Разкази от Здравка Евтимова

08.01.2017

Невъзможно синьо. Глог. Пиша за теб. Чудотворецът. Хлябът на обед.

НЕВЪЗМОЖНО СИНЬО

         Понякога морето беше тихо, слънцето светеше, или поне така мислех. Щеше ми се да изтичам до брега, да поплувам, но подозирах, че в мига, когато докоснех водата, ще връхлети буря. Само си въобразявах, естествено. Чувах свирепия вой на вятъра, вълните хвърляха хладна ярост от другата страна на хартията. Аз пишех разказ  върху страницата, а от другата й страна ревеше океанът. Хартията беше стената, която ме отделяше от безкрайната, мразовита вода. Понякога се питах: какво ли ще се случи,  ако пробия малка дупчица в този бял лист? Дори  си бях купила джобно ножче, което държах на бюрото си. Често забравях какво пиша и седях – объркана, неподвижна , цялата в слух.

         - Какво правиш? – попита ме Ленко, моят съпруг. Съзрях страх в очите му. Не му разказах за скалите, за прибоя, за вълните, които блъскаха брега. Не му казах, че чувам писък на гладни птици, но той почувства, че нещо с мен не е в ред. – Неприятно ти е, че разказите ти не се продават – измърмори. – Я ги остави. Разказите са глупави измислици. Ела тук.

         Когато бях с него, не чувах океана. Страхувах се, че ще пропусна редките грейнали в слънце часове, когато вълните заспиваха и едва докосваха хартията от другата страна. Това бяха най-щастливите дни в живота ми. Залепвах ухо до белия лист и слушах. Отначало долавях тих стон на уморена вода, после пясъците започваха да шептят и брегът идваше толкова близо, че усещах грапавините на малките камъчета под върховете на пръстите си.

         - Не говориш със сина ни – упрекваше ме Ленко. – Той има нужда от тебе. Не му се усмихваш. Не ме забелязваш.

         Имахме малка къща на брега на Черно море – беше я купил Ленко. Не обичах морето. То трещеше през зимата, през лятото туристи пъплеха навсякъде, пясъкът не се виждаше от чадъри и плувни дюшеци. Обръщах се с гръб към вълните. Плувах нощем. Тогава брегът бе въздишка във въздуха, водата се вливаше в нощта, брегът докосваше страницата с океана, който бях оставила на бюрото си.

         - Знаеш ли, сигурно съм влюбен в друга жена -  подхвърли мъжът ми.

         Какъв смешен човек, помислих си. Свободен си да обичаш, когото искаш. Свободен си, но аз не съм , Ленко. Аз искам да  ида отвъд. 

         - Мамо, защо не работиш с компютъра? – попита синът ми. – Не пишеш нищо на онази хартия. Непрекъснато се взираш в нея. Зад листа няма нищо, мамо.

         Но аз чувах плисък на вода от другата страна. Отначало ми се струваше, че някоя песъчинка  се е ударила в листа. После ме обземаше страх. Разтърсваше ме черна  паника – ами ако океанът нахлуе в къщата? Синът ми беше в стаята си. Моят син!

         - Искаш ли да те отведа от другата страна? – попитах момчето аз. – Там има слънчеви дни, вълните се кротки като картините по стените в твоята стая. Водата е топла…

- Черно море ми харесва много повече от твоята страница – отвърна момчето. – Страницата ти е пълна лъжа. Губиш си времето със смачкан празен лист.

         Потропващите звуци върху хартията се засилваха. Можех да се закълна, че някой печата от другата страна. Сигурно прибоят пишеше разказ за своя бряг. Понякога шумът замираше и зад страницата започваше най-светлият ден. Знаех, че ниско над водата прелитат чайки, имаше слънце, безкрайността ми беше приятел. Посягах към джобното ножче, очакващо на бюрото ми. Исках да отида оттатък, зад страницата.

         - Трябва да вървя - чух гласа на Ленко. – Сбогом.

         - Върви – отговорих. – Бъди здрав.

         - Беше толкова ревнива – изрече едва чуто той.  – Какво става с тебе?

