Верникът и Неверникът

23.02.2016

Трета част от романа на Васил Пекунов

 

3.

Верникът се появи на другия ден по обед. Яздеше изправен върху породистия си жребец и се озърташе. Изглеждаше хубавец над хубавците така.

Неверникът го мярна с крайчеца на окото си, извърна се, както си беше клекнал, взе да му се любува. Взря се по-внимателно, лицето му просия. Изостави работата си, завтече се да го посрещне. Тялото му сякаш танцуваше, докато ситнеше към гостенина си. Очите му блестяха с някаква младежка светлозарност, каквато Верникът не бе забелязал при първата им среща вчера.

- Добре дошъл, гостенино – поздрави старецът на езика на Верника и дълбоко се поклони. Очите му искряха. – Виждам, че си решил поне да опиташ да помириш службата със сърцето си.

- Ще ми дадеш ли мляко? – скочи от коня си Верникът. Направи го леко, ловко, като истински газия на падишаха.

- Много мъдро си сторил – нареждаше радостно старецът, а очите му светеха. – Опитай, опитай. Службата няма никаква надежда, ако ще се преборва със сърцето ти. Нищо не може да се изправи срещу човешкото сърце. Защо тогава да си съсипваш службата? А млечице имам, може ли да нямам!

Верникът го слушаше, вадеше от вързаната за седлото торба хляб, лук и друго за ядене, подаваше ги на Неверника. Той пък машинално ги поемаше с едната си ръка и ги притискаше към гърдите си.

- Сиренето от тебе.

- И сиренце имам, може ли да нямам!

Неверникът влезе в колибата си и веднага се върна с изпипана мераклийски синия. Всичката храна на гостенина му бе отгоре. Сложи синията пред мястото му от вчера, върна се обратно за млякото и сиренето.

Верникът стоеше до коня си и го наблюдаваше. Красивото му лице бе ведро, спокойно, замислено.

- Ела да ти полея.

Агата послушно тръгна след домакина си към съдината с водата.

- Къде ловувате? Сигурно е много наблизо?

Верникът осъзна деликатността на стареца, но тя не го жегна. Просто я отбеляза. Доизми се, обърса се с чистия пешкир. После дълго пи вода от кратуната.

- Не е близо – отвърна. И добави: - Слугите ми не знаят, че съм минал насам. Нито пък местните ловци.

- Колцина сте? – попита Неверникът.

- Петима.

- Че за какво им е да знаят!

Верникът осъзна, че старецът създава някаква взаимност, някаква своеобразна интимност между тях, но и това не го жегна. Бе спал неспокойно, плитко, но се събуди на разсъмване с усещането, че бе сторил добре, като избяга от скуката точно по тия места. Твърдо реши да си свърши работата, но и да разбере, каквото може, от онзи отшелник горе, да извлече от него всичко полезно за себе си. И му олекна. Цял ден досега се чувстваше много добре.

 

 

- Вкусно - обади се старецът, като преполовиха обяда си.

Беше благодарен на Верника, че е разнообразил всекидневната му храна. Ядеше с апетит, бързо, но с малки хапки, тихо, прибрано.

Верникът не каза нищо и довършиха в мълчание. Неверникът понечи да занесе някои неща обратно в торбата на госта си, но онзи направи властен жест и той вдигна всичко направо със синията, прибра се вътре, пошета минута-две и бързо се върна. Седна на пънчето си, без да поиска разрешение.

- Как се разбирахте с попа? – попита изведнъж Верникът и леко се усмихна. Личеше му, че е на кеф. – С оня, дето е увиснал лани на въжето?

- Бог да го прости – избъбри Неверникът, но не се прекръсти. – Чудо човек беше, твърд. Два пъти се качи чак дотук.

- Не те ли прокле като магьосник?

Верникът аха да се засмее, ала все още се сдържаше.

- Щяло му се е отпърво – продължи Неверникът. – Без малко и да ме анатемоса, ама селяните му обадили, че имам икони, та ми се размина. – Неверникът весело прихна на спомените си. – Бог да го прости – повтори високо и се прекръсти. – А после го засецка кръстът, пък и други болежки имаше. Два пъти дойде да го оправям. Погаждахме се накрая, преди да погине за вярата си. Изправен го обесиха, нищо не го мъчеше.

