Черно на бяло върху червено на бяло

12.11.2016

Глава от новата книга на Валентин Караманчев

Черно на бяло върху червено на бяло

Н а 11 юни 2011 година телефонен звън по никое време прогони следобедната ми дрямка. Непознат глас се представи за доцент Пламен Дойнов от На- учно-изследователската програма „Червено на бяло“. Попита в упор, без да изчака да вдигна глава от възглавницата, защо преди петдесет години в издателство „Народна младеж“, когато моя милост е бил директор, сме изгорили в пещите на Полиграфическия комбинат току-що отпечатаната стихосбирка на Иван Динков „На юг от живота“ по нареждане на секретаря на ЦК на БКП Венелин Коцев.

Отговорих му, че не сме я изгорили, а бракували и претопили в казаните на книжната фабрика в Княжево. И че Венелин Коцев няма никакво отношение към случая. В ЦК на БКП въобще не научиха за извършеното. Ако имаше от кой да крием, това бе Венелин Коцев, защото той беше ревнив и бдителен именно към нашето издателство като някогашен негов директор.

Обясних на телефонния си събеседник, че неколцината свързани с недовършеното издание се уговорихме да не „разлайваме кучетата“, за да не навредим преди всичко на Иван Динков, а и на издателството. Отговорност в края на краищата, естествено поех аз. Изтъкнах пред доцент Дойнов, че едва ли по телефона мога да задоволя неговото любопитство. Ако очаква нещо повече, да заповяда в Хърсово. И даже му обещах да чуе неща, които няма 55 да прочете никъде. И да избере, както професор Вучков, да вярва на очите, или на ушите си. Телефонния кратък диалог доцент Дойнов акуратно цитира в обемистото си изследване „Инкриминираният Иван Динков“. И даже в предговора ми благодари за „разказаните спомени“.

Пропусна съществени мои думи на още неразсънил се старец, горе-долу следните: „Усещам от супер обективната ви научна, класово-партийна платформа „Червено на бяло“, че се напъвате да превърнете посмъртно в дисидент един от най-монолитните поети по символ-верую, по доживотен стаж в издателството на БКП – структурно изравнено с отдел на ЦК на БКП, изкачил по тогавашните номенклатурни степени длъжностите от литературен сътрудник до генерален директор на издателството и член на Председателството (Политбюро) на Партията. Няма да успеете!“ – приключих участието си в телефонния дует с думите:

„Иван Динков беше любим „Син на полка“, ако сте чели повестта на Валентин Катаев. Там поне при всичките им замразявания и размразявания, не се и опитаха да пребоядисат красноармееца в белогвардеец“.

В книгата си „Време под линия“ Иван Динков изброява двадесетина имена на български дисиденти и обещава, че ако неговият приятел, литераторът Никола Иванов се накани да преиздаде литературната му анкета, ще прибави и разсъжденията си за така нареченото българско дисидентство. През 2011 година излезе от печат сборника „Инкриминираният Иван Динков“. Прежалих 14 лева. Не съжалявам за харчлъка. Благодаря на доцент Пламен Дойнов, че ме върна след толкова години към творчеството на големия поет. Прелистих отново няколко негови книги с автограф, които бях запазил в библиотеката си. Благодаря му най-вече, че можах да прочета познати текстове през „постмодерни“ диоптри.

Нямам намерение да споря с доцент Дойнов.  Той е осъществил поставената СИ или МУ задача на прилично равнище. Не оспорвам правото му да пише каквото е по силите му. Аз, освен друго, нямам умението и методиката на изследовател, без да подценявам правото си да чета и тълкувам поезията, както ляга на сърцето ми. На второ място, убедих се, че няма друг даровит поет от Априлското поколение, на когото да е посветено толкова просторно изследване.

