Съм светец и гамен

15.06.2016 2

Стихове от Велин ГЕОРГИЕВ

 

АВТОГРАФ

 

Съм светец и гамен.

И не ми говорете за Бога.

Говорете на Бога за мен.

 

 

ВРЕМЕННО ЖИЛИЩЕ

 

Днес си срещнах душата

в македонска балада.

И след миг от слушател

над Пирин и Елада

полетях… Ала врана

със криле ме чумоса:

Ти си целият рана.

Следователно мой си…

Викнах: Знам, че съм мърша.

Но душата е феникс.

Тя най-важното свърши –

сви гнездо в стихотворения.

Само как й  помагах.

Колко дни, колко нощи

давах мило и драго.

Врано, ето ти мощите…

 

Но внезапно изчезна

злата врана, мен жилеща.

А душата пак влезе

в свойто временно жилище.

 

 

БЯЛА РИЗА

 

На дядо ми бялата риза

по белия свят се белее.

Върви без паспорт и без виза.

Какво е светът ли.

Поле е,

което е дядова грижа.

Той чака реколта от него.

И бялата риза се движи

и в студ,

и в градушка,

и в жега.

Разбира се, дядо го няма.

Но бялата риза е жива.

Изгряла на моето рамо,

пак тя е стопанка на нивата.

 

Че белият свят поднебесен

е люлка на бялата риза.

И бялата риза е песен.

А песен в земята не влиза.

 

ДИВО ПЛЕМЕ

 

Къде си, мое диво племе

на чувствата. Нима си на изчезване.

Жадувам пак безумства и полемики.

Противна ми е даже тази трезвеност.

 

Къде сте, мои диви същества,

превели ме по сипея на страстите.

През ден сменявах свойте божества.

И може би в това бе мойто щастие.

 

Сега въздишам и не вдигам тост

дори на своята рождена дата.

Осиновен от Бога, ставам мост

между земята ми и небесата.

 

Осиновен от Бога, все пак знам

до неговия Син ще имам място,

макар че копелето на Адам

забравяше и майка си в пиянството.

 

Морят ме страхове, не стихове.

Затварям се у себе си и чувам

над мен ковчега някой да кове,

а няма как на жив да се преструвам.

 

Елате, чувства. Аз съм цар във плен.

Без вас тъмнеят моите зеници.

Но само не се връщайте при мен

безоки Самуилови войници.

 

 

 

ИМЕ

 

Тя не знае дори свойто име –

тази бистра планинска река.

Тя за себе си е безименна.

Съществува така.

 

Планината, цветята, дърветата

мигар знаят, че са с имена.

И не чуват звездите, планетите,

че са Слънце, Земя и Луна.

 

Само ние – единствено хората –

с право равни на равната пръст –

всяко нещо сме в име затворили,

знаем своя безименен пръст.

 

Всяко нещо е с име наречено.

Имена…имена…имена…

Даже звездният път е за нас Млечен.

Мигар знаеш ти, моя земя,

че е с Ботев връх твоя Балкан – Стария,

че е Шипченски оня връх там…

Как ще знаеш, че ти си България,

ако аз твоето име не знам.

 

ПАРАДОКС

 

Мене ме търсят хора невесели,

хора без покрив,

хора без хляб.

 

Боже,

това е така неестествено.

Те не разбират

колко съм слаб.

 

Длъжен съм,

длъжен съм

с поглед и с песен

да им раздавам

и хляб,

и уют…

 

Та представете си

колко е лесно

да си нормален,

когато си луд.

 

БИСЕР

 

Додето чаках думата добра

и погледа открит додето чаках,

най-хубавото време как отмина, не разбрах.

И майка си дори не чух, за мен че плака.

 

Додето се надявах, че поне

ще кажете: Приятелю, оттук нататък

ще яздим успоредно с теб крилатите коне,

пропуснах да се вслушам в думичката т а т к о…

 

Сега, когато вече с точност знам,

че само думите на листа имат смисъл,

на внуците си искам честния си стих да дам –

извадения от душата бисер.

 

ЗАСЛУГА

 

Ще ми повярваш ли – не съжалявам,

задето те държах тъй дълго в плен,

задето хубостта ти намалява,

задето побеля от мен.

 

Но аз горях.

Бях светеща комета.

/Заслугата е твоя,

не отричам./

Да ти призная ли,

че още светя.

И че не мога да не те обичам.

