Осъждане на забрава

13.11.2016 | автор:  Валентин Караманчев

Дневникът на Богдан Филов

Осъждане на забрава

(Damnatio memoriae)

Наказателният кодекс на Древния Рим предвиждал „Осъждане на забрава“ за детронирани от преторианската им гвардия императори, разжалвани летописци и мислители. Забранявало се споменаването им, разрушавали статуите им, къртели с длета и чукове имената им върху колони и мраморни плочи. По този параграф след убийството му бил осъден и Гай Цезар Германик – Калигула (ботушчето), както го наричала гальовно майка му. Тази майчица, която бъдещият император ще заточи на безлюден остров, за да умре от глад.

Тази присъда превърнала по ирония на съдбата най-извратения по жестокост и похот император в най-споменаваното име от римския пантеон. Присъдата за забрава, без да е записвана в кодексите на следващите векове, е обикновена практика след революции и преврати.

На четиринадесети ноември 1944 година новият Управителен съвет на Съюза на българските писатели с председател Трифон Кунев и членове Людмил Стоянов, Младен Исаев, Никола Фурнаджиев, Боян Болгар, Димитър Панталеев и Панталей Матеев зачертват от списъка на съюзните членове 29 писатели, заради това, че по време на фашисткия режим чрез литературни творби и чрез дела като министри и общественици са проявили дейност, която е „в разрез с интересите на народа и културата ни“. И по този начин са унизили писателското звание. В тази „партида“ са: Богдан Филов, Йордан Бадев, Йордан Йоцов, Фани Попова Мутафова, Чавдар Мутафов, Любомир Владикин, Михаил Арнаудов, Змей Горянин, Павел Спасов, Димитър Талев, Георги Константинов, Славчо Красински, Йордан Стубел, Владимир Василев… Каква достолепна компания репресирани грешници и „фашисти“!

Богдан Филов е осъден на смърт от Народния съд като министър-председател и регент. По-голямата част от този списък по-късно били реабилитирани и възстановени в Съюза на писателите. Печална е съдбата на двамина. Змей Горянин (1905–1958). Единственият змей в писател- ската митология, „роден с крилца под мишницата“. Той е автор на исторически романи, легенди и прочие. За зла участ е постъпил за няколко месеца в Дирекцията за печата през четиридесетте години като цензор. По свидетелство на Георги Караславов и Христо Радевски не е върнал нито един ръкопис на талантлив автор. След Девети септември, заради няколкомесечния цензорен стаж, е осъден на една година затвор. Забранено му било да публикува под псевдонима си. И въобще. Печати единствено в Църковен вестник. Оттегля се в манастира „Седемте престола“, чийто игумен му е приятел. Там продължава да пише поезия. Съставя си ръкописни сборничета, сам ги подвързва и илюстрира „за себе си“. Там и умира. Там е и погребан.

Спирам се на втория от този списък – професор Любомир Николов Владикин (1891–1948). Потомствен интелектуалец. Син е на Никола Владикин – журналист и книжовник, исто- рик, политически деец. От 1890 година до 1912 година три мандата народен представител. Синът Любомир Владикин, участва като офицер във войните, изявява се още на младини като стихотворец. Дружи с Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Николай Лилиев. Член е на Съюза на българските писатели от 1920 година, а от 1925 година е секретар на Съюза. Но е отдаден на правото. Завършва Софийския университет с отличие. На свои разноски специализира в Австрия, Италия и Франция. Избиран е за декан на Юридическия факултет. Академиите на науките в Гърция, Австрия, Италия и Франция го удостояват с почетно членство. Чете лекции в чужди университети. През 1938 година е бил предложен за министър на народното просвещение, но не е приел. През 1942 година отказва да влезе в правителството на Богдан Филов. Никога не е членувал в политическа партия. В обширната му библиография има още няколко публикации.Неговата книга „Адолф Хитлер“ – идеологична биография ще му „изяде главата“. Той е авторът и на възторжения предговор към книгата на Гьобелс „Политически речи“. През есента на 1944 година заминава на лечение в Германия. Там го сварва Девети септември. Заличен е като професор в Софийския университет и от списъците на учените-академици, и от творческите съюзи, в които е членувал. Народният съд го осъжда задочно на смърт. Умира от рак в Мюнхен през 1948 година. Прахът му почива в град Розенхайм близо до Мюнхен.

