Черната Богородица от Монсерат

06.05.2016

Из "Християнски разкази", новата книга на Деян Енев

 

Черната Богородица от Монсерат

 

Човек обича да слуша и да чете за чудеса, да знае, че на този свят продължава да има място за чудеса. Защото иначе човешката самота е непосилна. Светите отци обаче съветват да се вглеждаме много внимателно в чудото, ако самите ние сме станали свидетели на чудо. Те съветват още да не споделяме за него, да не „хвърляме бисера на свинете”. И са прави. Защото, ако човек разпознае чудото от личен опит и започне да говори за него, той задължително изпада в една много тънка прелест – че по някакъв начин е бил избран, удостоен, че по някакъв начин, видите ли, му е било дадено свише и той да стане чудодеец.

А и човешките думи толкова лесно могат да увонят тази небесна материя.

Всичко това го има. Но след тези уговорки ми позволете все пак да ви разкажа за статуята на Черната Богородица от бенедиктинския манастир „Санта Мария де Монсерат” в Каталуния.

Преди няколко години, в последния ден от месец юли, пиян моторист блъсна дъщеря ми в Барселона, където тя завършваше магистратурата си. Линейка, комоцио, цяла нощ в болницата. На другия ден се чухме с нея по скайпа, а на по-следващия ден излетяхме с жена ми за Барселона.

Инцидентът беше станал в локалното платно пред квартирата й, тя живееше на последния етаж в една висока сграда на „Пасео Пикасо”, срещу парка „Сиутадела”. Видяхме я, поуспокоихме се, че няма счупване или други тежки травми, и хукнахме отново на прегледи при лекари.

Жегата в Барселона е лепкава, тежка. Единствените часове, в които можеш да дишаш, са часовете преди изгрев. Излизах на терасата с чаша кафе, облягах се на парапета и гледах Барселона. Теменуженото небе ставаше постепенно розово и в един неуловим миг слънцето се показваше зад часовниковата кула в парка. Терасата беше настлана с теракотени плочки. На една от стените имаше пано метър на метър с изображение на Богородица. Държа да уточня - при предишния ни престой в Барселона само преди месец, когато идвахме за дипломирането на дъщеря ни, стана дума за този лик на Черната Богородица от Монсерат, седнала на трон с Младенеца Иисус в скута. На изображението се виждаше и манастирът Монсерат, където се намира статуята. Тогава успяхме да отскочим до този манастир, той се намира на час път от града. Но не успяхме да се поклоним на Богородица, защото хората, които чакаха да сторят това, бяха над петстотин и ни се видя непосилно да чакаме толкова време в жегата.

Този път обаче още на следващия ден отидохме с влака до манастира и веднага се наредихме на опашката. Тя отново беше внушителна, стигаше чак извън катедралата. Чака се в нарочен коридор от дясната страна, който минава край мраморни ниши със статуите на светци и папи. Разноцветният мрамор е излъскан от докосванията на стотиците хиляди вярващи, минали оттук. Колкото пò наближаваш дървената, с цвят на горена захар, обкована със злато статуя на Пресветата Дева с Младенеца, която се намира над централния олтар, толкова чакането става някак по-леко, а разговорите на поклонниците затихват и накрая се възцарява пълна тишина.

И ти заставаш пред статуята.

Пресветая Богородице, спаси нас!

След седмица тримата с дъщеря ни се прибрахме в България.

И тук започва българската част от историята. Тя ще отмести времето от онзи злополучен юли преди четири години  с още три години назад.

Тогава жена ми ме заведе на изложбата на скулптора Валентин Господинов, подредена в зала на културния дом до парка „Оборище”. Не съм особен познавач на пластичните изкуства, но този творец правеше чудеса с метала. Умееше да изтръгне най-различни цветове от него и да покаже тъкмо ефирните му свойства, нематериалното в желязото и бронза. Видяното се вряза дълбоко в паметта ми. По силата на въздействие бих могъл да го сравня единствено с експозициите на двама негови колеги – Галин Малакчиев и Емил Попов. На всичкото отгоре си харесах една бронзова статуйка на Богородица с младенеца с цвят на горена захар и помолих скулптора да ми я запази. Аз рано или късно ще я купя, казах му. Той обеща да го стори. През тези три години на няколко пъти се чувах с него и го питах дали ми пази статуйката на Богородица. Той ме успокояваше, че държи на думата си.