На трето място, не мога да не споделя, че от тези 385 страници лъха на формалин. Критическият скалпел, сякаш, човърка в мъртва плът. Ще призная, че това ме накара отново да се потопя в писаното от критика Никола Иванов, към спомените на земляка му Продрум Димов, към прощалното слово на Никола Радев и най-вече да прелистя, за кой ли път, „Почит към литературата“ и „Време под линия“. Да ме прости доцент Дойнов, но с всичкото си уважение към положения от него труд и към правото му да бъде какъвто е, оставам с извода, че той е имал друга свръхзадача – да изобличи времето, което е родило Иван Динков и цялото му поколение.

Нека и той да ми позволи да не съм съгласен с твърдението му, че „Няма друга поетична книга в българската литература от шестдесетте години на ХХ век, в която толкова тематично последователно и езиково радикално да се пледира за писане и живеене, пронизани от социално-нравствен критицизъм“. На мене е простено да не знам много такива книги. Ще си позволя да напомня само един пример, пак продукция на „Народна младеж“ от 1968 година – „От дявола до кибернета“ на Добри Жотев, по откровението на Иван Динков – негов литературен баща. Нашето издание включваше появилата се две години по-рано в „Български писател“ „На гости у дявола“ и нови поеми от същия автор. На друго място ще разкажа перипетиите на тази стихосбирка. Не е простено на мастити изследователи да пропуснат такова явление, предизвикало доноси от събратя и гнева на „гръмовержеца“.

Да се върнем на „свръхзадачата“. Не е занимание за майстори като доцент Дойнов да възстановяват по вкаменен прешлен скелета на тоталитарната цензура, измрял преди шестдесетте го- дини. По това време цензурата вече не беше институция, а ваксина за самосъхранение на творци, редактори и изследователи. Автоцензурата е от времето на глинените плочки в Месопотамия. Оцеляла и през Инквизицията. Жива е и досега. Чел съм, че съвременните антрополози не събират вече вкаменени прешлени и пищялки от динозаври, а търсят обяснения от какво се е смалил мозъкът на гигантите – от глад или от страх, от замразяване или претопляне. А ваксината на автоцензурата и сега се прилага. Има я и в моята кръв, и в Пламен-Дойновата, като тази срещу едрата шарка с белегче при едни на лявото, при други на дясното рамо.

Мине не мине време, екипите на „Червено на бяло“ реставрират тоталитарната цензура, както дърводелците в приватизи- рания Киноцентър строят бутафорни крепости и дворци. И като нямам намерение и подготовка, а и време да ос- порвам такова солидно изследване, нека ми бъде позволено да предложа и други факти по въпросната тема, та съвременният читател сам да преценява и отсъжда. Както се казва „Постфактум!“ – четиридесет и седем години след извършеното.

Иван Динков започна трудовия си път като сътрудник в списание „Младеж“, което беше в системата на издателство „Народна младеж“. Такива списания бяха още: „Космос“, „Наука и техника за младежта“, „Родна реч“, „Пламъче“ и „Другарче“. Редакционно те бяха самостоятелни, но се финансираха и администрираха от общи финансово-стопански отдел и домакинска служба. Колективът беше споен от професия и приятелство. Много скоро Иван напусна, защото бе привлечен в издателството на ЦК на БКП – „Партиздат“.

Още като студент беше преминал в света на семейните. Справяше се отрано с материални притеснения. Първата му съпруга боледуваше. Дъщеричката Дора също чакаше на него. Разведе се, но грижите му останаха. Понякога се налагаше да го подпомагаме с популярното по онова време фиктивно командироване. Изпросваш командировъчно от някаква редакция до далечна дестинация, изпращаш командировъчното по колега да го завери на място, съчиняваш дописка и отчиташ взетия аванс. Тази хватка се практикуваше от младежкото издателство, за да подпомага млади таланти. На- мираха се и други начини. През 1966-а ли, 67-а ли, не помня вече, Иван се примоли да му отпуснем аванс срещу следваща книга, която щял да предложи на нас. Беше много притеснен за първото си семейство.

