по-интересна става всяка личност, която я срещаме в различни времена и в различни настроения.

Тази книга няма следващо издание и малко хора я познават. Но тези, които са имали възможността да я прочетат, със сигурност са си задали въпроса кое е общото между Димитър Благоев, проф. Иван Шишманов, Пенчо Славейков, Т. Г. Влайков, Стефан Минчев, Подвързачов и останалите. Едва сега бихме категорично да кажем – нищо, или може би – малко. Защото редакторът, в случая не върши само редакторска работа, но и изпълнява ролята на цензор. И прави един механичен подбор от имена, отдалечавайки се от замисъла на мемоариста. И тази е причината да липсват имената на Елин Пелин, Стоян Михайловски, Константин Величков и др. – именно тези, които очертават близкия кръг около Иван Вазов. А споменът за проф. Иван Шишманов е безобразно осакатен с почти половината от обема на писателския ръкопис.[12]

Сравнявайки публикуваните спомени в книгата и ръкописите им, веднага се забелязва, че не само отделни пасажи липсват, но и цели страници и глави. Ако това се правеше по чисто редакторски съображения – прекомерно голям обем или повторения, това не би било повод за укор. Но тук става въпрос, че липсват политически неудобните пристрастия на писателите или на самия Чилингиров, че са премахнати с едно задраскване неблаговидни черти и постъпки на първенците в литературата ни. Въобще всички онези неща, които ги правят да изглеждат не като икони, а като хора. Ето как Чилингиров вижда работата си като мемоарист:

... Ето, тоя творчески дух трябва да съпътства и спомена. Дадените факти и обстоятелства трябва да бъдат предадени така, че като бъде запазена тяхната достоверност, да добият в същото време и характер на художествена измислица. По тоя начин да се наложи на читателя и като знание, и като преживелица. Той трябва да бъде уверен, че това което му се разправя е било действително и в същото време да представя тази действителност като художествен комплекс. Не се ли постигне това, ще имаме само протоколно изложение на предаваните спомени, които могат в най-щастлив случай да се запомнят от четеца, но не и да се узнаят, сиреч, да се знаят, без да се проникне в тях. Да имат значението на документ, а не на литературно произведение.

Единственият отзив, който излиза за мемоарната книга е на младия тогава литературен критик Жельо Авджиев във в-к „Литературен фронт“ от 16 януари 1956 г. В него се казват малко хубави неща за книгата – обвинява в субективизъм Чилингиров при изобразяването  на характерите, политическите пристрастия и творческо развитие на писателите. Друго обвинение е, че говори твърде много за себе си (това, което Ч. обяснява в предговора си към спомените за Вазов), че вмъква прекалено много цитати от известни вече текстове. Но пък хвали автора за добрия диалог, добрата композиция и публикуваните неизвестни писма. Ето фрагмент от текста:

При отделни случаи в спомените на Ч. се долавят нотки на съвсем лично, субективно отношение. Сам той е участвал в литературния живот, имал е също така близки, приятелски отношения с отделните свои съвременници – писатели, бил е хвален или критикуван и отричан от тях. Затова и в спомените си не успява да се освободи от наследените тясно лични настроения, огорчения, оценки... Следва и помирителен финал: Когато говорим за всички тези увлечения на Чилингиров не бива да се мисли, че в спомените си той може и трябва да бъде някакъв безразличен регистратор и разказвач. Спомените не могат да не носят почерка на автора, лично-субективно отношение и оценка. Не може да не се спомене и за собствената литературна дейност, за отделни произведения и т.н. при Чилингиров обаче личи, че той е попреминал в отделни случаи общоприетата граница. „Моите съвременници” въпреки пропуските и недостатъците, е една полезна и навременна книга.

По-нататъшните усилия на Чилингиров да публикува следващият том „Между малки и големи” и да прибави още имена към панорамата на българската литературна история – Елин Пелин, Ст. Л. Костов, Михалаки Георгиев, д-р К. Кръстев, Стоян Михайловски, Стамен Панчев и др. – остават без резултат. Без да е пресилено, можем да твърдим, че спомените на Стилиян Чилингиров са „литература от чекмеджето”, подложени на строга цензура, на явно пренебрежение и отхвърляне от партийно дисциплинирани редактори, тези ръкописи са забранени и забравени в продължение на няколко десетилетия.

В настоящото допълнено издание са възстановени текстовете по оригиналните ръкописи и с редакторските бележки на Стилиян Чилингиров. Запазен е стила, езика и правописа на документите; където има съкращения или неразчетени думи са поставени квадратни скоби. Бележките под линия са направени, за да улеснят неспециалистите и по-младите хора в разбирането на текста. Зачетено е желанието на писателя спомените му да бъдат придружени със снимки, много от които се публикуват за първи път .

Ще завърша с думите на писателя: "Аз съм на преклонна възраст. Не се знае колко още ми остава да живея. Съкровеното ми желание да видя издадени съчиненията си и докато съм жив да се порадвам както аз, така и нашия народ, за когото повече от половин век съм работил."