Верникът изпъна крака, облегна се на стената на колибата.

- Размисляш ли? – запита.

- И аз си рекох, че не си дошъл да се интересуваш как сме я карали с попа, Бог да го прости.

Неверникът сплете пръсти в скута си, млъкна.

- Размисляш ли? – повтори Верникът. Тонът му бе абсолютно равен.

- Размислям, много размислям.

- Цяло село ни гледа – каза Верникът.

- Цяло село ни гледа – кимна Неверникът. – Затова и размислям.

- Е?

- Бих искал да знам как виждаш живота ми, ако се откажа от думите си и приема. Петимен съм да науча ти какво си измислил.

Верникът извърна глава, спогледаха се.

- Днес не си толкова сербез като вчера.

- И вчера не бях сербез. Откровеността не е сербезлък.

- Тъй да е – кимна Верникът. – Ето как виждам нещата – заговори бавно. – Ще слезеш долу в селото, ще се покиснеш във вряла вода, ще се изкъпеш. Ще събера селото и ще кажеш високо пред всички: “Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият Пророк.” Ще си сложиш чалма и ще се настаниш да живееш тая година при ходжата. Ще му помагаш, ще изучаваш Корана и Сунната*, ще се молите заедно, ще навлизаш в мъдростта на правата вяра. Всички ще те уважават. А после можеш да се преместиш я в някой град, я и в Големия град, да използваш способностите си за прослава на Милостивия и Всемогъщия. Ако пожелаеш, ще живееш при мен.

- Благодаря за поканата, ага – обади се Неверникът.

- Грешиш, когато казваш, че искам да разбия насила ключалката на душата ти – продължи Верникът. – Душата ти сама ще се отключи и ще излезе на светло, щом усети светлината на Милосърдния. Всичко ще е лесно и просто. Ще доживееш дълбоки старини сред почит и слава.

- Амин – каза Неверникът.

- Милостив е Бог, ще приеме и теб до сърцето си – завърши Верникът.

- Харесва ми, както го описа – закима Неверникът, а очите му пак заблестяха от оная, чистата радост.

Този път обаче дълбоко в зениците играеха и весели пламъчета. Само че Верникът гледаше към дивната букова гора и не забелязваше.  

 

                                                                              ***

 

- Ще ти кажа нещо за благодарност заради добрите думи – проговори мелодично Неверникът; гласът му сякаш пееше. – Има една хубава жена в друг голям град. Много хубава жена, засмяна, с приветлив нрав. Още не е стара, но животът й не е тръгнал на добре с мъжете, останала е сама. Живее в дома на баща си, помага на майка си. Върнала се е при тях, но ти не знаеш кой е този голям град.

Верникът си седеше на пънчето, без да помръдне, и правеше невероятни усилия да изглежда спокоен, да не се наведе напред, да не скочи, да не се заразхожда напред-назад пред колибата.

- Страхотна сила те е теглила към тази жена, ефенди. Същата сила е тя, която те потегли и към моята милост. Ама сега си помъдрял, послуша я и дойде да се видим, да похортуваме, да решим едно-друго. Преди години обаче си бил по-зелен, не си се вслушал в силата. И си сгрешил.

Верникът шумно преглътна. Знаеше какво ще чуе.

- Понеже тя можеше да ти роди син – рече благозвучно Неверникът.

Верникът затвори очи. Не се чуваше как диша дори.

- И още може да ти роди, синко – добави радостно старецът. – Стига само да го поискаш.

Верникът скочи като ужилен, втренчи се в Неверника с пламнал взор и забеляза, че този път, за разлика от вчера, се забавлява събеседникът му. Забавляваше се щедро, открито, с присъщата му ведрост. В сърцето му нямаше нито капка недобро чувство, нито капка обърната със задна дата някаква такава отмъстителност, камо ли пък злорадство или гавра. Забавляваше се, както се забавляват децата.

