Румен Данов - Тихо си отиде още един от сините ветерани. Тъжно.

13.10.2016 1

от Христо Марков

                     Румен Данов – Тихо си отиде още един от сините ветерани. Тъжно, много тъжно.

            На 10 октомври отново и отново незаслужено тихо си отиде още един от сините ветерани, които заслужаваха по-добра съдба. Животът се оказа толкова несправедлив към такива хора – намаляваме, страшно намаляваме и остават спомени, нескрито споделяни между нас и може би един ден ще останат само между нас, ако въобще има кой да се сеща за онези времена.

            Ето – напусна ни и Румен Данов. Един от най-благородните и добри хора, които познавам от Седмото Велико народно събрание!

            Ужасната новина научих от фейсбук – нелепо, абсурдно, тъжно и стряскащо. Както и за много приятели от онези години. Просто е толкова тъжно, че боли. Тези от началото се отчуждихме, страшно се отчуждихме, че научаваме за кончината на някой приятел от онези години по ... електронен път. Просто не заслужава никой от нас тази съдба... А Румен бе един от най-благите хора, с които ме сблъска политиката. Имаше нещо аристократично в него, така преминаваше и през политическите бури. Запознахме се в онзи велик ден – 3 ноември 1989 год. и станахме близки – бе раждан в Кърджали и после учил в пловдивската английска гимназия, после сп. „Отечество”, Русенския комитет, Екогласност,  СДС.  Пътят ни се успореди в Седмото Велико народно събрание. Румен стана заместник на Тамбуев в първата Комисия по досиетата с много страст и плам и постепенно погледът му помръкваше, защото усети, че сме се хванали в игра, в която други бяха написали правилата и подхвърляха огризки. И така до онзи тежък ден, в който гръмна скандалът с в-к „Факс”. Румен веднага си хвърли оставката с облекчение и докладът на комисията се спихна, отлетя, но вече бяхме дали сериозна фира. И тогава и сетне не си спомням Румен да нагруби някой, да се опъне или да сподели нещо, което би наранило колега. На шега продължихме да се наричаме помежду си „другарю”. Румен прие много тежко първия сериозен разлом в СДС: „социалдемократите са нужни на СДС, за да не ги прибере БСП, ще направим голяма грешка, ако изолираме Дертлиев”. И така с много мъка и съмнения изживяваше крамолите в СДС, но накрая не подписа Конституцията, защото бе пич и половина и, разбира се – антикомунист, но от друго тесто.

            После остана при д-р Желев. Спомените се превърнаха твърде рано в ангажимент. Последният път, когато се видяхме с Румен си говорихме дълго за времето на 7 ВНС, за пропуснатите възможности и за невъзможната мисия, която са опитвахме да играем. И за забравата си говорехме. Нея толкова много сини хора не я заслужават, просто не я заслужават. Жестоко е.

            На тази среща Румен ми сподели, че не понася сините „демократи”, които превръщат антикомунизма в бизнес и го правят само и единствено за компенсация на собственото си малодушие, за липсата на смелост и закъснял пубертет. Стори ми се, че има лек гняв в иначе топлите му сини очи. Този гняв го накара да хвърли оставка и когато видя, че разследването на убийството на Георги Марков не върви, че въпреки осветяването на агент „Пикадили”, въпреки известността на локацията му, държавата не си свърши работата, просто така или пък някой от сумрака пак пречеше.

            Иначе Румен написа една чудесна книга „Българските освобождения”, която издаде през 2014 год. Прочетете я – наистина респектиращо изследване за вечно нестаналите ни „освобождения”, за българската съдба на неставането.

            Сега Румен пое по пътя на Светлината, един почтен човек намали присъствието на моралния коректив в нашия обществен живот, за да остане добрия, благ и уравновесен спомен за човека и приятеля, който както влезе в политиката, така си и излезе. А като се замисля наистина не са малко тези от началото на голямата Синя идея, които удържаха в силата на изкушенията...

            Сега Румен пътува към Вечността. Сбогом, приятелю и нека Бог да прости прегрешенията ни!