Царете на буквите

14.05.2016 2

Втората част от романа-хроника за светите братя Кирил и Методий

 

 

 IV.

 

Леон се прибра в килията си и дълго време стоя буден. Чудото със сълзите от миро на разплаканата икона на Дева Мария, го бе впечатлило толкова дълбоко, че той безизразно се бе втренчил в запаленото кандило на стената и никаква мисъл не го спохождаше. Леон бе изпаднал в исихия, онова блаженно и безпаметно състояние на ума, когато сякаш не виждаш светлината, а само сиянието около нея и това мистично го изпълваше с трепет по някакъв далеч спомен, когато и той търсеше скута на майка си, подобно младенеца на иконата. Иконоборецът имаше достатъчно силогизми, за да даде обяснение и на това явление, но спомена от десетките изпълнени с озарение лица на монасите в църквата, обезсилваше всяко едно съждение на Леон. Той се видя в мълчание пред тази обща възхита на монашеското братство пред чудото, от тяхното изтъпление, че дървената икона представлява самата Богородица, от спонтанното кръщаване на нарисуваното дърво с името „Богородица Мироточица” и от вярата им, че точна тази икона е чудотворна. Леон съзнаваше, че нещо му се изплъзва, как е възможно разума да допуска такива отклонения от логиката, с която е надарен? За миг той се уплаши, защото се сети какво му беше казал младия Константин за еретика Несторий, който е бил също някога патриах на Константинопол, подобно Анис. Несторий обяснявал на миряни и духовници нещо толкова очевидно и просто: Бог не може и няма как да се роди, да излезе от утроба, пък било то и от тази на Дева Мария, тя ражда Христос, месията, Син и е редно да се нарича Христородица, а не Богородица, защото Бог Отец не може да е роден, неговата ипостас е „нероден”. Толкова е логично, мислел си Несторий, а хората го презряли, защото им отнемал утехата да вярват, че добрата майка Дева Мария е самата Богородица. Леон сякаш изведнъж прозря нещо, което винаги е пропускал: вярата е изглежда нещо различно от логика...Той вплете жилестите си пръсти в косите си и облегна морно чело върху дланите. В логиката живее все още личната гордост, трескаво размишляваше Леон, докато общата възхита, е вече доказателство, че онова „чуждо”, което всички възприемат като „свое”, е  спойката в групата, раждането на група от случайни хора като неслучайно общество. Не възхитата на монасите пред плачещата икона бе поразило истински Леон, а това, че нито един не стана да отрече, че нито едно лице не гледаше с недоверие и скептично. Нямаше я негативната мисъл, затова никой не оспори, че точно това дърво с образ трябва да е чудотворно и да се казва „Богородица Мироточица”. Леон поклати глава и си помисли, че това в очите на един логик е сигурно нелепо, но в очите на манастирското братство е нещо, което се случва с тях, то е историята на техния живот, а това вече не е нито диалектика, нито силогизми. Душата на Леон се прекърши. Той винаги бе вярвал, че чудесата съществуват, а Йоан Кръстител казваше, че Бог, ако иска, може да създаде свои чеда и от камък. Защо Бог да не дарява с милост образите, с какво те са по-лоши? И хора и природа, са просто част от общото божие сътворение...

На сутринта Леон също даде съгласие името му да бъде вписано в манастирската кондика, заедно с имената на останалите монаси, като доказателство за чудото с плачещата икона на Богородица. Лицето на игумена засия в радостно въодушевление, даже биха камбаната. Новината за връщането на Леон в лоното на православието прелетя и отвъд манастирските стени, много бързо стигна до Солун и само за това се говореше на тържището. Така чудото с иконата стана още по-значимо. На следващия ден монасите изнесоха чудотворната икона на литийно шествие до дома на стратега и Леон се включи в процесията, даже на него дадоха да носи иконата при влизането през градските порти. Тълпата ликуваше, а монасите пееха. Камбаните на градските църкви биеха тържествено, а логотета Теоктист с насълзени очи гледаше на чудото с Леон и още същия ден написа трогателно писмо за случилото се на императрицата.

