Два разказа от Юри Лазаров

06.04.2016

От бъдещата му книга

 

Шапката на щъркелите

 

Бях си направил една колиба в клоните на стария орех. Получи се нещо средно между голяма къщичка за птици и праисторическо гнездо. Но, понеже си го бях сковал сам, ми харесваше. Имаше си легълце, малко прозорче, дори и картина над възглавницата, нарисувана от Скизми с 6 Colori a tempera. Та – оттам виждах и чувах всичко това...

 

Голямото щъркелово гнездо отсреща е върху един електрически стълб, разбира се. То е станало огромно, защото отдолу врабчетата са добавили всичко, което могат да отмъкнат и са се приютили там.

 

Те живеят на партера, а щъркелите в мезонет, каза Скизми в този съботен ранен летен следобед в малкия сенчест капан наблизо.

Може да се каже и пентхаус, обади се Димо.

Пентхаус е списание с голи жени, възрази Чичо Призрак.

А може още и: навес, барака, веранда и дори тоалетна в двора. Това е основното значение на думата до 1892, вметна Стенли, естествено, но никой не го разбра.

Гнездото си е гнездо, отсече Варната и май всички се съгласиха, защото отпиха от узото на стария Арванидис и боднаха от солената хамсия на Димо.

 

Тези безкрайни и бавнотечащи разговори обикновено не свършваха така бързо, особено в събота след обед и аз само чаках кой ще започне отново и как. Но откъм селото долетя един щъркел, кацна в гнездото и започна да обикаля около женската.

 

Опита се да я обладае по своему, но тя го избута, дори му посегна с клюна. Щъркелът гузно се повъртя още малко около нея, после размаха бавно големите си криле и отлетя нанякъде.

 

Върна се след минути – носеше в човката си някаква клечка, суха и извита в дъга. Направи един ритуален кръг около гнездото, някак си успя да намести клечката между другите и пак кацна при женската; пак откъм опашката, и пак опита. Никаква съпротива този път.

 

Започна да маха с крилe (щеше да прави това през цялото време); женската изви дългата си шия назад, почти го докосваше с клюна, някак гальовно го подпираше с главата си; така продължиха няколко минути, после мъжкият скочи в гнездото, женската се поизправи, отново изви шията си и затрака с човката, сякаш искаше всички да разберем какво се е случило, бързо размърда опашката си – наляво-надясно, наляво надясно – почисти нещо по белите пера на гърдите си, после от лявото крило и полегна в клоните...

 

Какво ли не правим мъжете, заради едното..., не довърши Димо.

Ще взема и аз да занеса нещо в къщи, замислено отрони Скизми и тайно хвърли поглед към двуметрова греда, подпряна на един от коловете за домати в градината. Беше я приготвил за ремонта на лятната кухня, но гредата си стоеше там от миналата пролет и по нея леко бе плъзнал бръшлян.

Пробвал съм, не става, някак обречено каза Чичо Призрак. Веднъж донесох двете стари гребла на лодката, хей така – за красота и уют и да ни напомнят за море в студените зимни вечери... Заминаха в бараката за дърва и оттогава не съм ги виждал.

А още ли са там, попита Димо.

Не знам, не съм влизал от година, отговори Чичо Призрак.

Трябваше да й купиш нещо от Икеа, предложи Стенли.

В Царево няма Икеа, въздъхна Призрака и бавно допи узото.

 

... Някъде откъм „Старци разбойници“ долетя още един щъркел и започна да кръжи на предпазливо разстояние. Нашият щъркел отново разпери криле и се отдели от гнездото. Не, той не налетя другия като ястреб някакъв, не го накълва, не захвърча перушина и кръв. Само си правеше малки кръгове над електрическия стълб, но всичко в него сякаш казваше: хайде посмей да се приближиш, опитай, ако ти стиска! След няколко минути вторият се отказа и полетя към Ахтопол.

 

Да пием за сигурността на семейното гнездо, предложи Скизми, сложи две бучки лед в любимата си чаша от бренди метакса, сипа узо и доля малко вода – за да белне.

Всички се съгласиха, Варната отиде да набере домати и да отскубне лук, а Димо примирено бръкна в платнената си торба и извади още един буркан с хамсия.

 

Щъркелът се прибра в гнездото, отново възходи към женската и победоносно запляска с криле. Всичко започна да се повтаря.

 

А бе тия щъркели..., сякаш искаше нещо да попита Чичо Призрак, но не довърши.

Един от курортясващите нещо обикаля около къщата ми, ще взема да му пусна една сачма в задника с въздушната..., някак замислено каза Скизми.

