Владимир Василев

11.06.2016 | автор:  Eвелина Белчева8

Или още към мартирологията на българския дух

Владимир Василев,

или още към мартирологията на българския дух

Диаболичен етюд по архивни документи

                                        Не понасям героите,

                                        прекланям се пред мъчениците.

                                                                   Атанас Далчев

„Самотни в нашето време“ – текст под този надслов професор Динеков обмисля в последните години на живота си. Трагичните въпроси за интелектуалеца и политиката, за писателя и властта в разделното време след 1989 година все повече тревожат мисълта му, терзае го съдбата на личности, живели винаги в междувремие и останали самотни – цял живот на ръба между отминалото и още недошлото време.

И може би първият от тази раса – на самотните хора, духовен емигрант – и в своето, и в нашето време, с когото го е срещал животът от 30-те години, та до смъртта му, е Владимир Василев. Трагична фигура в българската култура, превърнала се в литературен мит[1].

„Несъмнено голяма фигура в нашата литература. Силна, налагаща се, авторитетна, макар и много оспорвана…“ – записва Петър Динеков в деня на кончината му в дневника си.

Парадокси на поражението –  бележки на редактора

27 декември 1963 година. „Пирогов“. Владимир Василев умира в резултат на лекарска грешка, причинила кръвоизлив в стомаха. Сам. Без ни една близка душа наоколо. В празничното време около Нова година – само санитарките около него. Самотен – и в живота, и в смъртта си. Най-страшната самота – да умираш сам. И това е не само дълбока екзистенциална драма. Това е културно-историческа драма – микромодел на едно общество, в което „зеят пропасти без мостове“[2].

„Една погрешно сложена инжекция срещу ишиас при неговата язва предизвика кръвоизлив и довърши останалото“ – свидетелства приятелят му Владимир Полянов, следвал медицина в Софийския университет, в Грац и Мюнхен[3]. Вл. Василев страдал от  язва на стомаха, самият той пише за това в лични писма и документи. През 1962 г. Димитър Димов помолил проф. Александър Монов, тогава обикновен ординатор в „Пирогов“, да помогне на критика, тъй като язвата много се обострила. Със сигурност това основно заболяване е било отразено в медицинския картон на Владимир Василев и въпреки това той е лекуван с нестероидни противовъзпалителни средства, абсолютно противопоказни за неговото състояние. В резултат на това „лечение“ болният получава масиран стомашен кръвоизлив, довел до летален изход за два-три дни само.

Градските легенди разказват, че в тези три дни, докато Владимир Василев бил в „Пирогов“, двама мъже влезли в жилището му и изнесли голяма част от архива, който бил в раклата под портрета на Цвета. Това твърди квартирантката му Ана Шопова, съпруга на починалия вече автор на драми Иван В. Шопов, бивш бранник, внедрен вероятно в квартирата му, за да го следи. По този повод винаги съм се питала: Кой би могъл да знае, че Вл. Василев няма да се завърне? Въпросът е риторичен.

Разграбването на редактора на „Златорог“ започва още по време на задържането му след Девети септември. „Неизвестни лица му били задигнали от къщи пишущата машина и един радиоапарат. За апарата му било много жал, защото му бил подарък от сътрудниците на „Златорог“ и носел техните подписи“[4]. Племенницата му разказвала, че обискирали апартамента, тършували навсякъде, разровили дори въглищата в мазето им.

Невена Стефанова свидетелства, че и след смъртта му архивът бил преровен от литературни мародери и „те дори могли да се идентифицират“[5]. Никой обаче не си е направил труда. Нарочно търсих в Централния държавен архив история на фонда „Владимир Василев“. Задължително се описва по какъв начин е постъпил архивът. Няма история на архива, и там никакви следи.

Остава ми утехата, че историята се пише по дневници, не по ежедневници. На 15 април 1968 г. Борис Делчев е записал в тетрадките си: „След работа със С. Султанов у сестрата на Вл. Василев – да искаме негова снимка. Архивът на байчо Владо, както ни разказа тя, бил иззет по един наистина варварски начин. С една дума – Булгаристан“[6].

А в друг дневник д-р Илия Еврев[7] е записал думите на Зара Манчева, сестра на Вл. Василев. Ето историята на „изземването“ на архива[8]: Незабавно, още същия ден, само час след като мъченикът склопил очите си, идва в дома му Веселин Йосифов[9] с прокурор и един милиционер. Заплашват сестра му да предаде ръкописите на Държавен архив: „Другарко, в този дом е починал самотен човек. Идваме да запечатаме апартамента, за да не се задигне нещо. При това имал архив с много важно за страната съдържание“. Сестра му казва, че тя има наследствени права върху този архив и ще го предаде, когато намери за нужно. Заплашват я чрез брата на Цвета, Борислав Ленков, че ако не го предаде, ще ги подведат под отговорност. Един ден идват и запечатват работния му кабинет.