Шествието внесе иконата в храма на Св. Димитър, а Леон се отдели и отиде да посети болния друнгар. Лъв не успяваше да прикрие болките си, с усилие се усмихваше, очите му бяха жълти. Беше полегнал на постелка, а около него бяха близките му. Мануил също бе там. Леон разбра от Мария, че се замонашва в манастира „Полихрон” с име Методий. Това го трогна, той си помисли, че го прави заради болния си баща. Мануил бе в разцвета на силите си, як, напет, имаше походка на военен. Сега се бе надвесил над татко си в скръб, а встрани от него беше жена му Косара, с двете им деца. Мануил се бе оженил за дъщерята на български комит от пограничните области, където бе управител. В стаята влезе Константин. Личеше си, че не бе спал цяла нощ, очите му бяха подпухнали. Болният протегна ръце към Леон и успя да промълви:

-         Учителю, пази детето ми...

Константин стискаше в ръка конопеното кръстче на Никодим. Той го размаха пред очите на баща си:

-         Татко, ще оздравееш. Дадох обет, че ще намеря мощите на Свети Климент, ще оздравееш, татко. Ще видиш какво ще направи сина ти. Няма да умреш!

Очите на Лъв светеха когато гледаше Константин и единствено лоша кашлица отклони погледа му от любимия син. Той вярваше, че Константин ще стане велика личност и му беше мъчно, че скоро ще умре:

-         Знам, сине, знам...Ти не се бой за мене, аз и отгоре ще ти помагам, заедно ще ги намерим и ще ги отнесеш в Рим, да ги положат до апостолите Петър и Павел, и името ти ще сияе, сине. Защото Господ е с теб... Кирилесу, Кирилесу – отрони той на гръцки, сякаш се молеше.

На прага се появи логотета, водеше и свещенник. Той едва вчера разбра за тежката и неизлечима болест на своя приятел. Упрекна Мария, че не му е писала, за да прати лекар от Византион, скара се и на стратега. Почти цяла нощ стоя с Лъв, който изпадаше в треска, унасяше се, а след това изведнъж отваряше тревожни очи и бълнуваше случки от общата им младост. Теоктист се опитваше да го разсее, дори се пошегува:

-         Хайде, приятелю, дръж се! Че като направим християни твоите хора, българите, ще им пратим Мануил за епископ.

-         Константин ... – опита се да каже нещо Лъв, но логотета го прекъсна...

-         А не, Константин, не го даваме на тия варвари, нищо, че са ти рода...

-         Константин ... – махна с ръка Лъв – само за него мисля, за неговото бъдеще, друго не ме интересува...

-         Ти не се бой за това, – пошушна логотета – аз ще го науча на „средния път”, такива като него са ценни със знанията си при който и да е господар. Няма да допусна да го прилъжат политиците от демите, ще се грижа за него, успокой се...

Призори логотета отиде да дремне в цитаделата, а сега се връщаше със свито сърце, водеше и свещеник, по молба на Лъв, за последно причастие.

 

V.

 

Борис отрасна с разкази за своя прадядо Крум Страшни. Случките бяха толкова невероятни, че той ги възприемаше като детски приказки. Като малък все молеше дойка си да му разказва как Крум отишъл сам на кон до стените на Константинопол, как попаднал в засада, но сам победил всички и се спасил. След като чуеше за сетен път това, Борис размахваше дървен меч и тичаше в кухнята с вик: „Аз съм Крум Страшни! Аз съм Крум Страшни!”

Един ден дойката изумено видя как Борис държи тояга в двора пред наперен паток и му обяснява:

-         Ти си от Адрианопол, напусни града. Вече е мой, тук ще заселя мои патоци. Вън! – и като го удари, патока се нахвърли върху детето, а Борис се разплака...

Когато Теодор Куфара помоли боилския съвет да пуснат изселените в Добруджа от Крум граждани на Адрианопол, Борис се сети за тази случка от своето детство.