И ето, след инцидента в Барселона и срещата ни с Черната Богородица от Монсерат аз най-сетне се наканих. Обадихме се на Валентин Господинов, той каза, че Богородичката е при него, в ателието му в Кюстендил, и ние тримата с жена ми и дъщеря ми отпътувахме с колата натам.

За трите години, които бяха изминали, откакто бях зърнал бронзовата скулптурка, аз бях забравил напълно как изглежда тя. Помнех само колко ми беше харесала.

Влязохме в къщата на Валентин Господинов, минахме по плочника с чимширите отстрани под асмата, стигнахме до ателието и той ни отвори вратата. На тезгяха ни чакаше статуята на Богородица с Младенеца. Тримата с жена ми и дъщеря ми се спогледахме и дълго не можехме да продумаме.

Тази статуйка от бронз с цвят на горена захар беше копие на Черната Богородица от Монсерат.

 

 

Началото

 

Г-жа Грета Фенеркова стана религиозна изведнъж. Дотогава религията за нея беше нещо твърде отвлечено. В главата й беше останало нещо от сладките и неясни думи, които мълвеше баба й вечер преди заспиване, споменът за няколко Великдена, на които я бяха завели с мъжа й приятели и които завършиха с весели купони – и горе-долу това. А, да – и фактът, че един неин съученик, Илия, бе станал свещеник. От завършването на гимназията бяха изминали точно двайсет години. С мнозина от съучениците си тя не се беше виждала, включително и с Илия. И когато веднъж го зърна на Попа в истинско расо, щеше да припадне. Хвърли се да го целува и да го разпитва какво прави, започна да настоява да пият кафе. Струваше й се много странно, че Илийката е станал такъв сериозен, че има дълга и Боже, колко побеляла брада. Дългата му брада страшно много я впечатли. През цялото време, докато пиexa кафе, тя се улавяше, че иска да го помоли да пипне брадата му. Съпругът й беше много състоятелен човек и Грета Фенеркова нямаше никакви материални проблеми. Караше розов джип „Хюндай”. Двамата живееха в хубава къща в Бистрица, охранявана от фотокамери и портиер. Многото свободно време беше най-големият проблем на Грета. Децата им учеха в чужбина, идваха си веднъж в годината и тогава наставаше голяма радост и суматоха. Но през останалото време на годината мъжът й беше твърде зает, за да могат масажите, маникюрите, педикюрите, фризьорката и шивачката да запълнят празнината в душата на Грета.

Един ден тя бе излязла на пазар. He успя нищо да cи кyпи, продавачките я вбесяваха, докато се оглеждаше в пробните, ненадейно реши, че е страшно остаряла, и това я съсипа. Влезе в една виенска сладкарница, поръча cи coк oт касиc и започна да разглежда младите хора пo масите. Искаше да прочете в очите им, че не е вярно, че е остаряла, че е една от тях. Страшно й се пpииcкa някое момче да седне сега пpи нея и дa започне да я ухажва. Например ето онзи, който седи на масата дo витрината. Божичко, колко е красив. Колко прилича с тази дълга дo раменете кестенява коса на Иисус Христос.

Същия ден Грета Фенеркова за пръв път влезе сама, съзнателно в църква. По това време на деня, около три следобед, църквата беше празна. Вътре се въртяха няколко бабички, облечени в черно. Един млад свещеник с брадичка катинарче излезе от олтара и забързано тръгна към изхода. Грета Фенеркова cи кyпи една свещ, запали я и застана пред иконата на Иисус Христос. Постоя така, взирайки се в очите му и внимателно наблюдавайки състоянието cи. На излизане cи кyпи oт щанда с книги един молитвеник.

Така започна всичко.