Ето дословно какво е записал д-р Еврев: „След известно време идва комисия от Държавен архив, в която участва някоя Филипова[10]. Разхвърлят цялата архива. Най-напред са търсили много грижливо и обърнали всички книги, върху които има автограф от страна на писателите за Вл. Василев. Отделили ги много грижливо[11]. Преди обаче запечатването на кабинета шуреят на Вл. Василев е прибрал скришом от сестра му много книги с автографски надпис и ги е върнал на заинтересуваните писатели. Всички се страхували да не би да им бъдат разкрити връзките с Вл. Василев, който минава като анатемосан буржоазен критик. […] От Държавния архив търсили всичко и най-много листче, на което е писано нещо. [Възможно е да са търсили писменото му завещание, което наистина намерих в архива – б.м.] Казали й, че Владимир Василев е такъв човек, че всичко, което е написал, трябва да се запази. „Аз се съмнявам в искреността им. Разбрах, че търсят повече, за да разберат с кои писатели и критици брат ми е поддържал интимни връзки. Вземаха книгите му за прочит и то тези, върху които има негови бележки. Търсят някакви папки и ме обвиняват, че съм ги скрила. Аз казвам “никакви папки, ако такива има, те са взети от шурея му“.

И тук прозира сянката на Тодор Павлов, разбира се. За него дори Джагаров, наречен от Радевски „гестаповецът“, казвал: „Вечно ще му тежи Владимир Василев, ще го потиска с огромния си талант. А и във философията приносът му е съмнителен…“[12]

Нареждането за арестуването на архива било на Тодор Павлов. Предали на Зара Манчева думите му, че ще им заплатят всичко, каквото са взели, по най-висока тарифа. Не успях да разбера дали обещанието е изпълнено. Най-вероятно мародерите са търсили папките с Яворов архив, оставен от самия поет у Владимир Василев, за тези папки той имал големи неприятности. Явно е, че дългата ръка на Ганка Найденова е посегнала и тук…

Друго свидетелство намирам в неиздадените мемоари на Любен Георгиев „Ходене по нервите“: „Като почина Владимир Василев, той [Иван Богданов – б.м.] проникнал в квартирата му и оплячкосал архива му. Там намерил и моята първа книжка с автографа, който съм му написал: „На моя учител в критиката“ и пр. „Държавна сигурност разполага с този автограф!“ – разтръбил той пред компания в кафене „България“, както ми казаха веднага очевидци. И наистина, следи от този донос има и в моето досие, и в досието на Владимир Василев“[13].

Това е твърде вероятно, защото Иван Богданов много добре е съзнавал стойността на архива на стария критик,  отдавна имал аспирации към него, искал да го купи от брата на Цвета. Като юрист той сътрудничи на архивите по въпросите на архивното право още от 40-те години и правно обосновава изземването на лични документи като начин за попълване на Националния архивен фонд.

През лятото на 1960 година са иззети принудително документи от дома на Константин Стоилов, става публичен проблем. По този повод Ив. Богданов разработва въпроса за правото на собственост и наследяване на архивната документация, пише изложение до Тодор Павлов, председател на БАН. На 4 юли 1960 г. той предава в Главна прокуратура „Мнение за изземванията на архивни и документални материали“, не случайно документът се намира в личния архив на Тодор Павлов[14].

Тук Богданов поставя въпроса с какви средства разполага държавната власт да изземва архивни фондове от различни лица, особено архиви на хора на науката, техниката, литературата и изкуствата. Предмет на наследяване са само авторските права и имуществата. Архивните материали са особена категория ценности, те не могат да бъдат наследявани: „Държателите на архивни и документални материали трябва просветено да бъдат агитирани за доброволно предаване на материалите“. Богданов настоява, че при липса на добра воля, може да се приложи принудително изземване по административен ред.

Тъкмо тогава от Архивен отдел на МВР е издадено „Указание“, където изрично е записано: „Личните фондове на държавни дейци, хора на науката, литературата и изкуството постъпват в държавните архиви като дарение, по силата на правителствено или съдебно решение или на друго законно основание. Архивният отдел и държавните архиви осигуряват приемането на ценни документални материали от частни лица чрез широка разяснителна и агитационна работа, разясняват целесъобразността от предаване на такива материали на съхранение в държавните архиви“. В основата на това „Указание“ стои разработката на Иван Богданов и тъкмо то е било правното основание да се изземе и архивът на Влодимир Василев, за зло или за добро. Добре поне, че тази част се е запазила.

Казвам това, защото по всяка вероятност в разграбването на Вл. Василев има и роднински пръст; изчезнали са почти всички ценни книги, картини и скъпи вещи от жилището скоро след смъртта му. Нищо чудно: с очите си видях две картини на мариниста Марио Жеков и три на Сирак Скитник, включително „огледалната“, подарени на Владимир Василев от приятелите художници, във вилата на Симеон Бучков, „родственик“ по съребрена линия. Иначе представа няма кой е далечният му „роднина“. Ако наистина и досега крият на тъмно някакъв архив на известния вече издател на „Златорог“, това е престъпление.

