Те никога не казват

29.04.2016 4

Разказ от Зорница Гъркова отличен с първа награда в конкурса "Рашко Сугарев"

 

  Зорница Гъркова е родена в гр. Перник през 1981 г. Завършва гимназия в родния си град, а през 2008 г. се дипломира в специалност „Българска филология“. През 2012 г. завършва Магистърската програма по творчесто писане на Факултета по Славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“. Нейни разкази и текстове са публикувани в сп. Гранта България, сп. Страница и Литературен вестник. През 2013 г. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ публикува дебютния й сборник с разкази „Пътят на мравките“. През пролетта на 2015 г. Философският факултет на Загребския университет публикува разказа „Лов на пъдпъдъци“ в антологията „Izbor iz suvremene bugarske knizevnosti“. В момента нейни текстове се превеждат на сръбски език, а откъс от разказа „Макет на морето“ е преведен на руски език в началото на 2016 г. На 21-04-2016 разказът „Те никога не казват“ е  отличен с първа награда на конкурса за кратък разказ „Рашко Сугарев“ и e публикуван  в  кн. 2 на сп. Страница, 2015. 

  

Те никога не казват

 

Със звука започваше денят. Не че през нощта нямаше звук. Имаше. Обикновено лежеше в тъмното и слушаше как една мишка, скрита някъде под  дъските на пода или в мазето, или дори на тавана, се движи и тихо цвърка. Чуваше как орехът на поляната скърца, когато има силен вятър или дори когато вятърът не е така силен. Дочуваше кучетата, които лаеха по нощните си врагове. Можеше да чуе как едно от децата бълнува насън, почти шепнешком, и беше сигурен, че това е Ани. Представяше си широкото й чело, стиснатите очи, потта по слепоочията и зад ушите й. Понякога предусещаше някой и друг вик, но в повечето случаи бе така вглъбен в тези тихи, едва доловими звуци, които за другите се превръщат във фонов шум, че когато някое от децата извикаше, той се стряскаше. После дълго време му трябваше, за да се успокои и тогава потъваше пак в звуците. Чуваше как сърцето му хлопа първо тежко като дървена порта, която се удря в рамката си, а после все по-ритмично, спокойно, плавно. Сетне се прехвърляше на буболечката, която се разхождаше по стената, спускаше се надолу, толкова близо до ухото му, че беше почти сигурен, че насекомото върви право към фунията на ушната му мида. Чуваше финото топуркане на тънките като косъмчета крака и си представяше как леко докосват кожата на ушите му, обрасла с мъх, който отдавна вече се беше втвърдил. Когато докосваше ушите си, си припомняше как много отдавна се подпираше на старо дърво в гората и пръстите му напипваха избуялите върху кората лишеи. После стъпките постепенно се отдалечаваха, малката твар слизаше на пода и там вероятно се оплиташе във валметата прах, трупащи се под леглото му. Звукът отпърво се променяше, после внезапно го загубваше. В много вечери го вълнуваше силно звукът на собственото му тяло. Куркането на червата му и фините, едва забележими изщраквания на ставите, които боляха повече, отколкото се чуваха. Харесваше му, когато раздвижваше лявата си китка. Въпреки болката, а може би точно заради нея, звукът на изщракването го очароваше. Едновременно го плашеше, при все че беше свикнал със старостта, но и го караше да вярва, че все още е жив. Когато опиташе да раздвижи палеца на десния си крак, се чуваше тихо скърцане, като стенание на болен или дори като отказ от движение. Всички тези звуци на тялото му бяха един постоянен отказ. Шумът на кръвта във вените му не беше причинен от самата течност, а от настояването на вените кръвта му да се движи в тях, от отказа на вените му да пуснат течността на свобода. Да изтече, да изклокочи и да спре да шуми. Какво ли би било всичко да спре да звучи? Да се блъснеш в преграда от тишина, тежка и лепкава като утринните паяжини, опънати в гората, които не виждаш, но въпреки това се оплиташ цял в тях. Той беше в мрежа. Мрежа от звуци. Едновременно нишка, за която да се хване и затвор, в който се оплита всеки ден. Всяка нощ.