 

ЖИВОТ С ПРОДЪЛЖЕНИЕ

 

Кръчми, в които съм бил,

багер сърдит ги разкърти…

Хора, с които съм пил,

вече са мъртви.

 

Бармани и сервитьори…

Всичко отиде Отвъд…

 

Аз се мотая из втория

земен живот.

Мойта смърт

дирите май ми загуби

във панаира на Текери.

Още съм жив.

Още влюбен.

Мъртви са старите шмекери.

 

В моя живот с продължение

вярната Муза открих.

И при това положение

Пиша съдбовния стих.

 

Пиша го с хъс и надежда.

Оригинал, не менте.

Словото ми е убежище.

Бога ми, ще се чете.

 

НЕКРОЛОГ

 

Тогава имах спешна работа.

И сякаш ме удари ток,

когато майсторът ми каза: Трябва

да напишеш некролог.

 

На дните си в присъствената книга

аз мислех да изпея химн

за тези, дето корпуси издигаха,

а бях за некролог необходим.

 

Опитай в стих. Момчето беше злато…

И майсторът ми даде кратък срок…

 

Той нещо почна да кове с теслата.

А седнах аз над този некролог.

 

Ковеше той ковчег.

Не бе му лесно.

И като пролетна лоза

очите мъжки

плачеха отвесно:

Пирон – сълза… пирон – сълза…

 

СЪНИЩА

           На Ал. Геров

Всички ние сме съновидения.

Защото нас Земята ни сънува.

А ний сънуваме, че сме родени,

Че съществуваме.

 

Но идва миг, във който става нужда

Да полетим на времето във бездната.

Една ръка внезапно ни събужда.

И ний изчезваме.

 

ДЕН

 

Моля те,

не ме търси оттатък

залеза,

защото аз съм ден.

Истина е,

Че съм много кратък.

Но започвай

и завършвай

с мен.

 

ТРЕВА

 

Върху нейната мека

длан съм слагал глава.

Но за нещо намеква

Тази луда трева.

Че през някоя пролет

Ще сменим свойте роли:

ще заспя под трева.

 

О,

Тревата е мъдра.

Знае свойте права.

Всичко можем да бъдем.

Но

последно

трева.

 Тя расте и над слава,

тя прониква в слова…

тази толкова слаба,

несломима трева.

 

 

 

                                                                 “С Ъ М   С В Е Т Е Ц  И  Г А М Е Н”

 

 

     “Обичам си тази книга и й се радвам дори повече, отколкото на първата”

– споделя поетът Велин ГЕОРГИЕВ и гальовно прокарва длан по обложката

на стихосбирката “Знак”, където от гърба на корицата го гледа неговата Муза

– Снежана ПЕЙЧЕВА, наметнала вече червената тога на Огъня и преселила се

преди година /на 16 януари 2015/ в Отвъдното.  Защо толкова се радва на тоя

том Избрана лирика?

     Той е знаков за него, защото – въпреки всички страдания и физически болки,

Снежана стоически превъзмогна себе си и успя да направи респектиращ

подбор от 5-те стихосбирки на поета /”Акт”, “Анонимно човечество”,

”Часът на единака”, “Бяг” и “Риск”/ и да го представи такъв, какъвто е –

истински, голям, оригинален, съвременен български поет.

Заглавията на стихосбирките, превърнали се в заглавия на разделите в

книгата, са определили нейната вътрешна постройка и композиция.

     “Знак” му е скъпа още, защото в нея успя да заключи “заедността”

/единството/ на два живота – своя и на Снежана, и така да изпълни

вричането си: ”Ще те върна от оня свят, Музо!”

     Положителен отзив за “Знак” вече направи критикът Красимира Кацарска,

оценявайки я високо и определяйки автора като “водещ творец”. Добавям. “

Знак” е достойно продължение на двата тома избрано – “Белязано дърво”

и “Черна кутия”.

Сборникът отново потвърждава и доказва изключителната самородност и

самобитност на Велин-Георгиевата лирика, както и на неговата поетика 

и стилистика. Той не прилича на никой друг певец, невъзможно е да бъде

смесен с ничий друг поетичен глас. А това е отликата на същинския творец.

Може да е с недостатък, но негов си, който го прави единствен, различен от

другите.

