А ние само стоим и говорим за него...

30.04.2016

Стихове от Янчо Михайлов

Янчо Михайлов (протойерей Йоан Карамихалев) е роден в Бургас през 1957 г. Завършва средно образование в родния си град, а висше в Духовната академия (сега Богословски факултет) в София. Специализирал е в Източно църковния институт и в университета в Регенсбург, Германия. Бил е преподавател в Софийската духовна семинария и хоноруван асистент в Богословския факултет. Понастоящем е свещеник в старинния храм „Св. София” в гр. София.

Автор е на лиричните книги „Паралелни монолози” (1997 г.), „Трохите от пейзажа” (2009 г.) и „Дни без море” (2016 г.) и на богословските трудове „Изкачване на Тавор” (2006 г.) и „Записки по православна християнска етика” (2010 г.). Съставител и преводач е на двутомника „Сборник неделни и празнични проповеди на съвременни руски проповедници” (2014 г.).

 

 

 

ПОРТРЕТ

 

Прегоряха безвкусните гозби

на последната муза.

Вкисна виното,

стана оцет,

готов за сипване в раните.

Фъфли вече поетът,

дъвче големите думи,

които изрича.

Рядка косица,

като лавров венец,

се е свила

върху голото теме.

 

 

НЕДОУМЕНИЕ

 

Жабата,

дори и гьола да си знае,

все към чуждия поглежда.

 

Мътна е водата,

ала рибата – неуловима.

 

Дали лапнишаран

е въдичарят?

 

 

БЕЗ ПОЩАДА

 

В дните без море

и нощите без бряг

като котва натежават

спомени несбъднати

с торбички под очите.

 

Старецът във огледалото

се втренчва в мен.

 

ДОМАШЕН УЮТ

 

Жена ми

като котка разплита

прежда от думи,

звъни се,

неканени гости прииждат,

стенат съдове в кухнята

и вдъхновението обмито

изтича

сякаш

мръсна вода

във канала.

 

 

РАЗМИНАВАНЕ -1

 

Жужи

мълчанието в стаята.

Простенват думите

изнемощели.

 

РАЗМИНАВАНЕ-2

 

Изцедени капки обич

за жената с гръб към мен.

Студенината на гърба й –

огледало, отблъскващо

протегната ми ръка.

 

КРАЕН КВАРТАЛ

 

Лица белязани

от коловозите

на грижите и на въздишките.

Улици с разкривени,

подобно болни зъби, павета.

Сгради намръщени

като надвиснали облаци.

 

И зад стената

на стелещата се мъгла

мъждука хоризонтът –

път, отвеждащ

към градското гробище.

 

 

ЗА ЗЛА ВРАГА

 

Вълкът в кошарата

и да е сит,

едва ли

агнетата ще са цели.

Навярно

отдавна е прегризал той

гърлата им.

 

А ние само стоим

и говорим за него...