Влязохме му в положението. Обеща ми и той да влезе в нашето, защото в края на всяка година ни проверяваше Контролната комисия на ЦК на Комсомола, който пък ежегодно разчиташе на нас за седем-осемстотин хиляди лева печалба. Така постъпи в издателството ръкописът „На юг от живота“, посветен от автора на втората му съпруга Маргарита Мурданларска, дъщеря на обесения през март 1944 година Стоян Мурданларски. Завеждащ редакция „Поезия“ беше Слав Христов Караславов, приятел и поетичен съперник на Иван. Все си мереха пачите пера. Редактор стана Благой Димитров. Също приятел на Иван и бивш съквартирант по ергенска квартира. Ръкописът включваше „Българско стихотворение“, посветено на Благой Димитров. Благой е беглец още като ученик от Западните покрайнини.

Младежкото издателство винаги е имало компетентна и авторитетна редакция за поезия. Щом се утвърдеше книгата от тях, аз само подписвах пътния лист. Ако срещнеха някакъв проблем, те се допитваха не по същество, а за да съм информиран. Не са ме занимавали с някакви техни притеснения по стихосбирката на Иван. Тя беше пратена в печатницата през м. февруари 1967 година и излезе от печат в средата на месец юни.

Един ден нахлу при мене Слав, в едната ръка със сигналния екземпляр на стихосбирката, а в другата – папка с подписания за печат от редакторите, от коректорите и от другите технически лица ръкопис: „Бесен съм. Не съм очаквал това от Иван. Работехме търпеливо и уважително. Съгласих се с всички негови настоявания и той прие предложението ми да отпадне строфата за чайките и чаплата. Такова беше становището и на Благой Димитров. Напомних на Иван, че и в други редакции са поспорили с него по този повод“.

Слав Караславов беше признат от неговото поетично поколение за един от талантливите и упорит в позициите си творец. Мереше ръст и влияние с най-изявените от тях – Любомир Левчев, Владимир Башев, Дамян Дамянов, Петър Караангов, Михаил Берберов. Тогава не обърнах внимание на Караславовата вметка, че Иван и другаде се е сблъскал с претенции към въпросната строфа. Не полюбопитствах закъде става дума. Случаят със стихосбирката „На юг от живота“ не прерасна в сензация или шумен скандал. Неудачната ѝ участ заглъхна.

Измамен се оказа и фактът, че е потънала безвъзвратно в забравата. Мълвата за участта на тази стихосбирка години наред тлееше в неизстиващото огнище, на което някога са горели страници. Събуждаха се пламъчета, припалени от слънчев лъч. Бяха минали, може би, тридесет-четиридесет години, на една непринудена раздумка Филип Панайотов, някогашен редактор на вестник „Пулс“, трибуна на младите литератори, спомена, че са публикували „Чаплата на двадесети век“. Извикал го Начо Папазов, тогава секретар на ЦК, и го понаругал за публикацията. Филип се престорил на автомобилен невежа несведущ по марките на возилата. „Не знаеш ли, че на „Чайки“ се возят само членовете на Политбюро? Какво излиза според това стихотворение? С какво гориво се движи „Чайката“?“ „Не знаех, другарю Папазов. Даже съм чул, че някакъв строител, герой на социалистическия труд, си е купил на старо такава представителна кола, постегнал я и си я кара“. Начо Папазов махнал с ръка и отсякъл: „Очаквам, че си ме разбрал правилно“.

Връщам се към шестдесетте години. Слав влезе при мене с документацията по книгата на Иван Динков. Ето строфата, която Иван е прибавил зад гърба ни:

– Чао! – Чао-о! Препускат „Чайките“.
Чао! – Чао-о! Коли гърмят.
Тях ги не карат с чай от лайка.
Карат ги с кръв от моята гръд.

Извикахме Благой Димитров. Той също се изненада: – Такъв си е Иван. И този път е клекнал на изметеното. И аз съм засегнат. С такъв мерак работех по тази хубава книга! Слав заяви:

– Аз оттеглям подписа си. В книгата има къде-къде по-смели думи, за които съм готов да се застъпя, но такава келешка постъпка няма да приема. Или сме сериозно учреждение, или няма да позволим някой да си разиграва коня, та макар да е от конюшнята на по-важното издателство „Партиздат“? Да препечатим книгата за сметка на хонорара.