     Естествено е, както при всеки автор, не всички творби в книгата да са

равни, това е невъзможно. Някои са като мигновени хрумвания,

светкавични избухвания, гротески, ескизи, подготовка за нещо по-голямо,

но  има стихотворения, като “Цвете”, “Народ”, “Домашен параклис”,

“Предимство”, “Единакът” – удивително вярно анализирано от Григор Чернев,

“Местожителство”, ”Бяла врана”, “Великденски епос, 2010”/ да не изброявам

повече/, които са върхови като постижения не само за автора, а и в 

съвременната българска лирика. “Тайната молитва на жена ми”

/всъщност тройна молитва – Тя, Той и постскриптум/ е стихотворение, каквото

няма в българската литература.

     В тематиката на песните си Велин Георгиен дръзко вплита актуално

и глобално, битово и космично, злободневно //у нас/ и планетарно. На връх

Безбог той събира Христос и Мохамед да решат български проблем – съдбата

на затворените в Либия наши медицински сестри. В неговия “Космически излет”

Космосът скърца вълчи зъби, а Голямата мечка ръмжи…

   Във формата поетът не робува на жанрове, а сам си кове своите

полусонети, соло-дуети, тристишия, 4 х 4 и т.н. У него няма калъпи. Търсачеството

е негов девиз.

     Велин е на “ти” с Всевишния и затова заявява:”Не ми говорете за Бога,

Говорете на Бога за мен!”От такъв характер са апелът му: Внимание:

Светът не отговаря, “Инкубатор” и други.

     Поезията на Велин Георгиев в никакъв случай не е тананикаща, не е напевна.

Тя е някак остра, с прекъсвания на фразата, с резки преходи от  едно състояние

в друго,  пъстрее от самородни сентенции и афоризми. Литературният критик

Петко Тотев я нарича “ръбеста”. В нея  пребладава рациото. Съчетавайки в едно

емоция и разум, тя, в духа на Брехтовото верую, кара читателя да  мисли –

да се съгласява или да опонира, но никога не го оставя равнодушен

/ “Де е България”, “Инвентаризация”, “Еднодневка”/.

     Любовта у Велин Георгиев не се изчерпва само с емоцията и страстта,

тя е още повече отговорност и всеотдайност за другия – до край! Това той

осъществи и в живота си, а го илюстрира с притчовото, интимно-тъжно

“Домашен параклис”.

    Поетовите стихове в голяма степен са израз на гняв и недоволство от

мерзката и мизерната ни действителност. В много случаи те са не само дръзки,

но са предизвикателни и протестни /“Българските  мъже”, “Бабите” и др./. Като

своя велик предшественик и кумир Никола Вапцаров, той продължава чрез

Словото да се бори с живота, навъсен и зъл, ратува за едно по-добро бъдеще

на Човека и на човечеството.

Затова поезията му може да се нарече борческо-гражданска, разбира се

не цялата. Духът на недоволството е фоновата атмосфера на сборника “Знак”.

     В социален смисъл стиховете в книгата са изповеди на поет, тънал не в

битието на номенклатурната, кастовата или класовата върхушка, не е “заточван” в

Хисаря, а е живял живота на народа си с неговите изпитания, унижения, болки и

страдания. /В скоби: виждал съм го на пазаря в “Младост” да купува не избрани

гроздове, а зърна от грозде, защото са по-евтини./

     Вероятно затова куплетите му не са с аромата на шампанското и на бодрячеството, а

носят привкуса на горчилката и нищетата, в които живеем /”Остаряване”, “Децата ни”,.

“Днес си пратих писмо”/. Писмото е много отличително. Ще чака да го получи, за да

разбере жив ли е още.

     Нерядко стиховете му са иронични, сатирични, саркастични, но и сарказмът му

иде от любовта към хората, към България.

     У Велин Георгиев стихотворенията, по негов израз, се раждат с хъс. Обхванат от

поетически бяс, той ги вади изпод реброто, за да ги предаде съкровени на читателя. В

тях изповядва своята душа на кръста и заявява твърдо своето екзистенциално: Тук съм!

Желанието му е строфите му да са все по-хубави. Молитвата му е:”Мой Боже, научи ме

как се твори шедьовър!” Тия терзания го измъчват денонощно. Понеже е спонтанен

поет, всяка случка и случица той превръща в стих. Понякога го оставя да отлежи и го

обработва, докато постигне желания резултат. Постоянно сам си поръчва: Големия

смисъл хвани!