Бяха минали много години, някои от ромеите отказаха да се връщат, въпреки, че императрица Теодора бе изпратила кораби до устието на Дунав, за да ги прибере. Но Василий реши да се върне. Родителите му го бяха изнесли някога на пелени от разорения град и Василий не познаваше земята на отците си, само бе слушал за нея и в неговите представи това бе един друг свят, един мечтан свят. В Малка Скития Василий изучи българското коневъдство и стана много добър коняр, толкова добър, че когато се засели в Константинопол успя да впечатли сина на принцеса Текла с един красив жребец.

По това време Терасий заедно със своя съученик Константин бързаха след занятия в Магнаур към другия дворец, където живееше царчето Михаил. Василий бе обучил жребчето да играе на задните си крака и като видя сина на Текла, голямата дъщеря на царица Теодора, подсвирна и жребчето се изправи на крака и грациозно се завъртя няколко пъти. Младежите ахнаха, а Терасий веднага реши да купи жребчето за Михаил. Вечерта разказа на майка си, а тя на мъжа си, виден царедворец.

Василий бе назначен в царската конюшна, където повечето коняри бяха българи. Той знаеше български от Добруджа, но винаги когато идваха видни гости, се представяше като „Василий Македонянин” от Адрианопол, за да се знае, че е грък. Така скоро стана главен коняр в царските конюшни, понеже бе смел и ловък в занаята като българите, но двуличен като истински византиец.

Жребчето растеше заедно с царчето Михаил, което мислеше само за конете при Василий, понеже за държавните дела се грижеха майка му, вуйчо му Варда и логотета Теоктист...

Константин също посещаваше конюшната след училище, яздеше по няколко часа на полигона заедно с Терасий, любимия ученик на преподавателя Фотий.

Константин разпитваше Василий за земите на север от Дунав. С учудване разбра, че коняра е посещавал няколко пъти гръцкия град Херсон, дори е виждал косите на Свети Климент в църквата „Свети Прокоп”, но мощите никой не знаел къде са.

-         Разказват, - споделяше Василий пред двете момчета чутото – че до острова на Свети Климент се стигало само при отлив, но вече никой не знае къде е била там църквата му. Светецът бил оставен от злите езичници вързан на котва недалеч от храма му, а когато трябвало да дойде прилива и всички гледали как ще се удави, той призовал Иисус Христос и никога повече прилив на това място нямало, виждал съм го с очите си, сега там е полуостров.

-         А как е удавен тогава? – гласът на Константин трепереше от вълнение.

-         Образувало се голямо езеро на полуострова. И сега го има. Казват, че там го хвърлили с котвата. После земите станали варварски и хуните дълго живяли в Херсон, Мирмикия, Пантикапея... Навсякъде. Днес няма кой да посочи вече лобното място. Петрон, брата на господаря Варда, идва по тези земи. Като мина през град Томи го видях. Разправят, че той отнесъл със себе си старите книги, където било описано всичко... Така се говори, това съм чул, това ви казвам...

Тази нощ Константин изпадна в треска, сънуваше кошмари, виждаше под водата лицето на свети Климент, чуваше язвителния смях на езичниците. Едва призори се унесе и тогава видя един старец със светли дълги дрехи, който го водеше през една поляна, ошарена с пролетни цветя. Старецът почерпи Константин с бистра водица от едно аязмо и му каза:

-         Това не е кладенче, да знаеш. Това беше аязмото на мойта църква...

Константин скочи в просъница, бе целия в пот, имаше треска и днес не отиде на училище. Същият ден в града дойде брат му, монах Методий и го потърси в училището, но като разбра, че отсъства, отиде до квартирата му. Там завари и логотета Теоктист, който бе дошъл да види защо Константин отсъства от училище.

-         А, ето и брат ти дошъл. Ще ти мине настинката, пий отвара от билки. Оставям ви да си поговорите по братски – усмихна се логотета и си тръгна успокоен, че с младия философ, както всички наричаха Константин, не се е случило нищо особено.

Константин много се зарадва, че бе дошъл Методий. Поговориха за Солун, за новият патриарх Игнатий, който бе заменил стария Методий, за Полихрон, за живота в манастира...