– Слав – охладих го аз. – Не е въпрос до парите. Ти не знаеш, но той получи хонорара преди да предложи ръкописа, защото му влязох в положението. Не е въпрос до парите. Ще загубим някаква си хилядарка. Няма да ги събираме от децата му.

– Нека не връща нищо. Нека плати само препечатването. Защо пък ние да го плащаме?

– Добре. Да го поканим на разговор и тогава ще решим.

Преди това се обадих на директора на полиграфическия комбинат бай Косю Иванов. Той нищо не знаеше, горкият, какво се е случило, но обеща да провери. Два часа му стигнаха да разбере необходимото. И ми се обади: „Нали ги знаеш моите печатари. Ние ги предпазваме от оловните изпарения с безплатна бутилка прясно мляко всеки ден, но те се лекуват с водка и ракия, с каквито ние не разполагаме. С кило водка можеш да отпечатиш и „Майн кампф“, ако имаш кураж, та и Иван Динков отишъл при метранпажа на книгата му с шише водка и го помолил да прибавят десетина реда. Нищо работа. Заплаших моя печатар, че при втори случай ще го смъкна два етажа по-надолу, където са топилните на оловото. И ще го проверявам като катаджия“.

Такъв беше бай Косю Иванов – любимец на печатарите. Защитник, но и страшилище за тях. На следващия ден се събрахме тримата – Иван, Слав и аз. Иван мълчеше като в полиция, както евреина, когото пратили да разнася нелегални позиви, а той взел, че ги продал. Не се заоправдава: „Нямам пари за препечатване. Правете, каквото искате. Съгласен съм с вас да не се вдига шум. Няма друг виновен. Моля ви само да не стигне до ушите на бай Васил Михайлов, моя директор в „Партиздат“, че той ще ме подбере с бастуна“.

Васил Михайлов беше дългогодишен директор на „Партиздат“. Загубил крака си като политзатворник. Уважаван ветеран от съпротивата, познат на Тодор Живков. Кристално честен и скромен. В „Живот под линия“ Иван споделя страхопочитанието си пред тази личност. За да не се ежи Иван повече, му казах, че знам какво е направил, че с шише водка е подлъгал метранпажа да прибави десетте реда. Иван отново не се заоправдава. Заявих му, че съм съгласен с предложението да отпечатим книгата по ръкописа, с който той се е съгласил, на което той отговори: „Не ми е удобно. Да приключим с пито-платено“. Отговорих му:

– Ще те чакаме два-три дни. Не се ли обадиш, ще пратим недовършеното издание в Княжево. Поне хартията да спасим. Иван не се обади и ние не го чакахме повече. За негова чест до края на живота си той не отправи упрек към издателството. Отбягваше въпросите на любопитните, прехвърли вината на невинния Венелин Коцев за неродената стихосбирка. Няма я в книгописа, нямаше я между сто и петнайсетте безплатни бройки, които получаваха ръководството на издателството, министри и Народната библиотека.

Двадесетина години по-късно се събрахме с Иван в „Партиздат“. Мене ме изпратиха за генерален директор. Настаних се в полагащия ми се кабинет № 7 с резбованото бюро и виенски библиотечен шкаф, конфискувани на Девети септември от Данаил Крапчев, главния редактор на вестник „Зора“. Иван прекара почти целия си трудов стаж на синекурна длъжност в стая № 8, която деляха с Петър Андасаров – той сутрин, а Иван следобед, защото не можеше да понася колегата си.

Късно след обяд, почти ежедневно, той идваше при мене на кафе и моабет. Няколко пъти го подкачих за „На юг от живота“, но той отбягваше тази тема. Даже му подарих единия от няколкото екземпляра, които бях запазил за себе си. Никога не му натякнах за постъпката с метранпажа, и той не подлюти моите постфактум угризения за случилото се с „На юг от живота“. Разменяхме си новите книги. Пазя като многозначителен жест неговия автограф върху „Почит към литературата“: „Да се помним и тачим. 28. 01. 1981 година“.