         - Тя вижда нещо зад онази хартия – подхвърли синът ми. – Онзи лист я промени.

         Нямаше ги от месец, може би месец и половина, моят син и мъжът ми, или поне така мислех. Не пишех разкази. Описвах звуците на водата, които се носеха към мене. Те бяха великолепни и могъщи. Страницата беше единствената пътека, която знаеше къде започва бялата пролет на надеждата ми. Може би Ленко и синът ми бяха у дома през цялото време. Да, някой приготвяше храна и ми даваше да ям. Въобще не помислях какво се е случила с онази жена,  в която бе влюбен Ленко. Потропващите звуци продължаваха да бягат към мене. Океанът бе спокоен,  мислех за писателя от другата страна на страницата. Той сигурно не беше така висок и красив като мъжа ми. Вярвах, че лицето му е загоряло от слънцето. Сигурно беше уморен, бе писал върху водата месеци наред, а никой не четеше историите му. Съжалявах го и почуквах по страницата с добре подострения си молив. Веднъж ми отговори – потропа върху хартията толкова внимателно, толкова плахо, че едва не заплаках.

         - Зад хартията няма океан. Там никой нищо не пише -  каза мъжът ми, все така влюбен в друга жена.  – Искам да си щастлива както преди да намериш оная тетрадка с една единствена страница.

         Той не знаеше, че това бяха най-щастливите ми часове, ухаещи на солен вятър, спокойни и ведри като полет на гларус в небето. Може би океанът бе низ от светли дни, така и не стигнали до мене, красиви седмици, стопили се безследно преди да спрат пред вратата ми.  Кой работеше от другата страна на страницата? Аз живеех с моите разкази в най-малката стая на къщата, далеч от плажа на сърдитото Черно море.  Имах съпруг, влюбен в непозната жена, и син, който по всяко време се нуждаеше от вниманието ми. Те, двамата, не бяха част от щастливите ми дни. Може би брегът от другата страна на страницата бе мястото, където ме очакваше смъртта, почуквайки тихичко върху белия лист – тя ми показваше колко по-истинска е от монотонния ми живот, а разказът, който бях написала върху хартията, бе просто врата към океан, който никога нямаше да преплувам. Надеждата ми, че ще плувам дълго, нямаше никакво значение. Човекът - онзи не толкова висок, нито красив - живееше в разказа.

         Върху бузата му имаше дълъг, грозен белег. Твоята синя тениска ми харесва, беше ми казал той. Ще дойда и ще те намеря каквото и да става. Ще ти донеса синьо лале. Сини лалета няма, бе заявила жената, която имаше малка стая в моя разказ. Аз бях тази жена. Живеех в думите и хартията ме спасяваше от отливите. Ще ти донеса синьо лале, повтори мъжът и разказът ми изведнъж свърши. Може би режещият вятър зад страницата бе моята паника, че никога няма да видя лалето. Имах някаква надежда, но тя угасна. Сянката на моя съпруг бе моят дом, стаята ми бе направена от страхове, а вълните зад стария смачкан лист въобще не искаха да идва нощта.

         - Скъсах страницата от тетрадката ти – каза мъжът ли. – И я изгорих.

         Застинах на място. Не можех да помръдна. Нямах тетрадка. Нямах океан.  Нямаше аромат на сол. Нямаше безкрайност. Хвърлих ужасен поглед към бюрото си.

         - Синът ни има нужда от тебе. Аз имам нужда от тебе – заговори съпругът ми. – Искам да бъдеш здрава. Зад страницата няма нищо. Абсолютно нищо.

         Вечерта им направих супа. Сутринта заведох сина си в зоологическата градина. Не помня колко време не бях излизала с хлапето. Ядохме сладолед и сандвичи, той непрекъснато бъбреше. Аз крачех до него, цялата в слух. Но не слушах него. Вълните ги нямаше. Нямаше океан нито чайки. Синът ми приказваше ли, приказваше. Историите му нямаха край. Мъжът ми купи цветя и предложи тримата за заминем за Франция, една кратка екскурзия до замъците на река Лоара. Можем да прескочим и до Лил, предложи той. Исках да си остана у дома. Купих нова тетрадка, после още една и още една. Нито една от техните страници не ме разделяше от океан, свит в паника и надежди. Заключвах се в стаята си и слушах. Залепвах празните листа до стената. Нищо не се случваше. Смъртта и надеждата ме напуснаха.

