Пироманът и Хитлерката

10.06.2016 1

Две истории от Мина Карагьозова

                          Пироманът

         Един известен писател разказа как ходи на лов за истории. Мене историите все още ме намират. Ето една, която ми разказа скучаеща съседка.

В спокойното курортно градче в края на сезона се носеше миризма на печени чушки, пържена риба и сиртаки. От близкия салса клуб се провикваше отчаяният Антонио Бандерас с песента от филма “Десперадо”. По тесните улички луксозните автомобили правеха изключително сложни маневри,обилно подправени с псувните на собствениците им. Хазайката ми обясняваше как на мидения плаж следобед духа много силно, та да се облека...

         На фона на всичко това в отсрещната къща един мъж на около 40 изглеждаше странно спокоен. До него на самата улица вреше в казан сладко от смокини. Той със спокойни и плавни движения свали казана от огъня и заля пламъка с кофа вода. После, на фона на тиха музика, която долиташе от къщата му, със същите бавни движения, като в танц, подреди стъклени буркани и започна да налива сладкото в тях с един голям черпак, който изглеждаше като шпага в ръката му. Всичко изглеждаше много идилично, и някак вкусно...Понечих да отида при мъжа и , евентуално, да опитам от сладкото...Хазайката ми неочаквано ме сграбчи за ръката. Погледнах я учудено и още повече ме изуми ужасеното й лице...
- Да не си посмяла! Ти знаеш ли кой е това?

- И кой е?

- Подпалвачът! Ти вестници не четеш ли, новини не гледаш ли? Три трупа и три палежа тежат на съвестта му.

Сега наистина бях впечатлена. Пък аз си мислех, че може и да е полицай. В къщата му постоянно влизат и излизат полицаи... Това е , защото е под домашен арест. Проверяват го три пъти на ден, дали си е у дома... Изведнъж си спомних полуизгорялата къща на съседната улица. И разбрах откъде ми е позната. От новините на битиви... 

Но той изглежда толкова домашен, мирен и спокоен...

Театър е това, мойто момиче, театър. Пък има и такива, дето не чувстват никаква вина. Социопати им викат. Може и от тях да е. Ние от нашата улица се пазим от него и не разговаряме. Пази се и ти.

Добре...- притихнах аз.

Подпалвачът сякаш почувства, че говорим за него. Погледна ни бегло и продължи заниманието си.

През деня подминах този епизод. Слънцето светеше ярко,гларусите хищно крещяха. Подпалвачът почваше да изглежда някак нереален. Но вечерта, заспивайки, се попитах какво ли би било, ако бях на негово място...
И някакси това се получи...

Петър тихо заспиваше. Денят, един от безкрайната верига  еднообразни дни, беше свършил. Беше сварил сладкото, беше измил до блясък чешмата и опушената от огъня стена. Беше си наложил да угаси огъня, който го привличаше неудържимо.Трябваше да се научи да контролира тази си страст към огъня. Трябваше. Иначе нещата можеха да станат още по-лоши..Беше се опитал да потърси помощ от психиатър. Но беше късно. Хората, чиито домове беше запалил, бяха богати, силни и могъщи.Те заявиха, че иска да се изкара невменяем, за да отърве затвора. А при три трупа присъдата можеше да е доживотна,без право на обжалване. Медиите също се бяха настървили. Искаха живо месо, искаха възмездие....

Дните вървяха еднообразни, един след друг. Нямаше право да отиде през деня дори до мидения плаж, който беше на двеста метра от дома му. Целият му живот се беше превърнал в нещо неистинско, сякаш гледаше през стъкло как живеят другите. Беше като риба в аквариум. Но се задушаваше...

Изведнъж някакво силно чувство, като страст, като екстаз, буквално го изхвърли от леглото. Бързо се облече и слезе в мазето, където с любов съхраняваше няколко факли. Бяха от времето, когато се опита да прави огнено шоу. Не му се получи. Влагаше много страст и твърде малко постоянство и сръчност.. Но факлите стояха, грижливо съхранени. Чакаха своя час.

Петър взе една факла, внимателно я провери, намасли я с нафта. Да, щеше да издържи известно време. Огледа се. Навън беше пусто. Само от салса клуба се чуваше глухо боботене. Часът беше три след полунощ. Шансът някой да го види, или да усети, че излиза, беше нищожен.

