"Камбаната" - новият роман на Недялко Славов

06.10.2016

 

6 октомври със знака на Издателска къща „Хермес“ излиза романът „Камбаната“ от Недялко Славов. По този повод стартира и Националното литературно турне на автора, което започва с премиера на новата му книга в град София на 12 октомври (сряда) от 18,30 часа в Книжарница „Хеликон“ - България, и ще продължи в още 5 български града – Пловдив, Стара Загора, Велико Търново, Русе и Бургас. „Камбаната“ носи изключителен емоционален и социален заряд и е поредното доказателство, че Недялко Славов е явление в съвременната българска литература. Само за няколко години той написа четири романа, които впечатлиха читателската общност и спечелиха авторитетни литературни награди, сред които - „Хр. Г. Данов“ - за романа „Фаустино“, „Пловдив“ - за романите „Портрет на поета като млад“ и „432 херца“, и „Хеликон“ - за романа „432 херца“.

 

         Бившият затворник Вено се завръща в родното си село, преследван от спомена за голямата си любов. Но вместо в родното си село той слиза в ада. Опустошението е пълно... Попада в територия, където няма закон и право, човещина и състрадание. Останал е само див нагон за оцеляване. Убийства, изнасилвания, грабежи и мародерство, това е ежедневието на оцелелите там българи. Ден след ден този уж закоравял престъпник се превръща в закрилник на безпомощните си съселяни и защитник на Христовата вяра. На него поп Васил в предсмъртния си миг поръчва да пази камбаната (и вярата) от набезите на мематите. Така той приема кръста и върви към предизвестената си смърт.  Но появи ли се Любовта, пътищата на съдбата се преначертават...

 

Отзиви

 След „Калуня-каля“ романът на Недялко Славов „Камбаната“ е най-силният и въздействащ роман от последните няколко години. Книга, която те стъписва, отрезвява и събужда съпротивителните сили за съхраняване на българската идентичност и християнските ценности.

 Стойо Вартоломеев

 Мощното поетическо слово на Недялко Славов пресъздава в „Камбаната“ разказа на един убиец за страданията на човешката душа и за нейния път към добродетелността. Вярването, че камбаната притежава магическа и божествена сила, е в основата на този роман. В него магическа е силата на сетивността, а божествен е моралът, който той проповядва.

 Младен Влашки

Възхитителна! Потресаваща! Изумителна! Много, много още епитети могат да се изредят за „Камбаната“ на Недялко Славов, но едва ли е нужно – читателят, който разтвори тази книга, сам ще продължи редицата. Честно казано, българската литература отдавна чакаше такова силно, така въздействащо произведение. Това е роман, който звънти – „Камбаната“ бие за всекиго от нас, бъдете сигурни. И дано имаме сетивата да я чуем, защото глухи ли сме – погубени сме...

Митко Новков

 

Недялко Славов

КАМБАНАТА

Откъс

 

***

Имах зловеща дарба. Открих я в затвора. Виждах пред-

стоящата смърт в хората. Появяваше се около тях като едно

зелено сияние. Колкото по-близко бе Тя, толкова по-ярко

бе сиянието. За първи път го видях в столовата – появи се

около главата на Зелката. Седяхме на масата, гледах го как

дъвче и изведнъж светлината се окръгли над темето му.

Стоях като втрещен. Зелката усети погледа ми – спря да

дъвче и изръмжа. Отклоних очи, но го стрелнах пак – вече

беше навел глава, ушите му подскачаха над паницата, а

аурата му светеше все по-ярко.

След час го заклаха на двора.

Вторият, бай Миле от Перник, сияеше така два дни. На

третия се обеси в килията.

Как се получаваше това – не зная. Тая светлина. Но

виждах и една друга, подобна на нея – бледото сияние на

бавната природна смърт. Смърт от старост, смърт от болест.

Бе мека и златиста тая светлина, избиваше струящо от своя

избраник. Понякога с месеци, понякога с години. Както при

отчето, който сега ме очакваше на двора.

Седеше пред стаята си, подложил лице на слънцето.

Примесени, двете светлини – слънчевата светлина и смърт-

ната му светлина – го правеха още по-восъчен.

Посочи ми столчето до него – бе извърнато към колене-

те му. Помислих за малките издайни следи след тръгналия

си човек – допреди малко тук бе седяла Султана.

Известно време мълчахме.

Край нас се боричкаха няколко мириса: грапавият – на

измития плочник, зеленият – на чемшира, белият – на ко-

зето мляко (преди час Султана бе минала с издоеното

мляко!). И като вдишах тоя мирис на мляко, сякаш я пови-

ках в мислите си – Султана излезе от къщата, като изтри-

ваше ръце в престилката.

