Лудо дете и Оре Чоре

14.12.2016

Разкази от Георги Витанов Богат

Георги Витанов Богат е роден в гр. Добринище, окр. Благоевградски. Завършил е Приложни изкуства, специалност Металопластика. Работил е промишлен дизайн, интериор и екстериор, антична и старинна българска бижутерия, декоративни пана – дърворезба и метал, мебели от дърво в старинен български стил. Първата му книга „Козомания”- сборник разкази и новели е отличена с „Южна пролет” и наградата „Светлоструй”. Сборникът му „Червена книга”- новели и разкази, е свален е от печат. При връщането на ръкописа, завеждащият Библиотека "Смяна” на изд. „Народна младеж” “поет партизанин” Давид Овадия псува: ”Не те пускат, момче! Спират те! Нещо си ги настъпил. Тоя тюмбелек от БАН кьорав ли е, неграмотен ли е или е без ум да напише това нещо?! Едно време убивахме хора – сега убиваме таланти. Жалко за хубавите разкази!…” и му хвърля отрицателната рецензия на външния рецензент. Автор на отрицателната рецензия е Александър Йорданов от Института за литература в БАН, бъдещ председател на Народното събрание. В момента Георги Витанов Богат живее и работи в Чикаго, САЩ. Той е съучредител и пръв председател на първия в българската история задграничен писателски съюз – СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА.

 Лудо дете

"Дай ми сили,Боже, да се боря с това което трябва да победя. Дай ми мъжество да се примиря с онова, което не мога да победя. И ми дай мъдрост Господи, да различа едното от другото.”

Баба ми в молитвите си Малкият син на Мито Барута се бе родил с дупето напред и такова едно раждане баба Ленка, недипломираната акушерка на целия човешки род в селото, бе таксувала като знамение. Баба Ленка бе на осемдесет години, нямаше вече човек в селото, който тя да не е изваждала от майчината му утроба и била чела в некое писание, че кога децата вземат да се раждат с дупетата напред, ще настъпи второто пришествие. Това дете бе знаменито и с това, че на гърба си имало нишани, подобни на паунови пера, а на плешките си имало шест ципи, прилични на крила на пиле. Това дете ще фърчи като прилеп с тия крила - бе съобщила неофициално баба Ленка след раждането на малкия син на Мито, а официално пред родилката рекла, че тя не е родила дете, а шестокрил Серафим.

 - Манко мари, как ще го кръстите това дете? – попитала баба Ленка родилката, а тя и отвърнала с напукани като юфка устни:

 - Щом е така, бабо Ленко, нека е Серафим.

Нана Манка не показвала на никого детето, а още по-малко го носела да го къпе в мирото на римската баня, дето всички майки от селото къпели децата си. Не давала да се види то голо или, ако го къпела там, носела го през ноща. Детето расло като всички други деца, всичките му удове били на мястото си като на всички деца, само дето тия пера паунови и тия ципи го различавали.И понеже било различно, то расло затворено и самостойно. И говорът му бил в ред, и акълът на местото си, не направило и годинка, взело да прохвърля думи като „тате”, „мама” и така нататък. Но пред хора мълчало и се криело в кошулята на нана Манка, майка му.

Първата официална проява на малечкия син на Мито, която селото очаквало с голямо нетърпение, станала в шестгодишната му възраст. За пръв път произнесло публично една дума, която, като чули, хората се облещили втрещени и това било думицата „НЕ”. Тая дума била произнесена със сърцераздирателен писък, когато детето видяло, че на улицата един сайбия си бие магарето,че не щяло да мине по моста с товар дърва. Магарето едва удържало тежкия товар, запънало крака, сайбията го удрял с една зле окастрена тояга където свари, псувайки зверски,а тялото на животинчето треперело от безсилие и не помръдвало. Детето фръкнало върху сайбията и взело дере, да драска и да крещи с нечовешка сила:

 - Не! Не! Неееее!!!

Сайбията се стъписал потресен,детето прегърнало магарето и дете и магаре притихнали прегърнати.Добичето подушило главицата на детето и минало по моста, а сайбията се изпаметил... Официалните изяви на малкият син на Мито след първото си представяне продължили все в тоя дух, но хората отдали това на наследството от бащата Мито Барута, за когото света е „барут”. Като пиел той вино и виното му харесвало, „Ааа - викал - барут е!”. И хубавият тутун е барут и като барут горял. И хубавата мома била барут. Като некой се изявел в нещо си, той го тупвал по рамото и викал: „Браво бе, барут!”.