Строят си къщи всичките поети…

Поразен от парадоксите на поражението, които му разкрива обречената участ на Владимир Василев, ето какво е записал професор Динеков в тази трагична за българската литература нощ на 27 декември 1963-та, с дълбоко уважение, с благоговение към личността и таланта на големия благородник на духа, критик и естет:

„Годините на неговите най-големи огорчения, на неговия залез като литературен деец и критик, на безапелационно отричане на неговата дейност, на унищожаване на неговото участие в литературата, бяха и години на неговата победа – търсеха го поети и критици, вслушваха се в неговите думи, редките му статии или публични изказвания се посрещаха с огромен интерес, цитираха се, коментираха се. В известни моменти неговото влияние бе така нараснало, че се схващаше като опасност.“

Прошка няма за такива личности, дори при смъртта им. Публично разпънат на кръст – приживе, голготата продължава. Погребан като излишен човек. Не – като неудобен, вреден човек. „Опасен“. Без добра дума от приятел. Без оценка на делото му. Дори некролог, да извести смъртта му – забранен. Такъв човек няма. В свирепия зимен мраз и леден вятър до алея „Голгота“ на Централни гробища го изпращат шепа осмелили се колеги, строго охранявани от нeколцина цивилни „литературоведи“. Смразяваща позорна тишина. Назидателна.                       

                И в нощната позорна тишина

                строят си къщи всичките поети…

                                                   Н. Фурнаджиев

„Почина Вл. Василев: никой не желае да произнесе надгробно слово“ – е отбелязал Борис Делчев на датата 27 декември 1963 в непубликуван все още текст. В момент на откровения той разказва на д-р Васил Стефанов, че в края на краищата е бил „изготвен“ некролог „по случай“ смъртта на критика, дори посочва мястото на бюрото в издателството, където бил оставен некрологът, в очакване да се реши съдбата му. Но никой не смеел да го публикува[15].

В полза на справедливостта трябва да отбележа, че тъкмо по това време Борис Делчев е имал големи неприятности с Държавна сигурност по повод делото на Иван-Асен Георгиев, юрист, близък приятел на семейството, съден за „антинародна“ дейност. Делчев бил много угнетен, както пише в дневника си. Иван-Асен Георгиев е научен работник в правния институт на БАН и представител на България в ООН. В този смисъл поведението на Делчев е обяснимо: точно в деня на смъртта на Владимир Василев радиото съобщава и за Иван-Асен Георгиев – осъден на смърт. Разстрелян на 4 януари 1964 г.

Все пак ръководството на секция „Критика“ се заема да намери човек, който да каже няколко думи. Минават цели часове в увещания и консултации с шефовете на Съюза – без резултат. Нито един от поканените „отговорни“ хора не се наема да поеме такъв риск. Накрая Симеон Султанов, директор на издателството, с помощта на Камен Калчев, председател на Съюза, получават съгласието на професор Динеков. Камен Калчев му съобщава по телефона за смъртта на Владимир Василев и че не могат да намерят кой да говори на гроба. „Нека му благодарим“ – пише Борис Делчев съвсем не случайно[16].

Не случайно 30 години по-късно в спомен за своя учител Йорданка Холевич отбелязва: “Проф. Динеков имаше силата да говори, когато изпраща своите приятели. И от това ставаше някак си по-висок и достолепен“[17].

В тези злокобни полицейски времена сравнително младият (и безпартиен, т.е. много уязвим) професор Динеков се е осмелил да напише надгробно слово за големия естет и благородник, съзнавайки добре, че случаят е „особен“ – „невъзможно е да се изкаже мнение, различно от онова, което е официално утвърдено“. Чест му прави, защото Калчев му съобщава, че дори хора като Анна Каменова и Ангел Каралийчев отказват да направят това. А тe са автори с позиции в тогавашното общество: Каменова е член на Президиума на СБП, личен приятел и душеприказчик на Вл. Василев, а Каралийчев като редактор в издателство „Български писател“ се допитва до него за линията на поведение към писателите. Илия Волен – тогава зам.-председател на СБП, също не се осмелява: имал дефект в говора. А аз сега не смея да спомена името на Никола Фурнаджиев – мълвата говори, че дори той отказал, заминал…

За да стане ясно каква смелост е била нужна да застанеш зад Вл. Василев, ще цитирам страшното проклятие, което тегне над „Златорог“ и неговия създател още от 1944 година: „Замлъкна завинаги гаубичното оръдие на реакцията и фашизма в литературата – сп. „Златорог“. […] Редакцията на „Златорог“ – Владимир Василев и Николай Лилиев – освети с тези няколко думи пътя на палачите, народоубийците и инквизиторите. Владимир Василев теоретично оправда вандалските изстъпления на Кочо Стояновци, Дочо Христовци и т.н. Нещо повече: той ги сигнализира. Това е еволюцията на чистия естетизъм. Възмездието ще бъде Народния съд“[18].