-         Слушай, – обърна се Методий към брат си – трябва ми помощ. Виж това – и той извади едни книжа със знаци.

Константин знаеше, че брат му и неколцина други послушници в манастира работеха върху създаването на азбука за българите. Той често пращаше писма до Полихрон и се интересуваше как напредват. Макар и скромно, Константин споделяше и своето мнение. Той беше писал на брат си, че ако новата азбуката прилича на гръцката, коптската, латинската или сирийската, това ще обърква онези, които знаят тези азбуки и ще изговарят буквите, както е гласежа в собствените им езици, а не както е на български. Ако пък знаят и четирите езика, тогава съвсем ще се объркват. Той даваше за пример себе си, как коптските букви, са го обърквали в гласежа, понеже приличат на гръцкия курсив, а и на азбуката на готите.

От своя страна Методий споделяше в писма до брат си, че специалния палиум, който са получили, ги задължава да направят азбука, която да е близка до гръцката и да прилича на коптската и на готската, които са правени също по образец на гръцките курсивни букви. Единственото, което ги мъчи, е че някои български звуци изискват букви, които ги няма в гореспоменатите азбуки.

Константин пое книжата със знаци от брат си и веднага схвана какво иска от него Методий. Липсваха знаци за няколко гласежа, специфични за българския език, за когото мнозина твърдяха, че е кимерийски. Това бяха особени звукове, които нямаха дори и славяните, чиито думи бяха близки до българските.

-         Винаги съм се чудил – отрони Константин – защо иконите ги рисуват само по правилата на старите майстори и защо една азбука трябва да бъде създавана също само по старите правила на формиране на словесните знаци. Бог ни е дал словото като звук и език, а не като знаци, иначе защо евреи, гърци и латинци са имали различни писмености още преди Христа? Словото се формира от звукове, а звука може да бъде облечен в различни знаци, ето защо един и същи звук се изписва различно при евреи, гърци, латинци... Аз бих създал съвсем оригинална азбука за българите, съвсем различна, но аз нямам палиум, затова мога да си го позволя. Аз ще направя такава азбука, вече съм мислил над това, а вие в Полихрон, довършете тази. Така ще имаме две азбуки и нека логотета и патриарха изберат една от тях. Засега не казвай на никой, моля те. Въпросът е обаче откъде вие да вземете стари знаци, с които да допълните своята азбука с онези особени гласежи, които ги няма в другите езици...

Методий само кимаше досега:

-         Точно така. Палиумът ни задължава да не измисляме свои знаци за особени звуци, няма как обаче да спазим палиума в една част и да си създадем собствени знаци за няколко звука. Все едно иконописец да допълни иконата на Дева Мария, като нарисува как по гърдата й тече мляко. Това е светотатство...Какво да правим?

Константин се замисли за съня си. Старецът му беше казал: това не е кладенце, а аязмо. Какво искаше да му каже тоя старец? Какво? Изведнъж Константин се оживи и скочи на крака:

-         Древните критяни са имали азбука, има запазени няколко плочки със знаци, намират се в библиотеката на църквата „Св. София”. Един монах ги донесе от о. Крит. Открил ги в някаква пещера. Никой не може да ги разчете и не се знае как се изговарят звуците. Ще вземем няколко знака оттам, така формално ще се спази палиума. Например ще вземем една буква за българския звук „ъ”, други две букви за носовите гласежи, а и за останалите няколко особени звука. Става, нали?

  

VI.

 

Още на следващия ден Константин и брат му Методий посетиха библиотеката към патриаршеския храм „Света София”. Двамата бяха приети в кабинета на новия патриарх Игнатий, който знаеше за палиума по повод създаването на азбука в манастира „Полихрон”. Той внимателно разпита докъде са стигнали нещата. Методий направи обзор на работата досега и завърши с предложението на Константин за заемане на няколко букви от критските писмена, което ще спомогне да бъде приключено делото.