Верникът побесня от яд, от гняв тъкмо заради това. Кой знае защо се усети и дълбоко унизен, унизен до най-интимните дебри на съществото си. А унижението бързо пораждаше лоши помисли и още по-лоши тъмни желания. Проклетият гяурин си играеше с него, оскърбяваше го, играеше си с търпението и жалостивостта му. Внезапно му се прищя да замахне, да го стисне за тънката шия, да чуе как оня ще захрипти в ръцете му. Изпита неподправена, почти непреодолима жажда за мъст, за разплата. Яростта му копнееше да убива – начаса, бавно, жестоко.

А срамът дойде отведнъж, някак от само себе си.

 

 

- Срамота е – кимна от мястото си Неверникът. – Ако някой следва да е унизен, по-редно е да съм аз. Не мислиш ли? Идваш тук, без да съм те поканил, срещаш гостоприемството ми, виждаш добронамереността ми, усещаш откритото ми сърце, пожелаваш да приема твоята вяра, без да се интересуваш какво казва душата ми, а на туй отгоре и кипваш, задето ми е забавен начинът, по който Животът си играе с всинца ни, с теб също.

Старецът почеса челото си, понамръщи се.

- Вчера ти рекох нещо за дъщерите ти, днес ще ти кажа още. Нямаш още търпение, само се лъжеш, че имаш. Гневът ти не изтрая и пак изпревари разсъдъка ти. А дъщерите ти Бог ти ги е дал да се учиш на търпение. На дълго търпение, на истинско търпение, само че ти още не си му благодарил за този изпит. Въобще никога не си бил на “ти” с Бога, макар че си мислиш обратното. Вземал си присърце повече ятагана и пушкалата, нежели Бога. Странно е, понеже ти не обичаш да убиваш, кръвта те отвращава, дори те плаши понякога. Както и да е. Когато усетиш ищах да благодариш Богу за изпитанието с дъщерите ти, тогава вече ще си се научил на търпение. Тогава вече можеш и да ме помолиш да ти обадя как се казва оня голям град с двукатната къща на края му.

- Явно в нрава ти е да си играеш с огъня - рече глухо Верникът. - Ще ида да се помоля.

Отиде при водата, пак се изми добре, върна се при коня си, взе си молитвеното килимче, отдалечи се към гората отгоре, коленичи с лице на юг, към Мека, падна ничком и се замоли на Бога:

В името на Аллах, Милостивия и Милосърдния.

Слава на Аллах, Повелителя на всички светове,

Милостивия и Милосърдния,

Владетеля на Съдния ден,

На Теб единствено се покланяме ние и Теб единствено призоваваме ние за помощ.

Води ни по правия път,

Пътя на онези, които Ти си благословил, не пътя на навлеклите върху себе си Твоето недоволство и на заблудените.

Верникът се молеше за трети път днес. Оставаха му молитвата по залез слънце и нощната.

 

 

Неверникът остана на пънчето си, скръсти молитвено ръце и тихо, привично занарежда с отворени очи:

Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име;

да дойде Твоето царство; да  бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята;

            насъщния ни хляб дай ни днес;

и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си;

и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин.

Неверникът се молеше за втори път днес, и то по изключение. Иначе се молеше сутрин, като се измиеше, и вечер, преди да заспи.

 

 

Верникът скоро се върна и мълком седна на мястото си.

- Да поговорим за насилието, приятелю – отпочна полека Неверникът. – Всички писания са много праведни. Казват, и вашето Писание е такова. Така и не научих добре арабски, но са ми чели от него. Твърде мъдро Писание е, благоговееш, докато слушаш.

- Това е Словото на Бога, дарено на великия му Пророк – уточни сухо Верникът.

- Точно така пише в Писанието ти. И останалите писания са истинни. Всички хора вярват, че идват от Бога им. Сигурно е тъй.

- Не е.

- Случва се обаче писанията на едно място да казват едно, а на друго място – тъкмо обратното. Често се случва да си противоречат за това или онова. В моето Писание това го има. И в твоето Писание го има. А изобщо пък не ми се приказва как си противоречат писанията помежду си. Всички нали са от Бога обаче. Излиза, че Бог си противоречи.