         Мъжът ми носеше цветя почти всеки ден, синът ми бе щастлив и бодър. Започнахме да каним на гости приятели, организирахме увеселения.  Хубава си, Ана. Сега си по-хубава от преди. Щастлив съм, че си у дома, каза мъжът ми. Той не знаеше, че бях залепила листа от тетрадка на кожата си. Молех се океанът да се върне. Но соленият вятър беше изчезнал.

         Започнах работа в местната библиотека, готвех вкусна храна за семейството си, разхождах се с приятели, пишех кратки разкази, които вестниците понякога публикуваха.

         - Можем да тръгнем към замъците на Лоара, какво ще кажеш? – попита мъжът ми. Мислех си - да, хубаво би било. - Радвам се, че жълтите кръгове под очите ти изчезнаха, Ана. Добре, че отново се усмихваш. 

         Понякога нощем сънувах, че вълните се блъскат в скалист бряг. Чувах писък на чайки, отново виждах страницата и пишех върху нея. Безкрайната вода тлееше, не плувах към брега,  чаках вятъра да заспи, да се превърне в пяна. Съвсем рядко улавях тихи почукващи звуци. Дълбоко в паметта ми разказът светеше, тих, сребрист като сянка на хвърчило, като песен, която отдавна бях забравила, но тя бе във въздуха, който дишах.

         Отново бях щастлива жена. Имах работа, семейство. Океанът беше изчезнал, вятърът бе потънал в пясъка.

         В деня преди да тръгнем към замъците на Лоара, синът ми и мъжът ми отидоха да купят нови куфари. Бях в кухнята, приготвях обяда, когато издрънча звънецът на входната врата.

         - Идвам! – извиках. Помислих, че двамата се връщат с куфарите, но Ленко пак си е забравил ключа.

         Запъхтяна, изтичах да им отворя.

         Един човек, не много висок, не особено привлекателен, стоеше пред вратата. Бузата му бе разрязана от дълъг, ален белег. Гледах го и не можех да дишам.

         - Това е за вас – каза човекът.

         Подаде ми цвете, лале.

          То беше синьо. Невъзможно синьо. 

 

 

 

         ГЛОГ                             

                  

         Първото нещо, което ме грабна у Ана, беше гласът й. Веднъж чух някаква жена да пее една от онези прости песнички, които хората по селата около Радомир тананикат, за да не заспиват прекалено рано вечер. Песента беше за някакво капризно момиче, което иска нейният приятел да й купи коланче със сребърна тока. Бях чувал тази песен - никога не ми бе харесвала кой знае колко. Но  какъв глас имаше това хлапе – в него грееше среброто на всички сребърни зими, беше чудо, по-грамадно от вятъра! Тъй и не разбрах какво ме  сграбчи  със силата на хиляда яки колани. Никога не бях чувал гласище като това.

         Бях бъчвар, правех бурета, варели и бъчви, но сърцето ми не биеше в обръчите, които стягаха дъгите и правеха от тях съд, нито пък ме теглеше виното, което стопаните държаха в моите бъчви. Аз правех кранчета - те подсвирваха разни мелодии, докато стопаните пускаха виното да изтича през тях в шишето. Харесваше ми за хващам звуците на юлската жега, на вечерния полъх и да ги оставям в моите свирещи кранчета. Правех ги от дърво, от ламарина, от кост и можех да слушам с часове острата им пронизителна свирня. Някой едър глас в глупава песничка можеше да ме накара да закова на място и да слушам, без да помръдвам, докато ми отмалеят краката. Исках да пипна гласа, да му се радвам, да го оставя в кранчето на бъчвата и да го накарам дървото да пее.