Новият глава на катедрата в Константинопол бе достоен и умен мъж, изключително предан на императрица Теодора и ненавиждащ арменците Варда и Фотий. Той не криеше, че знае за суетното учение за „двете души” на Фотий, което ученият преподаваше в Магнаурската академия. Игнатий много добре знаеше, че Константин е доверено лице на логотета. Младият философ бе известен в града, особено след спора му с иконобореца Анис за смисъла на иконите. Патриархът разпореди да донесат критските плочки със знаци върху тях и ги подаде на Константин. Наблюдаваше го внимателно.

Младият философ разгледа плочките от всички страни, извади мастило, перо и хартия, и преписа няколко знака. Той посочи една рисунка на конска глава и до нея две черти, и усмихнато каза:

-         Това е явно някакъв документ за покупко-продажда. Някой е продал кон, а двете черти отзад означават, че всъщност е продаден кон с две жребчета.

Патриархът проточи учудено глава към плочката и също се засмя на находчивостта на философа. Той извика секретаря си, каза му нещо и онзи излезе.

-         Наричат те „философ” и виждам, че с право имаш това прозвище – обърна се Игнатий към Константин. През това време секретаря влезе и донесе красива златна чаша. Патриархът посочи вътре в нея: - Философе, можеш ли да разчетеш този надпис?

Константин пое внимателно чашата и се загледа във вътрешността й, където имаше кратък надпис на арамейски език и година по александрийското летоброене. Той каза:

-         Пише: „чаша”, а до нея има кръстче, а след това пише „Абгар”, а до името има година по Александрийското летоброене, която съответства по нашия календар на 200 г. след Рождество Христово. Това очевидно е чашата за причастия на осроенския цар Абгар, чийто предтеча Абгар V е бил съвременник на нашия Господ Иисус Христос и му е писал писмо, с молба за лек и предлагайки му жилище, както знаем от сирийската книга  „Doctrina Addaei”, открита от Евсевий Кесарийски през IV в. в Едеса. През 200 г. сл. Р.Хр. осроенския цар Абгар, който бил от същата династия, приема първи християнството в своята родина Осроен. Столица му е бил също град Едеса.

Патриархът слушаше вцепенен и безмълвен, а очите на Методий светеха щастливо, заради брат му. Константин говореше сякаш сам на себе си, по едно време се усети и се притесни. Завърши с думите:

-         Пише: „Чаша за причастия на цар Абгар. 200 година сл. Р.Хр.”

 

-         Философе, - натърти патриарха – ти тази година завършваш учението си и виждам, че онези суетни души Фотий и Леон, не са повредили твоята вяра и ум, нищо че са ти преподаватели. Аз смятам, че именно човек като теб трябва да поеме тежката задача и да стане библиотекар, защото книгите в нашата храмова библиотека са толкова много, че никой не ги знае, нито са описани, нито са подредени, както трябва. Само оня двуличен Фотий се рови ежедневно в библиотеката и сее своите суетни учения. Ти ще станеш библиотекар, в теб ще е ключа към тази мъдрост на отминалото време. Ще говоря с императрицата и логотета. Не, не...Не се опитвай да ми възразяваш. Вече го реших, освен това те включвам в групата на брат ти по подготовката на тази писменост. Побързайте, понеже букви и знаци всеки може да измайстори. Кога ще превеждате на тази писменост евангелието и псалтира? Светото Писание чака теб, философе. Много време загубихте...

Последните укорителни думи на патриарха бяха отправени към Методий, който смирено беше навел глава.

За двамата братя времето започна да тече бързо. Константин завърши и пое ръководството над библиотеката. Методий стана игумен на Полихронския манастир. Константин по съвета на своя учител Леон реши да използва опита на сарацините по номериране и тематизиране на книжния фонд. Методий и българина Горазд започнаха да превеждат евангелието. Константин напредваше в сортирането, но Фотий беше против тематизирането, той работеше над своя книга с анотации какво съдържа библиотеката, но не искаше да отдели хривосулите в нея по теми, смяташе, че всеки може да различи дали един текст е исторически, богословски, софистичен или древна философия...

През лятото на 855 година Методий записа в манастирската кондика, че азбуката и първите преводи на части от евангелието на български, са готови.