Тази сутрин беше по-различно. Много рано сутринта, когато петлите от горния двор започнаха да кукуригат, му стана страшно студено и реши, че трябва да се премести в общата стая. Синът му може и да беше станал вече, за да нахрани прасетата, но не искаше да търси помощ. Бавно се изправи в леглото и въздухът в стаята му се стори още по-студен. Напипа панталона си и протегна крака върху мъхестия килим на пода. Опита да се подпре на леглото два пъти, преди да успее да се изправи, така че да може да пъхне краката си в крачолите и да закопчае двете копчета. По-скоро предположи, отколкото чу, врякането на козлетата в обора над къщата. Бавно тръгна към вратата, подпирайки се на гардероба. Напипа дръжката на вратата и плавно я отвори. В коридора беше още по-студено. По пътя към общата стая все му се струваше, че вече е време да запеят щурците, забравил, че е зима, забравил студа и съсредоточен в една уголемяваща се в съзнанието му бяла точка и всички тези звуци, които предизвикваше без да иска. Когато мина покрай стаята на децата, отвътре чу приглушено покашляне и равен шум от разгръщане на завивки. Една скърцаща дъска на пода, която чуваше всяка вечер и всеки следобед, докато седеше на стол до печката в общата стая, го предупреди, че трябва да потърси дръжката на вратата. Напипа я и бавно я натисна. Изскърца и той замръзна, полулегнал на рамката. Вмъкна се опипом в общата стая, но му отне много време да намери стола си. Усети топлината на печката и му се стори, че в бялото петно пред очите му се визуализира образът на стол. Завъртя се и приседна. Изостаналите въглени в печката, която наричаха „Чудо“ или „Циганска мечта“, пращяха тихо и почти веднага се унесе от топлината и припукванията.

Със звука започна денят. Онзи звук, който живите произвеждат. Топуркането на краката по коридора, рязкото отваряне на вратата, сбутването на децата, докато връхлитат в стаята. Ани го прегърна, знаеше, че е Ани, защото можеше да подуши потта по врата й от нощния кошмар.

-         Здравей, дядо – пошушна на ухото му. – Сънувах те.

Премигна.

-         Добро утро – отговори кратичко. Всъщност му се искаше да попита какво точно е сънувала, но Мирко я избута и го гушна кратко и хладно. Останалите просто го пипнаха по ръката, измърморвайки добро утро. Ани беше най-голяма и го помнеше най-добре. Малките, може би бяха на пет, никога не беше виждал. Бяха деца на втория му внук. Снаха му влезе в стаята и подгони децата да седнат по местата си на масата.

-         Как си, татко? – попита го между другото.

-         Добре, добре, стана ми студено и се преместих тука.

-         Студено е, да. Ще колим днеска и ще те оставим за малко. Гладен ли си?

-         Не – не беше сигурен, но отговори бързо.

-         Е, как не, сега ще опържа бухти за децата и ще ти сложа малко. Чай искаш ли?

-         Чай, да, може – чу как врата му изскърца при кимването, но в тоя момент тя отвори вратичката на печката и започна бързо и уверено да пъха дърва вътре. Звуците се загубиха в  тежко и остро скърцане, бутане, пуфтене. Усещаше топлината на разпаления огън, а след малко подуши и миризмата на пържено. С бърза крачка тя се приближи към масата и кратко нареди:

-         Ани, чай за дядо.

-         Добре, бабо – Ани се приближи тихо, докато другите се сбутваха и гълчаха около масата.

-         Дядо – започна тя предпазливо – ще ти дам чай. Баба му е сложила мед. Разбърках го добре и не е горещ. Ето – тя приближи парещата чаша до лицето му. Отвори уста, търсейки ръба на чашата.

-         Ето, тук е – опита да му помогне.

