53 години от кончината на Владимир Василев

26.12.2016 | автор:  27 декември 1963 – 27 декември 2016 2

Из книгата „Самотен в своето време“ на Евелина Белчева

 

На 27 декември 1963 година в ,,Пирогов" Владимир Василев умира в резултат на лекарска грешка. Eдна погрешно сложена инжекция против ишиас, при неговата обострена язва, предизвиква фатален кръвоизлив. Градските легенди разказват, че още докато е в болницата, двама мъже влезли в жилището му и изнесли части от личния му архив. Възниква въпросът: Кой би могъл да знае, че Владимир Василев няма да се завърне. Най-вероятно мародерите са търсили Яворовия архив, който поетът оставя на най-близкия си приятел и съратник Владимир Василев.
На погребението никой не смее да произнесе надгробна реч. Малцина приятели се осмеляват да присъстват и да отдадат последна почит на личността му.
Професор Динеков пише в своя дневник следното: ,,Годините на неговите най-големи огорчения, на неговия залез като литературен деец и критик, на безапелационното отричане на неговата дейност, на унищожаване на неговото участие в литературата, бяха години на неговата победа – търсеха го поети и критици, вслушваха се в неговите думи, редките му статии или публични изказвания се посрещаха с огромен интерес, цитираха се, коментираха се. В известни моменти неговото влияние бе така нараснало, че се схващаше като опасност.“
Прошка няма за такива личности, дори при смъртта им. Публично разпънат на кръст – приживе, голготата продължава. Забранен е дори некрологът му. 

 

 

 

Откъс от книгата на Евелина Белчева 

Фрагмент от непубликуваните записки на Петър Динеков

 

3 февруари 1980, неделя

 В кн. 1 на сп. „Пламък” са напечатани недописаните спомени на Ем. Станев (по-голямата част от тях излязоха през 1977 година, по случай 70-годишнината му). В тези спомени има една страница, посветена на „Златорог”, пълна с отрицание, ирония, дори подигравки. Емилиян пише: „В „Златорог” се виждах чужд и излишен, все същия своеобразен и свободен, непризнаващ никакви литературни канони, безгрижен към всяка слава и тщестлавие”, с. 26.

Тази фраза е абсолютна лъжа. Добре помня Емилиян от тези години. Никога не е проявявал никакъв бунт срещу каноните на „Златорог”, или несъгласие с така наречената златорожка атмосфера. Чувстваше се много добре сред златорожците, вървеше по стъпките на Вл. Василев и го изпращаше до вкъщи, беше в най-добри отношения с Цвета Василева […], бдеше над всяка дума, казана за него, и бе безкрайно тщестлавен, какъвто остана до края на живота си. Помня как преследваше Вл. Василев, докато той се съгласи да премахне от моята рецензия за „Сами” една фраза за влиянието на Чехов (а сега се хвали, че обичал много Чехов), шетанията му от златорожец до златорожец (заедно със Ст. Ц. Даскалов), когато го избраха член на Писателския съюз.

И най-талантливият няма право да фалшифицира миналото и да го фризира според изискванията на настоящето. Както казва народът, Емилиян „на мъртво куче нож вади”.

 

                  София, 3 юли 1991, сряда 

В „Литeратурен форум”, бр. 27 от 2 юли прочетох статията „Пак за дълга към Владимир Василев” от д-р В[асил] Стефанов. Авторът е лекар от Панагюрище, който събира материали за делото на българските литературни критици. И към мен се е обръщал да му отговоря на една анкета. Във връзка с тази анкета се е срещал и с Вл. Василев в края на живота му, през 1963 г. След смъртта му подготвил един том с негови статии и го изпратил в издателство „Български писател”. В статията си се занимава със съдбата на този том. Разговарял с Борис Делчев, който му казал, че ЦК е забранил да се издаде некролог за Вл. Василев от СБП и да произнеса слово на неговото погребение. Обвинявали за тази забрана Тодор Павлов. Но в дневника на Александър Геров, с дата 29 ноември 1966 г. било отбелязано, че Венелин Коцев наредил да не се издава некролог[1].

Понеже напоследък много се пише за Владимир Василев, заслужава да кажа истината за забраната на некролога и надгробното слово. Той почина на 27 декември 1963. Същият този ден ми се обади Камен Калчев, тогава председател на Писателския съюз, и ме помоли да произнеса слово при погребението на Вл. Василев. Мотивира се: мъчно може да се намери друг; аз мога да го направя (имаше предвид не само, че бях близък с редактора на „Златорог”, но съм и безпартиен)…

Бях настинал и бях решил два-три дни да не излизам от къщи, но случаят е особен и се съгласих. Вечерта написах словото си. На другия ден, когато беше и погребението, Камен ми позвъни сутринта и ми съобщи, че се обадил от ЦК лично Митко Григоров и наредил: никакъв некролог, никакво надгробно слово. И при смъртта не искат да простят на Владимир Василев враговете му.