         Бъчвите ми бяха известни из всички краища между Витоша и Рила, а това наистина значи нещо – мъжете от витошките села пиеха като змиорки през работните дни от седмицата, а в неделя – като змейове. Жалко – ракията изтърбушваше гласовете им и ги изгаряше до пепел. А техните гласове бяха по-дълбоки от Рилските езера и по-корави от скалите около брега.

         Момчетата мряха за ракия в стабилно буре, и вино, спало в силна бъчва, каквито правех. Аз обаче бях стигнал дотам, че търсех дълбока песен повече от хубаво, яко дърво. Песента  превръщаше за мен горещото пладне в сняг на Черни връх, караше бурята да заспи и да се гали в  нозете ми като малко кутре.

        Огледах се. Исках да бъда сигурен кой пее. 

         Това ли било! Единственият човек наоколо бе дребно мургаво момиче, не по-високо от буренце –  в такива перничани държат  каменарката – оная ракия, дето я имат за подигравка; съд с такава изработка е несериозна работа, дялам го, когато съм пиян или  не съм в настроение да наблягам, за да изкарам някое от страшните бъчви -чудовища, с които се бях прославил на шир и длъж. Просто не можех да повярвам в онова, което бях чул. Малката госпожичка продължи да пее за коланчето със сребърната тока. Аз не помръдвах от мястото си. Песента й беше милион пъти по-голяма от нея. Чудех се откъде я измъква – изглеждаше жалка и мършава.

         А гласът беше планина – по нея вършееха сто вихрушки, на върха грееше здраво юлско слънце, бърдата под него се ширеха светли и безкрайни. Слушах ли слушах и си рекох – това не е истина! Страшно ме хвана яд, че хлапето си намери коланчето със сребърната закопчалка и песента внезапно спря. Гласът, който беше по-дълбок от всичките езера на Рила, изчезна без следа. Вятърът потъна в земята.

         - Хей! – извиках аз. - Хей! Може ли да ми изпееш още нещо? Ще ти платя.

         Тя ме погледна. В очите имаше цвят на барут, който щеше изгърми всеки момент.

         - Никой не се обръща към мене с „Хей”, господинчо.  Нека Хей  ти изпее нещо – подхвърли момичето. – Щях да си запиша това на челото, ако бях на твое място.

         - Съжалявам, госпожо – казах аз.

         Сигурно тонът ми я бе ухапал, защото младото девойче хвърли гневно:

         - Няма да пея за някакъв си нещастен бъчвар, та ако ще да ме затрупа до гердана с жалките си пърпорещи бурета.

         - О! – ядосах се аз. – Никой не ме е наричал „нещастен бъчвар”!

         - Ти си такъв – заяви тя.

         След това  се врътна и си тръгна. Гледах тесния й гръб - подскачаше като къртиче, а пък косата й –  рошава купчина от магарешки тръни, бе по-голяма и тежка от самото хлапе. Тя си прибра гласа и изчезна в горичката. Изведнъж разбрах, че нещо огромно е избягало от мене. Нещо страхотно! Можех да пусна гласа й в бъчвите. Когато момчетата пиеха сливова ракия, щяха да имат планина и пропаст, щяха да се пържат под голямото слънце и да замръзват в бездънните ждрела на Ерма река.

         - Чакай! – извиках след нея аз. – Ще ти подаря моя кон, ако ми изпееш още нещо.

         Народът в Перник и Радомир знаеше що за кон е моят Боздуган. Беше червен като пламъците на милион свещи и  всеки косъм по гърба му светеше с отделен, лют пожар. Боздуган галопираше по-бързо от Фолксваген из тесните просеки на Голо Бърдо и ми струваше четири лета дълбаене на бук само за специални бурета - петнадесет часа всеки божи ден с чук в ръка. Но тава бяха щастливи лета. Бъчвите, които стегнах, ми изградиха име, което никой не можеше нито да открадне, нито да разклати. Ако някой по тези места потърсеше „бъчваря”, беше ясно като бял ден, че става дума за мен – Иван, майсторът на пеещите чудовища. Надявах се, че това дребосъче ще застине на място, само като чуе името на аления ми смерч Боздуган.