     В творческия процес при него по-чест е обаче обратният вариант – стихотворението

да се появи изведнъж цялото, като излято. Това винаги е удивлявало неговата първа

слушателка Снежана Пейчева. Преди това обаче то е “обработвано” продължително в

съзнанието. Тъй като самото мислене на Велин е модерно, метафорно и асоциативно,

нерядко създава невероятни, дори  парадоксални съчетания и образи. Характерно при

него е умението да обобщава, да стига до символи. Тръгнал от името на баба Райна,

майката на Снежана Пейчева, отива при Райна княгиня и оттам - милата

майка България стих. “Тайна”/.

     Тук искам да направя една вметка под линия, както би се изразил Велин Георгиев.

     Бях приключил вече с написаното за него и за “Знак”, когато на 16 януари, деня на

смъртта на Снежана, на сутрешното ни кафе на пазаря в “Младост”, той ми подаде не

1-2, а цял цикъл от 13 стихотворения, написани на неговите  половинки листове

хартия през последните дни и нощи на будуване и безсъние. Обясни ми, че две от тях

/”Все още” и “Дата”/ току-що ги е снел от машината.

     Прочетох цикъла пред него, докато чашките с кафе още димяха. Той ме разтърси.

Пред очите ми бе едно от действително върховите постижения на Велин, продукт

на продължаващото му духовно общуване със Снежана, макар от Отвъдното.

     В 13-те стихотворения са съчетани най-добрите страни от поезията и от поетиката

му, от умението му да прави стихове. В съдържателно отношение те са поели почти

всички основни  въпроси, вълнували го в творческия му път – за живота и смъртта, за

любовта като дълговечност, за личната съдба и общата участ, за дълга и отговорността,

за поета и мисията му, за човешкото призвание и смисъла на битието…

     Изживял през декември и януари  една дълбока депресия, авторът има правото да

възкликне: Прескочих трапа, хей!

     Ходил при Господа, той пак му казва:

                                     Дядо Боже, здравей!

                                     Аз съм този, който все не умира.

     С прости, съвсем обикновени думи поетът изповядва радостта от живота:

                                     Малко ли е това,

                                     че си жив,

                                      че четеш,

                                      даже пишеш…

     После споменава и любимото чедо на своя обществен живот:

                                     и се возиш дори на Файтон…

     Въпросите на творчеството, на самооценката, на превъзмогването на болката пак са

с него. Трудно е да запееш, когато не ти е до песен. Затова сам се приканва: Давай,

давай /бедни ми Лазаре/, без да казваш: “Не мога”.

     И благодарността накрая е пак към Музата:

                                   Ти изгоря, но ето – виж,

                                    сега ми светиш ти.

     Удивително е, че така бързо сътвореният цикъл е и композиционно завършен,

затворен. Той започва със споменатото вече стихотворение “Малко ли е това” и

заключва с “Датата”/злокобната за него 16 януари 2015/.

     Оптимизмът идва от обстоятелството, че в тези тъжни рамки поетът намира онова,

което в битието заслужава истинската “Висока цена”:

                                     Тези мои златни деца,

                                      дето имат по-висока цена

                                      и от златото.

                                      Те са истинските ми

                                      стихотворения.

     Защо поставих прочетената вече вметка? Защото, получил тия стихове, не можех да

се правя, че не ги знам и да не откликна. Те са продължение на “Знак”.

     Мисля си, че силата на целия цикъл е в нестаяваната емоция и ми се ще да му кажа

на моя приятел никога да не я скрива и потиска. Тя стопля, вчовечава стиховете. Така и

екзистнециалните размисли намират  своето житейско оправдание.

 

     Шокиращото заглавие “Съм светец и  гамен”, което съм поставил в началото и не

съм го мотивирал с нищо досега, не е мое. Та е взето от стих на Велин Георгиев.

Стряскащото съчетание има своето основание. “Гамен” съдържа някакво самооглеждане,

може би самоукор за минали изцепки и прояви. ”Светец” аз асоциирам с поет. Всеки поет е

в голяма степен страдалец и гравитира към селенията на светците. Затова думата вече

води към поетовата същина, към мисионерското поетово призвание, за което Велин има

високо съзнание и носи отговорност, защото творчеството е съдържанието и смисълът на

живота му. В поредна своя “Автоепикриза” сам преценява: В криза бях, болен съм, но влюбен

в живота и продължавам да пея.

     Дано да върви все така!

     “Знак” е книга - самооценка, книга – обобщение на един възходящ поетичен полет – достоен

щрих към оригиналната поетика на Велин Георгиев

 

март, 2016                                                                Пенчо ЧЕРНАЕВ