 

Захапа ръба на чашата и отпи. Вкусен беше. Жена му го правеше така и Полина, снаха му, се беше научила от нея. Силен чай от мащерка. Почувства как топлината се стича по хранопровода му и стомахът отпърво се присви мъчително и изскърца . Пиеше на малки глътки.  Пръстите на Ани докосваха брадата му, докато поднасяше чашата чай. Чу как външната врата се отваря.

-         Татко стана ли? – синът му бе влязъл през външната врата в кухнята.

-         Да – пошушна снаха му – станал е рано, заварих го в стаята. – Не ми изглежда добре, отвеян е – тя сниши гласа си.

Глътка чай го задави и се закашля.

-         Извинявай, дядо – прошепна Ани. – Добре ли си?

-         Да, да, добре. Добре – кимна, но се отдръпна назад, когато тя поднесе чашата до устните му.

-         Не искаш ли вече?

-         Не, стига ми толкова. Трябва да идеш да ядеш.

 

Протегна опипом ръката си към печката и се опита да приближи стола си малко. От чая му стана още по-студено на краката.

-         Ани? Тука ли си още?

-         Да, дядо, кажи?

-         Имам ли терлъци на краката? Не си спомням да съм си слагал.

-         Имаш, дядо.

-         Добре.

Тя се поколеба преди да остави чашата на масата.

-         Дядо, студено ли ти е? Сънувах, че ти е много студено.

-         Добре съм, добре съм – отпрати я с жест. – Сядай да закусваш.

Чуваше ясно всички движения в стаята. Сякаш невидима ръка беше завъртяла копчето на радиото. Примлясването на децата, когато дъвчеха бухтите и преглъщането им, докато пиеха мляко. Снаха му седна да го нахрани, но я усещаше, че е нетърпелива. Чуваше как Ани нервно премества чашата и се кара на по-малките, които се бореха за последната бухта.

-         Не искам повече – изсумтя.

-         Татко, трябва да ядеш – опъна се снаха му с още по-малко търпение. – Изял си само две бухти.

Поклати отрицателно глава.

-         Добре, както искаш – примирено каза тя.

Залците се премятаха бавно в хранопровода му, след като ги полусдъвка. Децата излязоха от стаята шумно. Ани се опитваше да въдвори някакъв ред, но някой от по-малките удари вратата в рамката и от това му писнаха ушите. Стисна очи.

-         Не иска да яде – чу я да се оплаква малко по-късно. Гласът й се губеше в къкренето на тенджерата, но я чу. Чуваше и Ани, как се разхожда в стаята на децата и си тананика някаква песен. Ясно разпозна лекото влачене на единия й крак по килима. Когато се роди, нищо не й личеше. По онова време само жена му, май беше малко преди да почине, измормори, докато я повиваха, че гънките на краката й не съвпадат, че детето е хромо. Снаха й я смъмри, че не трябва да говори така, като пророкуване било. Но Ани влачеше крака си. По това я познаваше.

Топлината от печката го унесе в дрямка. Събуди се с подпряна на гърдите брадичка и бавно я вдигна. Срещу лицето му нахлуваше студен въздух, но не студът го беше събудил. Чу затръшване на врата и тропотът на обувките им. Момчетата бяха превъзбудени, бутаха се в коридора, след като Ясен, най-малкият, беше затръшнал вратата на стаята в опита си просто да я затвори. Стъпките на Ани я сливаха с другите и дори не беше сигурен, че е там, но къде другаде да бъде. Щяха да колят. Нали снаха му каза по-рано. Не беше сигурен колко е часът. Ани се приближи към него и сложи ръка на челото му.

-         Дядо, как си се натоплил. Не ти ли е горещо?

-         Не – поклати глава. – Студено ми е. Терлиците й прошумоляха и я усети, че седна на столчето до него. – Намръзнах се през нощта – продължи.

-         Дядо, вече сме следобед. Баба Поли каза, че трябвало да колим сутринта, но било твърде студено за нас.

Чу я да преглъща шумно.

-         Какво ще колите – обърна лицето си към нея.

-         Не знам – помълча. - Страшно ли е коленето?

