ФАКЕЛ

Помен за Николай и Красимира Искърови

24.08.2016 | автор: Стоянка Грудова

Отлетели внезапно от този свят на днешния 23 август

СПОМЕН ЗА НИКОЛАЙ И КРАСИМИРА ИСКЪРОВИ ОТ СТОЯНКА ГРУДОВА

Не искам този ден да има име...Не искам да си спомням друго... Освен усмивките на Николай и Краси Искърови преди внезапния им полет с еднопосочен билет за безкрайността... Но искам да си спомням винаги далечния слънчевия следобед, когато Николай, тогава още млад поет, смутен и развълнуван ме срещна на главната улица в Бургас и ми показа току-що излязлата си втора книга "Пясъци". Отскоро се познавахме и не посмях да го прегърна, но си пролича, че скачам от радост. Беше чудесно съвпадение - да науча неговата лична и толкова хубава новина точно на моя рожден ден 29 август. Той веднага ми написа автограф "с нежност и от сърце", облегнал книгата си почти на въздуха, а после ме прегърна щастлив и толкова топло,че тази топлина доживя до ден днешен... А Краси! - също талантлива до Николай, беше неговата птица-спътница. Ще останат в съзнанието ми като вярна двойка жерави...

Това стихотворение на Николай не е от най-известните му, каквото е например "Искам да съм негър...", но е едно от най-изповедните, което разкрива чувствителната му душа неподправено и искрено като в детска книга.

ПРИЗНАВАМ: краят беше друг, но лудият нали остана

да свири със перо от лук по цели нощи на тавана.

Така жестоки в своя бяс - подгонен звяр от нас привечер...

Презирам се за този час - противно пещерно човече!

И аз сред тях, по-настървен - свирепа глутница хлапета -

опиянен, опиянен - познах триумфа на успеха!...

Кому доказвах, че съм смел? Излишна храбростта ми беше.

Кънтеше смях със дъх на хмел, но лудият не беше смешен.

И той дете, и аз дете. И двамата с високо чело.

Не знаех - баба ми плете за него тази дюс-фанела.

А той мълчеше озарен, загледан в стъпките си боси.

От скука - онзи летен ден - аз взех венеца му от рози...