         - Ха! – изсмя се тя. – Дори не бих плюла по такава кранта кон. Дрипа, а не кон.

         - Какво!

         - Дрипа – повтори тя. Вихрушката на страшната й коса заподскача и ненадейно изчезна като бухал, дето преследва плъх из гората.

         Кипнах. Няма да търпя долна уста да хвърля черни клевети за Боздуган, този кон божество.

         - Слушай, хей! – извиках  с всичкия озлобен въздух в белия си дроб, а това бе много як бял дроб на бъчвар. – Дъщерята на Добрев,  знаеш го нали? Собственика на пивоварната! Та дъщеря му щеше цяла седмица щеше да се хвали, че съм благоволил да я погледна. Знаеш ли какво ще направя с тебе, ако те срещна още един път? Ще те сложа пред вратата на моята работилница да лъскаш обувките на клиентите ми.

         Сигурно ме бе чула, защото след секунда отново се изпъна пред мен и ме погледна в очите.

         - А ти знаеш ли аз какво ще направя, ако те срещна още един път? – в очите й още трещеше онзи барут, който не знам защо ми харесваше.

         - Много съм любопитен да разбера – казах, очаквайки нещо да гръмне всеки момент.

         - Ще те накарам да клекнеш пред моята къща.Първо ще  си изтрия обувките в мустаците ти, после ще ти позволя да ми ги лъснеш.

         - Какво! – листата на дъбовете наоколо взеха да трещят като топове в ушите ми.

         Беше лято, най-благодатното време човек да дълбае буре от орехово дърво за гроздова ракия. Гроздето и орехът правеха златни мелодии за моите пеещи кранчета, които нагласях в буретата. Ако времето бе ветровито, мелодията бе остра, ядовита и момчетата, дето пийваха ракиицата, по някое време се хващаха за гушите. Но ако слънцето бе стояло дълго с дървото и ракията, моите съдове блестяха. Те помнеха корените  на ореха, знаеха хълма, на който голямото дърво бе расло и давало плод. Моите пеещи пищялки играеха от радост. Ето какво беше слънчевият ден за работилницата ми.  Бях дялал буренца за много момичета. Спомням си голямата бъчва, който бях стегнал за дъщерята на пивоваря Добрев; и едно малко, тясно каче за дъщерята на човека, дето държеше на най-голямата изба в южна България. Особено пък ме бе изтормозила една ниска трътлеста бъчвичка за момичето на Салджиев, човекът който продаваше комбайни и трактори по нашия край.

         Често намирах забравени дамски чорапи под леглото си. Всичките момичета бяха от мили по-мили, всяка една от тях си бе заслужила и буренцето, и мелодията, дето бях вкарал в него. Никоя обаче не ми бе казвала, че ще си трие краката в мустаците ми.

         - Бълха! – изкрещях. Лятото и дърветата  млъкнаха като опустели ниви в главата ми.

         Тя се отдалечаваше, гърбът – толкоз тесен, че би се побрал в лястовиче гнездо, потъна без следа в храстите. Щеше ми се да я догоня.

         Припомних си, че онзи ден бях намерил женска блуза под леглото си. Момичето беше дъщерята на Добрев, пивоваря; както обикновено бях обещал, че ще й направя съдче с хубава мелодия в пищялката. Възможно ли е, питах се, да намираш вещи на едно и също момиче в стаята си и да правиш бъчви с мелодии само за нея? Не, бих умрял от скука! Трябва да срещам различни девойки, щом търся нови песни и съм наблегнал да дялам разкошни съдове. Бях сигурен, че е така.

         Дребното същество, чието име не знаех,  спря да тича, обърна се и извика:

         - Козел!

         - Време е за се задомиш – приказваше майка ми. – Време е вкъщи да тичат внуците ми, а не да намирам разни боклуци на тази и онази стърчиопашка – въздишката й беше сива като небето пред буря, после тя добавяше скръбно: - И ти си като баща ти... Не ща да говоря за това.

         - Само ако смееш да ме наречеш още веднъж „козел”! – креснах.