- Бог е един и има едно-единствено Слово, което не си противоречи никъде в моето Божие Писание.

- Ти си газия на своята вяра, смел, справедлив, но и милостив газия. Ама се съмнявам, че познаваш добре Писанието си, както почти всички хора по земята не познават добре писанията си. И аз не правя кой знае какво изключение. Ще ти река нещо от твоето Писание, което съм запомнил добре. Там Бог казва, че не той е този, който управлява неверниците. Казва още, че той без съмнение не сочи Правия път на народ от неправедници. А той е един, друг Бог няма. Така пише в неговото собствено Писание. Че кой тогава ще сочи Правия път на неверниците? А на всички неправедници?

- И как разплиташ ти тези уж противоречия? – попита без ехидство Верникът.

- И още нещо – продължи Неверникът, сякаш пак не бе чул нищо. – На друго място Бог препоръчва на такива като тебе да не се опечаляват заради такива като мене, заради “народа от неверници”, понеже, мисля си, нали не сме на Правия път. А на трето пък място ви нарежда да не се примирявате с неверниците и да водите велика борба срещу тях с Писанието ви.

- Именно! За да влезете в Правия път!

- Тъй, тъй – кимна Неверникът. – Но същият този Бог призовава “удостоените с Книга”, тоест с Писание, да прилагат в живота си предписанията на собственото си Писание, иначе “дотогава няма да стъпят” на Правия път. Така пише, но ти вероятно не помниш.

- Щеше да говориш за насилието – рече Верникът.

Така и не се разбра помни ли петата сура от неговото Писание, наречена Трапезата.

- Че аз нали за насилието говоря! – стрелна го с очи Неверникът. – В моето Писание също е пълно с противоречия. Та се замислям, че човешки мерак се е намесвал в Божието Слово. Човешка ръка ще трябва да е пипала, и то не само като преписвач. Така допускам. Затова, видя ли противоречие, питам сърцето си. Понякога не го виждам, само го усещам противоречието. И пак питам сърцето си. И то ми отговаря кое е от Бога, а кое е от човеците с техните суети и мераци. Може и да греша от време на време, но вярвам безусловно на сърцето си. И сега то ми казва, че вършиш насилие. И миналите години си го вършил, вършиш го и сега. Нито една моя дума в момента не е изненада за теб. Твоето сърце не е измежду сърцата, които не чувстват кое е насилие. Правиш го, понеже приемаш, че е редно според Писанието ти, но на сърцето ти не му е сгодно и леко. Ще ти се да ме вкараш в правия, както го разбирате вие, път, ама да не е насила. А усещаш, че няма как да не е насила. Пък и опитът ти те е научил само на едно: тия неща стават насила.

Неверникът стана и пи вода от кратунката. Пак седна.

- Със или без жестокости, но насила. И защо ви е, да ви пита човек! Всяка богоугодна промяна се извършва като естествен процес. Всяко насилие разрушава формата, общата форма на света, създадена тъкмо от Бога. Всяко насилие нарушава общата хармония на Божията форма. Толкова ли е сложно да се разбере…

Неверникът се ослуша, кимна, но не сподели какво е чул.

- Нито едно истински красиво нещо на света, откакто свят светува, не е станало насила. Всичко красиво, докрай красиво, се създава от само себе си. Без изключение, всичко. А какво да говорим за насилието над вярата, за насилието над душата… Да. Едно време са наричали тълкувателите на Бога “избран съд”. Точният израз дори е “избрана ваза”. Красиво, нали? Бог избира красива ваза, в която налива мъдростта, която би могла да го тълкува. Аз обаче мисля, че не само тълкувателите, жреците, оракулите, свещенослужителите са избрани съдове. Всеки човек е красива ваза, в която Бог е побрал неповторимостта на този човек. А ти насилваш душата ми, душата на един такъв неповторим човек. А душата ми е сътворена от Божия дух, тя е част от Божия дух, носи го винаги в себе си. И ти насилваш самия Божи дух, самия Бог, като насилваш душата ми. Тъй. Затова сърцето ми се моли за теб, понеже си дошъл да извършиш дело, което не е правоверно. Затова сърцето ми се моли за сърцето ти, което дълбоко в себе си знае и страда.