Жестока история. Не бе малко, че редакторът на най-авторитетното българско литературно списание през 20-те и 30-те години бе изхвърлен извън борда на литературния живот, че бе принуден да се занимава с коректури, че едва свързваше двата края, че остана сам (жена му почина), че едва през последните години му отпечатаха няколко статии, но трябваше да бъде и погребан без добра дума от колегите му писатели…

Не отидох на погребението – и потресен от станалото, и поради настинката.

В статията на д-р В. Стефанов има един интересен пасаж за предсмъртните дни на Вл. Василев: „През пролетта на следващата година (1964) се видях с д-р Л. Радославов, който работеше в института „Пирогов”, от него разбрах за трагичния край на Вл. Василев. Научих, че е починал от стомашен кръвоизлив. Д-р Л. Радославов, който се интересуваше живо от изкуство, недоумяваше от факта, че нито един писател не се бил заинтересувал тогава от здравословното състояние на Вл. Василев и никой не отишъл да го види”.

         

            София, 11 август 1991, неделя 

Любен Георгиев е написал своите спомени за Владимир Василев (в „Пламък”, кн. 4; спомените продължават). Написани са добре, с хубаво чувство към Вл. Василев; в тях се съобщават интересни неща. Добре е, че е запомнил, или може би е записвал много свои разговори с Василев. Харесва ми и полемичният му тон срещу онези, които се отнасяха жестоко към редактора на „Златорог”.

Но винаги като чета писанията на Любчо, съм нащрек; винаги у него има нещо пресилено, близко до сензационното. Пък и на човешките му привързаности не вярвам, като знам, че неведнъж е бил близък с някого, а след това се е отричал, напр. със Зарев… Пък едновременно бе свързан с Джагаров (не излизаше от кабинета му); с Левчев, когато бе председател на Писателския съюз (написа книга за него), с Георги Цанев… Любчо е човек на енергията, общителността, пристрастията – и на известна лековатост.

 

                 София, 2 септември 1991, понеделник

Тази вечер прегледах втората част от спомените на Любен Георгиев за Владимир Василев – „Литературни показания” в „Пламък”, кн. 5, с. 83-97. Писанията на Любчо винаги се посрещат със съмнение – или не е точен, или е субективен. Виждам неточности и в съобщението за погребението на Владимир Василев. Любчо пише: „Чу се, че на гроба ще говори Петър Динеков, той не се яви, никой не му бил казал, не знаел. Казано било на Илия Волен да произнесе прощалните слова; той имаше дефект в говора, запъваше се и се смущаваше да говори…”

Истината всъщност е следната. На обяд на 27 декември 1963 г. ми се обади по телефона Камен Калчев (тогава председател на Писателския съюз) и ми съобщи за смъртта на Вл. Василев. Трудно било да намерят кой да говори на гроба; Фурнаджиев и Анна Каменова отказали. Аз се съгласих, макар че бях настинал и този ден не излизах от къщи. Написах словото. На другия ден рано Камен ми съобщи, че по телефона се обадил Митко Григоров от ЦК и наредил да няма реч от Писателския съюз и да не се издава некролог.

Текстът на моето слово се намира в тетрадка №16; не е печатан никъде.

 

---

 

          [1] Геров, Александър. Дневник – 29 септ. 1966: „И този гестаповец Венелин Коцев, който изкряскал по телефона на Илия Волен да не издава никакъв некролог за Вл. Василев…” //Век 21, бр.13/27 март – 2 април, 1991. Геров много страдал, че не знаел и отсъствал от погребението, Борис Делчев отбелязва това няколко пъти в записките си: 

           Б. Делчев //Непубликуван дневник: 1. VIII (с.). [1964] Ал. Геров идва при мене във връзка със своята непубликувана новела „4004 година”: иска да си я прибере и да види какво става – дали ще бъде издадена от „Народна младеж“. Много е мрачен и много отчаян – нямал спокойствие и не могъл да пише. – След миналогодишната реч на Тодор Живков – казва той – и след като Венелин Коцев забрани да се погребе като човек  Владимир Василев, за мене литературната работа не представлява вече никакъв интерес. Всичко е опорочено, всичко е измърсено – не заслужава да губиш сили в една работа, която предварително е лишена от всякакъв смисъл и всякакво оправдание.

 

 Цвета Ленкова - Василева и Владимир Василев 

Архивна единица 247 съдържа смисъла на един живот: план за книга в три тома и чернова на следното посвещение, написано от самотника през март 1962 г., десет години сред смъртта на Цвета (13 март 1952 г.): 

ПОСВЕЩЕНИЕ

в първата ми книга, която ще излезе /с курсив 2, 5 страници/:

На моята жена, другарка и дете, моето сърчице Цвета, всичко,
което съм написал.