Поп Васил повдигна крачола си и се почеса. Погледнах

крака му – от външната страна на глезена имаше белег.

„Като стигма“ – помислих си.

Срещнахме очи.

– Казах ти – усмихна се отчето, – първото стъпало долу

и последното горе, оправи ги тия стъпала...

Султана ми донесе ключа за звънарната – даде ми го, без

да се обясняваме, и взе другия ключ. После се върна в къ-

щата.

Отчето я изчака и каза:

– Та за камбаната, Вено... да те предупредя – голямо

мълчание насъбра, да знаеш. При първия удар ще гръмне

страховито.

Направи пауза и се втренчи в мен. Стана ми неудобно.

– Вено, да те питам, момче, как мислиш? Кой го докара

това зло? Тоя свят без Бог?

Погледнах го слисано. Не, не ме изпитваше – очите му

ме питаха.

– Кажи, Вено, кажи. Аз за себе си знам, ти ми кажи.

– Не знам, отче. Голям ти е въпросът, малък съм за него.

А той продължи, сякаш не ме бе чул:

– Кой ги доведе тия зверове? Кой ги хвърли срещу нас?

И защо... Нароиха се... По команда се нароиха... кой им даде

тая команда? Кучката ги ражда дузина, за да опази едно-

две... а те заплождат кучката нарочно, значи им трябват

кученцата й. А за какво им трябват? За да ги хвърлят срещу

нас, затова, не за да оцелява родът им. Насъскаха ги срещу

нас!

– Срещу кои нас, отче?

– Срещу нас, децата на кръста! Срещу нас ги хвърлиха!

Гневът накъса думите му.

– Тия, дето воюват със Създателя!... Те!... Само те... Ще

дойде време, чуй ми думите, и мъртвите ще се надигнат от

гроба!

От вълнение отецът се изправи. Заговори в трескав ре-

читатив:

– Защото е казано в Светото писание:

Иде час и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа

на Сина Божи и като чуят, ще оживеят...

Гласът му се вдигна, очите му заискриха:

...Защото иде час, когато всички , които са в гробовете ,

ще чуят гласа на Сина Божи и ще излязат...

Закашля се. Въздухът му свърши, очите му угаснаха,

излезе от религиозния транс. Ръката му затърси опора.

– Вено, чуй ме! Живите не стигат, за да изгоним тия

антихристи! Затова Бог ще вдигне и мъртвите... Защото

първо ни пратиха комунистите, ония безверници атеисти,

дето лежат долу по очи в земята... с тях не успяха... сега

пращат тия зверове... Ония бяха безверници, но безверието

е и съмнение... Тия нямат нищо. Тия отричат човека... жи-

вота... Божия ред... всичко... съвкупляват мъжете с мъжете,

майките със синовете, бащите с дъщерите, вземат душите

и пускат телата да се множат и ходят по земята без дух.

Отецът млъкна. Дълго гледа ръцете си като чужди. Пос-

ле продължи:

– Ти мислил ли си, Вено, какво сме? За нас, човеците,

те питам? А, Вено, какво сме?

И впи в мене трескавите си, възпалени очи.

– Мълчиш. Но аз ще ти кажа – времеядо животно сме.

Да ме прости Господ – и пак взе да се кръсти, – времето

само за нас съществува. За да ни изпита, Бог ни сгоди с

времето, прекомерна тежест ни даде. Слаби сме за нея. И

защо го направи ли – защото сме негови деца, а времето – и

то е негово дете, тоест ние сме братя и сестри на времето,

от един баща идем. Човек е като копринената буба. Знаеш

гъсениците на тия буби – ядат черничевото листо и ронят

след себе си. Така и ние, хората, изяждаме времето и роним

тор след себе си. Но има едни избрани, дето ядат времето

и предат копринена нишка от него. Това са хората на духа.

Защото какво се казва в Светото писание, Вено?

...който сее за плътта си, от плътта ще пожъне тление,

а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.

Султана излезе и застана помежду ни.

Трябваше да тръгвам.

– А знаеш ли какво става с човека на четиридесетия ден

в пръстта? – не спираше отецът. – Плътта се втечнява и

попива в земята. Духът сваля телесната си обвивка, както

костилката се освобождава от плода, и тогава земята се

нахвърля да мели костите ни, а душата се въззема към не-

бесния си дом!

Султана го повдигна под мишците. Прихвана го с една

ръка през кръста и го поведе към стаята.

Поп Васил се извърна. Гледаше като човек, който се

прощава с живота:

– Айде, момчето ми. И като я удариш, да знаеш – първия

път камбаната да бие за мен, за поп Васил. Айде, синко!