Неправдоподобно: сдвоен със съдбата си

Впоследствие разбирам, че вместо Анна Каменова „непроизнесено слово“[19] пост фактум е написал нейният съпруг, акад. Петко Стайнов – юрист, парламентарен оратор от 1923-та година до смъртта си, министър – два пъти, дипломатически представител в Париж. Има данни, че тъкмо на неговата намеса се дължи неправдоподобното спасяване на Вл. Василев от затвора. Веднага след Девети Стайнов става министър на външните работи в правителството на Кимон Георгиев. На 22 октомври 1944 година заминава за Москва с делегация, Анна Каменова пътува с него като преводач.

Точно по това време, в тяхно отсъствие, Владимир Василев е арестуван. Явно Стайнов се е намесил след завръщането си, критикът е освободен на 5 януари 1945 г. Едва след смъртта на съпруга си през 1972 г. Анна Каменова е записала: „А колко политически противници на властта бе спасил от въжето! Малцина писаха за това. Мнозина, като ги срещна, тихичко споделят с мен това, което е направил за тях“[20].

Доброто не се афишира. И благодарността е тиха. И сподавена. Прерових купища архиви, за да намеря документ: нищо. Все се надявах, че по-късно някой, с памет за направеното добро, ще го е оповестил. Документите са голяма рядкост в първите месеци около Девети, времето на убийствата без съд и присъда. Талантливият критик Йордан Бадев е убит и едва след това съден. Няма такъв прецедент в световното право.

12 март 1945, 9 часа и 10 минути. Открива се първото заседание на Шести състав на Народния съд. Дело № 6 – на интелектуалците – е продължение на серията от скалъпени дела. Подсъдимите са 101 – писатели, художници, журналисти, меж­ду тях и мъртвите Йордан Бадев, Данаил Крапчев и Райко Алексиев. Свидетелите са 145, техни колеги.

В архива на Тодор Павлов са запазени стотици писма от това време с молби за освобождаване на арестувани близки. За жалост, в архива на Петко Стайнов са оставени само официални документи. Злочинствата рядко оставят следи, а и цената на живота е била много висока…

Но ето – следите остават все пак: добронамерен човек, Димитър Лепавцов-Липен, е записал след първата си среща с Вл. Василев, на 4 юни 1952:

„Когато след 9 септември 1944 г. Владимир Василев бил изпратен в затвора, Тодор Павлов проявил жест и го освободил, „за да не кажели хората, че Вл. Василев е в затвора именно поради тоя му литературен спор с Тодор Павлов“. Това е в кавички, явно е споделено от самия Вл. Василев. Нататък Димитър Лепавцов разкрива тайната, която толкова търсих: „Както научих по-късно, Вл. Василев дължи освобождаването си главно на бившия регент Цвятко Бобошевски и проф. Петко Стайнов (съпруг на Ана Каменова)“[21].

Семейство Стайнови, благородници от рода на Михаил Маджаров, подпомагат самотния критик до смъртта му. През 1963 г. проф. Петко Стайнов е на 73 години и все още завежда Катедрата по административно право в Софийския университет. На 9 януари 1964, 13 дни след смъртта на критика, явно преследван от тежки угризения, Стайнов пише на Динеков, че бил болен на легло и не могъл да се прости, и прави уговорката: „Аз и да бях здрав тогава, пак не бих произнесъл слово над гроба му“.

Излишно е да привеждам аргумента, абсолютно несъстоятелен – нямал никакво „литературно качество“. Но след това изпаднал в размисъл за човешката съдба, искал да направи помен за приятеля, който, каквото и да говорят, не бил толкова черен, седнал и написал, каквото му е „на сърдцето“. „Нямам намерението нито да го произнасям, нито да го печатам някъде. Но може би при случай ще го дам – само за прочит – на някой отговорен другар.“

Праща го на Динеков уж да „изправи“, ако има някоя неточност, но то е, за да успокои съвестта си. Накрая изрично моли – два пъти: „Ще Ви моля, щом прочетете написаното, да го предадете на портиера да ми го изпратят, защото нямам друг екземпляр свободен“[22]. Не е за чудене. Има данни, че дори човек като академик Петко Стайнов след оставката си през 1946 г. е следен от Държавна сигурност заради независимото си поведение. Разработват го за връзка с няколко шпионски служби, дори е арестуван за кратко. Лично Молотов и Вишински няколко пъти занимават Георги Димитров с вироглавия български държавник.

Но в Словото думите превъзмогват „съображенията“. Те вероятно остават, но са споделени само в писмото до Динеков. Съзнавайки завършващия смисъл на този документ – епилог на един живот, юристът без „литературно качество“ е намерил най-точните думи за културно-историческа присъда – по достойнство: за пръв път обективно е посочена заслугата на Вл. Василев като критик-селекционер на таланти, със „силен и ясен литературен усет“.

