Кой ще спаси Спасителя?

11.10.2016 3

Проглас от Боговата книга

Кой ще спаси Спасителя?

Проглас от Боговата книга

Сигурен съм че душата нощем броди из селенията на другия свят и среща други души, и ни разказа за тези срещи с такива ненормални подробности, с такива странни детайли, толкова ярки и отчетливи, че няма как това да са само видения на срамежливите диви ягоди от ягодовите полета.

 Ангелите са най-нисшите в небесната йерархия и за това са най-близо до нас. Понякога се чудя – как при това свръхпроизводство на човечета на тази поразителна планета, как насмогват онези Горе с процедурата по произвеждането в  звание Ангел, толкова много души, че на всеки земен червяк  да се пада по един незрим крилатко? Или горките ангели поемат грижата за няколко стотин земляни, а защо не и за няколко хиляди? (Eдва когато прочетох „Роялът на ангела“ разбрах, че с производство на хора се е заел и Падналия ангел. И това обяснява моето чудене…)

Черноработник бял е всеки от тях. Бдят над нас без право да се намесват в делата ни, предпазват ни от време на време от някои нещица, защото и те душа носят, и те, зад гърба на небесните офицери, вършат малки, нежни противозаконния, дават ни по едно ангелско раменце срещу тъмните нисши сили, преоблечени  досущ като нас, человеците, в кожа и плът, в кости и жили.

Интересно е, че офицерите на светлината се правят, че не забелязват тези дребни и невсекидневни залитания, сторвани заради симпатии или заради братска загриженост към нищия землянин, напротив – с весела, че чак блага усмивка извръщат взора си настрана, за да не срещнат погледа на прегрешилите ангелски индивидуалности.

Колко е друго, в онзи възхитителен, въздушен, паралелен и висок  свят, който е, казват, на два метра над нас, но е отвъд плътта на земното притегляне, отвъд границата на грандиозната гравитация, друг вид и начин на живеене, който не е живот между животинските потреби и человеческите умозаключения. А Живот без дишане и въздишане, без вода, хлеб, вино и месо, без дрехи и дневни грижи, без безобразия, без Аз-ия, без Европа, без Америка, без суета. Без нагони, без болести, а само с ефирни измерения.

За това твърдят, че всичко изречено оттук, по радиото, остава в ефира завинаги. Явно само Божието Слово, с чиито светлина сме осветлени, преминава безпроблемно през невидимите прегради  между зрителите и незрящите, и това става мигновено, едновременно, за отрицателно време, защото ефирът е част от ефирния свят, етерът – от езотеричния, той е провлакът пропълзял като продължение на пропусквателните гранични пунктове.

А те са разположени по течението на река Лета, която за повече прегледност е наречена река, защото как да обясниш на непрогледналите притежатели на случайни сънища, че душата не е вода, но се къпе в благост, че Духът не е твърд, макар да е луд по глината, щото вдъхва духчета на малките, кални калпазани, как на квадратния да внушиш що е това елипсовидие, или на кръглия да докажеш откъде започва паралелепипеда, след като не проумява гласовете на геометричната енергия.

 Мисля си за Христос и за тези две хиляди и нещо лета излетели като хелий за хората, единица за съвкупност – наречена човечество. Колко патинирани са златните слова на свещениците, които са ги зазубрили като отличници по теология,  и от хрисимите им християнски химни в погледа не остава и следа, щом някой им рече, че позеленелите им от злоупотреба заучени сборувания, ако не се почистят и препозлатят със святост – от тях ще остане само зъбене на псета, които надушват чуждата миризма, различна от тази на господарите им.

Ала и уханието на Господ е различно от аромата на каноничното престараване и побесняване, когато срещу теб уверено стои вярващо същество, несподелящо твоя страх и ужас от другите лица, от другите проявления и философски измерения, и от мъчните маршрути към единствения най-висок Връх.

Та думата ми е за Спасителя, който дошел да ни спаси от първородния грях и да поеме греховете на всинца ни, за да ни оправдае през Господ. Няма първороден грях. Ако има грях, то е съзнателна грешка на Създателя – да не сме съвършени като ангели, а да сме човеци, които се изкачват към непостижимия връх на съвършенството.

И стори ги Той образоподобни, но не и богоподобни, създаде ги да изглеждат същите, но отвътре с друга същност.