 

 

Post skriptum 1:

два архивни документа

 

           „И некрологът, който вчера писаха и печатаха, не бил разлепен: забраната обхващала и него” – записва на 28 декември 1963 Борис Делчев в дневника си. Но все пак документът е останал, нечия грижлива ръка го е съхранила:

Документът е показателен. Пълна мистификация – дори тук. Изписани са петнадесет реда, не за да се покаже кой е Владимир Василев, а за да се скрие самоличността му. За делото на живота му – „Златорог”, се споменава между другото, буквално с една дума. Абсолютна подмяна на идентичността. Дори датата на раждане е друга – роден е на 4 ноември.

По стила и мисленето на Борис Делчев в спомена му за Вл. Василев[1] разбирам, че най-вероятно текстът е писан от самия Делчев, като главен редактор в секция „Критика” на издателство „Български писател” той е изпълнявал подобни задължения. Съдбата си знае работата, може би е по-добре, че този некролог е бил забранен.

Като жестока самоирония пост фактум звучат думите на Делчев, записани в Дневника му на 3 февруари 1976 година по друг повод: „За щастие, историята на изкуството не ще се пише въз основа на официалните некролози”… Неизповедими са наистина сарказмите на живота…

Личността Владимир Василев е прибавена „към дело”. Такъв човек няма. Но все пак документът остава: ЦДА, ф. № 551, а.е. 97, л. 6 – „Лично досие” на Владимир Василев, архив на СБП. Трагичен документ за времето.

            Между страниците на архивите е останал и друг един документ, не по-малко показателен – ЦДА, ф. 373, оп.1, а.е. 735: ЗАВЕЩАНИЕ от 11 януари 1955 година: - Владимир Василев оставя жилището си на Съюза на българските писатели. Със следния текст:[2]

 4. Ако, съгласно горните условия, половината или целия апартамент стане собственост на Съюза, моля Съюза да го приеме, както и цялата покъщнина под опис и да го пази, както е сега. Той може да настани да живее в него някой писател, който ме уважава, със същото задължение.

 5. Във всички тия нареждания изхождам от желанието да не отива апартамента в чужди ръце и да остане тъй, както е нареден от моята жена Цвета, която се радваше на всяко нещо като дете и го е поставяла на мястото му – във всичко е милата й душица, тъй тя ще си бъде вкъщи.

 

   

 Некролог за смъртта на Владимир Василев: ЦДА, ф. № 551, а.е. 97, л. 6 – „Лично досие” на Владимир Василев, архив на СБП.

 

Post scriptum 2:

Невероятно, но факт

 Току-що бях завършила този текст, когато прочетох нещо, което ме порази, порази и всички, с които го споделих. Звучи като невъзможна културно-историческа утопия, като паралелна реалност… В тези безбожни антихристки времена Владимир Василев бил опят в черква, поклонили се „стотици” хора. Архимандрит Василий произнесъл светско слово - с оценка за ролята му в българската култура, силни думи казал и актьорът Константин Кисимов, разплакал всички. Невъобразимо.

Изумена по какъв начин това е станало възможно, позволих си да се обадя на автора на спомена, за да попитам дали няма някаква грешка или мистификация. Не, уверявам ви – текстът е автентичен и не мога да се стърпя да не го цитирам. Е, провидението не винаги е глухо и сляпо…

„Не мога да си обясня защо някой мемоарист, освен възмущението си (с право) от този конфуз в официалната, под контрола на СБП част от прощалната церемония, не се връща към онова, което я предхождаше и което беше организирано не от институция, а от близките и приятелите на покойника (може би не са ги поканили или не са присъствали). В черквата "Свети Георги", недалеч от дома на Владимир Василев, той беше опят от свещеници в присъствието на стотици хора. Даже извън храма останаха някои, по техни си, може би атеистични съображения. Помня, че говори архимандрит Василий, дребничък, розовичък, но със силен, кънтящ глас. Не беше църковна реч, а светска и с ясна оценка за огромната роля, която има Владимир Василев в българската култура. Не отмина и огорченията, които са му нанесени, но убедено каза, че в бъдещето ще бъде оценен справедливо. Тогава думата взе и Константин Кисимов, бележития актьор. Чувал го бях да произнася чужди думи, но не подозирах, че е способен на толкова силно лично слово. Той разплака всички, защото говори за неблагодарността към човека, без който и българската литература, и българският театър биха били на много по-изостанало равнище. "А нас, моето поколение, той ни създаде, направи ни и творци, и човеци." Кисимов отсрами спотаяващите се интелектуалци, доказа, че не са се свършили хората с чест и достойнство[3]. Какъвто бе Владимир Василев.”