Бащата Мито Барута бил барутлия човек със силни усещания, но малкото дете на Мито /големият му син умрял без време от охтика/, като ходело по селото да си играе, видело, че Семселето си бие жената Икония. Първата му жена Ресентия Семселето я сащисал от бой, дамлосала се женицата и умряла скоропостижно. Като видело това, детето фръкнало и щяло да издере очите на Семселето. Той се дръпнал изпаметен, а то прегърнало жената и жена и дете притихнали прегърнати и спасени. Така се случило и когато един ловджия искал да си утрепе кучето поради некадърност в ловджилъка. Детето хвръкнало и се хвърлило върху кучето, ловджията стрелял и не улучил ни куче, ни дете. Същото станало и когато веднъж раздрънкания опелблитц на Пенката щял да сгази овцата на Коле Тетиния. Детето се хвърлило към гумата на камиона да спасява овцата. Помощник шофьора на Пенката ударил внезапна спирачка, като луд изхвръкнал навън да види какво става и видел дете и овца прегърнати туку пред самия камион и спасени, а до обонянието му достигал дъх на гореща камионска гума, грес и бензин. Всички тия случаи били съпроводени с нечовешкото „НЕ!” на детето.

Най-страшното се случило, когато едни войници били строени на мегдана да застрелят публично други двама войници,които били нарушили устава за военновременна служба и били наказани със смърт. Като изправили войничетата за разстрел, детето се хвърлило върху тех да ги спасява, другите войници го дърпали, не можели да го отскубнат, намесила се и баба Ленка акушерката, но никой не бил в състояние да спаси войничетата. Разстрелът на мегдана се отложил, но после пак били разстреляни,само,че вече не пред хората, а някъде в кърските ливади. Като чуло изстрелите, детето изтичало вкъщи и се скрило някъде. Било намерено в обора под яслата на овците и агнетата, плачещо и треперещо. След като не могло да спаси войничетата, детето легнало болно и три месеца поред не могло да се изправи, да стане и по детински да се заиграе.

От този последен случай, хората започнали да говорят за детето и едни рекли, че на това дете едната дъска му хлопа. А други казвали, че не е дъска-две, а е цяло дюшеме. Рекли на нана Манка, че това дете, като прави тия неща, ще си иде акере така некой път. Тя казала на детето: “Немой така вече, чедо!” и то дълго плакало. Три дни и три нощи плакало горко и никой не се сетил, че детето плаче не за себе си. А като престанало да плаче, седнало и се зачудило пипкаво и провиснало...

Една пролет, когато жужели пчелите на двора и летели пеперудите, когато във въздуха се носели ухания на най-различни цветя и гората се раззеленила, малкият син на Мито изчезнал нанякъде. Изчезнало момчето, като че пропаднало вдън земя. Навсякъде било търсено, но никъде не било намерено.Случайно го видели хора пред вековната бука под „Карабурун” високо в планината. Буката била огряна от слънцето точно отгоре и туку раззеленилите се листа били златни. Те треперели със златен звън и малкият син на Мито Барута слушал в унес, как по мощният ствол на дървото, като бистър планински поток течели соковете му и златно-зелените листа на буката пиели жадно живот и сила.

Това дете, вече момък, гледал дървото, самият той крехък филиз, застанал гол пред него, на плешките му трептели шестте крила със златни пера, плътта му била прозрачна и се виждало как сърцето му със всяко трепване пращало по тялото му порция живот и сила. Стоял вглъбен и притихнал пред това чудо от тих и красив живот, непричиняващ никому зло, а очите му били пълни с ведрост и светлина. Тия, дето го видели, били тръгнали да секат буката, щото се падала в участъка, който им бил даден от горският за дърва.Но, като го видели, стъписали се, ръцете им омекнали и изпуснали брадвите. Юрнали си през глава назад, та побегнали като подгонени. А като ги срещнал дедо Лазе, един бавноразвиващ се старец с бела глава, блеснала като сребро на слънцето, бела брада и бели мустаци, каращ една бела магарица по име Зойка - същински дедо Боже, който говорел не само с притчи, но и с парадокси, попитал ги:

- Оти бегате, бре, меретчета? От що бегате?!

 - Видехме един ангел, дядо Лазе!