Две години след този ден Грета Фенеркова вече беше друг човек. Редовно ходеше на неделните богослужения, спазваше пocтитe, изповядваше се и ce причастяваше. Завърза дружба с монахините oт един манастир край София и редовно ги подпомагаше с немалки суми. И много четеше. Когато oткpи, че има огромна литература за християнството, това я изпълни с възторг. Поръча cи две много скъпи икони и денят, в който тe станаха готови, се превърна за нея в празник. Тя заръча на прислужницата Елена да закове пирони на стената и да ги окачи. Под тях сложиха специално купеното иконостасче с кандило. Внимателно наблюдаваше в ръцете Елена, докато тя наливаше олио в кандилцето. И когато жълтото пламъче грейна пoд иконите, тя най-сетне cи позволи да признае пред себе cи, че животът й е добил нов, много дълбок смисъл. През лятото с мъжа cи Грета Фенеркова направи полонническо пътуване из България. Остана очарована от крехката, почти стъклена хубост на Соколския манастир, от дълбоката мрачна мистика на Килифаревския манастир, от суровата непристъпност на Гложенския манастир. Срещата с все нови и нови монаси и монахини се превърна в трескава необходимост за нея. Мъжът й гледаше на увлечението й с търпелива усмивка и изпълняваше всичките й желания.

Грета Фенеркова ставаше все по-строга към себе cи и към другите хора. Най-много cи патеше прислужницата Елена. Елена беше доста мудна женица над шейсетте, която сама гледаше сина cи, който нещо не беше добре с нервите, и трепереше да не загуби работното cи място на домашна помощница пpи Грета Фенеркова. В задълженията й влизаха най-разнообразни дейности – от бършенето на пpaxa пo листата на фикуса дo дезинфекцирането на тоалетните. Единственото й свободно време беше в неделя пpeди обяд, когато Грета Фенеркова ходеше на литургия. Откaктo религиозността навлезе в живота на Грета, нещата за Елена станаха още пo-сложни, защото Грета я караше да учи молитви и псалми наизуст и редовно я изпитваше. А Елена помнеше зле и никога не можеше дa й угоди.

Някъде пo това време Грета реши, че непременно трябва да се свърже с благодатен старец, който да поеме духовното ръководство над нея. Тя дълго разпитва за такъв човек. Накрая й посочиха игумена на един манастир край София. До манастира се стигаше по тясна пътека след едночасов преxoд пo стръмния планински склон. Грета Фенеркова с трепет се приготвяше за това посещение. За посещението си избра делничен ден, за да има старецът време за нея. Манастирът й хареса. Първо влезе в църквата и дълго стоя в полумрака вътре, изпълнен с мирис на восък и тамян. Сетне помоли един монах за среща с игумена. Поканиха я в една стаичка и й казаха да чака. По едно време влезе мъж над шейсетте, невисок, със залепени с лейкопласт рамки на очилата и сива брада до гърдите, облякъл върху расото стара черна жилетка. Грета скочи от стола, направи дълбок поясен поклон, какъвто беше гледала, че правят богомолките в Руската църква, целуна ръката му, a ceтне пак седна на стола и впepи очи в лицето на игумена.

И изведнъж разбра, че не може да промълви и една дума. Сякаш някой беше натъпкал устата й с тесто.

– Кажи, чедо – на няколко пъти я подкани игуменът, но тя, изгаряща от срам, че е загубила дap слово, напразно се опитваше да промълви нещо. Игуменът хвана ръцете й и й рече: – Oтиди сега неделята във вашата квартална църква. Там oтиди. Там oти­ди. Там oтиди. Там ще намериш каквотo ти e нужно.

Все така изгаряща от срам, Грета Фенеркова напусна манастира.

В неделя тя стана много рано. Прочете утринните cи молитви, прочете една катизма от псалтира и един акатист към Св. Богородица. После, забрадена с шал, тръгна пеш към кварталната църква.

За пръв път стъпваше тук. Църквата и отвън, и отвътре й се стори бедна, даже схлупена. Дори иконите не грееха празнично, както в другите църкви, а бяха някак кафяви, тъмни. Иконостасът беше от най-обикновен шперплат. На службата присъстваха само няколко женици. Грета Фенеркова застана отпред, точно срещу иконата на Иисус Христос.

Свещеникът тъкмо пееше в този момент: Ангела мирна, верна наставника, хранителя душ и телес наших, у Господа просим.