Неверникът отново кимна едва забележимо. Въздъхна, разтърка с шепи лицето си.

- Аз служа на Бога и затова не разрушавам никаква Божия форма – произнесе високо и уверено Верникът. – Да, не искам да върша насилие, но на сърцето ми е леко, ако се наложи да го сторя. И насилието е красиво за мен, защото е в служба на правата вяра. То е и моят пряк път към рая.

- Ти вярваш на твоето Писание, което те праща в рая, ако насилиш Божия дух у мен – усмихна се старецът. – Праща те и ако не успееш, а насилиш само тялото ми и главата ми хвръкне. Добре си си ти. Моето Писание ме праща в рая само ако не се съглася да насилиш Божия дух в мен и подложа глава под ятагана ти. Излиза, че пак ще се срещнем двамата, само че в рая.

Верникът гръмко се смееше.

- Виж, за това не съм се сещал – рече на пресекулки.

- Може пък там да станем приятели – промърмори Неверникът.

Смехът отсреща секна.

- Неверниците не попадат в рая – студено отвърна Верникът.

 

                                                                              ***

 

- Много кръв се проля през тези повече от хиляда и шестстотин години – замислено се обади Неверникът. – Много кръв се проля и заради моята вяра, затова вероятно и се срещаме с теб, гостенино. Ала виждам, ти не вярваш на думите ми. Или се умори от приказки? Пък и път те чака до бивака ви…

- Говори си, нали съм ти на гости – рече Верникът, а Неверникът се почуди шегува ли се този път или не.

- Добър гостенин си ти – произнесе предпазливо и се усмихна. - Слушал съм разни легенди, докато странствах – продължи с мелодичния си глас. – Четох някои жития, поучения, похвални слова, докато бях в манастира. Отпърво, да знаеш, са поучавали в Христовата вяра кротко, бавно, с напътствия и личен пример. Красиво, като естествен процес, като в природата. Праведно се е вършело, богоугодно, по личния пример на Христа. И съвсем близо до ума е, дето са погинали много и много мъченици за Христовата вяра, понеже и римляните, и гърците, и другите народи са проумявали иначе Божията правда. И жестоко са убивали мъчениците Христови, Бог да ги прости…

Старецът се прекръсти, млъкна, замисли се.

- А после историята се е обърнала. Потеглила е в друга посока. Християните на свой ред пролели много кръв за вярата си, реки от кръв. И своя, и чужда. Говорих с много стари хора, мъдри, знаещи. Четох и по книгите. Та и по тия земи се е ляла кръв, докато навсякъде се издигнат църкви и манастири. В житията и похвалите пише, че си е заслужавало. Пише с възторг, почит и благоговение за онези, дето са проливали заслужената кръв. Пише, че било в името на Христа. Заради вярата било. И ти си тук заради вярата си…

Неверникът вдигна глава и се вгледа във Верника.

- Тежък ти е изборът и страшен. Вече ти го казах. Малцина са избраните, които са дошли на тоя свят да вършат, каквото им подобава. Само него да вършат. Да са застанали твърдо на едно стъпало, рамо до рамо, очи в очи с работата си. Повечето са клетници, мъченици. Налага им се често да правят неща, до които не са пораснали. Понеже Животът търчи нагоре, а те всеки път все не успяват да го настигнат. А ти си от тия, дето са надскочили работата си. Извисил си се в сърцето си, покачил си се няколко стъпала по-горе от стъпалото, на което е клекнала службата ти. И голяма мъка те чака, за да станеш като малцината избрани. Или трябва да слезеш при службата си, но сърцето ти ще заплаче от горест, ако го сториш, или ще трябва да придърпаш службата си нагоре при себе си, да я въздигнеш, да я превърнеш от служба в Божие откровение. Тогава обаче ще те яде дългът ти, а ти ще си мислиш, че това ще е гузната съвест. Изборът е изцяло твой. Но да ти кажа още, че в Божието откровение няма насилие.