Всред творбите му аз бих откроил две: – Художествено-публицистичната „Царевград Търнов“ – легенди и видения. В нашата досегашна книжнина няма по-интересен текст от това илюстровано и завладяващо издание. През 1994 година бе преиздадена фототипно тази рядка творба. Тя заслужава да бъде и днес на книжарските витрини. – „Общо учение за държавата“. В цели седемстотин страници е разказана на научен език увлекателната история на идеите за държавата и властта. Публикувана е през 1935 година и до 1943-та има четири издания. Преди да бъде обречена на забрава за цели шестдесет години. През 2000-та година неговият син Николай Л. Владикин преиздаде фототипно това капитално съчинение, което и до днес няма аналог в юридическата книжнина.

Дневникът на Богдан Филов

Богдан Филов започва дневника си като министър-председател на България през 1939 година. Завършва го на 3-ти септември 1944 година като един от тримата регенти на царството. На този ден е арестуван в Чамкория, където са били регентите в смутните дни около преврата. Лансирани са разни версии от чули-недочули за съдбата на този дневник. Достоверната истина се появи за първи път в книгата на писателя Благой Димитров „Живот за почит“, в която авторът пише за срещите и разговорите си с генерал Стоян Заимов, син на разстреляния генерал Владимир Заимов. Младият тогава Стоян Заимов и другарите му, участвали в издирването на полицейския шеф Никола Гешев. Те се добират до шифровани бележки на величаения днес супер полицай. В тях той отбелязал, че си е водил дневник подобно на Богдан Филов, генерал Никола Михов и други особи. Тази информация достига до Георги Димитров в Москва и той телеграфирал да бъдат издирени дневниците, за да послужат като доказателства пред Народния съд. Стоян Заимов споделя с Благой Димитров, че някои видни семейства, заварени в Чамкория от деветосептемврийските събития, се укриват във вили на чужди дипломатически представителства. Дипломатите бързо проумяват опасностите, на които се подлагат, и помолили приютените гости да ги освободят от присъствието си, за да избегнат скандалите, които биха ги споходили. Един от чуждите дипломати успява да прибере багажа на гостуващите му видни политици и го прехвърля в софийското си жилище.

Междувременно била подробно разпитана съпругата на Богдан Филов. Тя потвърдила, че той наистина си е водил дневник, но не съобщила къде се намират тетрадките. Стоян Заимов споделя още, че в по-нататъшното търсене на Дневника им помогнал главният секретар на външното министерство професор Алтънов: „Повикахме дипломата, у когото се предполагаше, че е дневника. Отначало той се дърпаше, но Алтънов го притиснал, ако продължавал да упорства, ще отнесат въпроса до неговото правителство! Разговорът се проточи от сутринта докъм дванадесет през нощта. Накрая, изнервен и сломен, дипломатът ни заведе пред дома си и изхвърли през прозорците от третия етаж и по стълбите разни куфари. В тях се намериха дневниците на Филов и Михов.“

Чуждият дипломат, у когото са били дневниците, е турският пълномощен министър Васфи Ментеш. Така дневникът на Богдан Филов попада в ръцете на разследващите офицери и оттам – за няколко десетилетия в секретното хранилище на Държавния архив. Пръв „на свиждане“ с арестувания ръкопис отишъл историкът професор Илчо Димитров, по това време мисля беше заместник-завеждащ отдел пропаганда на ЦК. Посветил за изучаване на дневника много време и решил да се заеме с „въскресението“ му след толкова продължилото му изолиране от обществото. Професорът първо написал очерк за съдържанието на дневника. Предложил го на няколко специализирани издания, но заявката на Илчо Димитров била отклонена. Тогава дал очерка си на литературното списание „Пламък“ и главният редак- тор Георги Константинов публикувал първата част на Илчодимитровия исторически опус.

