Премиера на президента Петър Стоянов в родния Пловдив

17.09.2016 1

Думи на Младен Влашки за "Преговор на историята"

 Думи, казани на премиерата на книгата „Президентът Петър Стоянов: Преговор на историята“ на 12 септември 2016 г. в Пловдив

Дотук се говори предимно за фигурата на президента Петър Стоянов – и аз няма как да отделя книгата от неговата личност. Затова искам да започна с едно твърдение: президентът Стоянов е според мен единственият доказан политик визионер в България от най-новата ни история. И това е огромно изключение за съвременния ни политически живот. Онова, което днес ни липсва, е точно този тип правене на политики, точно такъв тип отношение и поглед към света. Така че тази книга е навременно необходима. Под визионер разбирам не точно това, което много често мислят хората – днес те биха казали: „Каква визия е да влезем в НАТО и в Европейския съюз?!“. Днес – да. Но в средата на деветдесетте години на ХХ век? А и по-важният въпрос е как индивидът осъществява визията. Визионерът прави това решително, впрочем това събитие е доста добре документирано в текстовете на тази книга – имам предвид връщането на мандата на БСП през 2007 г. и създаването на служебно правителство, което да заяви ясно и официално желанието ни за влизане в НАТО. Тази крачка, това усилие може да бъде направено само от човек с изключително виждане за онова, което ще последва нататък. Визионерът е човек, който взема решения бързо и категорично в момент, в който те изглеждат невероятни. Според мнозинството те не биха могли да се случат. Но се случват. Ние нямаме друг такъв политик в нашето днешно време.

А човек, който има подобна енергия и подобен начин на гледане към света, е важно как говори. Петър Стоянов говори така, както всички лидери – говори откровено, говори пряко, говори аргументирано. Онези, които ще прочетат сега книгата и ще могат да видят всички текстове на неговото говорене на едно място, ясно ще схванат, че той никога не прави компромиси. Има в нея един много интересен текст, публикуван във „Вашингтон Поуст“, в който той разказва следното: „Питал съм – казва – моя баща: „Вие не усещахте ли какво ще стане в онези години, защо не избягахте?“. А бащата отговаря: „Ние знаехме какво може да стане, но не очаквахме, че Западът ще ни предаде“. А този текст е публикуван в САЩ и говори пряко пред американците, говори абсолютно откровено. А и е факт – примерно често в други текстове Петър Стоянов говори по същия начин за „случая Ялта“. Тоест той не е човек, който говори едно, а мисли друго и счита, че това е политика. Визионерът прави едно нещо: казва това, което мисли, изрича това, което прави. И следва нещо изключително важно. Това е вече дарба, това е талант – Петър Стоянов е майстор на словото. И това не е свързано с професията му на адвокат. Ние знаем, че той е създател на много прословути, известни фрази – като „фабриката за илюзии“, като „Обичам Русия, но от нея повече обичам България“ и т.н. Но важно е да разберем как той обиграва тези фрази. В един друг текст, който чете отново в чужбина, той казва: „Аз говорих за затваряне на „фабриката за илюзии“, но трябва да има много „цехове за надежда“. Тази игра с фразите създава ефект, обагря словото му и привлича хората. Но онова, което е важно, е, че той казва винаги истината. Казва я ясно и хората вярват на това слово. Защо? Когато П. Стоянов казва „цивилизационен избор“, всеки интелигентен човек знае, че това означава „да преследваш много дълго, ограничавайки себе си (тоест природното начало в себе си), определена цел, която е свързана с по-добро, по-полезно състояние за теб и подобните ти“. И така той не е лъгал за скоростта на промяната – нещата ще стават бавно, бавно, но трябва да е необратимо.

От тези позиции на автора как изглежда книгата „Преговор на историята“?

Първо, иска ми се да споделя, че докато я четох, си спомних онези моменти от българската политика, свързани с огромни надежди, след това си спомних моменти на покруса... Но като стигнах до средата, видях, че точно там са текстове от времето, в което изтича мандатът на президента Стоянов, а след това следва още половин книга. Тоест това не е книга за президента Стоянов в неговия мандат, а за президента Стоянов като фигура на България. На едно място го питат: „Е, какво толкова вършите сега?“. И той отговаря: „Казах на Мик Джагър, че тяхната музика е била изключително важна за нас едно време като вид съпротива“. Искам да ми кажете колко са българите, които могат да кажат нещо на Мик Джагър за нас. Но като президент на България, а и понеже говори прямо, говори честно, говори интелигентно, събраното в тази книга ни представя добре. Защото тази книга ще бъде четена не само от нас. Или казано с други думи – когато ние я четем, ще изпадаме в тези емоционални състояния на обществените ни надежди, покруси и т.н. Но тази книга ще бъде четена и за друго. Тя е запис на най-съвременната история на България – затова и носи това заглавие. Защо казвам запис? Защото книгата е „правена“ на мига. Това са текстове от интервюта, текстове от речи, текстове със съдържание, които са ангажирани с точно определен исторически момент. Правена е, в допълнение, пред други хора, защото тези слова са произнасяни публично. И всичко казано по този начин може да бъде проверено. Тоест книгата като цялостен текст, който събира, който се превръща в хранилище не само на авторовата мисъл и слово, е всъщност документ.

Изключителен документ – исторически документ за това какво се случваше и се случи с нас.

Разбира се, едни мемоари е прекрасно да допълнят тази картина, дай боже това да се случи. В същото време тази книга ще бъде четена и като учебник. Онези, които искат да се занимават с политика, трябва да четат тази книга. За да знаят какво е да имаш позиция, как тя се отстоява, как тя може да променя света. И онова, което може да ви учуди, понеже в публичното пространство действат други образи, образи, които се опитват да унищожат всичко, което беше ценно в процеса на демократизирането ни и в СДС. Относно Петър Стоянов можете да чуете: „Той загуби изборите!“, „А после защо се върна в политиката? Защо стана председател на СДС, защо стана народен представител?“. И т.н. Но сега, когато четете тази книга, ще видите колко последователен е той във всяка една позиция, която заема. Ще видите как използва ситуацията в полза не за себе си, а за онова, което е идея и което движи напред. За жалост, днес такава политика в България не се води и това е откъм 2001 година насам, а политиците визионери като че ли изчезнаха и в Европа или драстично намаляват и в този смисъл подобен тип книги остават не само свидетелства на времето, но един вид учебници за този маниер на мислене, говорене, действане. Ценна книга, определено ценна.

И като имам предвид възможните начини на прочит, мога да обобщя, че тя съчетава емоционалното преживяване на най-близката ни история с разума и аргументите на визията за завръщането на България в европейския културен кръг. Съчетава актуалност с дълготрайност и самата е аргумент да продължим една традиция, която са ни завещали политиците визионери на следосвобожденска България.

Младен Влашки