Константин понякога отсъстваше от библиотеката и посещаваше брат си в манастира Полихрон, където оставаше често с месеци, за да превежда. Приятелят му Терасий много се тревожеше, че той все ходи някъде оттатък узкото море, но Константин нямаше право да му каже за тайната си мисия.

Един ден патриарха извика Константин и му каза, че го включва в посолство до сарацините, което ще се ръководи от Георги.

Керванът за Багдат тръгна през есента на 855 година. Константин бе създал още една азбука, лично негова, с ъглести непознати досега букви, но не каза на патриарха за нея. Реши да го направи като се върне от сарацинската си мисия, независимо от дългия престой. Леон го бе научил добре да се справя писмено и говоримо с арабския език и Константин прие с благодарност мисията, възложена му от патриарха. Копнееше да види домовете на науката в халифата. На тръгване поиска благослов от Игнатий и каза:

-         Като се върна при Ваше Светейшество, ще продължа работата си в библиотеката.

Игнатий повика новия секретар на синода Никита и като посочи философа, рече:

-         Ако се случи нещо с мен, това момче го пазете като очите си, защото е ценно за вярата!

Когато Константин се върна от Багдат, живота в империята се беше променил жестоко. Михаил по съвета на своя вуйчо Варда бе изпратил на заточение майка си и поискал от патриарха да я направи калугерка.  Игнатий се противопоставил и Варда го обвинил в държавна измяна. Светия отец се скрил в едни конюшни, за да не бъде убит. Логотетът Теоктист се опитал да подкрепи Теодора, но Варда го убил. Фотий за седем дена от светски преподавател в академията бил направен патриарх, но папа Николай от Рим отказал да признае неофита. На Великден император Михаил произвел вуйчо си Варда в кесар, а този минал с колесница през града и хвърлял консулски дарове. Антигон, сина на Варда, бил назначен за доместик на схолите.

След време секретаря Никита описал всичко в „Житието на Игнатий”: „Настана месец август и Константинопол се разтресе от ужасни земетръси, всички храмове се люлееха, а сърцата на всички смъртни се свиваха от страх. Нямаше човек, обхванат от смъртен ужас, да не крещи, че единствената явна причина за това чудовищно земетресение е несправедливостта и светотатството, допуснати спрямо патриарх Игнатий. А след като градът се тресе в продължение на цели 40 дни, чак тогава се укроти тяхното безумие и жестокост, когато самите първенци положиха публично клетва, че не ще бъде прокуден коварно онзи свят изгнаник, нито домакина на изгнаника, при когото се е укрил, а че освободен от обвинението и признат за невинен, ще продължи да живее спокойно, без неприятности, в своя манастир. Щом поборникът во Христа узнал това, се открил на вуйчото на императора, патриция Петрон. Той, като взел скъпоценния кръст, който висял на гърдите на императора, го дал като залог на патриарха. С него, след като го сложил на врата си, този отишъл при Варда, който казал на партиарха: „Защо се скиташ като изгнаник от място на място, както правят бегълците”? Игнатий му казал: „Христос, нашия Цар и Спасител, е учил: „Ако ви преследват в един град, бягайте в друг”. Победен от невинността и добродетелта на този мъж, Варда заповядал да бъде изпратен невредим и свободен в манастира му”.

Конярът Василий лично съпроводил сваления патриарх до морето, откъдето една гемия, която пак Василий уредил, отплавала с него към Атонския остров.

 

VII.

 

Константин беше сам в своята стая. Леки трусове напомняха за жестокото земетресение, от което пострадаха хиляди хора. Улиците на града изглеждаха неприветливо и грозно, отпадъци и свлечени на колене къщи създаваха неприятно усещане. Константин вяло разглеждаше ъгловата азбука, която бе създал за българите. Беше я нарекъл „глаголица”, по българската дума „глаголи”, т.е. казва, говори. На вратата се почука. Беше приятелят му Терасий, който видя буквите на масата и възхитено изрече:

-         Какво е това? Прилича на някакъв нов вид орнаменти, от сарацините ли го носиш?

 

-         Не, това е азбука – и Константин сподели всичко на приятеля си. В края на своя дълъг разказ той вдигна рамене: - От всички първенци, които знаеха за тази задача, само кесар Варда е в двореца...