И като им прати Потоп, се разкая, че предупреди Ноя. Защото поуките са за учителите, а учениците продължават да грешат и съгрешават.

И остана Господ да повтаря първи клас, защото ученикът му отличник се отрече от Него. И реши Той първо да спаси от затриване избрания от Него народ, като седна да Го усмирява със страх и заплахи за наказания, накрая Му спуска скрижалите с бъдещите европейски ценности. И това обаче не помогна на разюзданите му роднини.

И след пълно отчаяние и дълго мълчание реши да изпрати Себе си чрез Светия дух  да зачене у Мария Своя Единороден Син. И Го прати, но не като съдия изпълнител, а като Спасител им Го прати, за да отвори очите на зрящите, но не виждащи нищо отвъд себе си, да предупреди Тъмничарите на вярата, че  не са нощни Стражи на съня, че не са дневни зидари на Духа, а служители на скорпионите и пепелянките.

Но на Пасха апостолите се разбягаха или надничаха от тълпата, остана един Йоан до сетния Му час, и три Марии, и брат му Яков, и Павел му посвети Църква, и църквата го обясни като Спасител, без Христос да е бил християнин, нито Месията – месиянин.

Две хиляди години подир Възкресението положението е същото. Спасението не работи. Работи съгрешението. И макар че Философът покори с примера си половината от по-будните народи, учението му остана без ученици. И Спасителят – без спасени.

Защото всеки грях може да е простен, ако силно и слънчево се разкаеш, раздробиш греха си и го превърнеш на голяма грешка от малки мъки, и го прекараш през решето на разтерзаната ти съвест.

Спасителят е спуснат между нас, за да ни спаси от безверието в невидимия и по-съвършен свят, да ни отклони от поклоните пред животинските ни инстинкти, от страха ни от смъртта, от страха ни от физически по-силния. Той е точно този пратеник на Висшата сила, която трябва да спаси човека от духовната му слепота, от взирането му само могъществото на материалното, в плътското, да го спаси от животинското у себе си. Да ни спаси от омразата към врага, защото и той е като нас, и утре заедно ще делим бдението над бъдещето.

Защото само със светлина и с любов можем да преодолеем агресията на озверелия от Мрак и Закат – убийството му е победа за него и за Никой, който стои в сянка зад гърбицата му. Спасителят ни предаде урока си по скромност, съпричастност, сърдечност, съболезнователност, той ни спаси от техните обратни измерения, завладели древните евреи. И им го предаде първо на тях като свидни скрижали, за да се размножат сетне като свитъци из цялата дивна земя, и това да стигне до всички просветлени народи на планетата. Спасителят ни спаси нас си, от себе ни – от дивака у нас, който отвръщаше с око за око, със зъб за зъб, със смърт за смърт. Той избра най-близкото до представите си племе със силен ум и природна прорицателност, за да изведе от вътрешната му енергия като най-потребната за бъдещата философия на цивилизацията –  проста като просфора, чиста като изворна вода, достъпна като паднала под дървото ябълка, омайваща като дъха на прясна питка, червена като вино от черно грозде, блага като глътка мед.

Спасителят не ни спаси от греховете, а ни спаси от безмозъчното ни поведение на примитиви, гордеещи се, че са произлезли от примати. Спасителят ни даде повод да помислим и сами да потърсим и да намерим своя изход, своя вход към Висотата на духа, към победата на духа ни над плътта, на душата над месото. Възкресението му може и да е приказка за някои, но за други е приказен пример за превъплъщението, което ни чака, дори когато не го очакваме. 

Спасителят бе спуснат да ни спаси от епидемията на безначалната ни безнравственост и ни остави като спасителен пояс възможността да се възползваме от усилието си да му се доверим на помощта – да възприемем у себе си новата нравственост, да я предадем на чедата си, и те – на своите рожби, и да са воистина по образ и подобие в поведението си, в мислите, в съзнанието си на божии братя, способни да се усъвършенстват по стълбицата на Светлината и да приемат причастието на Висшия световен съвет чрез своите дарби.         

Спасителят ни спаси от безпътицата и ни заведе до кръстопътя  и остави там  своите първи последователи. И всеки от тях сам реши накъде да поеме, коя посока да хване или да остане дотам, докъдето е стигнал, там да умува и да се чуди, докато не пропеят последните петли и не изгрее Мрака, а Светлината не залезе завинаги.