След Десети ноември Иван се премести за кратко в стая № 7. Не съм го посещавал там. Аз вече се бях пенсионирал и отдал на творческо безделие в провинцията. Доцент Пламен Дойнов отбелязва в библиографична скица, че през 1990 го- дина Иван Динков е избран на конгрес на БСП за директор на трансформираното издателство на бившата комунистическа партия. Под негово ръководство издателството от „Партиздат“ се преименува на „Христо Ботев“. Наследява го на поста Иван Гранитски, а той пък предава щафетата на Николай Петев.

Любопитен бях да разбера какво е станало с богатата документация и библиотека на „Партиздат“, събирани петдесет години и най-вече къде са отишли конфискуваните от вестник „Зора“ мебели, особено виенският шкаф, резбован дълбоко в дъбово дърво и на крайните две врати – с барелефите на Волтер – фернейския отшелник. Някога едва отказах един от натегачите, когото познавах от бедните му студентски години, пред Людмила Живкова, от идеята да ѝ се подарят тези мебели. „Не се окепазявай – казах му. – Тук, в тоя кабинет са работили Владимир Поптомов, Енчо Стайков, Васил Михайлов, Неделчо Ганчовски и други“. Стъписа се човечецът, бог да го прости, и не отвори повече дума по идеята си. Няма да притурям името му към този несъстоял се резил. Не разбрах как е извършена ликвидацията на „Партиздат“ по „правилата“ куче влачи, диря няма.

Накрая пост фактум ще повторя, че не е имало друга причина за злополучната съдба на една талантлива книга, освен фа- ктът със самоволната, неуважителна към издателството постъпка на автора да възстанови по непозволен начин отпадналите с негово съгласие преди това десет реда. Сплетените в този конфликт четирима души никога никъде не са споменали за някакъв спор около цялата книга. И изследователите не са изровили каквото и да е друго свидетелство.

Нещо повече. Всичко казано за книгата от Пламен Дойнов прави чест на сътрудниците от редакция „Поезия“, че в слож- ните 1967-68 години са дали път и благословия за „На юг от живота“. В тази редакция господстваше примерът и приноса на Добри Жотев. Големият, скромният, неподвластният на натиск и внушения Добри Жотев, литературният баща на Априлско- то поколение поети. Признателният му Иван Динков изпълни молбата на този уважаван предтеча да произнесе прощалното слово на гроба му от името на цялото това поколение.

Петимен съм да срещна с някогашна дата „Черно на бяло“ храбро волнодумие на чистофайниците от „Червено на бяло“. Шапка ще им сваля.

Издателск и  ананс към „На ю г от ж ивота“ върху подгъвана кориц ата, съставен от Сл. Хр . Караславов и Бл. Димитров :

„…младият поет насочва вниманието си към парливите нравствени въпроси на нашето съзидателно време, въстава срещу ония явления в нашия живот, които обезобразяват човека, отдалечават го от неговата истинска същност. В този смисъл Иван Динков е верен на Българската поетична традиция, наситена с граждански патос и хуманизъм. Повече думи са излишни. Поетът се представя такъв, какъвто е, дълбоко убеден, че всяка от истините, в които вярваме, има само такава стойност, каквато й придаваме със собствения живот.“

ЧАПЛАТА НА ДВАДЕСЕТИЯ ВЕК

Млада, без младост – вика:
– Чao! Грозна, красива – в пола.
Будна сънува, сънлива
чака не катафалка – кола.

– Aлo! – Aлo-o! Ъгълът – лакът.
Лъгал е ъгълът всички.
Лък: свива алуминият –
трака, трака.
Прави алуминиев кръг.

– Чao! – Чao-o!  
Препускат „Чайки“.
– Чao! – Чao-o!
Коли гърмят.
Тях ги не карат с чай от лайка.
Карат ги с кръв от моята гръд.