- Разбирам накъде биеш, старче – каза ясно Верникът. – Хитър си, дума да не става.

- Знам защо, както на тебе ти се струва, си дошъл тук и се старая – отвърна добродушно Неверникът.

- Умен си – кимна Верникът.

- Щом го мислиш, благодаря ти.

Неверникът стана да посрещне двете си кози, погали ги и ги прибра веднага вътре в кошарката им. Върна се, но не седна.

- Все по-малко от Бога има във вярата ни, челеби – продума, като се възползваше от случая и разглеждаше госта си отгоре надолу, - и все повече от човека. И ти си тук повече заради човека, нежели заради Бога и вярата си в него, както ти се ще да си мислиш. Ти самият си дошъл, воден от сърцето си, което е преизпълнено с вяра. Нека да е тъй. Ама падишахът, твоят и моят господар и наместник на Бога, те е изпратил тук не толкова заради Божията, колкото заради своята власт.

- Внимавай, гяурино! – просъска Верникът. – И седни!

Неверникът послушно седна.

- Както и да е – рече тихо. Сетне внезапно прихна: - Ето, внимавам. Пазя си старата сбръчкана кожица… Ала все пак ще ти кажа, че силата, която те потегли насам, никога не идва от човека, а само от Бога. В нея няма човешка власт, човешки интереси, човешка намеса. Това е Божия сила и ти си щастливец, че имаш сетива да я усещаш. Понеже повечето хора сляпо й се подчиняват, без да си имат и хабер, че тя съществува.

Неверникът отново се заслуша в нещо, лицето му засвети. Той поклати възхитен глава и напевно произнесе:

- Точно тая сила е потеглила и един Пророк към другия край на земята му.

Верникът се размърда. Само до вчера би се изсмял на всеки, който му кажеше, че би могло да му се случи между него и някакъв си неверник да настъпи неловко мълчание.

 

 

В душата му обаче бе тихо и мирно. Почака още и още да дойдат гневът, яростта, обидата, възмущението, досадата, отвращението, но не дойде нищо освен мира и покоя. Без да се броят, разбира се, огромното любопитство и задоволството, че не го бяха излъгали за стареца насреща му.

- Какъв Пророк? – подпита незлобиво. – Каква земя? Какво бръщолевиш?

- Искаш ли да ти разказвам на глас? – отвърна Неверникът и без да дочака съгласие, продължи: - Но да знаеш, това ще да е дълга история, както ми изглежда. Ще ни отнеме вероятно бая време, може и дни, и седмици да не ни стигнат. Отнася се до…

Верникът обаче го прекъсна с бурния си смях, задави се дори, взе да се пляска по бедрата, да скимти и вие от удоволствие.

- Чувал ли си за Шехеразада? – рече накъсано.

- Че как да не съм чувал! – отвърна Неверникът и също се разсмя.

- Ей, старче, имаш още два дни без днеска – заливаше се от смях Верникът. – Няма да те чакам хиляда и една нощи.

И продължи да се смее, смееше се и Неверникът, понеже обичаше да се смее, а ситуацията наистина си беше твърде смешна.

Верникът бе изпаднал в някаква истерия. Цялото му лице бе в сълзи, хълцаше и се тресеше, хъркаше. Рипна, наплиска се със студена вода, остави водата да се стича в ризата му, разхлади се от смеха и майската жега. Пак седна и погледна Неверника някак топло, почти съучастнически.

- Е, почвай! – подкани го припряно. - Имаме още два часа до залез слънце.

- Едва ли ще сколасам за два часа.

- Давай, давай!

 

                                                                              ***

 

- Историята се е случила на някаква друга земя. Огромна земя, малко по-малка от нашата, но също населена с хора като нас. Само че са били по-умни, по-развити, по-високи даже. Живеели в много хубави големи градове, в прелестни спретнати градчета и в мънички красиви селца. Говорели различни езици като нас. Само няколко обаче, не повече от пет-шест езика им стигали да се разбират из цялата земя.

Неверникът гледаше настрани и някъде високо горе над планината в небето. Говореше бавно, с дълги паузи. Заслушваше се или се замисляше над нещо, кимаше или клатеше глава, продължаваше.