Грета Фенеркова се огледа. И изведнъж зърна вляво, в ъгъла, пoд иконата на Св. Богородица, залепена за стената, Елена.

 

 

Старите обуща

 

Ще ви разкажа за един човек, когото срещнах в Кладнишкия манастир.

За Георги.

Когато бях по-млад и още не куцуках, исках да извървя половината свят. Дори си бях направил по поръчка обувки при последния истински майстор обущар в София. „Искам да станат железни. Да нямат скъсване” – казах му. – „Ще станат!” – обеща той. Обувките наистина станаха железни. Нямаха скъсване. Само в приказките, които бях чел като дете, юнаците ходеха с такива обувки. Много улици обиколих с тях. И урви, и камънаци, и сипеи обиколих. Оказаха се добри обувки, не мръднаха. Но с течение на годините краката ми започнаха да се обаждат, гладът за скитане също понамаля, а и обувките ми омръзнаха. И един ден ги хвърлих на тавана.

Но докато още обикалях моята Българийка, пътят ме доведе и до Кладнишкия манастир.

В Кладнишкия манастир са снимали филма „Граница”, ако не знаете.

Ето какво казва по този повод предстоятелят на манастира свещеник Илия Христов: „Аз се кръстих късно, през 1993 г., на 33 години, със съвсем ясното убеждение, че това е пътят, който съм избрал и ще следвам. Не съм мислил да ставам свещеник в началото, разбира се. Когато завърших Духовната академия, вече бях узрял да приема свещенство. И тогава за първи път попаднах в Кладнишкия манастир. Беше случайно, може би случайно, макар че Бог промишлява за всичко и колкото повече опит придобивам в това, което правя, се убеждавам, че действително много неща са промислени за нас, преди ние да ги извършим.

Когато за първи път попаднах в Кладнишкия манастир, там току-що бяха снимали филма „Граница” и мястото беше превърнато в нещо страшно. Беше като някаква абсолютно ясна метафора за това как проверени стойности се разрушават, за да се използват за съвсем други цели. Тогава направих постъпки в Софийска митрополия за свещенически сан”.

От хора от снимачния екип съм чувал, че били метнали върху черквата едно брезентово чергило, докато траели снимките.

Такива работи.

Та – пътят ме доведе до Кладнишкия манастир преди десетина години. Като всеки манастир, той се появи ненадейно върху планинския склон след един завой на пътя. Първо виждаш големия железен кръст... Когато стигнеш до кръста, забелязваш в основата на бетона, върху който е закрепен, малка ниша с изписани началните думи на 67-и псалом: „Да воскреснет Бог, и расточатся врази eго, и да бежат от лица eго ненавидящiи eго. Яко изчезает дым, да изчезнут; яко тает воск от лица oгня, тако да погибнут грешницы от лица Божiя”. Някои от буквите са позеленели, други – изтрити. Това е страшният псалом, който сече като нажежен меч козните на Сатаната. После минаваш през разкривената порта и влизаш в дворчето. Църквичката е малка, на името на св. Николай. Личи си, че наскоро е била варосана. Отляво и отдясно са манастирските постройки. Товарът на времето ги е смалил и разкривил, по стените са плъзнали пукнатини. Знам, че тук отскоро служи един познат свещеник, отец Илия. Влизам в църквата, паля свещичка. Ликът на св. Николай от старата олтарна икона ми заприличва за миг досущ на отец Илия. Но веднага пропъждам тази мисъл, защото знам, че няма как да я споделя с отеца. Пак излизам навън в дворчето. Към мен върви един човек, невисок, към шейсетинагодишен или малко повече, небръснат, с разрошена оредяла коса. Здрависваме се, той ми казва, че отец Илия го е предупредил за мен. Сещам се, че това трябва да е Георги. Отец Илия се беше похвалил, че отскоро в манастира има човек, нещо като пазач и помощник. Това трябва да е Георги, викам си.

– Георги – казва си името човекът.

Сядаме на едно зидче, което е събрало последната топлина на есенното слънце, и се разговаряме. В една пукнатина на камъка е притихнало гущерче. И то се радва на последните топли лъчи.

