Музиката, която правя

22.08.2016

Недовършено интервю на Майя Праматарова с Милчо Левиев

 Надали са много хората, които така предразполагат – миг след като се срещнахме, възникна усещането за близост. То не ме напусна нито за миг, докато течеше разговорът ни. Думите му ту отнасят назад, в началото и средата на миналото столетие, ту пътешестват из пространството - България, Германия, Щатите. Разговорът е недовършен. Осъществен е преди повече от 10 години в Москва, където след повече от три десетилетия Милчо Левиев концертира при невероятен успех в голямата зала на московската Консерватория “П. И. Чайковски”.

Да започнем…

От “А”, “Б”…

Може и от “А”, “Б”…

Ти решаваш… 

Има един период, времето, преди Консерваторията, преди часовете на Панчо Владигеров, който рядко се коментира в интервютата ви. Това е времето в Пловдив, в гимназията, животът с Йони – двама братя, единият рисува, другият свири…

Могат да се изяснят тези минали дни… Както знаеш, аз съм роден 1937, а брат ми – 1934. Беше три години по-голям от мен. Винаги той беше водещото лице в моя живот. Той пръв реши да става артист и татко ми – бай Исак, който беше много практичен евреин каза: “Добре, добре…”. Когато и аз заявих, че искам да сьм музикант, баща ми каза: “Двама палячовци в една къща не може да има”… Това беше по-нататък...

Да се върна малко по-назад. Ние бяхме средно буржоазно, както се казва, семейство. Баща ми беше търговец на автомобилни части, той внасяше автомобилни части за “Форд” – имаше магазин на главната улица в Пловдив, на задната страна на “Паисий” - голям магазин, който, разбира се, после го национализираха. Там до гарата имаше складове за бензин. Майка ми беше чиновничка в банка, но паралелно беше и моден дизайнер-шивач. Тя винаги ни казваше, че от нея сме наследили таланта в изкуството, а не от баща ми.

Как се казваше тя?

Надежда, Надежда Иванова Панайотова, от Елена. Баба ми Роска, която беше народна учителка преди девети септември е отгледала четири деца сама, отрано е останала вдовица. Мъжът й, моят дядо по майчина линия, е починал много рано, изгледала е сама децата си с една учителска заплата. И дори вуйчо ми, единствено момче, е завършил инженерство във Франция – с една учителска заплата.

Героиня…

Не само героиня, това показва какви са били учителските заплати…

Било е възможно, сега и да искаш – не би било посилно.

Баща ми от малък е бил много борбен, на него пък майка му, истинската му майка умира рано, а неговият баща, дядо ми Самуил Леви се жени втори път. И  те били четири деца, както и при майка, семейство с четири деца - един син и три сестри. Баща ми, бай Исак, така намразил мащехата си, че бяга от дома си четиринайсетгодишен, качва са на кораб, във Варна или Бургас, не мога да си спомня точно къде - опитва се да замине за Америка, но го заловят, точно преди да стигнат до Статуята на свободата и го връщат обратно, защото бил малолетен…

Синът сбъдна мечтата на бащата.

Да, при мен се получи… Та бай Исак беше много интересен човек: малък напуснал дома си, не успял да завърши ни средно образование, ни нищо, а беше, много интелигентен човек. Говореше всякакви езици, не много добре, но се спрявяше. Един арменец, бай Кузи, казваше; “Бе баща твой арменски, по-добре, от мен говори…”. Имаше ухо.

Слухът ти значи е от него.

От баща ми е. Той се смеше, когато майка ми говореше, че от нея сме прихванали изкуството. Той като свиреше с уста, свиреше абсолютно чисто, макар че не се считаше за музикален. А аз знам какво е да си музикален. Както и да е: той беше много смешен човек. През шейсетте брат ми си купи първата кола: “Москвич”. И баща ми знаеш ли какво му каза: “Всеки може да има кола – номерът е да имаш шофьор!”

Нали бяхме семейство от средната класа и в къщата значи трябва да има пиано. Майка малко свиреше на пиано. Иначе единствен музикант в семейството беше леля ми, нейна сестра, леля ми Ленче, която беше завършила Музикална Академия и стана хорова диригентка във Варна... Всички бяха завършили висше образование – майка беше икономист по образование, затова и работеше в банка, а Смарагда – другата сестра беше завършила френска филология – мъчеше се горката да ми преподава френски, но аз не обичах този език.