Взе внимателно факлата и бавно тръгна към мидения плаж. Ноздрите му жадно вдъхваха соления и влажен нощен въздух.Той погледна тъмните прозорци на съседните къщи и си представи красивата непозната, която днес почти беше говорила с него. Тя сигурно спеше. Винаги го бяха вълнували нощните улици и тъмните прозорци. Това беше някакъв тайнствен, непознат живот. По нещо приличаше на морето. На повърхността не се виждаше нищо особено. Но вътре, в тъмните дълбини кипеше живот. Той си представяше спящите си съседи, тяхното спокойствие. И колко биха се уплашили, ако знаеха, че той броди в тъмнината с незапалена факла в ръце. Обзе го познатото силно усещане за мощ и за власт. Почувства се като Бог. Техният живот беше в ръцете му...Изведнъж се сепна. Какво правеше. Нали беше излязъл просто да се поразходи...

Внезапно той ускори ход, почти се затича към плажчето.Т ам, при водата, огънят нямаше власт. Парчетата миди успокояващо хрустяха под краката му. Вятърът се усили. Нищо, факлата щеше да издържи...

Петър запали факлата и пое дълбоко дъх. Пламъкът се отрази във водата като ярко сияние. Той, дори без да се събува, тръгна бавно във водата. Подхлъзваше се на всяка крачка, защото дъното беше покрито с обли, обрасли с водорасли камъни. Но това не го спря. Той знаеше твърдо, че в такива моменти, когато в ръцете му имаше нещо горящо, най-безопасна беше водата. Повървя малко. Водата стигна до кръста му. Огледа се. Около него беше тъмната,бавна вода. Тя се плискаше леко в малките скали на брега. Над него в безлунната нощ бяха само звездите. С факлата в ръка, той изпита невероятно, почти сексуално удоволствие. Това беше всичко. Беше част от всичко това. Само морето, звездите, факлата и той. Без трупове, без горящи къщи, без прокурори, съдии и полицаи. Без плачещи и проклинащи вдовици. Без мърморещата съпруга и недоволните от липсата на пари деца - тийнейджъри. Само той, огънят и звездното небе. И морето.

И за момент се разсея. Подхлъзна се и падна по гръб. Последното, което усети, беше пареща болка в тила. После настъпи мрак. Умиращият му мозък рисуваше все по - ярки картини.
Последното което Петър видя, и то, може би, беше халюцинация, беше лицето на един мъдър и малко тъжен старец. Очите му горяха от обич и съчувствие.

- Петре, Петре -  каза старецът. Напълно забрави защо си дошъл на тази земя. Та ти беше посветен, беше агни йог. Ти трябваше със словото и действията си до посочваш на хората вярната посока. Вместо това, ти употреби огъня за смърт и разрушение...Нека Бог те съди, аз не мога...

 И всичко изчезна.

         Сънят на Хитлерката

Всяко съвпадение с действителни лица и събития е случайно.

Беше красива, енергична жена. С дълга изрусена грива. Прякора “Хитлерката” носеше по наследство от баща си. Той беше един обикновен мъж под чехъл, пленил на времето майка й с ретро мустачките си, напомнящи не само тези на Хитлер, но и на Сталин. Ясно беше, че прякорът Сталин в ония времена щеше да бъде много ласкателен. Затова, логично, хората бяха избрали Хитлер. На нея, обаче, този прякор й пасна като ръкавица. Характерът й беше диктаторски, мъчен.Идеално се разбираше с мъжете и никак – с жените. След промените бързо и с летящ старт се ориентира. Скоро имаше няколко къщи за туристи, нощен клуб и много луксозни коли. Охраната на нощния й клуб бързо даваше на случайните посетители да разберат, че са сбъркали мястото. Тук правеха партита политици още когато “Мултигруп” съществуваше. Имаше красиви стриптизьорки и бар дами. Беше си един луксозен бардак.

Дотук добре. Силната музика започваше да гърми в десет вечерта. И спираше към четири сутринта. Хората от съседните къщи не можеха да спят. Туристите бързо, за една нощ бягаха от тези квартири. Никакви изрази на недоволство от страна на хората не даваха резултат. Полицията идваше, правеше устна забележка и си отиваше. Всички, подали оплакване до районния полицейски инспектор, бяха веднага посетени от дебеловрати мъжаги, които спокойно им обясняваха,че трябва да се радват на благополучието и на здравето на своите близки, защото “всичко се случва, животът е кратък и не знаете какво ви чака” ...

Най-мъчно се примири леля Силвия.Тя и без това след смъртта на мъжа си трудно можеше да заспи... Всеки откраднат от безсънието час беше празник за нея. Думтенето на клуба, от което понякога стъклата звъняха, бързо влоши здравето й. Нищо не помагаше . Нито оплакванията, нито молбите, нито сълзите . Хитлерката беше непреклонна.

