Верен, надежден и любовен

13.10.2016 1

Писмо до небесния Стефан Десподов

Тръгват две изложби в чест на Стефан Десподов - от 14 т.м. в родния му Кюстендил, а от 17 октомври в София, в Народния театър „Иван Вазов". В първата са изложени картини, подарени от съпругата му Правда Спасова, както и други експонати - броеве на "Литвестник", нелегалното списания "Глас" и книги оформени от Деспо. Изложбата в столицата е озаглавена Hommage á Despo и тя слага началото на програмата на 8-мото международно триенале на сценичния плакат. В нея участват художници, които по покана на триеналето и специално за осмото му издание са създали плакати, посветени на Стефан Десподов (1950 – 2015), изразявайки своя респект към неговия ярък талант. Това са  Анна Симеонова, Божидар Йонов, Георги Янков, Дамян Дамянов, Десислава Десева, Димитър Трайчев, Калина Сертева, Киро Мавров, Люба Томова, Любомир Михайлов, Мая Стайкова, Наско Атанасов, Ненко Атанасов, Николай Младенов, Николай Пекарев, Петър Станимиров, Петър Чучулигов, Симеон Кръстев, Страхил Димитров, Христо Алексиев, Чавдар Николов. 

За каталога, специалното издание на колегите му, написах този текст, който там, по обясними причини, е публикван без финала.

Румен Леонидов

Верен, надежден и любовен

Ако си мислите, че ангелите нямат чувство за хумор или че никога не плачат, значи напразно сте си мислили, че познавате Стефан Десподов. Сега, когато той вече не е заземено същество като нас, а е летящо, ефирно създание – спокойно можем да се обърнем с цялата си нежност назад и да му кажем:
 Деспо, твоят извънреден, крилат рисунък и парливата ти приказност те издадоха още приживе, че си специално спуснат помежду ни, за да повярваме, че има Бог, че има около него светли небесни сили, които жадуват да бъдат чути… Жадуват някой вярно, надеждно и любовно да преведе на човечеството тяхното желание – колко важно за общата ни участ е да бъдем човеци между звероподобните хора.

Ти бе прекрасен, но не и послушен преводач. Много бързо се сдоби със собствен език, материализира нова, собствена рисувателна азбука, пусна всички срички да палуват и да рисуват себе си, допусна думите да онемеят, а изрисуваните ти изречения – да звучат в непозната по тези земи стилистика…

От теб се искаше да си продължител на продължението, на постигнатото отпреди теб, но ти се самопреведе като небивало до днес начало. Трябваше да бъдеш пореден класически случай, а ти, с лекотата на гений, преодоля провинциалната ни гравитация и още приживе се прероди в новатор. Съзнателно или безсъзнателно, това вече няма значение,
но има значение:

Ти и смисълът на твоето озарение,
Ти и стремежът ти към спасение от всеобщото съглашателство,
Ти и собствената ти походка сред армиите на маршируващите маси…

Твоите знаменити състояния, които ти възпроизведе сам, без обичайните поръчители и необичайните ценители, твоите потрети с лицеви особености на световни личности, които ти обнови и обогати, те са твоята бъдна въздушна галерия, в която някой ден светещите човеци ще се въвеждат като в приказна книга.
И твоята тиха и трагично-талантлива душа, знам, ще бъде учудена от това неочаквано внимание, а не бива. Защото през портретите на световните поети и писатели бъдещите дихатели ще научават, че такива е имало преди тях, преди теб, преди Булгаков да изпусне дявола и той да напусне Москва…

Ти си съоснова с Бога и личен театър, толкова разпознаваем, че и кьоравите признаха, че е зрим. В сатиричните ти рисунки ти извади от черното чистата като сняг белота, дори светлина в тях извади очичките на мрачното.
Мрачното, на което ти не позволи нито за миг да те превземе. Дори през нощите, в които не знаеше къде да се денеш, нито денем – когато не помнеше къде си нощувал.

Ангелите понякога плачат, но тогава, вместо да ридаят за теб, те ти изпиваха халбите с наливна бира и ти смирено им поръчваше още. И още. И още. И още.

Не знам дали някой ти е казвал, но ти винаги си имал нещо сродно като лицева външност с Мик Джагър. Знам, ти бе от дете в рока, ти бе най-радостният камък в каменоломната на "Ролинг Стоунс“, но ако те знаеха какъв невероятен български художник се е сражавал със социалистическа мелница за техните тави, те, братле, щяха заради теб да кацнат на аерогара София, за да се запознаят с явлението Деспо, а не да се забият направо към празничния Белград… Но аз съм убеден, че когато на „камъните“ им омръзне да младеят, когато съвременниците им се преселят при теб, те ще дойдат при теб и ще изпраскат поне едно яко парче специално за великия ти демократичен Деспотизъм, за специалния плакатист и карикатурист от град Кюстендил, който след Майстора прослави родното си място из целия свестен свят…

Скъпи Стефчо, ти си между малцината мъже, на които много им лежи умолителното обръщение, защото бе верен, надежден и любовен. Тази изложба, посветена на теб, изписана и изплакана от твоите весели и великодушни общодушници, носи вестта, че блажени ще са не нищите, а само богатите духом, че блаженството на творческата част от нашия народен народ му предстои, че никой дух като теб не е забравен и няма да бъде забравен.

Ти, разбира се, ще разгледаш внимателно цялата изложба, поотделно всяка, всички посветени на теб работи, ще ги провидиш с наетия под наем син небесен телескоп, но ако много ти се пие една жива бира, подай заявление за приземяване и седни невидим между нас. Ще направим място за крилата ти.

Приеми това последното като приятелска покана от всички нас, от обществото на вечните поети, музиканти, певци и артисти, както и от всички бивши вече гангстери и бедни филантропи. Душата ти, вярвам, е сигурно сияеща, сигурно е от най-светлинна материя, защото присъствието ти тук, долу, излъчваше златисто успокоение, а радостната ти усмивка разведряваше цялото безвремие.

Това е, светлий Стефчо, продължавай да рисуваш и не ни мисли, ние пак сме тук и тук е пак същото – комунистите управляват и направляват, имаме си обща майка на нацията, а вечната и свята българо-кремльовска дружба отново е като слънцето и въздуха за смешния ни и плачевен народ.

Бъди търпелив, като нас, и не се връщай задълго. Ние скоро ще дойдем при теб.

П. П. Хубавата новина е, че копелдаците на глобализма, на които оставихме да правят „Литературен вестник“, му ебаха майката и той окончателно заприлича на бездушен комунистически парцал. Още по-хубавата вест е, че най-талантливият между тях не се оказа пич, а женчо. А пък дамите във вестника – мъже. Но ти не тъжи, имаш много здраве от Еди, Владо, Ирма, Ани, от Джендема и от мен. Целуни Малина от нас и хич да не ви пука. Да се пукат душманите!

Твой, вечно твой Румботавър 

5 октомври

И Бъди, продължавай да Бъдеш между прозирните, между Преводачите на ангелския ни език!