Кръстът, на който разпънаха Спасителя, не е нищо друго освен завещания ни от него Кръстопът. Чрез него Той и до днес ни пита: Накъде? Защо гледате напред, а вървите назад? Защо не мислите за бъдно, а ви мами миналото? Защо вечер се вричате в Мен, а денем се отричате, защо ми изричате името напразно, защо си служите с Мен като наметка, а сверните  учението Ми, вместо извисеност в очите ви, само низост и безчетни сметки?

Кой ще Спаси Спасителя то нас, християните?
Това е питането над всички питания.

Христос не очаква отговор, Той се надява на отговорност, на промяна в поседневното ни поведение,  очаква, че чрез Неговото  осенение ще  обживим  и обновим обърканото ни съзнание, че божественото ще надделее над човешкото, че човешкото ще надделее над животинското, че ще бъдем други към другия, че ще сме ближни не само към най-най-ближните.

Кръстопътят му стои разкръстен. Кръстът му вече две хиляди години непрекъснато се кръсти за нас. Гласът на безмълвието Му се чува от единици, мнозинството е глухо за молитвите Му. Спасителният ни  Кръстопът е пуст, като изоставен Кръст в пустиня.
Отминалото човечество няма да се върне, но днешното защо не върви в обратна посока на греха? Към повторението и потретението на грешки подир грешки? Защо, след като Той и с Възкресениетоси ни отправи в праведната посока? Показа ни я с проповед, с поведение, с промисъл и с прошка.
Оставени една чета освестени апостоли, а засия в душите на безчет народи, нации,  племена и раси. И тъкмо когато учениците му се научиха да бъдат хрисими християни, а не  фанатици и инквизитори все в името Му, и тъкмо империята на Вярата сломи империята на Неверието, и тъкмо на Изток отново Бог бе допуснат до домовете си, а в Божият Дом се възвърнаха покръстените и непокръстените, тъкмо, когато под куполите и под камбанариите се чуха да ръкопляскат с разкошните си криле Вярата, Надеждата и Любовта, точно тогава ченгетата на Мрака превзеха челата на онези, които стоят начело на нациите и на Общество на народите.

И Спасителя остана отново сам. Сам, самотен до самотния човек, дишащ в ъгъла. Сам, до малкия, уплашен по рождение човек. Но и те му обърнаха гръб и си тръгнаха от Него огорчени, излъгани, отчаяни, нечакащи, невярващи. И те, обезверените, които никога не са истински вярвали,  поеха по обратния път на големите дребнодушия, към силните среболюбия, към извратените развратници, към цивилните циници и към униформените изчадия.  И планетата остана без духовен пастир, а стадото на човечеството се разпръсна в 666-те посоки на безчестието и бездушието. И вместо да пропътуваме в послушание и пост по праведния път, водещ към извисяването ни от висши животни с нисшо съзнание, ние, малцинството на омерзените, осъзнаваме, че ставаме все по-сами и по-непотребни в този си живот между тези политически зверове и озверели от безверието си хора.

Но Кръстопът стои като изправен и напуснат от Спасителя Кръст. Кръстопътят чака, очаква някой отново да проходи по посочената не с пръст или с юмрук позитивна посока. Последователите й, ако съберат сили и съвест, смелост и себеотрицание, ще тръгват по този напуснат път, който не води до пред Храма, а минава през Храма и достига до същестуването ни на същества от непознат, неземен порядък, с висока на ръст нравственост, с доброволно  добита доброта.

Те се виждат вече, те са с озарени от собствената си, същността Светлина, която в световната тъмнина дава вече знак на Бог, на Отец и на Светия Дух, че от всеобщия хор на земното човечество се е отделило Бялото братство на белите души,  че, ние даряваме  мило и драго, за да бъдем видени и чути, че нашите малки светли светове са отворени за Спасителя, че Боговата ни къща е тук и ще е завинаги, че Тя не е пуста, празна и опустошена, а е чиста, проветрена и подредена, че Тя е готова да приеме и да даде покрив и постеля на Новите поколения чеда, на очакваните чеда на Седмата раса, които, знаем със сигурност, че идват. Че иде денят, в който ще почнат да прииждат като светлоструен дъждец, като озарена от зората роса, като неръкотворен живец!

Амин!

2015 г.