- Пророкът се родил в единия край на тая земя, после живял много години в друг край, но дошло времето му и силата го потеглила обратно. Той се върнал в родното си огнище, отишъл да навести майка си и престарелия си баща. Заварил ги да живеят с братята му в хубава къща, просторна, светла. Не мога да ти опиша колко е светла, ефенди. Горят някакви специални светлини, но не от свещи или газени лампи, а така някак, от само себе си. И подредбата вътре е странна, ама извънредно красива.

- Виждаш ли я, старче? – обади се Верникът.

- Едно виждам, друго – не – отвърна уклончиво Неверникът. – Под къщата има няколко стаи, тъмни стаи, в които са затворени някакви причудливи машини на колела. И те красиви, издължени едни такива. Та Пророкът седнал на масата със семейството си, заразправял как е живял на другия край на оная земя, разпитвал как са живели близките му. Всичко било наред навсякъде, хората там изобщо си живеели много добре, само дето все още се срещали и недобри измежду тях и злото надигало глава тук или там. Тъкмо затова и се върнал Пророкът, споделил той с роднините си, за да проповядва Любов и Свободен Избор на същата тая Любов сред братята си в бащиния му край. Непреодолима сила го била потеглила по тоя път, Божия сила. И той решил да й се подчини, защото сърцето му и то отколе милеело да изповядва Любов и Свободния Й Избор.

След два-три дни вечерта още се хранели и си говорели около трапезата, когато пристигнали служители на властта, на самия тамошен господар или падишах, ако щеш, и любезно помолили Делегата да тръгне с тях, понеже властниците искали да обсъдят с него разни държавни дела.

- Делегата ли? Какво означава тая дума? - попита Верникът.

- И аз не я знам. Така си дойде.

Неверникът напрегнато замълча.

- Значи нещо като пратеник, като посланик.

- Всичко ли си измисляш, старче? – усмихна се Верникът.

- Не – отрече Неверникът, - нищо не измислям. Само препредавам.

Но Верникът още не проумяваше какво всъщност му бе казано.

- Делегатът успокоил домашните си и излязъл с чиновниците. Завели го в голяма зала, която била подредена съвсем скромно, само за работа. Липсвало сребро, злато, украшения. Чакали го самият глава на държавата заедно с духовния водач…

- Халифът? Че падишахът им не е ли бил и халиф? – намеси се Верникът.

- Там държавата била уредена различно от нашата велика империя. Имали си глава на държавата, имали си и халиф до него. До халифа седял вторият човек…

- Великият везир?

- Ти го каза. Присъствали и други големци. Дванайсет души барабар с най-високопоставения.

- Като Дивана – уточни с почтителност Верникът.

- Да, нещо като нашата Висока порта – съгласи се Неверникът. – Посрещнали Делегата с голямо уважение, настанили го срещу тях, гостили го с едно-друго. Той не бил учуден, но се стараел да не се издава.

“Разбрахме, че си се прибрал при нас в родината си – започнал направо държавният им водач. – Народът ни е безкрайно добър, както са добри народите по цялата земя. Хората ни живеят почтено, мирно, трудолюбиво. Отдавна ни се искаше обаче между всички ни да цари повече любов. Винаги когато се съвещавахме по държавните въпроси, стигахме до извода, че в страната ни няма да е излишна още малко любов. Всички тук сме единодушни, че с още малко любов помежду си хората ще заживеят още по-щастливо. И ето че ти си дойде. Една голяма сила, огромна и непостижима сила ни насочи да изберем теб да посееш тази любов.”

Делегатът благодарил от сърце и заявил, че и той самият възнамерявал да се посвети на същата мисия. Признал им, че сърцето го теглело да изповяда пред братята си своите прозрения за Любовта и Свободния Й Избор. “Изключително разчитаме на теб хората да разберат цялото величие на любовта в живота ни” – намесил се и духовният глава. “Недостигащата любов в сърцата на хората, която ти ще имаш честта да пробудиш – рекъл пък вторият човек в държавата, - ще направи народа ни най-блажения на тази земя.” Добри, напътствени думи казали и останалите деветима големци. “Ще служа честно и всеотдайно на Любовта и Свободния Й Избор” – врекъл се тихо Делегатът, без да се обръща към никого в залата, и понечил да се сбогува.