През четиредесет и седма, когато започват промените, майка ми, която не е еврейка, казва на баща ми: “Исак, да заминем оттук.” А той й отвръща: “Няма къде да ходим, тук ще стане много хубаво, ти ще видиш.” Наистина, българските евреи се спасиха, но и те минаха през унижения: баща ми носеше  по едно време жълта звезда, а като се смени режимът, той помисли, че комунистите ще донесат нещо по-добро. За магазина не съжаляваше, но друго лошо стана с него. Понеже беше много способен, енергичен човек, природно интелигентен, направиха го директор на ДАП (Държавно автомобилно предприятие) в пловдивския клон. Майка ми пак му каза: “Исак, правиш огромна грешка, ти не си партиен член, ти си евреин, нещо ще стане и ти ще опереш пешкира.” Така и стана – надчетоха предприятието с пари и той отиде затвора. И така два пъти. Пак акълът не му дойде, втори път ги надчетоха – и отново в затвора.

Кога се случи това?

Първият път беше след войната – четиредесет и осма, четиредесет и девета година, той тогава беше на четиредесет и пет години. Вторият път, пак не послуша майка ми, пак стана някакво важно лице в ДАП, пак го насосаха – вече беше надхвърлил петдесетте – тогава получи удар… Роден е 1902, почина 1973 – инфарктите го повалиха, главно от затвора, направо го умъртвиха. Ако не беше ходил в затвора щеше да живее до осемдесет-деветдесет години.

Та да се върнем на темата: той ни каза, че “двама палячовци в къщата не може да има”. От друга страна като се разбра, че имам талант да се занимавам с музика, той ми купи роял. Последни пари събра, макар да беше търговец, знаеш, че след девети пари нямаше, и продадоха персийски килими, купиха един роял, който и досега го имам в Америка. Много е стар, немски роял. Брат ми, Бог да го прости, още по комунистическо време, макар доста пари да струваше, направи специален кафез и по море ми го прати – така си го взех в Америка. Имах друг роял, но аз го продадох като дойде моят, защото моят си е по-хубав.

И двамата с брат ми започнахме да учим пиано, като буржоазни деца – трябва да се учи пиано… Брат ми имаше фотографска памет във всяко едно отношение. Той почти не учеше: прочете нещо и го запомни. Като чуе някаква пиеса, веднага я запомня. Трябва да е бил много музикален, за да я запомни отведнъж. Аз рисувах много хубаво, но той рисуваше страхотно. Рисуваше изящни коне с рицари с брони – стана ясно след десетата му година, че ще става художник. Много талантлив човек беше. И музика имаше в него, но пианото, уроците, не го привличаха.

На десетата ми година, първата ми учителка по пиано, леля Пенка, Пенка Петкова, която по-късно се ожени и стана Кръстева, беше необикновено артистичен човек и изключително талантлив педагог за малки деца. Тя нямаше деца и учениците бяха нейните деца. Имаше един много смешен случай: вече бях в Музикалното училище и репетирах със Зорка Саян, арменка, която, за съжаление почина от рак. Беше много добра пианиста, ученичка на А. Корто, а леля Пенка по същото време ми даваше частни уроци. Къщата й беше до Музикалното училище и аз се спасявах при нея, когато бягах от уроците по руски език. Копоят на училището беше Семерджиев, разбрал, че там се крия, той дойде веднъж да ме издирва. А тя имаше курник с кокошки и в последния момент, закла една кокошка и ме намаза с кръв, за да реши той, че ми е потекла кръв от носа и да не ме изключат от училище. Беше невероятна, само какви вицове разказваше… Аз скачам напред-назад по отношение на времето…

Както правиш и със своята музика…

От седем до дванайсетгодишна възраст учих при нея, а след това -  в Музикалното училище ме пое Зорка Саян. Те бяха приятелки с леля Пенка и образованието ми продължаваше по две линии. Но от Музикалното училище за една бройка щяха да ме изхвърлят. Учителката по български ми писа много несправедлива двойка в Ученическата книжка. Това стана през зимата, беше много студено -  в Пловдив и се отоплявахме с обикновени печки с кюнец, та като видях двойката, много бавно, с пловдивска походка, отидох до печката с книжката, отворих вратичката и пуснах книжката в огъня. Марчето, учителката, стана червена, изхвърча като тапа и след малко се върна с Диамандиев, директора на училището, който имаше навика да си бърка в джоба и да се чеше. Влиза Диамандиев и казва: “Ученици, такива като него – на боклука, животът ги изхвърля на боклука!” И ме изхвърлиха от училището. Да изхвърлиш документ на Министерство, ей така, с двете пръстчета в печката. Целият клас потъна в пълна тишина... Учителката не можа да повярва - след това станахме приятели, но по-късно. Леля ми Пенка се примоли и ме върнаха в училището, заради таланта ми.