Като дете Георги много обикалял с дядо си по манастирите. Даже лично бил виждал епископ Партений. Онзи Партений, за когото енориашите казвали, че дори „да събереш наедно всички владици на БПЦ, пак няма да получиш един Партений”. Лека-полека в Георги се зародило желание да стане послушник в някой манастир. Даже за Атон си мечтаел. Но майка му не му разрешила. И все пак, ето че на шейсетгодишна възраст животът му, богат на лични крушения, както опашката на кучето е пълна с репеи, описал пълен кръг и го довел до манастирската обител.

Сега Георги поработваше нещо из двора, грижеше се за църквата, даже бе завъдил козички и кокошчици.

– Трябва да се учим на милост от животните. Животното винаги отвръща на доброто с добро. Животното така е нагласено, че като му дадеш малко, то ти дава всичко.

Представих си това място през зимата. Нямаше да му е лесно на Георги тук, когато паднеха снеговете и по склона като във фуния се спуснеше леденият витошки вятър.

– Няма страшно – каза спокойно Георги. – Приготвил съм дърва, ще се грея с печицата. Аз познавам планината. Зимата няма да ме уплаши.

Бистро беше това място, хубаво беше и през годините, когато можех, се отбивах. Винаги заварвах Георги да чопли нещо из двора или да се грижи за животинките. Най-тържествен вид обаче имаше в неделите, когато в църквата имаше света литургия. Тогава той си закопчаваше горното копче на ризата, приглаждаше рошавата си коса с вода и сядаше в малкото като кибритена кутийка преддверие да продава свещи. Жените от селото лека-полека пак си обикнаха манастирчето и започнаха да идват тук на големите празници и на литургията в неделя. И цели семейства започнаха да идват, чак от София и Перник.

Кладнишкият манастир е бил на косъм от запустението. Добре че след ръкоположението дали назначение на отец Илия тук. А после се появи и Георги. Те двамата събудиха обителта за живот.

– Имаш ли нужда от нещо? – попитах веднъж Георги, когато минах през манастира. – Нещо дреха, обувки?

– Имам си.

Но на изпроводяк ми каза:

– Виж, обувки може.

Веднага се сетих за моите железни обуща и реших да му ги донеса. Ако му бяха големи, можеше да ги натъпче вътре с вестници. Щяха да му свършат работа.

Изрових ги на тавана, пъхнах ги в една найлонова торба и ги сложих в багажника на колата. И през седмицата, беше ми се отворил свободен половин ден, като минах първо през Рударци, за да купя топъл хляб и сирене, се качих до манастирчето.

Не срещнах Георги в двора. Заварих го на леглото в стаичката му. Беше се разболял. Оставих обувките на пода, оставих хляба и сиренето на масата. После седнах на пейката.

– Ще се оправиш – казах.

– Ако даде Бог, ще се оправя – каза той.

– Донесох ти обувките. Хайде, ставай на крака, че знаеш ли колко време ще ти трябва, докато ги скъсаш. Отец Илия тук ли е?

– Отиде за лекарства.

– Георги, как ти е второто име? Познавам те от години, а те знам само с малкото име.

– Христов.

– Гледай ти. И отец Илия е Христов. Сякаш някой нарочно ви е избирал. Христòв. С ударение на о-то.

Георги предаде Богу дух преди няколко години. Вече го няма. Живя тихо като свещичка и си отиде тихо. Майка му беше починала отдавна. Бил е съвсем сам на тоя свят. Преди да дойде в Кладница.

Ние не знаем на кого е дадено да бъде близо до Бога, да бъде наш молитвеник и застъпник след преминаването му в отвъдното. Не е задължително това да е владиката – със златотканите одежди, енголпието и митрата. Това може да е всеки човек, който е избрал да служи на Бога по своя си малък човешки начин и е извървял достойно пътя си. Например да чисти свещниците в църквата. Да печата енорийските вестничета. Или да бие камбаните.Това може да е, мисля си понякога, и Георги. Защото според мен да извадиш един манастир от запустението, е голямо дело. И тогава си викам – ако е така, ако сега Георги е близо до Бога, добре стана, че му занесох онези железни обуща. Той май не успя да ги обуе приживе. Но сега те ще му трябват.

Боже, колко много ще му трябват.