Чаплата нищо не знае – тича:
тичинка жълта в сивия град.
Лочи неона, в него занича –
търси неото – с пълен назад.

– Aлo! – Ало-о! Диск телефонен.
– Чao! – Чao-o! Дансинг-салон.
Разни с различни -
пред грамофона,
ближат илюзии през силон.

Чаплата нищо не вижда – скача.
Друса, поднася бюст и таз.
Няма да става майка, бавачка –
тяло да пази, страст!

Тя ще премине тоя –
морав за морфинистите –
свят сред шум:
чаплата – с многотиражен порив,
чаплата – с малолитражен ум!

Из предговора на Пламен Дойнов
„Случаят „На ю г от ж ивота“: претопената алтернатива (1967)“

... „На юг от живота“ – няма такава книга. Истината е обаче, че тя съществува и още как. При това – не само като ръкопис, а във вид на отпечатано книжно тяло, изплъзнало се поне в един екземпляр от унищожителите си. Унищожаването на една Книга: авторск и и другиверсии

Стихосбирката „На юг от живота“ се появява в края на юни 1967 г. – в предпоследната година на непоследователното българско „размразяване“. Големият цъфтеж и погромът над Пражката пролет предстоят. Между 1965-а и лятото на 1968-а все още има време, в което да се състоят поредица от алтернативни присъствия в литературата. Въпреки това „На юг от живота“ е скоропостижно унищожена. Очевидно алтернативността на стиховете в нея е остро нетърпима. Цензорските институции в НРБ светкавично пресичат всякакви възможности за евентуална публичност на стихосбирката. Изгарят (почти) целия тираж в пещите на Полиграфическия комбинат „Димитър Благоев“ – София. За това съвсем буквално случило се аутодафе публично не са изречени никакви думи – чак до времето след 1989 година.

Нещо повече, дори след това авторът на книгата предпочита да отбелязва този факт съвсем лаконично, някак несло- воохотливо и понякога – в противоречиви нюанси. Ето какво споделя в различни свои непоследователни свидетелства самият Иван Динков. Първо в анкета, направена от Никола Иванов между 1982 и 1985 г., но публикувана в първо издание едва през 2000 г., поетът си спомня: „Преди да издам „Епопея на незабравимите“, от която по-късно се отказах, предадох една стихосбирка като първа книжка. Тези стихове излязоха през 1967 година. Стихосбирката се казва „На юг от живота“. Но след като беше излязла, беше унищожена. Така че това беше вторият ми опит да си издам стиховете, които бях дал едно време в издателство „Български писател“. Те излязоха в издателство „Народна младеж“, но бяха претопени. Има я в Народната библиотека. И някои от тия стихотворения влязоха в „Антикварни стихотворения“.„Антикварни стихотворения“ е по същество книжката, която съм дал като първа стихосбирка през 1958 година.“

От тези думи излиза, че „На юг от живота“ всъщност представлява неосъщественият в края на 50-те години дебют на Иван Динков. Доста объркващо свидетелство. Разбира се, че е възможно част от текстовете, отхвърлени през 1958/1959 г. от редакторите в издателство „Български писател“, да опишат такава парабола, че да се появят за кратко в книга през 1967 г., която бива унищожена. Още повече, че Иван Динков сам се разграничава от композирането на своята дебютна стихосбирка „Лична карта“ (1960), която – пак според поета – е сглобена от негови „ученически и студентски стихотворения“ от редактора му Никола Фурнаджиев. Но, ако бъдем по-наблюдателни, в „На юг от живота“ ще открием теми и подходи, психобиографични знаци и текстови характеристики, които категорично поместват книгата в контекста на 60-те години, т.е. в преобладаващата си част тя е създадена (замислена, написана и дописана) между 1962 и 1966 година. Някои стихотворения най-вероятно наистина са подготвени в свои първи варианти по-рано, но след това са преработени и интегрирани в новата цялост така, че остават в ненакърнимото езиково единство на претопената стихосбирка. И още – в Народната библиотека няма съхранен екземпляр от унищожената книга.