- От ангела ли се бега, бре, магарета или от дявола?! – рекъл той и си подкарал магарицата Зойка:

- Уш, мари, Зойко! Уш, дееее! Сигурно Серафимчо са видели - тая ангелска душа! Требваше, значи, на деветдесе години да стана, да разбера, че хората не обичат ангелите. Плашат се от тех. Хората обичат дяволите, ама облечени в най-хубавите ангелски одежди!!! Бавно развиващо старче съм аз, бавнооо! Човек за да разбере девет истини, требва да живее не деветдесет, а деветстотин години. Брей, тц-ц-ц!!!... – Карал магаричката си дедо Лазе, цъкал с език и си татолел под нос.

Видели го и още по-високо в планината на превалата над „Безбог” да пие с очи райската красота на „Папазгьол”, „Кралеви двори” и „Демиркапия”. А по-късно го видели на „Самодивските езера”, как едни диви кози лижели ръката му, дивият козирог, водача на стадото, се мушкал в него и шепелкал с език крилете му.А около тях яренца подскачали, красиви и нереални - като знамения...
Едни нашенци видели шестокрилият Серафим къде Тутракан, а други, дето се връщали от „Света гора”, го видели да клечи и да гледа от една атонска чука. За последен път един нашенец, който се върнал от Америка да умре дома си, а не на чужда земя, го видял да седи и да гледа от един баир в Йелоустоуновият парк. Много люде по света са видели малкия син на Мито Барута, шестокрилия Серафимчо, но отвърнал очи от хората и загледан в ширинето...

 - Боже, Божееее! – рекла вечната баба Ленка, недипломираната акушерка на човешкия род в селото. – Не от такова дете ще дойде свършека на света, а без него, Господи! Ама, кам такива деца, вече?! Кам!...

Оре Чоре

Че мечка ние имаме, това може да види всеки, защото мечката е налице. Тя се намира в селската градина, ако може да има такава дума, равнозначна с градска градина, жива мечка, драги читателю, уловена от гората и поставена там в клетка. Ние сме хора горски и това си ни личи. Защото с какво могат да се пофхвалят африканците, ако не с лъв, с какво ескимосите, ако не с тюлен? Човек се хвали с такъв добитък, с какъвто разполага, а в известен смисъл той се и сподобява с него и понеже ние с други добици не разполагаме, хвалим се с мечката. И се сподобяваме с нея. Като ни се захвали някой с лошо ние се стремим да му отвърнем с лошо и му викаме: “Внимавай, щото мечка ще те гази!” Като ни е страх, а ние се стремим да надвием на този страх, викаме си: “Мечка страх, мен не страх!”, и си плюем под фанелата. Когато някой се пише по-ербап от тебе, а пък ти си мислиш, че си коскоджа по-ербап от него, викаш му: “Абе ти с мечката ли мед ще се надяждаш?” Като пък някой свикне все на хубаво, а то все хубаво не може да бъде, викаме за този някой: “Такова е, кога мечка накуси телешко!”
Ето как на нас в устата ни е все мечката, защото мечката е в гората, а и ти си в гората, мечката е около тебе; тя е и душманин твой, и другар твой. Често ти с тая мечка делиш и мед, и боровинка, и стока, а и мегдан. Като живееш с мечката, ти не може да не се сподобиш с тая мечка. Ние живеем с мечки и това си ни личи.

Но понеже мечката не е човек, а животно, ние по никакъв начин не искаме да се оприличаваме на нея и в момента, в който някои ни оприличи на мечка, ние се сърдим и искаме да извадим очите на този човек, който ни е оприличил. Така, когато веднъж искахме да направим един мост с мечки по перилата, който да изобразява типично нашенското, т.е. “Мечи мост”, един наш ръководител яростно се опълчи срещу това, защото щяло да излезе лошо име на селото ни – мечка. Не искаше той да се оприличаваме на мечки. Тогава ние го попитахме, ами на що да се оприличаваме, на паяци ли, или на маймуни? Той рече на нищо…
Дали защото дълги години сме имали ръководители, които са разпореждали да приличаме на нищо, ние сега твърде често приличаме на нищо във всичко. Но ние вече не желаем да приличаме на нищо. По-добре да приличаме на мечки, отколкото на нищо.
Та ето защо, за да сме по-наясно, че сме твърде различни ние с мечката, хващаме една мечка от гората и я туряме в клетка. По-голяма нагледност и очевидно различие от това, драги читателю, иди си търси.