Цялото слово е посветено на списание „Златорог“, отъждествено с редактора му – „най-първият, най-преданият и най-заслужилият майстор“ в подпомагането на младите. Стайнов за пръв път изтъква, че там именно са се утвърдили имената на Йовков, Каралийчев, Багряна, Дора Габе, Фурнаджиев. И не само те: „Не по-малко от стотина поети, белетристи, драматурзи, есеисти, изкуствоведи, литературни критици и историци станаха известни именно чрез „Златорог“ на българската публика“.

Това слово превръща смъртта на Владимир Василев в паметен факт на литературната история: едва в смъртта си Редакторът се слива – изцяло и завинаги, със своето творение – списание „Златорог“. За пръв път и най-после той е сдвоен със съдбата си, отъждествен с делото на живота си.

Друг е въпросът, че литературната му смърт е настъпила още преди 20 години. Но това посмъртно слово е началото на неговата същинска литературна биография.

Неизповедими иронии на историята…

Макар Динеков да оценява в записките своето слово като твърде сдържано (предназначено е за широка публика), то също издава дълбоко затаено преклонение пред големия благородник на духа, изразено в лични писма още през 1936 година, когато младият критик е поканен от редактора да сътрудничи на „Златорог“[23]. Всъщност заявената гласно в словото висока оценка за таланта и мястото на Владимир Василев в българската литература не се различава по същество от споделеното в „тайнописа“ на личните размисли и бележки на Динеков:

„Прощаваме се с Владимир Василев, една от значителните фигури в развитието на българската литература през първите десетилетия на нашия век. […] Солидна литературна култура, ярък темперамент на литературен критик, дълбоко уважение към словото, индивидуален стил, взискателен художествен вкус, с който мъчно правеше компромиси.“

Но думите остават неизречени. Никакво слово! Само гроб му е разрешен. Мъртъв приживе: „Той си отива – 74-годишен е, няма вече за кога да го „спечелваме“ – цинично го погребват предварително новите властници. Любен Георгиев е записал целия разговор дословно в Бележниците си:

ЦДА, ф. 1283, 28 март [19]58 – разговор с Ангел Тодоров: „Някои другари“ били недоволни, дето съм настоявал да се помести статия на Вл. Василев. – А защо не? […] Вл. В. не бил критик, а полит. фигура, изпратен в Златорог… Няма никакво творчество. Едва ли има един том… Пишеше в годината по една колонка. Той не е критик, а политически деец. Сега ходи насам-натам, и понеже е остарял, буди съжаление. Но на времето той колеше и бесеше. Няма защо сега да се възкресява. Той си отива – 74-годишен е. Няма защо да го „спечелваме“. Иначе като човек е добър – и аз си пия ракията с него. (Той не пие.) Вл. Василев може да напише някои спомени – завършва А. Т. на бележката ми, че победителите трябва да бъдат великодушни. – Той не се е обезоръжил, не се е разоръжил и няма вече за кога… Когато има два окопа и от единия излиза противник, той трябва да вдигне ръце, да хвърли пушката, та тогава да го приемем в нашия окоп. Отговарям му, че окопи няма, противникът е победен. Възразява с международното положение.“

Арестуван от Държавна сигурност – заради идеите си, наистина – по чудо е останал жив. Какво повече? Новите варвари са му подарили благоволението да живее. В отчуждение и мизерия. В изолация – бягат от него като от прокажен. Сам казвал на Любен Георгиев: „Знаеш, че съм белязан“.

Още на 4 октомври 1944 г. в „Работническо дело“ излиза злокобната статия „Фашизмът в нашата литература“[24]. Черният списък на посочените с пръст и по име фашизирани писатели започва с Йордан Бадев и Владимир Василев – сдвоени. Двамата са „изобличени“ като писатели на фашизма, които изпълняват съзнателно една политическа поръчка. Вл. Василев е обвинен, че под маската на естетизма прокламирал фашистки идеи. Обнародвана в органа на управляващата партия БРП /к/, клеветата е сигнал, отправен към съответните служби: „Потърсете им сметка!“ – така завършва „оня списък“. Не е за вярване как не го е сполетяла съдбата на Йордан Бадев, арестуван още на 9 септември и убит на 20 септември, без съд и присъда, или на Матвей Вълев, изпратен на фронта със заповед, равна на предизвестена смърт.

По неведомите иронии на съдбата обаче, пак Борис Делчев е този, който пръв пише мемоарен очерк за Вл. Василев през 1967 година и пръв прави опит да реабилитира личността му, болезнено осъзнавайки трагичната си вина към него. „Отдал се всецяло на своята страст и своето призвание, той не проявяваше почти никакъв интерес към обществения живот – признава Делчев – и поне видимо остана вън от всяка политическа привързаност“[25].