Недей, той и около моята къща обикаля, виждал съм го и край други къщи и дворове. Писател някакъв, събира впечатления и трупа подробности от пейзажа, каза Стенли. Безобиден човек.

 

Варната донесе една голяма дървена купа с домати и лук; без магданоз – заради Чичо Призрак.

 

Щъркелите явно са моногамни, каза Скизми.

И синантропни, добави Стенли.

Син... какво?, попита го Скизми.

Всмисъл – умеят да живеят там, където обитават хора.

Трудна работа, значи, обобщи Димо, взе от салатата малко лук и поръси хамсията.

 

Женската вече тракаше с клюна си и почна да си чисти перата.

 

А бе на тия щъркели кога им остава време да носят деца, като през цялото време се... Чичо Призрак явно дълго бе мислил по въпроса, защото прозвуча някак дълбинно.

Аз лично никога не съм виждал щъркел да носи повито бебе, категоричен бе Скизми.

И аз, подкрепи го Димо, но веднъж в Бургас видях паяк да вдига кола.

Това с бебетата са народни поверия, свързани с плодородието, каза Стенли и този път всички го разбраха.

Ама защо точно щъркелите, след като..., пак се замисли Призрака.

 

Ами защото са големи птици и могат да носят товар. Чайка, например, как да ти донесе бебе?

Това вече бе Маринчо, който явно бе чул края на разговора и реши да му сложи точка. Обречено занимание, впрочем. Маринчо бе сложил някаква избеляла и протрита бейзболна шапка с проскубана извезана карта и надпис – България на три морета - върху огромната си къдрава коса; придърпа един стол към масата и си сипа.

 

Бе ти кога дойде, кога започна да разбираш от щъркели, не се стърпя Чичо Призрак.

Разбирам аз, как да не разбирам. Маринчо щеше да се задави с узото, защото нямаше как да пие и да говори едновременно. Преди две години видях един щъркел да носи в човката си една шапка. Не бебе, шапка. Кацна в гнездото и я пусна вътре при малките.

Какво да си играят ли, уж наивно, но някак иронически попита Димо.

Откъде да знам, вдигна кльощавите си мургави рамене Маринчо, просто я пусна вътре и толкова. Но по едно време и мъжкият, и женската отлетяха, явно за храна, и след малко се появи друг щъркел, взе шапката от гнездото и отлетя.

Значи наистина са синантропни, щом са почнали да крадат, каза Скизми.

 

Син... какво?, попита Маринчо.

Не си вътре в темата, някак висомерно му отговори Скизми, но все пак попита: и после какво?

Какво после?, не разбра Маринчо.

С шапката какво стана? Просто един си я намерил, а друг му я откраднал, така ли?

Не, разбира се. Маринчо бе усетил, че става център на внимание, а на него само толкова му трябва. Когато се върна и видя, че шапката я няма в гнездото, щъркелът веднага отлетя и след трийсетина минути довтаса с шапката.

А женската, какво?, попита Чичо Призрак.

Нищо, тя още не се беше върнала.

Щото, ако се беше върнала..., но както и да е.

Малко си я пресолил, каза Маринчо, но щом видя как Димо зачервява бузите добави: ама пак става...

А вторият щъркел какво?

Ами той пак ги изчака да отлетят за жаби и отново сви шапката.

 

Маринчо се облегна удобно и – нали бе кандидатствал във ВИТИЗ – започна да разказва края на историята като приказка:

И така си разменяли шапката те, ден след ден, ту в едното гнездо, ту в другото; ту при едните щъркелчета, ту при другите... Докато в ранна юлска сутрин май първият щъркел я изпуснал на пътеката към Крокодилите, а отдолу минавал кой?, Маринчо, естествено. Той поизтупал шапката от праха, сложил си я на главата, а как е успял върху тази буйна и къдрава коса не знам, но си казал: ха, ама тя ми е по мярка и като весело си свирукал хей ти, черно море, защо тъй ревеш, си продължил по пътя, но може би отишъл на Стълбичките в последна сметка...

 

Маринчо огледа всички около масата, свали шапката от главата си, внимателно и гальовно я сложи на едното си коляно, погали я, отпи от узото и каза:

Малко се беше поизцапала в гнездата, но като влезеш два-три пъти в морето с нея, си става като нова.

 

... Беше почнало да се стъмва и аз се измъкнах от къщичката, спуснах се по ореха и се запътих към заливчето – щяхме да печем миди на тенекия. На другия ден по обяд пак се качих, отворих прозорчето и чух как отдолу Скизми пита Маринчо:

Добре де, не я ли изпра поне веднъж, малките сигурно са я наакали?