Ученичеството ми мина без особени премеждия освен затварянето на баща ми: помня като майка ме заведе в затвора. Баща ми се разплака на решетката, можеш ли да си представиш какво е това за едно дете - целият в сълзи, а майка ми се мъчи да го успокои. Имаше една решетка, зад която беше той и друга, зад която бяхме ние, а по средата – минаваше пазачът, и ако трябваше да се предаде нещо, даваш го първо на пазача… Макар, уж, да не беше политически, а стопански, за пари го затвориха, пак беше строго. Та детството ми мина добре, ако изключим историята с баща ми, разбира се – годините бяха бедни и пари да имаше човек, нямаше нищо. Четири-пет години бяхме с купони за храна – помня кога баща ми донесе за пръв път шоколад, питка шоколад, ядохме я една година с брат ми Йони. Една година… Деляхме кубченцата на четири малки парченца, годините бяха трудни. Най-много се ядосвах, че като по-малкото дете трябваше да нося на Йони дрехите: за Йони се правеха нови дрехи, а аз ги износвах. Обувките бяха от въже, нямаше гума, нямаше гьон, а от дебели въжета. А децата, какви изобретения правехме. Топки - от стари парцали. Кънки – налъм, слагаш му дебела тел и така се пързаляш. Първите кънки към петдесет и пета година си купих – карахме в пловдивското езеро в градината. Момичетата си правеха кукли сами, от парцали, нямаше на пазара, изобретателността беше невероятна. А момчетата – колички на четири колела и се спускаха с тях по наклоните. Сега като гледам децата, как ги разглезват с играчки.

След музикалното училище, завърших го седемнайсет-осемнайсетгодишен, реших да кандидатствам “композиция”, като се надявах да постъпя в класа на Панчо Владигеров. Той ме беше прослушал една-две години преди това, “изпита ми слуха”, видя, че имам абсолютен слух и ми каза, кандидатствай “композиция”, пък ще видим. Това беше през 1955 година, кандидатстваха не си спомням колко души, но над шейсет и седем души, а приеха само един човек – моя милост. Аз кандидатствах и “композиция”, и “пиано”. Парашкев Хаджиев, Панчо Владигеров, Сашо Райчев ме натиснаха да ставам композитор и бяха прави. По пиано се сформира класът на Андрей Стоянов, който настояваше да ставам пианист. Имаше спорове какъв да стана.

И стана и композитор, и пианист, и диригент, и автор на аранжименти.

Тогава си казах, е добре ще уча композиция при Панчо Владигеров и пиано – при Андрей Стоянов. Бях на седмото небе. Помня, бях тринайсет-четиринайсетгодишен, когато чух “Вардар” по радиото и направо се побърках. Тогава нямаше записи – каквото чуеш по радиото…

За джаза да се върна малко. Вадих нотите на Глен Милър по слух и ги свирих  на пианото. По радиото: “Поздравяваме семейство г-н… г-жа…” До четиредесет и шеста-седма още имаше г-жи и г-да, една-две години преди да вземат властта комунистите България беше свободна страна. Тогава пускаха “Рапсодия в синьо”, разни каубойски филми… Христо Христов, беше поне 5-6 години по-голям от Йони, а от мен – повече – той тогава беше водачът на Йони. Христо Христов също рисуваше много хубаво, рисуваше с маслени бои…

Той и досега рисува, понякога прави декори…

И Йони прави декори за негова постановка – за “Антигона” на Любомир Пипков. Та така, Христо, прозорецът му отсреща… Винаги си говориха за американски филми… След това, когато дойдоха комунистите започна да не “пее” много за американското кино.