Леля Силвия се почувства още по-сама и беззащитна. Вечер започваха да нахлуват спомени от нейната младост, когато градчето беше малко  и бедно, но тихо и спокойно. В тихите нощи се чуваха само плясъкът на вълните и крясъците на гларусите...В печалната й самота се промъкваше мисъл, че ако мъжът й беше жив, той щеше да намери изход...

Цял късмет беше, че тя припадна на прага на дома си, пред изумените погледи на съседите. Малко по-късно  дойде в съзнание за кратко  и беше много учудена, когато разбра, че се вози в БМВ – ето на Хитлерката. Тя беше решила да не чакат линейка, която в ненапаснатата връзка с телефон 112 можеше да закъснее, а да кара леля Силвия в болница с колата си. Точно това беше спасило живота на леля Силвия. Лекарите бяха успели да овладеят инфаркта й. Сега тя лежеше в болницата, наслаждаваше се на тишината и мислеше как ще живее по-нататък. Беше решила да остави къщата си, която, заради шума никой не искаше да купи, и да отиде да живее при дъщеря си в Бургас.

Хитлерката щеше да си ляга в една от своите луксозни къщи  на високите скали. Шумът на прибоя й действаше приспивно.  Спалнята й, цялата в бяло, синьо и златно, с блещукащи като звезди лампички на окачения таван, който трябваше да представлява нощно небе, я успокояваше. Беше си пуснала тиха музика и китарата на Армик и напомняше за нейния пръв любим – музиканта на градчето по прякор Хендрикса.Той беше голям почитател на Джими Хендрикс. Беше втора ръка музикант и в кръчмите, където го канеха да свири, името на Джими Хендрикс беше напълно непознато. Караха го да свири сиртаки, някоя и друга сладникава балада. Затова пък, в свободното си време той се беше вживял в стила на своя идол. Беше си купил мощни тон колони и огласяше градчето със своите изпълнения. Оттогава силната музика в съзнанието на Хитлерката се беше свързала с представата за младост, любов и щастие...Тя по никакъв начин не разбираше и оставаше глуха към оплакванията на съседите на нейния нощен клуб точно по тази причина. Обмисляше внимателно събитията от изтеклия ден и постепенно се унасяше...

В нейния клуб беше избухнал скандал. Две групировки си оспорваха територии, включително и правото да бъдат в клуба й. Охраната не можеше да се справи сама. Извикаха я спешно и тя, в женската си паника, вдигна скандал, който засегна и двете враждуващи страни. Това беше голяма грешка, но в момента “хитлеристкият” й темперамент я тласна към доказване “кой е тука сайбията”...

Клубът пламна още на другия ден . Докато траеше следствието, тя нямаше да получи нито лев от застрахователите. Уликите сочеха умишлен палеж и застрахователите нагло заявиха, че и тя не е изключена от заподозрените...Това я вбеси още повече и тя вдигна грандиозен скандал на предполагаемите подпалвачи. Беше сигурна, че някой от мутрите, които се сбиха в заведението й, е поръчал палежа. Отново грешка. Още същата нощ избухнаха  няколко от луксозните й коли. Градчето беше разтърсено от мощните експлозии. Никой не й посъчувства, никой не й подаде ръка. Тя нямаше приятели, а се беше сдобила отскоро с могъщи врагове...Тя виждаше как за няколко дни загива всичко, което е съградила през живота си. Нямаше деца, нямаше съпруг. С Хендрикса се бяха разделили отдавна, защото тя просто не можеше да понесе неговата пълна липса на амбиции.... Бизнесът беше всичко, което имаше. И сега той изчезваше за броени часове. Беззаконието и безкрайното протакане на съдебните дела, което до момента беше работило в полза на нейните проекти, сега се обърна срещу нея. Понеже нямаше приходи от клуба си, а имаше огромни разходи за адвокати, не можеше да плаща вноските по ипотечния заем. Наложи се набързо да продаде къщите си, защото цялата сума беше станала изискуема, заради нейната неграмотност в банковите дела...

И ето я Хитлерката, сама, бедна, в подземието на своя полуизгорял нощен клуб. Следствието беше приключило със заключение “неизвестен извършител”. Застрахователите правеха всичко възможно да не й платят. Трябваше да бъде щастлива, че въобще има къде да живее...

Стресна я вой на полицейска сирена. Огледа се. Беше в луксозната си къща, в луксозната си постеля, под луксозния окачен таван със звездички. Просто беше сънувала кошмар. И смяташе да продължи да живее както досега.

А това значеше, че, сънят й щеше със сигурност да се сбъдне...