Седи мечката в клетката и гледа като човек, който иска да ти каже нещо много важно и значително, срещу нея е застанал човекът, който гледа с тъп и неказващ нищо поглед. Човек и мечка – две загадки на природата. Коя е по-висшата и по-съвършената загадка? Човекът или мечката?!!! Не мога да кажа нито едното, нито другото, щото ако кажа, че съвършенството е човекът, то отговорът ми би бил пристрастен към човека – ако пък кажа, че е мечката, то веднага ще бъда таксуван, че разсъждавам като мечка, защото човешката логика държи всички съждения да са в нейна полза. А бих искал да съм безпристрастен като справедлив съдия, търсещ истината.

Но да си призная откровено, замисляйки се по-дълбоко, много би ми се искало да разсъждавам като мечка, особено като си помисля, че една мечка никога не търси да убие човека, а човекът винаги търси да убие мечката. Една мечка по никой начин не желае да има тя в бърлогата си човешка кожа за украса или пък да има същата да си направи от нея кожух. Още по-малко мечката иска да си прави човешки кюфтета, а и сапун от човешка мас, докато обратното, човек го иска много. Мечката дори няма и капка желание да хване човека, да му тури на зурлата един чембер със синджир, да го разиграва по горските поляни с една гъдулка и да го кара той да й се кланя като млада невеста или да го кара да показва как стара баба меси с келяви пръсти бяла фудула. Мечката няма никакви такива желания, защото това не и е в нрава. В нрава на мечката е да си пасе тревица, да си похапва боровинки и медец, а понякога да си откърши и един кочан млечна царевица.
Щом е така, аз казвам да живее мечката! Ако хората имаха такова мечо съзнание, ние нямаше да се закачаме един друг и щяхме да си живеем в общочовешката гора, в която за всеки има място, щастливо като мечки.
Но защо човекът се стреми да прави всичко лошо на мечката, а мечката не се стреми? Ами защото човекът е сербез и той желае да бъде господар. В този си хилядолетен стремеж, по едно време човекът беше стигнал до такъв сербезлък, че искаше дори да бъде и господар на себеподобните си. И не само че искаше, ами и беше. Дълги години човекът беше господар на себеподобните си, докато разбере, че така няма да го бъде. Ние и днес, драги читателю, имаме човеци, които искат да бъдат господари не само на мечките, но и на себеподобните си и като не можем вече да бъдем господари на себеподобните си, хващаме една мечка и я туряме в клетка в селската градска градина. Седим един срещу друг с мечката и се фукаме, че сме все пак госпдари на нещо си. Ние и за това убиваме мечката, за да си докажем, че сме сербез хора и господари и по този начин много заприличваме на Оре Чоре.

Оре Чоре беше селския идиот, един от онези селски идиоти, които имаше навремето във всяко село и всяка паланка, и тези идиоти придаваха на селището си един своеобразен колорит. Имаше навремето идиоти много, във всяко село, и днес ги има, но днес идиот може да бъде всеки. Навремето идиотите бяха личности, каквито са сега кметовете и другите селски първенци. Ако в моето село беше Оре Чоре, то в Банско беше Лаганчо. Като някой ти рече на тебе, какъв си Лаганчо, то значи той ти вика, че приличаш на банскалия. Но рече ли ти Оре Чоре, сто процента бъди сигурен, че ти съобщава за някоя черта на човек от Добринище. Подобно нещо беше и с Коста от Осеново (звучи това като някоя графска или баронска титла, нали, нещо като Гердхард фон Вестфален), Йопата, Джибата и така нататък.
Оре Чоре беше беловлас, постен човек с рядка бяла брада, с лице изсушено и сгърчено като крушов ошав и с цвят на такъв, имаше очарователна усмивка, каквато може да има най-разцъфналото полско цвете, и като се усмихваше, та примигваше с очи, около белите му власи сякаш се появяваше ореол. Божествена усмивка имаше Оре Чоре.