 

Сигурно съм бил заспал, защото така и не разбрах какво му отговори Маринчо. Но си спомням как един ден – вече беше есен и падаха първите листа, щъркелите бяха отлетели на юг, дори беше излязъл малкия паламуд – чух отдолу Скизми: Чакай сега, ами този вторият, като е идвал да краде, да не би нещо да е наранил някое щъркелче... А и как някой му отговори: Нищо де, догодина пак ще дойдат и ще ги питаме...

 

Слязох от ореха и – когато хвърлих един поглед към моята къщичка за птици в короната – видях, че я няма. Защото сигурно си я бих измислил. Само на сух прекършен клон висеше някаква шапка; тя по-скоро приличаше на онази с трите морета, но се виждаше само едно...

 

Перачът на найлони

 

 

На едно дърво в Созопол местните му казват акация, но  цветовете му не висят на гроздове и не са бели, а виолетови. Не съм чувал да правят ракия от тях и понякога избиват направо от кората на стъблото. Не го наричат салкъм. То по-скоро прилича на италианско име; италианските са най-красивите имена на света – Линда Еванджелиста, Микеланджело Буонароти, Джакомо Бонавентура, Лука ди Монтедземоло, Стефания Сандрели... Нещо такова. Линда ди Монтедземоло!, как звучи, а?

 

Пролетният Созопол – и той - е различен; къщите и уличките са си същите, но все още не са го налазили орките, сергиите до читалището са само две, а в кръчмите можеш да си седиш сам с часове и да си пиеш узото с осолен чернокоп, чирузи от меджид с копър и домашна хамсия. Конете пред файтоните до автогарата – понеже още ги няма – не серат димящи лайна. Дори и любимата игуана на Васко Пармаков не плези тънък език. Няма го и хамелеонът с тлъстия питон-албинос. А и какво да правят в тази все още пустош, горките? На хамелеона му трябва шаренията на курортясващите, за да се приспособява разноцветно; а на питона – потни рамене и вратове с ланци...

 

(Одавна изчезна и тихият весел луд Антонио, който неизбежно посрещаше ракетите и кометите – то и тях вече ги няма – избираше си жена от пътниците и весело крещеше: „Аз очаквам своята любима”! Когато кометите и ракетите тръгваха от Созопол нанякъде си, Антонио отново беше на пристанището, с моряшката си фланелка и с капитанската си шапка и този път плачеше: „Аз изпращам своята любима”!)

 

Гергьовденската созополска акация е плъзнала и към порутената северна страна на красивата военна сграда на остров Свети Кирик. Тази, вече развалина, на къмпинг „Градина” наричахме, кой знае защо, Адмиралтейството и - когато светнеше фарът върху кулата - то значеше, че идва буря; събирахме тенти, мятахме пясък върху гумите на форцелтите и опъвахме щурмовото въже със здравата херинга. (Херинга в случая е вид метален кол за пясък.) Всъщност това е бившето рибарско училище, построено през 1929 година. Тогава, че и после, е имало защо човек да се учи за рибар в Созопол; сега рибарските корабчета са твърде малко – както и рибите - и изглеждат жалки с ръждясалите си тралове и бордове край лачените яхти за европейски пари в залива...

 

... Седнал съм на една маса в „Ксантана” и, докато си чакам рибената супа, отпивам от еликсира на стария Исидорос Арванидис. Ритуално, защото тази година се навършват сто и двайсет години от първата глътка пломари.

 

Пред мен е входът на бившето поделение; някога брутално и неясно защо са съединили острова със сушата, изпраскали са върху изкуствената стена с блажна боя един огромен надпис дружба от векове за векове, после са задраскали дружба, за да не е българосъветско; а и - за да пазят пътя на тогавашните волги от вълните - са нахвърляли едни огромни и бетонни четирикраки чудовища. Чувал съм да им казват тетраподи. Въпреки че е сложен обект, при конструкция на още по-сложни обекти, тетраподът се използва като примитив...

 

Между „Ксантана” и тетраподите има малко каменисто плажче; вместо пясък морето е смляло черупки от черни миди и върху тях обикновено идват бедните хора с децата си - защото там все още няма арендатори с татуировки около потниците и не ти искат пари за чадър. Но някой ден ще се сетят... Децата неистово пищят и все по-малко говорят, майките им крещят: да не влизат във во-да-та!; а едни други мятат плоски камъчета върху морето, за да подскокнат те няколко пъти отгоре, да изплашат гларусите и после – да потънат.