-         Страшно е, да – преглъщането се повтори.  - Е, не чак толкова много – поправи се. Страшно е, ако мислиш за него като за колене. Какво ще ядем, ако не заколим – така трябва да мислиш – протегна длан към нея и хвана ръката й малко над китката. – Не е страшно.

Нито звук не се чу от нея, но усещаше под пръстите си как пулсът й се учестява. От кошарата в горния двор се разнесе врякането на козлетата, а после острият глас на сина му. Псуваше. Той самият не е псувал от години. Откакто спря да вижда и почувства псувните като нещо скверно. Какво да псува? Това, което не вижда? Това беше излишно. Беше псувал достатъчно на младини, когато го затвориха, биха го и едва не го убиха. После, като ослепя, лекарите казаха, че било заради стара травма в главата...

-         Дядо, ти си колил, нали?

Кимна бавно и примигна конвулсивно.

-         Сигурен ли си, че не е страшно?

Не отговори. Затвори очи, после я помоли да затвори вратата. Тя излезе от стаята и бавно затвори външната врата. После изведоха козлето. Позна го по врякането. Тънък гласец, топуркане на копитца, докато го водят. Можеше да й каже, че изобщо не е страшно, но щеше да я излъже. Страшно е. Страшно е тогава, когато животното знае какво го очаква, а всичките знаеха. Всеки път. Дори и той знаеше. Знаеше, че е студено, мъгливо, и е малко преди слънцето да изгрее. Изведоха ги от казармата, в която ги бяха затворили. Тогава виждаше. Виждаше добре. Когато натиснаха главата му надолу, видя кубинките на войника пред него. Чу глухото кънтене на подкованите подметки по пръстения под на помещението. Видя как дъската на прага се огъва, когато кубинката я настъпи. Беше много далеч от онзи ден и беше само чудо, нищо повече, че не умря тогава. Слънцето го сряза в очите и за момент загуби картината пред себе си. Сега беше. Точно сега беше моментът да го разстрелят. Докато не вижда нищо. Докато пред него има една бяла пелена. И така и стана. Чу изстрела и усети как куршумът пробива лявата му ръка, как вторият куршум пробива тъканта над лявото око. Години от тогава не може да забрави звукът от краката му, които просто отскачат от земята с едно кратко, глухо изчаткване. И крехкия звук на капещата система в болницата. И мисълта, че това е един малък ад. Този живот, Ани, е едно малко чудо и в същото време е един малък ад. Не, не е малък – поправи се – голям ад. Знаеше, че Ани е излязла и въпреки това му се искаше да мисли, че е до него. През две врати се чу хлопането от вратичката на печката. Снаха му печеше хляба.

Глъчката навън го стресна. Козлето пищеше, децата около него подскачаха в екстаз и също пищяха. Не чу гласа на Ани.  Синът му подпира козлето на студената земя под ябълката. Децата го държат за предните крака, той държи задните. Освобождава едната си ръка, за да хване ножа и мълком го подава на Ани. Устните й побеляват, а ръката леко се тресе, когато тя с отвращение хваща ножа. Тихо прочиства гърлото си преди да попита:

-         Дядо, как трябва да го направя?

Синът му е напрегнат. Обяснява й тихо, докато козлето рита под ръката му.

-         Погледни врата му – тя премества погледа си, защото в този момент окото на козлето се извръща към нея, сякаш знаейки, че тя е човекът. - Ани, погледни врата му - лицето й се обръща и погледът й пробягва по белия врат на козлето. Устните и потреперват. – Наведи се и разгледай врата – той е повишил тона си. Тя прикляка, присяда върху петите си и погалва врата на козлето.

-         Усещаш ли пулса – слепият знае, че тя се колебае преди да протегне ръка и накрая леко я полага на врата на козлето.

-         Усети ли го?

Тя кимва бавно.

-         Направи широк разрез там, където усещаш пулса.

-         Колко трябва да натисна – гласът й продължава да трепери.

-         Малко, съвсем малко. Ножът е остър.

