В лагера за възстановяване на гръцките партизани в Берковица

23.02.2016

Откъс от романа на Христос Хартомацидис

От 1947 г. до края на 1950 г., в района на бившата кавалерийска казарма на гр. Берковица функиционира възстановителен лагер за гръцки партизани. Това са бойци на Демократичната Гръцка Армия, контролирана от ГКП. В Гърция от 1946 г. до 1949 г. има гражданска война. От едната страна са подкрепяните от Англичани и Американци правителствени войски, от другата  -  просъветската Демократична Гръцка Армия. Около 2000 човека  - 200  жени  и 1800 мъже са настанени в Берковица, след лечението им във Военна болница и Банкя. Структурата е полувоенна – разделени са на отряди, с казармен режим, специални занятия и политическа просвета.

„

   - Топази! Пак не си си оправила добре леглото!  -  отрядната ни Вула Калцуни бе бесна!  - Пак втори отряд ще спечели съревнованието!

   „Голяма работа!” си помислих, но си замълчах, защото по въпросите за социалистическото съревнование, нашата Вула бе много чувствителна. Искаше винаги ние да сме първи, за да натриеме носа на другите.  И  имаше право, защото онези  от 2ри  отряд бяха трудно поносими.   „Специалните части!” – както ги наричахме по между си. Всичките префърцунени и с огромно самочувствие. Понеже произходът на повечето от тях бе градски, те ни викаха насмешливо „селянки”.

   Един ден отрядната ни Вула, не издържа  и се оплака на другаря Продромос. Той ги събра и им се скара жестоко. Каза им, че в борбата, работници и селяни са съюзници и че тези им елитаристични настроения (тая дума не ми бе известна) напомнят вонята на гнилата интелигенция. ( и този израз не ми бе ясен, но от „гнилата”, разбрах, че е нещо обидно.)

   С „префърцунените” не се познавахме от планината. Те не бяха воювали в бойните части. Някои  - бяха служили като помощен персонал  в Генералния щаб, други като секретарки в  Революционното правителство или в ЦК, но тук,  в лагера за възстановяване на гръцките партизани в Берковица бяхме заедно.   В  разните спортни дисциплини – волейбол, народна топка, крос  на пресечена местност – ги побеждавахме с лекота. Излизахме първи и в марша с песен. Те обаче ни биеха в Художествената самодейност.

   Какво ли само не измисляха за да спечелят! Някои рецитираха стихотворения, на  които нищо не  им се разбираше, все едно че приказваха на чужд език, на края обаче целия им отряд мигаха  просълзени и ръкопляскаха възторжено. Веднъж бяха поставили пиеса – „Ранената партизанка”. В ролята  на умиращата революционерка, бе разбира се тяхната отрядна – Левкантеа! Такова едно име – антично! Дълго време си мислех, че е партизанският и псевдоним!   Тя  игра ранената девойка. На мястото на сърцето, бяха оцветили ризата й с червена боя. Разбира се като залегна, всичкото й скришно се видя, с което предизвика ентусиазма  на мъжките отряди и Ръководството. Левкантеа, макар и тежко ранена, се взря в светлото бъдеще и поръча на своите другари да не спират борбата, до окончателната ни победа. Нареди  им да се оттеглят, за да прикрие тя отстъплението им.

   - Нека  аз бъда последната жертва в тази неравна борба!  - бяха последните й думи.  После стисна зъби, за да не проличи колко много страда, и скрита зад едно дърво започна да стреля по фашистите. За нуждите на представлението бяха отрязали цял храст. В един момент патроните й взеха да привършват. Младата партизанка бе задържала последния за себе си.!

   -  Сбогом, моя нещастна родино! – промълви тя, точно като жените от Сули в борбата срещу турците. – Партизанките не могат да живеят поробени!

   Ето, на това място все още настръхвам, защото си спомням стотиците  свидни жертви, незавърнали се от боя. На сцената, при все че бе запазила за себе си последния куршум, Левкантеа в последния момент промени решението си. Предпочете да се взриви с  ръчна граната, вероятно за да вземе със себе си колкото бе възможно повече врагове. Издърпа предпазителя. Хвърли го надалеч, после скри  гранатата под окървавената си риза. Един внезапен гърч разтърси тялото й. Болезнена гримаса изкриви иначе хубавото й лице. Прехапа устна и падна мъртва...

   В залата се възцари тишина! Абсолютна тишина. Сякаш никой не бе разбрал, че пиесата е свършила. После...  я аплодираха като бесни. Всички бяха  просълзени и развълнувани. Видях  храбри момчета, които познавах от планината, да плачат като деца.

   Бе чудесна, между нас казано, макар ,че изобщо не я понасях. С какво можехме да се противопоставим ние на тяхното превъзходство в художествената самодейност?! С нищо! Само, с това че бяхме по-добри в народните песни  и хора, които бяха любими на другаря Продромос, защото и той като нас имаше скромен произход – от село. Харесваше му да подчертава, че  идва направо от недрата на борческия ни народ. Е, пеехме и играехме, но като нямаш пъстри фолклорни  носии, а си с  маслено зелените партизански клинове – е друго. На мъжките отряди се харесваха много нашите песни.  Особено „Село Метаксадес”.  Нарочно  я  бяхме избрали заради хумористичния й  текст. В него се разказваше, за кмета Янис, който имал три жени, а обичал и една друга!   Друга много успешна песен бе „Искам да се оженя, но да взема двама – един младеж и един старец!”   В нея, на едно място се споменава, че ще храни стареца с трахана, а младежа с яйца и сирене. Ах, колко ми се бе дояло това толкова обикновено ястие. В  столовата, в която ни водеха под строй и с песен, най-често ни даваха зеле, понякога с малко месо, а за десерт – макарони поръсени със захар – един съвсем непривичен за нас вкус.

   Но пак се разсеях, защото  исках да разкажа за „Специалните части”  отряда на  „Префърцунените” и техните глезотии. Друга област, в която можехме да спечелим точки за социалистическото съревнование, бе Хигиената – и по- точно чистотата на спалните помещения. За това отрядната ни събуждаше в ранни зори, един час преди тръбата.

   - Остави ни, ма Вуло! – мрънкяхме ние, но дебеланката  не разбираше от дума. Първа се втурваше  да чисти! Виждах я клекнала на пода, да търка ожесточено дъските  с твърдата четка. Очите й бяха изхвръкнали  навън, а тя търкаше ли търкаше като бясна.

   Колко глупави сме били! Искахме да докажем какво ? Че сме по-добри от „Префърцунените”.

   Мога обаче да кажа за тях, че  бяха доста разхвърляни. Същински мърли! Сутрин преди да мине комисията по съревнованието, поддържаха някакъв ред. Следобед обаче! –

Фасове, откраднати от столовата филии хляб, които припичаха върху печката, дори и женски гащи, които най-безсрамно простираха върху желязото на креватите за да съхнат.  Мисля, че го правеха нарочно! За да предизвикват!  Във всеки случай, момчетата, с които правехме внезапни проверки с комисията за съревнованието, свеждаха глава и не смееха да ги погледнат. Може и тайно да са попоглеждали след това. Не знам.

   За това,  не ми се стори странно, че Вула, нашата отрядна ми се скара за леглото. Трябваше чаршафите да са опънати по кънец, и да няма никакви гънки  на одеялото...  „

Превод от гръцки: авторът