Ще ти разкажа един случай с Йони и Христо, ще умреш от смях. Това става ‘67-ма година, когато руските танкове влезнаха в Чехословакия… Едната ни леля в семейството, по бащина линия, беше партизанка преди девети, стара комунистка… Може би затова натискаха Йони да стане член на партията, но той отказа, а Христо, понеже баща му беше член на партията преди Девети, бай Коста, антифашистът Коста Христо, Христо стана член на партията. И историята: ’67 година, аз съм вкъщи, в кухнята, а ние живеехме в един квартал, зад Бунарджика, тих квартал. Tе двамата се прибират леко пийнали и аз чувам как Христо казва: “Йони, съветските другари са прави, това не е инвазия, а спасяване…” А Йони му отговаря: “Репетирай, репетирай, за да не сбъркаш утре на партийното събрание!” Аз умрях от смях. Въпреки различните  политически гледища, бяхме много големи приятели. Брат ми, Христо и аз… След време ме назначиха в пловдивския театър.

На пожарникарска бройка…

Ти знаеш ли тази история? Молевски го измисли. И с Христо направих няколко постановки, и с други режисьори поработих – музикални оформления или оригинална музика. Макар да бях там само две години, това беше една от най-добрите ми работи, беше по-безболезнен период в сравнение с четирите години, когато бях диригент на радиооркестъра. Там проблемите бяха много големи, политически, разбира се, заради музиката, която правя. Джазът беше “империалистическа буржоазна музика”. Цитираха Горки… Това била музиката на оялите се. А саксонофът звучал като че квака жаба. Мъчех се да обяснявам, че това е музиката на работническата класа. А те: “Тия на нас не ни минават. Може и да е била, но сега развращава!”

Вече бях диригент в радиото - през 1962 г. Когато навлезе Боса-нова, другарят Христозов, партийният шеф на радиото и още двама другари с мрачни физиономии, явно се връщат от ЦК, ми казват; “Другарю Левиев, край на Боса-нова!” - Аз питам: “Защо”. Те отговарят: “Вие знате ли кой внесе Боса-нова в Рио де Жанейро?” - Отговарям им: “Американски музиканти… Стен Гец… “ - “А знаете ли кой изпрати Стен Гец да отиде в Рио, за да свири Боса-нова?”. - Аз отговарям: “Предполагам, неговият мениджър.” - А те, “Наивни хора сте музикантите, ЦРУ изпрати Стен Гец!” - Питам: “Защо?”… - “За да подкопае Ча-ча-ча на братска Куба …” Онзи ден разказах този случай на бразилеца от посолството (след концерта в Москва с бразилската група), а той ми каза: “Първо Ча-ча-ча не дойде от Куба, а освен това Ча-ча-ча е танц, а Боса-нова не е танц…”

В какво се изразяваше конкретно забраната?

В избора на репертоара, преди всичко. Трябваше 50 на 100 да включва българска естрада, 30 на 100 съветска, 15% - от братските страни,Чехия, Полша, и само 5% - за италианска, френска, американска… Аз съм кръщавал Куинси Джонс на Куински, за да мине името. “Кой е този?” –питат ме. Отговарям им: “Млад и надежден съветски композитор.” Имам го на плоча 45 оборота – автор Дж. Куински...

В края на 60-те си пуснах брада по някакви  суетни причини и почнаха да ме спират, а един път, в Созопол, ме заведоха до една бръснарница и ме обръснаха. Аз пак пуснах брада и тъй като вече работих в киното: със Зако Хеския, “Горещо пладне”, с Йордан Радичков… след това с Гриша Островски правих музиката за “Отклонение”, което взе наградата тук, в Москва, много хубав филм с Невена Коканова и Иван Андонов, аз се заинатих и им казах да ми дадат бележка, че съм актьор, за да не ме бръснат. И те ми дадоха, досега я пазя:

“Настоящето уверение се дава на Милчо Левиев в уверение на това, че същият може да носи брада до завършване на филма “Шоу Левиев”!” Такъв филм разбира се, нямаше. Всички тези неща са документирани, това не са вицове.

По това време ли се свърза с Радой Ралин?

Да, шейсет и втора година, когато ме поканиха в София, реших да им откажа и да си остана в Пловдив, понеже много ми харесваше работата. Молевски беше много благороден човек. Когато се обадиха от София, за да кажат, че ме канят в радиото, тогава Емил Георгиев беше диригент на радиото  - уволниха го след време по един много несправедлив начин – и той не беше член на партията. Отказва да започне концерт, който предстои да се излъчи по радиото и телевизията, тай като сложили микрофони за певците, но не и за публиката. Зала “България” е голяма и това значи публиката там да не чува, затова той отказва да започне концерта, докато залата не се озвучи  и веднага го уволняват.

(Тук интервюто прекъсва.)