Терасий бе любимия ученик на Фотий и още същата вечер уведоми новия патриарх, който веднага отиде при Варда. Кесарят бе зает с хиляди други неща и не му бе до това, но се разпореди Фотий да продължи плана.

-         Между другото – подхвърли Варда – Мария, сестрата на българския архонт Борис, идва след Гергьовден по този въпрос. Тя също е запозната, покажете й какво е свършено. Извикайте и онези от Полихрон...

През следващите дни Фотий повика при себе си Константин. Беше ден преди Богоявление и улиците възвръщаха предишния си вид. Хората мислеха за утрешния празник и сърцата им леко се отваряха, чуваше се дори радостна глъчка. Философът прекоси площадчето и влезе в патриаршеските покои.

Фотий бе изключително образован и умен мъж, но като човек беше дребнав. Той знаеше качествата на Константин и затова още в училище даваше благоволението си само на Терасий, но младия философ не се обиди на своя учител. Никога Фотий не нарече Константин с прозвището му „философ” и видимо се дрезнеше, когато Леон се провикваше по коридора на Магнаур „философе, философе” към този ученик. Себе си Фотий възприемаше за най-умния мъж в империята и мнозина признаваха това, дори себичния Леон. Константин уважаваше своя учител, но един ден го поправи за незначителна грешка и Фотий го изгледа учудено и мрачно. Фотий бе и много хитър, веднага благодари на философа пред целия клас, че го е поправил, понеже всички правели грешки в говора. Лицето на Константин пламна в червенина. Независимо, че отдавна бе преодолял своя недъг, често като бързаше, той леко заекваше. Никога повече смиреният Константин не си позволи да противоречи на този горделив човек. Дори и сега, когато чу в патриаршеските покои:

-         Константине, така се радвам, че работиш отдавна за азбука на варварите, които скоро под мой надзор ще станат християни. Такъв значим човек като теб не може да се рови като книжен плъх в библиотеката, ще започнеш работа като преподавател в Магнаур.

Фотий отстраняваше Константин, понеже щеше да му пречи при съставянето на труда му, който той след време щеше да посвети на Терасий: „Мириобиблион или Множество от книги, библиотека. Описание и преразказ на прочетените от нас книги, краткото съдържание на които пожела да узнае възлюбеният наш брат Терасий. Всичките книги са триста без двадесет и една.”

-         Но, учителю...Извинете, Ваше Светейшество, аз обичам работата си в библиотеката, ала знам, че Вие ми мислите само доброто и с радост приемам да стана преподавател...

 

-         Аз ще ти помагам в работата ти като учител, Константине...Като начало вече са готови над 30 описания на книги, с преразказ и кратко съдържание от моя труд, които можеш да преподаваш вече в училище...

 

 

-         Благодаря Ви, Ваше Светейшество – Константин едва успя да не се усмихне. – Това е чест за мен.

Фотий изглеждаше смешно в патриаршеските одежди на Игнатий, понеже още не бяха му ушити нови, по мяра. Той попита:

-         Защо сте създали две азбуки за българите?

Константин се притесни от въпроса, но призна:

-         Аз не бях обвързан с палиум и освен, че помогнах на братята от манастира Полихрон, създадох и своя азбука, оригинална...

Фотий ехидно изрече:

-         Как бях забравил, че ти не си кой да е, а нашия философ. След Гергьовден  идва сестрата на българския архонт и не бих искал да остава с впечатление, че тук всеки си прави, каквото му хрумне. Азбуката, която създаваме за тия варвари, трябва да сияе с византийско достолепие, да е близка по форми до нашата божия азбука, така както е близки по форма коптската азбука. Направил си бил някакви ъгловати завъртулки? Аз и на арменците ще направя нова азбука, близка до гръцките букви, на които са писани евангелията, а ти по-голям арменец от мен ли ще ставаш?

Константин почтително сведе глава...