Тази публикация се превърна в сензация. Тя се посрещна с изненада и любопитство. Но и с възражения най-вече на историци и политически фактори. Усетило се и недоволството на съветското посолство. В неуправляемата и анонимна мълва се сблъскали вечните опоненти „за“ и „против“, „най-после“ срещу „откъде-накъде“, „нека говори истината“ срещу „реабилитация на фашизма“. След противоречивия отклик „Пламък“ не пусна продължението на очерка.

Илчо Димитров предлага на директора на издателството на Отечествения фронт Слав. Хр. Караславов да публикува дневника, като се ангажира да подготви ръкописа за научна публикация – бележки, коментари, предговор. Слав имаше афинитет към подобни сложни издания, не му липсваше и кураж да търси подкрепа, за да не пострада издателството и самата дръзка инициатива. В мое лице уведоми обединение „Българска книга и печат“. Разбрахме се тематично да координира по съответния ред издателската заявка, но да не се вдига шум и да не се разгласява. Това му даваше основание да започне работа по дневника под научното ръководство на видния историк. Когато ръкописът беше подготвен за печат, колебанията по отношение на по-нататъшната му съдба не бяха отпаднали. Събрахме се при Слав тримата посветени в „заверата“, за да поумуваме как да се подходи. Уточнихме се Слав като директор и член на ЦК на БКП да предложи на историка Йордан Йотов, член на Политбюро, три неща: – Йордан Йотов да се запознае с ръкописа; – Да напише закрито становище като историк; – Да запознае Тодор Живков с идеята. Йордан Йотов приел и трите наши искания. Разбрах по-късно, че Илчо Димитров също е уведомил Й. Йотов, като зам.-завеждащ отдел.  

След десетина дена Й. Йотов ни извика с Илчо Димитров и ни съобщи, че е прочел ръкописа и е съгласен с издаването му; че е предал кратко писмено становище на издателството; и най-важното, че е запознал със случая Тодор Живков. Препоръката на Тодор Живков е Дневникът да се издаде, но да се разпространи първоначално целенасочено, ограничено, и не чрез книжарниците. „Народът нямало да ни приеме, нямало да ни разбере…“ Първото издание на Дневника бързо бе отпечатано през 1986 г., 115 бройки над тиража веднага бяха пратени на правоимащите библиотеки и длъжностни лица. Издателството продаваше директно от своето хранилище на историци и заинтересовани читатели екземпляри. Обединение „Българска книга и печат“, за да облекчи финансово издателството, закупи 1000 екземпляра. Предоставяше ги безплатно на учени, политически лица, журналисти и за големи европейски библиотеки. Зарадвах честите посетители на моя кабинет Стефан Савов и Дренчев от БЗНС. Петър Дертлиев даже „измоли“ подарък за доайена на българската социалдемокрация, столетника Петър Москов.

Второто издание в голям тираж беше разпространено чрез книжарниците. Сулю и пульо днес пишат, че Дневникът бил заключен в склада за инкриминирани книги в сливенския затвор. Глупости на търкалета! Тодор Живков беше вече в килиите на следствието и под домашен арест, но бе спазено неговото указание: „Дневникът да се разпространи целево по предназначение за библиотеки, учени и журналисти…“ Не се оказа прав в опасенията си, че „народът няма да ни разбере и оправдае“.

Много добре ни разбра народът.  Да се знае! Заслугата да се публикува дневника на Богдан Филов в тогавашната тоталитарна обстановка е на двама души: на академик Илчо Димитров, който пренебрегна, наруши и преодоля много „табута“ пред изследователите и на издателя Слав Христов Караславов, който имаше афинитет и смелост за подобни издания. Ръка за ръка с проф. Дойно Дойнов, директор на Държавния архив, изровиха и извадиха на светло цяла поредица заключени ръкописи и документи. Аз само улеснявах техния ентусиазъм и усилия с необходимата хартия над лимита на издателството.