Летенето е изкусителна примамка...

13.05.2016

 

 

 

Летенето е изкусителна примамка…

 

Неотдавна „Кибеа” издаде „Летенето е изкусителна примамка” от Анка Николова. Тя споделя, че писането е най-интересното занимание в живота, а всеки написан ред е късче от големия пъзел на неразгадания свят, в който живеем и всеки ден се опитваме да разберем.

Анка Николова започва да пише като репортер и редактор във вестник „Орбита“. Автор е на  многобройни публикации в печата, сътрудничи на Българската национална телевизия и Българското национално радио. Била е заместник-главен редактор на вестник „АБВ“ и на списание „24 Карата“, редактор в списание „Вик“ и в издателство „Гея Либрис“. Преводач е на повече от десет книги за деца и възрастни  и отговорен редактор на алманаха „България 20 век“. Член е на Съюза на българските журналисти.

Зад псевдонима Анка Николова ще откриете редактора на „Кибеа“ Иванка Николова.
Редактира и превежда книги на издателството от основаването му до днес. Редактор е на десетки издания като „Пътят на България“ от Димитър Съсълов,„Владетели на България“ от проф. Милчо Лалков,  „Платото“ от Владимир Свинтила, „Блага Димитрова. Дневник на едно приятелство“ от Мария Антонова, „От облак на облак“ от Георги Бранев, „Мотивация и личност“ на Ейбрахам Маслоу, „Джонатан Ливингстън Чайката“ на Ричард Бах, „Първият телефонен разговор с небето“ от Мич Албом, „Книга на рекордите на Гинес“, „Болестта като път“, „Пилешка супа за душата“, книги на Едуард де Боно, д-р Джоузеф Мърфи, Луис Хей, Барбара Рен, и много други автори и заглавия, които Издателство „Кибеа“ предлага на българските читатели в продължение на повече от две десетилетия.

Предлагаме ви рецензията на Екатерина Томова за поетичния сборник „Летенето е изкусителна примамка“.

Поезия с устойчивост на кедровото дърво

 

  Заглавието е от едноименното стихотворение – с продължение: „стига да не се плашиш от собствената си сянка.” –   на тази разкошно оформена и издадена поетична книга на Анка  Николова (своеобразен псевдоним на Иванка Николова)  и то  сполучливо обгръща целия привлекателен свят  на авторката. Прочетох я с огромен интерес и тя се  настани в съзнанието и сърцето ми като един естествен  спътник, предизвикващ вълнения и много размисли, ала  необходим и желан. Тук нямам намерение да правя литературно-критически анализ на стихотворенията, а и едва ли бих могла. Още повече съм убедена, че  подобна поезия едва ли се нуждае от това. Емоционално и рационално, и най-вече подсъзнателно, с въображението и атмосферата си,  с онзи многопластов и многоцветен здрач, който приобщава, тя  се побира  напълно в понятието магичност. Или както  беше казал големият италиански херметик Джузепе Унгарети – „...животът ми е само цвят от тъмнини...”. Светът  на  тази поезия  ни разкрива екзистенциалните и духовни лабиринти на една дълбоко чувствителна личност и още по-дълбоко рационална, която търси и намира обясненията, обобщенията и очакванията от вече отминалото и от бъдещето. А и тяхното въздействие върху съдбата ни със случайностите, превърнали се в предопределения, под слънцето, което е едно за всички ни, но върху  всеки  се отразява   по различен начин. Ако трябва да говорим за лирическата героиня на тази книга, то тя впечатлява дълбоко със своя силен  характер. Това се долавя категорично  от  често лаконичното, но точно слово, което, независимо дали е  метафорично или  пряко изповядано, определя тази вътрешна устойчивост.                                 

   „Реките на ума избират тайни пътища – да ни припомнят как да се отдалечаваме и как да се завръщаме при себе си”... В съвременния  технологичен, затрупан от информация, наричан модерен, ала безценностен свят, човекът-стоик е все по-рядко явление. А мислещият, или замисленият  -  още повече. В случая поезията на  Анка  Николова  ни свързва съвсем естествено  с крилатата мисъл на Марк Аврелий – един от последните стоици на античността - чиято вечност е проверена от хилядолетията: ”Разумната способност е в състояние да прониква навсякъде, както въздухът...”. Това качество на авторката съпътства истински  и нейния привлекателен скептицизъм, който е в съзвучие с преживяното и осмисленото, с тънката, деликатна  ирония и самоирония, тъй вярна на живота и спомените след него. Особено впечатляващ е поетичният й стил, твърде оригинален, който превръща  дълбоките  духовни катаклизми и разминавания на реалността с желанията  в  своеобразни сентенции, изтръгнати неволно от самия  живот, запазвайки неговата истинска тоналност. Намирам в това умение  един  особено интересен талант, чиито плодове  заковават читателя като пред невиждан блясък.  Именно той  трансформира горчивината от пепелта в едно внезапно покоряващо очарование. То действа извисяващо. Както казва  Шопенхауер „Когато човек е доведен до най-висока степен на отчаяние, след силна борба, изведнъж той влиза в себе си, научава се да се опознава, изменя посоката на действията си и се издига над своето страдание...От очистителния пламък на болката, избликва освобождаването...”.

 „Желанията неизменно ни водят

по най-краткия път на надеждата.

Към сполука или в бездната.”

 

„Понякога не знам дали съм аз,

дали съм истинска...

Или -  желанието ми да бъда?”

 

”Когато на дъното вече

не ти е останало нищо,

надеждата ти прилича 

на разсъблечена нимфа.