Автор на спомена е Атанас Свиленов – очевидец и участник в невероятното събитие[4]. Нямам обяснение за факта, че никой от писалите за това митологично погребение не е споменал ни дума за опелото. Дори в статии, писани след 1990-та година. Няма и следа за това и у Петър Динеков, на 28-ми декември по обяд той е имал лекции в Университета. Но в „тайнописа” си Борис Делчев е отбелязал с две думи в скоби: „Нямаше ги нито „видните” сътрудници на „Златорог”, нито артистите от Народния театър (казаха после – неколцина били в църквата)”[5]. За опело споменава и Върбан Стаматов в спомена си за погребението.

В архивите на църквата „Свети Георги”, близо до дома на критика, наистина открих името на Владимир Василев, записано на датата 28 декември 1963. И никакви следи повече. Архимандрит Василий отдавна лежи в Къпиновския манастир. В паметта и на тримата Константиновци, внуци на Константин Кисимов, не е съхранено нищо. Хората, които биха могли да свидетелстват, вече са си отишли. Все още живите не помнят… Някои вече имат по няколко версии за собственото си преживяване. С изключение на Лазар Цветков, който бе много точен в психографския си ескиз на събитието. А новият свещеник в „Свети Георги” абсолютно отрича вероятността опелото да се е случило: в тези години, когато е отменено с декрет традиционното поклонение в църква – това е невероятно.

            Невероятно, но факт. Кой знае какви метаморфози и синтези са се случвали в съзнанието на автора на горния спомен в това междувремие, между някогашното и сегашното, за да потърси убежище паметта на тогавашния 26-годишен талантлив млад критик Атанас Свиленов в един друг спомен-мираж, изпълнен със светла покруса… Потресът от онова зловещо, безпаметно и безмълвно погребение на алея „Голгота” – каква метафора, е изтласкан от видението – реално или не, на едно химерично светло прощаване.

             Пиета - като покаяние. Не – като възкресение. Още едно доказателство, че пътят на истината минава всъщност не през фактите, а през техните трансформации в осмислящото съзнание.

             А ето какви метаморфози и синтези са се случили в поетическото съзнание на Никола Фурнаджиев, който цени и обича Владимир Василев до края си. През 1967 година в книжка 9. на списание „Септември” се появява едно странно стихотворение-епитафия с три звездички вместо посвещение. Но много приятели разпознават в него скръбната сянка на Златорога…

 ***

Жаден, жизнерадостен, капризен,
със сърце на истински артист,
в този век на ветрове и кризи
ти трептеше като брезов лист.

Ти живя неволен и самотен.
Беше мярка, беше висота.
Качваше се горе на Голгота
трудно, но със сключена уста.

Не дочух словата ти последни.
Спиш сега под бледните треви,
а духа ти като събеседник
чак до края с мене ще върви...

 

Post faktum 3:

Театърът – това си ти!

 

           Има ли нещо действително завършващо в работата с архивите, никога не знаеш кога ще проговорят: пост фактум намирам едно писмо на Зара Манчева, сестра на Владимир Василев, до Димитър Лепавцов-Липен от 2 януари 1965. Писано е след възпоменанието за една година за брат й, така че тя добре помни.
          От това писмо стават ясни няколко неща:
1. Имало е опело за четиридесет дни, където говорил архимандрит Василий. Там бил и Петър Динеков. Вероятно за това възпоменание си спомня Атанас Свиленов;
2. Имало е опело за една година, пак говорил архимандрит Василий. Зара Манчева била „деликатно” предупредена да не вдига много шум, уж за негово добро, и дори, ако е възможно, опелото да бъде на гробищата, не в църква.  Макар че не са били канени хора от Съюза, в руската църква на ул. Калоян, до хотел Рила, се събрали да го почетат около 50-60 души.   В ранната утрин некролозите осъмнали с допълнения на ръка: „Театърът – това си ти!” и „Поклон пред големия човек и творец!” Сестра му ги прибрала, за да не „смутят” някои хора…3. И тук не се споменава нищо за опело на 28 декември 1963 г. Но от спомените се разбира, че действително е имало поклонение в църквата „Свети Георги”. Единствен Лазар Цветков има смътен спомен. Имало съвсем малко хора и не помни някой да е говорил…

 *

Не се самооблъщавам, че съм успяла да изпълня мечтата на Тончо Жечев, но съм длъжна да припомня неговите думи, написани в знаменателния Предговор към първото и единствено издание на Владимир Василев през 1992 година[6]. Тези думи са културологичен синтез на цялата трагична история:

 "Ако някой ден се намери български писател сполучливо да опише тия дни и това погребение, смятайте, че е възкресена цяла епоха в нашия живот — с нейните нови порядки, страхове, варварство. Защото в случая като в капка вода се оглежда всичко, цялото общество и хората в него…"

 

 

  

 

---