В друго по-късно свидетелство Иван Динков разказва как „на петия или на шестия ден след като стихосбирката се появи с щемпела на издателство „Народна младеж“, в девета стая на партийното издателство дойде Радой Ралин и доста шумно ми обясни, че в Полиграфическия комбинат „Димитър Благоев“ унищожават стихосбирката“. Поетът твърди, че малката книжка е „нарязана на ленти“ и „отива в небитието по личното нареждане на Венелин Коцев, секретар на ЦК на БКП и кандидат-член на Политбюро“.

После мемоарът прави скок във времето: „Стихосбирката „На юг от живота“ се появи отново точно след десет години под за- главието „Антикварни стихотворения“.“ Може би за по-сигурно унищожителите първо нарязват книгата на ленти и после я изгарят. Във всеки случай е сигурно, че се опитват тотално да я изличат. Искат да не оставят никаква следа, никакъв спомен за нея. Официално оповестяват, макар и в тесния публичен кръг на членовете на Комунистическата партия, работещи в издателство „Народна младеж“, че стихосбирката е „извадена от производство“, т.е., че издаването й е спряно.

Идеята е ясна – трябва да се наложи представата, че „На юг от живота“ никога не е излизала от печат, никога не е съществувала. Вероятно ръководителите на издателството така искат да убедят по висшите инстанции (централните комитети и на ДКМС, и на БКП), че са проявили необходимата бдителност и не са допуснали грешката да публикуват една „вредна книга“. Според припомняне на тогавашния директор на „Народна младеж“ Валентин Караманчев не може да се говори, че книгата е изгорена, най-малкото защото в Полиграфическия комбинат вече е нямало пещ. Някои книги са претопявани в казана на фабриката в Княжево – „Тази книга я потулихме ние в издателството, за да не навредим на Иван Динков. Решихме да не разлайваме кучетата, да не привличаме вниманието на ЦК и на критиката.“...

...Вероятно тъкмо тези пет-шест дни, в които „На юг от живота“ съществува след излизането си от печат, дават шанс броени екземпляри да бъдат спасени. Решаващо се оказва това малко време, докато машината на следпубликационната цензура се задвижи, в което авторът и може би някой друг успяват да измъкнат бройки от стихосбирката, за да можем днес да разполагаме с доказателство за наличието на една от най-категоричните алтернативни на соцреализма поетически книги от 60-те години на XX в....

Във финала на стихотворението блясва все още неизгубената мечта по подвиг – личен, самораздаващ се, самоуни- щожителен…

…По протежението на целия текстови масив в „На юг от живота“ членуващият в БКП поет никъде не успява да намери място и време да декларира, че е верен на комунистическата идея. Напротив, ясно дава да се разбере, че би искал да открои знаците на властта и да ги уличи в безчовечие…

„Инкриминираният Иван Динков“ , изд. Сиела, 2011  

Слово на Иван Динков на погребението на Добри Жотев:

Уморения т  лъв

Призори на 22 ноември 1997 г. трясна вратата на живота Добри Жотев – един от повелителите на българския стих, един от идолите на българските жени, духовният баща на легендарното българско поетично поколение, пръкнало се на белия свят през 30-те години на ХХ век. Той понякога казваше: „Искам, когато умра, Иван Динков да каже на гроба ми: „Добри Жотев беше един лъв, който преживя живота си с честност и айрян.“  
Изпълнявам заръката му. Повтарям: „Добри Жотев беше един лъв, един уморен лъв, който преживя живота си с честност и айрян“. Господи, но това е най-малкото, което може да се каже за Добри Жотев! Той беше като летен ден – голям, с дъх на опалено жито, с песни от хармани и водопои. Той беше като лятна нощ – безкраен, обсипан със звезди, задавен от златни приказки. По селата все още казват за мъртвите: „Те се скриха от нас“. Добри Жотев остава при живите. Той не е мъртъв. Той е далече… Добри Жотев,

„Превъзмогване“, изд. „Жанет-45“, 2015 г.