Мистичната поезия на Роман Кисьов

13.11.2016 7

Думи за поетическия му сборник с избрани стихове

Думи за поетическия сборник на Роман Кисьов „Мистичната роза“,

прочетени на 11.11.2016г.при представянето и в Литературен клуб „Перото“/

Виолета Христова

Когато Роман ми предложи да участвам в  неговата поетическа вечер – признавам си, че доста се стъписах. Казах си, че сигурно  досега съм чела небрежно писаното  от него, щом не е  част от най-наблюдаемата ми поетическа област... Което, разбира се, е мой пропуск. За мене Роман е от поетите, с които  се познаваме донякъде, но не си знаем кътните зъби, не се срещаме по литературното стъргало и не съм мерила никога точно с  него поетическите си аршини.

После веднага си казах и друго : Не е същински ловец на  поезия онзи, който ловува само в  познати резервати или  денонощно обглежда с бинокъла домашната си менажерия. 

И с такива мисли пристъпих към прочитането на цял един поетичен живот. Този на Роман Кисьов. 

Удоволствие е да се прочете такъв личен антологичен сборник като „Мистичната роза“. В него аз  разпознах изреченото, отвъд жеста на изричане. Роман Кисьов знае точно какво прави с думите. Не бърка в словесната торба, за да  извади оттам подходящи словоформи, които да заглажда и украсява до постигането на приятна мисъл. Той разчита на едно боговдъхновено слово, което пълни, а не оригиналничи и не се суети.  От това слово търсещият ще усети лек подводен тътен, ученикът ще замълчи, а майсторът ще го сложи благоговейно на масата си като хляб.

Изреченото мистично откровение има особена вибрация, тя стига в различна степен до читателя, според собствената му подготвеност да откликне и да продължи -  у един поражда само смътен гъдел под лъжичката, на друг дава благо усещане, а трети може направо да напипа в джоба си ключ към собствени духовни портали...  Но какво от всичко това ще се случи, поетът – сътворител на словесното тайнство, не знае. Неговата работа е да опразни себе си от себе си, за да стане съвършен проводник за мистичното откровение, за тайната на тайните, за онази разлистваща се роза, която съдържа в себе си и живота, и смъртта, и е... мистерия.

„Мистичната роза“ е великолепен том с избрани стихове, в който Роман Кисьов, не просто е събрал най-доброто от досегашното си творчество, но и е осмислил по перфектен начин  връзката със самия  себе си - проследил е пътеките, по които  се е движил, отбелязал е старателно километричните камъни  и чешмите, от които е пил вода, но и кладенците, които сам е копал за следващите. Знам, че говоря доста метафорично, но нямам друга дреха за усещанията си -  словото в тази книга е твърде високо  и човек, ще не ще, се опитва също да се повдигне на пръсти, говорейки, за него.

Всъщност, едно от свое отдавнашно разбиране за същността на поезията, открих в есенциален вид, в текста, с който Роман завършва сборника си... есето За поезията или Тайната йерархията на думите.

Ще цитирам:

„Поезията е йерархия от Думи. Затова има различни нива на поезия: едноизмерна и многоизмерна, елементарна и сложна, плитка и дълбока, душевна и духовна, сетивна и свръхсетивна...

Моето лично убеждение е, че на върха на поетическата йерархия стои онази поезия, която аз наричам мистична.

Ако Поезията, сама по себе си, е едно велико тайнство, то мистичната поезия е тайнство на тайнството.

Това е поезията, която притежава Думи на Сила – онези скрити Думи, които са в състояние да сътворяват нови светове, да трансформират същности и начала, да въвеждат и отвеждат душите там, където те никога не биха достигнали сами, да отварят и да затварят невидими врати. - казва Роман.

 И показвайки алхимичния процес на своите лични поетични свещенодействия, е той ни предоставя и кода, шифъра към сътвореното.

Поетът съвсем нарочно е оставил хронологичните белези в текстовете си, които иначе не е подреждал в хронологическа последователност.  Отделните стихотворения се свързват помежду си от основните жалони, от главните символни ядра в поезията му, но читателят може сам да проследи, както развитието и доработването на една идея, уплътняването на всеки символ, преминаващ през няколко стихотворения...  така да види и как се е разширявал авторовият хоризонт през годините.

Бог, Светлината, Истината, Пътят, Дървото на живота, Тайната, Поезията... буквите и знаците, библейските истини, на които се крепи живота, съмнението и вярата – това са ключовете към поезията на Роман Кисьов. Но клишето „религиозна поезия“ не прилепва към нищо от написаното. Защото то е отворено и пластично, променящо и все пак внимателно към неизменността.

За Роман Кисьов – Поет се пише с главна буква, защото това не е  от обикновените човекоизяви – не е от един порядък с математик, философ, или дори  президент.

Поетът е  необикновена мистична фигура, служител на високото слово, а високото поетично слово е всъщност есенция от Живото Божие слово – което живот дава и само е живот.

Казах вече, че въпреки обзорния си характер, сборникът не е  ретроспекция на написаното, а ретроспекция на извървяното, на сънуваното, наученото, преброяване на пътищата, резюме на молитвите и епитафиите, преброяване на кладенците духовни... и то не за някаква суетна равносметка, а заради усещането, че само от хълма, можеш да видиш откъде си минал, да оцениш товара, който носиш, да оставиш излишното и да споделиш насъщното.

Съвсем неслучайно цялата антология започва с едно кратко стихотворение

Поезията

Божия градина.

Тя е моята родина.

Тя е моята родина.

Всъщност тези три реда казват всичко за  книгата и обезсмислят дори и моите думи – защото „Мистичната роза“ - наистина е въплъщение, поетично въплъщение на чувството към Бога и божествено въплъщение на чувството към поезията – а тези двете неща при Роман Кисьов са всъщност едно.

Поезията не е екзотично  езиково упражнение за  лирични домакини или напористи филолози, а боговдъхновено отсъствие от земните суети, единствената Итака за поета, земната градина, в която расте мистичната роза на неговата душа и осмото чудо на съществуванието ни.

Разбира се, едно такова отговорно  поетично самосъзнание на моменти ми създава усещането за монументалност, някаква тежест и авторитет има в позата на Поета като Божи вестител.

Но знам, всеки носи само собствената си тежест и тя винаги му е съответна. Ще цитирам и едно чудесно стихотворение, в което откривам начина, по който човек става едно с естеството:

Над моя дом, пред моя праг,

валеше дъжд, валеше сняг,

цъфтеше цвят, растеше плод...

И аз посрещах и изпращах

годишните сезони.

Изпращах дъжд – посрещах сняг,

изпращах сняг, посрещах цвят,

изпращах цвят, посрещах плод...

И след това

отново дъжд, отново сняг...

И все така.

Докато в един незнаен светъл ден

сезоните прекрачиха

през моя праг.

Тези чудни пришълци,

апостоли на Времето,

благовестители на Вечността,

влязоха във моя скромен дом

и останаха завинаги

при мен. при мен...

Във моя дом, зад моя праг

валеше дъжд, валеше сняг,

цъфтеше цвят, растеше плод...

Накрая ще отбележа нещо, което трябваше да направя още в началото – да изразя безкрайните си почитания си и към художника Роман Кисьов, който е постигнал внушаващо единение на поезия и илюстративен материал с тези фини рисунки в книгата.

Да му пожелая – много отворени за неговите послания души, много врати, отключено от мъдрото му слово.

-------------------------

Заглавието е на Факел.бг