Няма скрито-покрито,

никакви изненади.

Можеш да я задържиш

в прегръдките си

или да я изоставиш.

Само от нея зависи

колко живот ти остава!

Надежда е 

и си отива,

когато ти пожелаеш.”

 

Цитирам тези три стихотворения, с извинение към авторката, че тук не спазвам точната им подредба, но не само те, а цялата книга, която е един поетичен роман в същността си, ни тласкат към дълбоките и обширни пространства на нейния дух, отварят вратите към  едно  психоаналитично осмисляне на преходното и нетленното при единственото може би чудо под слънцето – нашия живот.

„Летенето е изкусителна примамка“ е една изключително  впечатляваща, разтърсваща и обогатяваща книга. Тя  надхвърля  личните измерения и ни приобщава със своята универсалност, разнищвайки противоречивата, но уникална човешка съдба. Големият френски художник и поет Леон-Пол Фарг беше написал,че „...човек никога не може да се излекува от своята младост...”. Аналогично чрез поезията на Анка Николова можем да продължим, че човек  не може да се излекува и от своята човешка съдба. Навярно това не е и необходимо.

Може би ще прозвучи прекалено, но неволно оприличавам тази поезия с устойчивостта на кедровото дърво. Още древните са знаели, че растителните клетки на свещения кедър са най-устойчиви – колкото и столетия те да престоят, дори в най солените води, не се разграждат и това е тайната на  корабите от кедрово дърво, останали на дъното, но цялостни...

Макар че прекалих навярно с многословието си, но искам непременно да поздравя издателката на тази книга и реномираното издателство „Кибеа” за прекрасния вкус и чудесно оформения поетичен том, който горещо препоръчвам на ценителите на изящните изкуства. Те ще открият в него  един много  богат поетичен свят на много интересен поетичен талант.

Екатерина  Томова

 

Анка НИКОЛОВА  

 

а к о  п о с м е е ш

 

Ако посмееш

да разголиш истината,

презираш сложните съображения.

Отхвърляш всякакви съмнения.

Разкриваш себе си

и искаш същото от нея.

Без да пилееш време я прегръщаш,

притискаш я до себе си

и бързо я събличаш,

преди да се изплъзне от ръцете ти.

 

д о с п е х и т е  н а  к р а с о т а т а

 

Лилави, бели, пурпурни и златни,

оранжеви и с цвят като небе,

цъфтят цветя в градините,

и ги превръщат всяка пролет

в невероятни нови светове.

Цветя и цветове –

доспехите на красотата,

захвърляни нееднократно

пред светлия олтар на обичта.

Увяхващи в косите на Елена, Жулиета

– иконите на любовта.

Изгаряни на кладите на изневярата,

страстта, дори смъртта...

Цветя и цветове – безсмъртна канцонета!

Не можеш да изтриеш вечността.

 

т о з и х у б а в д е н !

 

От живота съм искала много,

признавам си.

Да бъде по-смислен,

да ме разбира, поне донякъде,

и по възможност – да ми партнира,

когато не виждам ориентири.

Вярно е,

много съм искала!

Но той категорично отрича

всякакви отговорности.

Сервира ми безусловно проблемите

на несъразмерни порции.

Без паузи и без състрадание.

Ненавижда моите колебания.

На пълното ми отчаяние

отговаря с ехидна насмешка.

Отчита го като грешка.

Превръща го в изпитание.

За назидание!

Искам да дочакам

този хубав ден,

когато ще се влюби в някого.

И ще омекне като топъл хляб,

от който да си отчупим.

 

б л а г о с л о в и я

 

Бъди благословен!

И се усмихвай!

На шега!

Защото никой

не отрича правото

на другите

да бъдат себе си

до края на света –

ако им стиска...

Искаш ли?

Бъди благословен

и се усмихвай!

Засега

надяват примката

на чуждата глава.

Наистина!

 

м и р а ж

 

Валят ли в океана снегове?

Моряците разказват, че са виждали

под стана на небето

бяла сцена

със спусната завеса,

която не закрива

никакъв декор.

А нишките на тъканта

не свързват никого и нищо.

Но дали е истина?

Актьорите, отдалечени на стотици мили

от острови, пристанища и фарове,

сънуват айсберги от щастие,

в които никога

не се разбиват кораби.

Дали е истина?

Валят ли в океана снегове?

Или преглъщаме

миражите на тропика...

 

р е ц е п т а

 

Искате да се пречистите ли?

Скрийте ключа на желанията!

Приберете егото на топло

в нишата му!

Отворете крана на душата.

Почакайте да изтече

горчивата утайка

на непогребаните грехове.

Не я преглъщайте,

не се опитвайте да я удавите.

Внимателно я прецедете.

Ще ви отнеме време и търпение.

Не ги пестете!

И не бързайте да си измиете ръцете.

Опитайте се за известно време

да забравите

добрите хигиенни навици.

В утайката е ключът на загадката –

докрай я изгребете!

Хвърлете я на кладата!

Безмилостно я изгорете!

На дъното, под пепелта,

като във приказките,

ще съзрете

най-съвършеното и бистро

зрънце бисер.

 

д а н т е л а

 

Снегът е застинал

по клоните на дърветата

като колосана бяла дантела.

Малка премръзнала птичка

иска да кацне, да си почине

върху снежния гребен

на най-високата вейка.

Под вкочанените є крачета

дантелата се разплита,

снежинките вкупом политат,

в шеметно салто мортале.

Миг преди да целунат земята,

увисват в магическа безтегловност.

Безплътни диамантени кръстчета,

разпънати между небето

и небитието...