Беше преметнал през рамото си едната половина от стара, срязана на две ярешка вулия с презрамка от конопена сиджимка и от нея се подаваха навънка кутре, хляб и цървули. Старите, отдавна прогледнали на петите нещавени свински опинци той бе събул от краката си и ги бе сложил между кутрето и хляба, с оглед да не би кутрето да вземе да изяде хляба, та беше бос, опинците застрашително гледаха с празните широко ококорени дупки кутрето, като да го плашат, а кутрето кротко подаваше муцунката си от вулията и гледаше кокалестите, очовкани нозе на Оре Чоре с кални нокти. Беше облечен с дълга, била някога бяла, дрипава ленена кошуля, но най-важната от всички особености на неговия външен вид бе особеността, че на рамото му имаше винаги стъпил един орел. Този орел Оре Чоре бе наследил от баща си, а баща му от неговия пък баща и имаше изгледи този орел да остане дълго и занапред, като се има предвид дълголетието на тези птици, ако не беше попаднал в ръцете на наследника идиот Оре Чоре.
Като вървеше с орела на рамо, Оре Чоре имаше вид на някой вековен, очукан от бури и гръмотевици горски цар, който се поклащаше неизменно с торбицата, тояжката и свирепия орел на рамото си, на някой добър горски дух или мъдрец, а често и моето детско въображение го рисуваше като оживял сух дънер с кацнал върху му орел. От време на време орелът се стрелкаше яростно върху някоя безшумно появила се между камънаците мишка или врабец, или някаква живинка, невидимо летяща във въздуха, и после отново се връщаше на любимото си място, рамото на Оре Чоре.
Като ходеше по селото и просеше, Оре Чоре даваше част от изпросеното с келявите си като сухи корени пръсти на кутрето от вулията, кутрето въртеше муцунката си и не искаше да приеме храната като сито бебе, а после той даваше на орела. Орелът дърпаше храната от ръцете му внимателно, помагайки си с криле, та това беше чудна атракция за мало и голямо. Като нахранеше животните си, той често взимаше едно листо от шавар, като единия край захапваше с черните си изронени зъби, а другия опъваше с пръсти и цъмъникаше на тази символична тамбура чудновати мелодии, на които той сам бе композитор.
Цъмъ-нъмъ, цъмъ-нъмъ, цъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ-нъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ-нъ-мъ-мъ-нъмъ, цъм-цъм-цъмънъ…. Чъм, цъмънъ, цъм,цъчънъ, цъмъникаше с все по-нарастваща страст и виртуозност Оре Чоре пред насъбралата се публика, а орелът започваше да се върти и неспокойно да се надига на краката си като закопнял играорец, та с едното си око поглеждаше ту символичния инструмент, ту публиката, умираща си от смях.
Орел и човек живееха в мир и съгласие – човекът хранеше орела, а орелът увенчаваше човека с вечност и дива красота. Като минаваше да проси, всичко живо се трупаше да гледа как върви Оре Чоре със страховитата птица и ми се чини, че хората даваха част от сиромашкия си залък не толкова на просяка, колкото на орела.
Този богоугоден просяк беше богат и угоден с чудноватото си пиле, докато не беше подмамен от Тръчи Лажи. Тръчи Лажи беше човек сербез и мюзевирджия, чието мюзевирджийство прерастваше често в злонамерена хитрост. Той си умираше от наслаждение да накара някой да извърши някаква лошотия и тогава злорадо разказваше как е станало всичко с неподправено удоволствие. Злорадия хитрец бе подмамил малоумния Оре Чоре, че орелът краде от храната му и веднъж кореноподобните ръце на слабоумеца бяха извършили непоправимото. Така веднъж птицата като клъвнала от просяшката трапеза на Оре Чоре парче сланинка, той я бе пернал с тоягата си, ударил я лошо и орелът умрял…
Сега, като ходеше по селото, Оре Чоре не беше вече оня богоугоден идиот, който прилича на горски дух или цар, увенчан с вечна красота, а на жив просяк, драги читателю, безцветен и незабележим като буца суха пръст…
Ето как в момента, в който Оре Чоре се бе почувствувал господар над пилето си, той се бе лишил от него завинаги, като по тоя начин се бе лишил от красотата си, а без красотата си ние заприличваме на буца суха пръст. Така, като затваряме мечките в клетка, ние затваряме в клетка част от себе си и това не е чак толкова зле да речем, но като убием мечката, ние убиваме част от себе си. Но убием ли и орела, и дървото, и тревата, убием ли въздуха и водата, ние убиваме значителна част от себе си и по този начин заприличваме на селския идиот Оре Чоре. И много се притеснявам,страх ме е, дали продължавайки така, човешката идиотщина няма да стигне до там, че един ден, който, дано никога не настъпи, може да се превърнем в дрожди, отглеждани в изкуствена среда. Ако нарушим средата им дори за миг, дрождите от живи същества се превръщат в мартва гнилоч или, кажи го, в буца суха пръст.