Не само устните й, цялото й лице пребледнява при тази реплика. От неговата страна на стената слепият чува, че изведнъж врещенето престава. Само кратък, болезнен писък, последван от суматоха, точно преди всичко да спре. После няколко капки по пръстта, всъщност първоначално са няколко капки, сетне внезапно, сякаш си развързал плик или балон, кръвта шурва, докато животното рита. Колкото повече рита, толкова повече шурва, на тласъци, бързо. При допира й със студената земя започват да се вдигат облаци пара. Всеки би могъл да види живота си в един такъв облак. Да види първото си колене. Как някой му подава ножа си и му кимва одобрително. Смелите и безразсъдни деца реагират бързо и с готовност. Но такива като Ани, такива като него винаги треперят. Винаги се питат дали трябва, дали е правилно? Винаги след това не могат да спят. Сънуват кръв. Навярно и другите сънуват, но за тях той не знае. Знае за себе си и е сигурен за Ани. Те двамата мислят повече, чувстват повече. И никога не забравят колко бързо гасне светлината в очите на заколения. После, веднага след прерязването на вените на врата, някак бързо се отърсват, някак се ентусиазират, стават дейни. Помагат при дрането, при пробиването на пищялите, помагат при вдигането на трупа, за да се отцеди кръвта. Когато тялото е увиснало на куките, а главата вече е отделена, помагат за разтварянето на гръдния кош. Винаги е странно и хипнотизиращо да видиш някого отвътре, да видиш как животът се е движил вътре и сега бавно, умерено, спокойно, неспиран от нищо, се оттича навън. Животът е червен, така смята той, откакто вижда пред себе си предимно тъмно, а сякаш понякога, когато слънцето изгрее, пред погледа му се оформя едно червено петно. Може би просто спомен, налуден спомен за това какво е слънцето. Червен спомен. 