Основният спъникамък Делчев формулира още в началото на работата: „Трудността този път е друга: как да се каже истината за Вл. Василев, която е в разрез с официалната лъжа“, 16 август 1967. Всеки ден ходи в библиотеката да чете статиите на Вл. Василев и всеки ден се убеждава, че всъщност не го е познавал; че „очевидно, нещата са много по-сложни, отколкото си ги представя литературната ортодоксия“, че „догматизмът ни прави уязвими“, и че литературните въпроси трябва да се решават без партийни страсти и пристрастия. И с всеки ден угризенията му нарастват. Докато накрая, на 11 декември 1967, въздъхва с облекчение, сякаш е свалил воденичен камък от съвестта си: „Върнах се и след толкова месеци сложих край на очерка за Вл. Василев. Олекна ми“. Но ред преди това е отбелязано: „Сутринта отидох да си взема новия партиен билет“ – сигурна индулгенция за потвърдена правоверност[26].

Книгата била посрещната с голям интерес тъкмо заради очерка за трагичния образ на критика. Намерих в архива поздравително писмо на Петър Динеков от 27 октомври 1968, в което той дава висока оценка на мемоарните очерци – авторът е успял да издигне спомена до характеристика на личността. Но Делчев имал доста проблеми с книгата – през 1969 г. не получава наградата на Съюза, тъкмо заради спомена за Вл. Василев.

 На 22 ноември 1944 година Владимир Василев е задържан за следствие за два месеца и пет дни в една килия с Петър Горянски и Йордан Стубел. Освободен на 5 януари 1945.

      …били с пръчки, били с хулна реч,

                счупили му сребърния меч,

                счупили му златното сърце…

                            А. Разцветников, Двойник

Арестуван със заповед № 251 от 22 септември 1944 на Държавна сигурност по нареждане на Главния народен обвинител със следния аргумент: „Като редактор на „Златорог“ е бил водач на литературния фашистки фронт. Бил е пръв приятел на Йордан Бадев и бил под опеката на реакционно-фашистката идеология на културния живот у нас. Същият е до последния момент сподвижник на Александър Цанков според […]. Окончателното положение на Вл. Василев ще се установи идната седмица от народния обвинител Никола Ланков, който се занимава с неговото досие“[27].

Важни уточняващи факти за престоя на Владимир Василев в затвора през ноември и декември 1944 г. намерих в приписка на Петър Горянски[28] към едно писмо до Петър Динеков. Горянски разказва, че Василев му имал доверие, тъй като се опознали непосредствено в общата килия на Софийския централен затвор през последните два месеца на 1944 година, задържани за следствие заедно с Йордан Стубел, поручиците Пангаров, Христов и още трима заподозрени във „фашистка“ дейност.

През цялото време разговаряли много човешки. Василев казвал на Горянски, че съжалява, задето не го е познавал по-рано отблизо. И затова през следващите години, до смъртта на Василев, били доста близки. По-късно критикът поверил на Горянски за съхранение препис от писмото си до Ганка Найденова във връзка с издаването на Яворовите съчинения[29]. Той считал това писмо за изключително важно.

„И двамата с него бяхме освободени на 5 януари 1945 година, останалите бяха предадени на народния съд…“ – пише Горянски[30]. Йордан Стубел е съден и остава да лежи в затвора една година, там се разболява от туберкулоза. Търсих в архива на Петър Горянски в ЦДА някаква следа от приятелството му с Вл. Василев. Ни дума не е оставена, всякакви следи са заличени.

Доколко е бил травмиран П. Горянски се вижда и от записка в Дневника на Делчев: 24. VI. 1975. „Горянски ни говори (бяхме с Йордан Василев) за своя престой в централния затвор след Девети септември и за своите колеги по килия – Вл. Василев, Й. Стубел, майор Стоянов и др. Много интересни подробности. Настоях пред Горянски да си напише спомените, но той категорично отказа – не искал да се занимава с полуистини. Казах, че на хартията може да се повери цялата истина, стига да не е за публикуване. Но той категорично отказа – явно е, не може да преодолее някои свои травми.“

На 23 ноември 1944 г. Владимир Василев е изключен от СБП – в негово отсъствие. По това време той е вече в затвора, протоколът за разпит е с дата 22 ноември. В списъка на изключените под номер 29 пише: „Владимир Василев – политик-организатор и проводник на литературната реакция у нас“. На решението на Управителния съвет остро се противопоставя единствен писателят Григор Чешмеджиев, министър на социалната политика в правителството на Отечествения фронт[31].

Това е описано от Константин Константинов, но е останало в архива му: „Чакайте, чакайте, искам думата! – вдигна бастуна си журналистът Григор Чешмеджиев, с парализирани крака, да ги освести: – Не бива да се изключва никой за това, че мисли различно от нас!“ Той настоява дейността на всеки от „провинените“ и вината му да бъде разгледана индивидуално. Но при гласуването само Григор Чешмеджиев и Константин Константинов не вдигат ръка. Решението за изключване е подписано от политкомисарите Людмил Стоянов и Младен Исаев, отдавнашни опоненти на Вл. Василев[32].