 

Има и възрастни жени, които събират някакви точно определени зелени, твърди, къдрави и лигави водорасли и ги слагат във вече изпити големи бутилки от минерална вода. Чудех се за какво ли са им, но после видях една друга жена, която със странни движения мажеше с тези водорасли червените петна навсякъде по кожата си – ръце, тяло, крака.

 

Има още и нелепи гмурци, които влизат с неопрени на пет метра от брега и стържат с ръждясали зъбци мидите по плитките скали; мидите падат в едро серкме, а после отиват в гадните сини пластмасови кофи. От кофите – в кръчметата наоколо, леко сварени и с лук.  Та така...

 

В тихия, още ранен следобед, онзи човек с прошарената тънка рошава коса, избелялата бежова риза и овехтелите бежови панталони с навити крачоли, бе някак чужд, но и свой върху камъните. Той разгъваше безшумно големи стари найлони, вкарваше ги в морето, потапяше ги в плиткото, малко ги поизмиваше от мръсотията и след това ги извлачваше на сушата. Изтръскваше ги от водата, замяташе ги върху тетраподите и ги затискаше с камъни – да не ги отнесе вятърът, а и да изсъхнат на слънцето.

 

Найлон след найлон, бавно и методично, сякаш го е правил всяка година. И влизането, и излизането от морето е трудно занимание там, защото дъното е покрито с хлъзгави кръгли камъни. От време на време си почиваше – прав, с леко отдалечени от тялото ръце и загледан в морето към „Слънчев бряг”.

 

После – явно съм се бил отнесъл към узото – човекът с найлоните изчезна. Останаха само пищящите дечица и онези с плоските камъчета. В къщата отсреща хората може би чакаха гости и миеха терасата с парцал. 

 

Появи се внезапно, но тихо – зад долните маси на „Ксантана“, откъм малката дървена врата и островите Свети Иван и свети Петър – навярно се бе разхождал безцелно край скалите, за да убие времето, или беше хранил гларсите, а и – за да остави слънцето и вятърът да изсушат найлоните. Крачолите му още бяха навити до коленете, ходеше бавно, спусна се по дървената стълбичка, мина през камъните и мидите на плажчето, отиде до тетраподите и започна да навива първия найлон. Старателно и акуратно. После втория. Найлон след найлон. Струпа ги на купчина, пусна крачолите на пантолоните към сандалите на босо, крачолите заприличаха на гофрирани маркучи, взе найлоните и тръгна към улица „Морски скали”.

 

По тази улица можеш да видиш и да опиташ много неща: хотелчета и страшно скъпи къщи, паркинги за три коли, барове с екзотични коктейли и огромни мелби с чадърчета и вентилаторчета; шумни руснаци, групи възрастни немски туристи от „Слънчев бряг“ със силиконови гривни на китките, маркирани с номера; ресторантчета с изглед към морето, където две парчета пържен калкан струват трийсе лева; местни жени, които продават сладко от зелени смокини, дантелени покривки, мидички и рапани; недореставрирана крепостна стена обрамчена с ръждясало скеле и парцалив трибаграник, а до нея - параклис; къщата на Досьо, почти скрита от смокиновите дървета...

 

Перачът на найлони навярно е завил в някоя от тесните пресечки; жена му неизбежно го е чакала в малкото дворче край външната чешма под лозата. Седяла е на стола до празната маса за вечеря, покрита с напукана мушама; в едната си ръка е държала пластмасова мухобойка и е размазвала мухите по мушамата... Попитала го е, може би: хубаво ли ги изми?; а той, по всяка вероятност, е отговорил: ами да, както всяка година; оставил ги е – така си въобразявах аз – в някакъв килер, при прашните буркани за сладко от смокини, до десетината миналогодишни чироза от меджид и под старите незакърпени тънки нигерийски мрежи...

... До следващата пролет, когато – ако е рекъл Господ – пак ще цъфнат онези виолетови монтедземоли...

А –  може – тези големи найлони и да са им трябвали за Бог знае какво. Да сушат на тях лековити водорасли и после да правят някакъв таен гръцки мехлем против нещо? Да се пазят от внезапен вятър? Или да са им резервните платна?  Знам ли...

Чудех се дали и утре ще отиде край заливчето – като някакъв бежов и прошарен крачещ тетрапод с навити крачоли.

 

Но на другия ден заваля внезапен и тих пролетен гергьовски дъжд и - най-вероятно - си е останал вкъщи при найлоните. Как да ги пере и суши отново, когато вали?