Когато бръкнеш в гръдния кош и отлепиш тънките като паяжина тъкани, които задържат сърцето и белия дроб и после, когато дръпнеш рязко, ти се струва, че дръпваш нещо вътре в себе си, отлепяш собствените си дробове, а сърцето ти забавя ритъма си. Забавя го. Ако зимата е мека, всички деца около теб подскачат от нетърпение да надуят белия дроб. Треперещите ти пръсти го подават. Не знаеш какво ти е, точно в този момент не си сигурен какво ти е. Години по-късно, когато си вече стар, голям, пораснал и тъжен точно толкова, колкото трябва, си спомняш случката и си даваш сметка, че на практика в кръвта ти е имало толкова много адреналин, че е чудно как помниш толкова подробности. Как помниш гъвкавата, бяла тръба на трахеята, която се огъва в ръцете на децата, лакоми да надуят дроба и да го пуснат да плава като кърваво корабче по течението на потока в долния двор. Помниш нежните, бледорозови капки по тръбата, капките полепват по устните на децата, а те ги облизват възбудени, с блеснали очи. Захапват тръбата на трахеята и започват да надуват. Алвеолите пропукват под напора на въздуха, толкова естествено действие, а така странно, така чудовищно, така омерзително всеки път. Всеки следващ път. От надуването тънки струйки кръв, толкова тънки, колкото всяка паяжина, се разпръсват за миг във въздуха. Ани потреперва, докато децата тичат към потока и тръгва бавно след тях, без да знае какво да направи със себе си, с ръцете си, с полупарализираните си устни, които инстинктивно поемат малки порции въздух. Дробът диша интензивно в ръцете на децата, а всяко пукане, всяка капчица кръв ги кара да полудяват. Дърпат го един през друг. Суматохата пропищява в  ушите му, когато те преминават покрай вратата, на път за поточето. Боричкат се долу, чува ги добре. Потокът е под ореха и за миг се сепва, че могат да настинат под тежката сянка, после се сеща, че сянка няма. Оголените клони само леко се поклащат, а тихото им скърцане просто не се чува. Звукът е по-скоро хриптящ, насред глъчката от децата, които наджапват в потока. Преди два дни беше замръзнал, защото не чуваше тихото му кипене, но сега блика, шумоли и чака да поеме дроба. Надуват го за последно, преди това се боричкат и надвикват кой точно да надуе „като за последно“.  Чува плавния и мазен звук от цопването във вира. Сякаш си пуснал тухла в езеро от топла, гъста течност. Освен цопването има и друго – глухи накъсани звуци. Езерото като че мърда, надипля се, отначало бързо и сигурно вълните тръгват към краищата му, но колкото повече се отдалечават от центъра, толкова по-бавни стават. По-тежки, но и по-плавни. Плисват се в тревистия бряг. Едно от децата, но не е сигурен точно кое, се пресяга към трахеята за едно наистина последно надуване. Спорят шумно. Дробът е така издут и вече толкова прозрачен, и тъканта е така опъната, че през него светът се вижда почти ясно. Само тънките капиляри, неочистени изцяло от кръвта, прозират светлочервени на мижавите лъчи на зимното слънце. Струва му се, че го вижда. И сам не вярва на това, но вижда дроба. Малките детски ръце го поемат едни през други и го надуват, надуват, надуват. Докато стане толкова голям и объл, докато преградите на алвеолите се разпукат, а горещият детски въздух, напъхан така насилствено вътре в него, не започне да шуми, да се преплита със скърцането на ореха, с туптенето на сърцата. Но вече всичко е беззвучно. Той дори не е забелязал, че целият този звук, който му е давал образите, внезапно се е оттеглил, за да даде път на самата сцена. Една статична редица от детски очи, които наблюдават как белия дроб на ярето, многократно анестезиран с въодушевление и адреналин, плавно се спуска по течението на поточето. Малките водовъртежи го въртят като шарена детска играчка, в каквато всъщност се превърна веднага след коленето. Всички са спрели поглед на него. Дори Ани. Ръцете й, свити в юмруци и толкова много опънати. Тя мисли как би могла да вземе дроба, да го върне бързо в тялото, да закрепи трахеята на мястото й, да върне сърцето, да свърже всички кръвоносни съдове, да зашие прорезите между малкия и големия пищял на задните крака на козлето, да съедини главата с тялото, да дръпне ножа, да среже рязко пръста си. От пръста й тече кръв и капе. Той не чува шума от капките, но вижда миниатюрните вселени от пара, които се вдигат точно до подметката на обувката й. Колкото повече стиска, толкова повече дробът се отдалечава, а освен водовъртежите, които го въртят игриво, край реката има и дървета, чиито клони го подкачат леко, плъзгат се по него. Постепенно го повдигат, клон след клон, докато дробът не се увесва на около метър от водата на потока. Бяло-розов. Като кървава дрипа. Вече почти издишан. Съвсем издишан.

 

Суматохата около погребението беше такава, нищо че беше починал толкова стар човек, че почти забравиха за липсващия пръст на Ани. Тя седеше в стаята на децата и разглеждаше чуканчето, което  беше получило лека коричка и може би заради отрязването кокалчето, което беше останало, изглеждаше твърде подуто. Момчетата спяха и търкаха чела, съсредоточени в историите, които сънуваха. Бавно стана, вперила поглед в ръката си. Пресече коридора след като тихо затвори вратата на стаята и също така тихо открехна вратата на стаята на дядо си. Застана над леглото, което миришеше остро на старост, на спаружено, на спарено. Чаршафите бяха изпънати, но никой не се сети да ги смени. Той беше починал на стола и този стол веднага беше прибран.  Една стоножка бавно пъплеше по стената над леглото. Наведе се напред и видя как чифтовете крака се движат в перфектен синхрон. Стоножката спря, може би усетила погледа, присъствието на друг. Застина. Ани също беше застинала. Разсъждаваше, но не върху стоножката, а върху странното гъделичкане, даже сърбеж, което усещаше в липсващия пръст. Години наред щеше да го усеща, това фантомно усещане за нещо, което си притежавал, но вече си загубил. Разсъждаваше и се чудеше как така може да усеща отрязания си пръст. Никой не я беше предупредил за това. Но те никога за нищо не предупреждават, нали?