Забранено му е с честен  труд да изкарва прехраната си. Известно е, че големият стилист, критик и ерудит е принуден да бъде висококвалифициран коректор на хонорар на неграмотните писания на новите величия – хора, които стоят несравнимо по-ниско от него. Добре че не е загубил самоиронията си:

– Увлича ме неграмотността! – казвал, спомня си Елена Огнянова.

„Вината“ му е неизкупима. Невинна вина – без давност и без право на обжалване: „По-добре да бях арестуван и съден. Щеше да има определен срок. Ще го излежа, после никой не може да ми пречи да работя. А сега? Докога? И за какво?“ – потресаващи са тези автентични свидетелства на колегата му Любен Георгиев – отломъци от антична драма.

Дори като коректор скрива името си, подписва се с псевдоними. Принуждават го да проси помощ – в буквалния смисъл на думата. Документирано в унизителна молба до „другаря председател на Литературния фонд“. Заявявайки предварително, че никога приживе няма да бъде в състояние да върне подаянието, „продава“ на Съюза правата за посмъртното си публикуване.

Този жест напомня жеста на Осип Манделщам, който в отчаянието си пише в молба до Литературния фонд: „От името на семейството си се отказвам от полагащите ми се за погребение пари в случай на моята смърт. Моля тези пари да ми бъдат изплатени сега“. Всъщност това е направил и Яворов: предоставил е на Александър Паскалев правата за издаването му, за да отиде на преглед във Виена и после, за да плати бъдещото си погребение.

Вцепенен физически и духом, приведен за пореден удар – така го помни Климент Цачев в края на 40-те години – някак плах, като попаднал на чуждо място човек: „Смятах го за човек от администрацията на издателството или чиновник в някоя от канцелариите. Не се качваше в стаите, където главен редактор бе Никола Фурнаджиев и в отдела „Белетристика“ при Илия Волен. Поздравяваше ги някак притеснен, когато се срещаха на стълбата, и все бързаше да напусне сградата. Един ден го заварих при директора Йордан Христов – свит на канапето и пак пушеше […]. Чух името Владимир Василев, но не съм и допускал, че това може да бъде някогашният редактор на „Златорог“. Той се оживи, каза нещо ласкаво по мой адрес, но тъй като аз бях не особено любезен, пак се сви на канапето“[33].  

Диаболичният фарс продължава, особено след 1949 година: разнищваща стратегия на хули и обругаване – перфиден терор, обвинения – безпочвени и произволни. Редакторът осъз­нава вече, че зад кулисите стои реваншът на пренебрегнатите: „Десетки писателски честолюбия, неудовлетворени от неучастието си в „Златорог“, диреха своя реванш. Кой не си опита перото, какъв не ме изкарваха!... Това бе израждане на буржоазната критика в най-долни страсти, безсилие и пустота. Период на разцъфване на литературния пасквил. Просто се страхувах сутрин да купя вестник – да не срещна пак някоя мизерия срещу мене. Аз си знам как съм го понасял…“[34].

Това откровение е цитирано от Борис Делчев. Явно е, че Делчев е познавал текста на тайното писмо на Владимир Василев до Червенков, нарича го „непубликувано изложение“. Цитатът е скрит в бележките, в края на книгата. Какво благородство, и колко страдание и самота трябва да е понесъл човек, за да прости… И да сподели унижението и страха тъкмо с „палача“ си.

В края на живота си критикът преживява поредното страшно унижение. От висотата си на редактор в „Септември“ Андрей Гуляшки обещава да пусне части от студията за лирическата композиция, все отлага и отлага, най-после поставя условие: „Ако се покаеш, официално, на страниците на списанието“… И Вл. Василев сяда да плати цената: пише обяснение за „Златорог“, изброява колко писатели-комунисти са му сътрудничили. Намерих в архива му черновата на този надлежен опис на „комунисти – сътрудници на „Златорог“ – повече от двадесет имена.

Но пак тези имена – самозвани съдници, го лишават дори от право на достойно мълчание. След речта на Вълко Червенков на 28 декември 1955 г. той е насилван многократно да си прави самокритика и да се покайва за несторени прегрешения. Самият Караславов рисува този страшен образ на култа: „В оная обстановка на култа, когато всяка негова дума означаваше постановление… Сто писатели трябваше да падат на колене и да лазят пред него…“[35]

Целта на този инквизиторски ритуал на самооклеветяване е да бъде абсолютно сломен морално. Следва наказание за изтръгнатите силом „самопризнания“ – езуитски похват на всички насилници, без оглед на партийна принадлежност.

От известното писмо до Веселин Андреев[36] става ясно, че той вече е изпратил своето изложение до „Хазяина“ (Вълко Червенков): „Не знам дали е удобно и доколко стои във възможностите Ви да го запитате – Вие, или др. Радевски – счита ли изложението, което съм му пратил, за достатъчно…“ Ужасен от угрозата за нова хайка срещу него, той моли Радевски за един предварителен разговор – да бъде „улеснен“ в „тая крайно мъчителна стъпка“ – самокритиката, „която тряба да направя и пред каквато не бих пожелал никому да бъде поставян“.