“Почакай още малко – спрял го най-висшестоящият. – Знай, че можеш да правиш, каквото намериш за добре, стига да не нарушаваш законите ни. Можеш да пътуваш и обикаляш, където решиш, да се отбиваш, при когото пожелаеш. Ако ти потрябват пари или нещо друго, обърни се веднага към местните власти с ето този документ. Имаш на разположение цял месец. След месец ще се срещнем пак, ще обсъдим какво сме постигнали.”

И държавният глава подал важен документ на Делегата, в който се нареждало всички държавни чиновници да му оказват всякакво съдействие, ако поиска.

“Мога ли да си взема помощници?” – попитал Делегатът. “Разбира се – отвърнали първите мъже. – Събери си колкото искаш помощници и не жали парите.” “Ще вървя тогава да си изпълнявам мисията” – благодарил им още веднъж Делегатът, но не взел пари. Тръгнал си, воден от своята Божия сила.

  

Верникът разбра изведнъж, рязко, като проблясък на светкавица.

- Кой ти ги разказва тези неща, старче? – попита спонтанно.

- Ангелът ми – отвърна спокойно Неверникът.

- Джин?

- Ангелът ми – повтори по-твърдо Неверникът.

- Ето с кого, значи, си говориш. Ето за кого, значи, се ослушваш.

- Понякога, ага. Понякога ми говори, понякога не.

- Той ли ти казва за хората? За болестите им, за мислите им? Той ли ти казва всичко?

- Не – поклати глава Неверникът. – Някои неща. Както той прецени. Други ги виждам в образи. Трети не ги виждам, а ги усещам. А пък за повечето неща не знам нищо.

- Всеки ден ли ти говори? – полюбопитства Верникът. Гласът му звучеше като на момче.

- Всеки ден, ага – засмя се бащински Неверникът. – И аз му говоря. По-често на глас. Той пък не ми отговаря, ако не иска.

- Добър ангел ли е? – попита Верникът.

- Няма лоши ангели – каза Неверникът.

Той погледна към слънцето, което се бе надвесило ниско над планината.

- Има време, продължавай – нареди му Верникът.

 

 

- Всичко изглеждало много праведно, както и се полагало за толкова напреднали и извисени хора като хората от оная земя – продължи все така бавно, с прекъсвания и изчаквания Неверникът. – И не само изглеждало. Целите и на дванайсетте мъже, и на Делегата напълно съвпадали. И те, и той желаели само добро на народа си. Но имало и нещо тайно, което те скрили от него. Целият замисъл бил опит, изпитване на някакво сложно, току-що измислено специално средство, с което те били приспали до някаква степен свободната воля на съгражданите си.

- Какво е това средство? – заинтригува се Верникът.

- Не знам. Ангелът ми не може да ми обясни. Толкова е сложно, че ние тук не можем да го разберем.

- И лишили хората си от воля?

- Донякъде. За някои неща.

Верникът се извърна, погледна недоверчиво Неверника право в очите и отсече:

- Какъв Пророк ще да е бил този твой Делегат, щом не е разбрал, че го мамят?

Неверникът не отговори веднага, а се заслуша.

- Ангелът ми разяснява, че Бог не му е подсказал това, защото е поискал Делегатът да си остане заблуден. Имал си е някакви негови си, Божии намерения.

- Аха – промърмори Верникът, но личеше, че Неверникът не го е убедил.

Слънцето вече се скриваше зад хълмовете на запад. Тишината изкушаваше с нежната си интимност. Верникът я усети, стана да си вземе молитвеното килимче и отиде да се моли за четвърти път днес.

Неверникът пък отиде да издои козите си.

Още не бе започнало да се смрачава, когато планината отекна от радостното конско цвилене и мощният глас на Верника се разнесе над гората:

- Имаш още два дни, старче!

А след малко вече не се чуваше дори тропотът на копитата.