На път за вкъщи той си мислеше за Методий, който заедно с неговите монаси Ангеларий, Горазд, Климент, Наум и Сава скоро щяха да дойдат в града, за да посрещнат българската принцеса Мария. Константин знаеше за Мария от Теоктист, тя беше отдавна християнка и бе успяла почти да убеди брат си, новият български цар Борис, всички да приемат християнството. Мария поддържаше кореспонденция с достопочтеният Теодор Куфара, който знаеше за палиума по създаването на българска азбука и в подходящо време бе направил българската принцеса съмишленик за това дело.

Мария гореше от желание да види новата българска азбука. Когато след Гергьовден тя пристигна във Византион всички бяха възхитени от нейната външност и ученост. Лицето й бе красиво и леко скулесто. Тя бе черноока, а дългите й гарванови коси се спускаха свободно над раменете й. На главата си носеше златна малка корона с рубини по нея. От короната встрани над ушите се спускаха на вити верижки две големи кръгли златни петала, изработени изящно от ювелир от Плиска. Мария бе облечена в синьо наметало, чиято надгръдница бе от златна твърда коприна. На дясната си ръка имаше пръстен, подарък от царица Теодора, от времето, когато Мария живееше в Константинопол. Нейният гръцки бе изящен и с приятен твърд акцент. Изговаряше думите отсечено, за да може да акцентира на важното в тях.

-         Брат ми, откакто стана император – натърти тя – на българи, мизи, трибали, беси, одриси и славяни, е решил, че е глупаво ние, българите, да си нямаме християнска архиепископия и патриарх, слад като толкова църкви имат патриарх, а Рим дори има и папа. Наскоро брат ми подсказа на Людовик, че щом франките от север и гордите ромеи от юг, са християни, ние няма да ставаме сарацини, я – засмя се тя.

Аудиенцията на българката се организираше в царския дворец и Михаил похотливо гледаше тази кака. Сега, когато тя се засмя, той избухна в див кикот, а това бе заповед всички да се разкискат. Най-много пуфтеше Фотий, който даже се задави, а Варда не се смееше, но мляскаше под мустак. В главата му неприятно отекнаха думите на Мария, че оня архонт, се мисли за император.

Константин също бе на аудиенцията и също се смееше, но не над плоската шега за сарацините, а над изящната витиевата ученост на тази българка, която сякаш му беше колега по ораторско изкуство в Магнаур и ги редеше в духа на високия стил „мизи, трибали, беси, одриси”. Наскоро Леон като разказваше на ученици за персите, също ги наричаше ту „мидяни”, ту „парти”... Топосите бяха любим ораторски похват на хората, които преподаваха изящен стар стил. Фотий по този критерий определяше едни древни автори за добри, а които пишеха без високия ораторски стил, набеждаваше за слаби писатели. Константин пак се засмя и неволно срещна погледа на Мария. Той веднага почтително свали очи, но огнената струя, която полази по гърдите му, го смути оше повече. Константин не знаеше какво е това, което му се случи, но си спомни приказките на Терасий, който все разказваше за огнената магия на женските очи. Константин не вдигаше глава и дори се задави. Леко се изкашля и усети, че целият е в пот. Не знаеше нищо, нито чуваше нещо. Не помнеше колко време бе минало. В един миг усети около себе си полъх на парфюм от мускус и чу дрезгав глас:

-         Това е Константин, а онзи отсреща е брат му Методий. Техния род по линия на блаженопочиналият им баща Лъв, е от вашите. Те създадоха азбуката и превеждат части от евангелието и псалтира на Вашият език, принцесо. Ще имате удоволствие да чуете как се лее словото божие на родната ви реч и ще разберете за какво велико дело глаголи. Кой народ в Европа, освен латинци и ромеи, има преводи на Св. Писание на собствен език? Никой. Наистина, готите имат, но те са еретици, арияни. Вие ще сте третият народ в Европа, който ще има своя боголюбива писменост.

Тези думи ги изрече престарелият Теодор Куфара, който също присъстваше  на аудиенцията. Беше прегърбен и се подпираше на тояжка. Очите му жалееха за любимата му господарка Теодора, която неблагодарния й син прокуди от двореца...