Стъпкал себе си и всяко самоуважение, старият критик умолява овластените за среща и „даване указания“, които уж му били „крайно необходими“: „Желал бих предварително да ми се посочат положенията, на които да се спра, защото не съм сигурен, че сам ще мога да обхвана всичко, което тряба…“

Наглед – ниско преклонена бяла глава, а всъщност:

– Кажете ми най-после,

за какво точно искате да се покая!

Проблясва в тъмното счупено острие – студено и сребърно, познатата аристократична самоирония, но сега дълбоко трагична… Цялото „прошение“ е издържано в модуса на крайното снизяване и самоунижение. Самоунижение, доведено до пароксизъм. Самокритика, доведена до такава крайност, че да се превърне в собственото си отрицание, известна като „китайска“ самокритика. Така полюсите се преобръщат: унизени са всъщност насилниците от „отговорното място“.

В писмото до Веселин Андреев ясно се вижда по какъв начин юристът проницателно разнищва езуитските механизми на действие и ги изважда на показ. Жертвата дава съвети на палачите си как да я унищожат „по-убедително“ – уж с нейно съдействие, но така, че да не се разбере, че екзекуцията е насилствена:

„Важно е да не се получи впечатление, че съм бил принуден да си правя самокритика – това не би било добре, струва ми се, и за Вас“. Внушенията са дълбоко в подтекста. Адресатът едва ли би могъл да стигне до сугестиите, които съдържа споменатият модус. Но – sapienti sat, казвал Вл. Василев. За умния е достатъчно. Умният ще разбере.

В словото си за Пенчо Славейков, произнесено в неговия музей и предвидливо записано от уредничката Стоянка Михайлова, Вл. Василев казва: трябва да се внимава при инцидентните изказвания на Славейков, „какво всъщност мисли и кое е подигравка, кога говори сериозно и кога напук“[37]… И при Вл. Василев също много трябва да се внимава, защото иронията му е много фина и много дълбоко скрита.

Намерих листче в архива, където критикът си е записал част от писмо на Пушкин за „Горе от ума“, липсва дата[38]:

„Всичко, което говори Чацкий, е много умно. Но на кого говори той всичко това? […] Това е непростимо; първи признак за умния човек е – от пръв поглед да разбере с кого си има работа и да не хвърля бисерите си пред Венетиловци и нему подобни“. Явно критикът е осъзнал цялата несъобразност на  усилията си, прозрял е невъзможността на своето съществуване, неуместността на каквито и да било думи: то е като да разхищаваш бисери за свинете, казано е...

И най-малката съдба е голяма за оня, който я носи…

На 13 март 1952 година след пет години тежко боледуване умира Цвета Ленкова. Владимир Василев нямал средства да погребе съпругата си. Елена Огнянова си спомня, че Христо Радевски, тогава секретар на Съюза на писателите, отпуска 300 лева от писателския фонд за погребението.

Унижението е част от издевателствата и наказание за таланта и елитаризма, част от страданието. Достатъчно е да се погледне една снимка от това време. Нека остане в папките на архива[39]. Не бих искала да я публикувам. Гордият благородник, естет и аристократ на духа е смазан – смачкан човек, безвъзвратно загубил прежното си достолепие. Недатирана, но без съмнение снимката е след смъртта на Цвета – така нечовешки скръбен поглед, че неволно отместваш очи. Надникнал си в бездната…

„Не очаквам и не искам от живота нищо“ – пише в писмото до Червенков Владимир Василев, смирен пред превратностите на съдбата си. А един от малкото останали до него приятели, Владимир Полянов, си спомня: „приличаше на бито дете“…

Вероятно така е изглеждал и в очите на приятеля Петър Динеков тогава – беден рицар на честта и достойнството: един Дон Кихот, но без „сребърния си меч“. Какъвто е у Разцветников: …били с пръчки, били с хулна реч, счупили му сребърния меч, счупили му златното сърце…

Но няма значение, че рицарят е изгубил златорожката си позлата, както пише Здравко Петров. Първожрецът не е изгубил достойнството си: „Не съм го чула никога да се оплаква – казва Блага Димитрова. – Не съм го видяла намръщен, озлобен, търсещ възмездие. Не молеше за помощ от никого. А сам бе помагал на мнозина…“[40]

Без съмнение – така е изглеждало. Но – отстрани. Паметта обича патетиката: митологизира и преекспонира. Изгнаник в съсипните на живота си, духовен емигрант до смъртта си, какво друго му остава освен смирение пред превратностите на участта човешка. Истината не го принизява.

Нищо не е останало от достолепната му личност: „От няколкото ни разговора със самия Вл. Василев – разказва ми в писмото си проф. Лазар Цветков – съм получил впечатление за крайно уплашен – до парализа и загуба на ориентация човек.“

Лекарската „погрешна“ инжекция само „довърши останалото…“, констатира с хладна медицинска прецизност приятелят Владимир Полянов.