         Майка ми беше тиха, спокойна жена. Като бях малък, ми пееше разни песнички, тананикаше и на баща ми - тогава старият или беше болен, или се бе изпокарал с приятелите си. Струваше ми се, че песните й го правят як. Той пиеше много и разсипа гласа си,  а още го помня - беше глас -пожар. Баща ми беше драка, често викаше по мама и мълчеше само докато тя пееше. Мисля си, че тя затова го правеше – да не й крещи. Докато траеше песента й, очите му бяха тихи като стая, в която спят  деца. Тя напяваше, тихият й глас ме тласкаше да се досещам, че баща ми пак е сторил нещо грозно. Сигурен съм, че мама се обръщаше към песента не защото беше щастлива, макар че нищо не казваше.

         Момичето вървеше по пътеката, цялото слънце на лятото легнало в косата й, синият цвят на небето  взел, че останал целият в дългата й рокля.

         - Роклята ти е боклук – досетих се как да я ухапя  аз. – Обувките ти са още по смачкани.

         Тя не изрече нито дума.

         Майка ми никога не се оплакваше. Баща ми се бе прочул надлъж и шир по долината на Струма. Съседките из нашия край се чудеха  как тя се примирява с неговите многобройни „приятелки”. От малък знаех, че мама често намираше червила и мазила у дома, които не бяха нейни.

         - Хей! – викнах колкото ми глас държи подир нахалното момиче. – Щом не искаш да ми изпееш нещо, може би ще свършиш нещо друго за мене? Имам вила наблизо и ще ти дам доста пари след това.

         - Значи ще ми дадеш? – попита тя и се обърна към мене. – Може ли да почакаш минутка?

         - Да, мога. Но защо да чакам?

         - Защото ми трябва време. Искам да намеря камък и да уцеля глупавата ти глава – преди да успея да отворя уста и да я ужиля, както само аз мога, тя хвърли кошницата, дето носеше, срещу мене. После тя ми обърна гръб и си тръгна, спокойна като поле, потънало в сняг, и също толкова ледена. Чудех се как изведнъж всичко наоколо притихна и тревата, по която стъпваха евтините й обувки, започна да свети.

         - Чакай! – извиках, но тя крачеше решително през поляната - печурка, която изведнъж бе проходила, при това походката й беше страхотно изпъчена и горда. – Хей, ало, къртичината! Ще ти счупя кошницата! – заплаших я, размахвайки плетената евтина вещ като меч.

         - Ха! – присмя ми се тя.

         Това бе всичко, което онзи ден видях от дребното хлапе. Когато се прибрах у дома, веднага попитах мама дали я познава.

         - Ами – подхвана майка ми. – Не зная дали точно за него момиче става дума. Ако е онова, за което мисля, трябва да внимаваш. Тя има двама братя.

         Много пъти внимавах. Минавах край реката, където я бях срещнал, ала Къртичината беше изчезнала безследно. Питах магазинера в „Пени Маркет – Перник” дали не я познава, питах дъщерята на пивоваря, питах дори собственика на избата. Къртичината дълбаеше в ума ми, докато дялах малко буренце от черничево дърво за рождения ден на областния управител. За да се добера за това дърво, бях дал пет литра от ракията на баща ми – а тази ракия значи всичко от Перник до Солун, Скопие и Букурещ. Уж работех сериозно, а все поглеждах към кошницата, която онази, дребната сврака, бе хвърлила срещу мене.

         После един ден я видях – припкаше подир стадо кози. Сигурно ги бе държала мъртво гладни, горките животни, защото поляната изглеждаше като бръсната с бръснач след тях. Мястото беше стръмно, скали стърчаха между тревата, навсякъде виреха глави тръни и магарешки бодили. Малко над тревата се издигаше Витоша, кафява, сърдита, грамадна. Забелязах гущери, които се пържеха под острото слънце. Облаците бяха плоски, нажежени, беше най-обикновен, скучен ден – можех да извъртя само някое трътлесто буре за „Каменарката” – нещо, дето само подиграва името на ракията; мъжете по тия места я печеха от  гнили домати. Пиехме подобна низост само когато някой от приятелите ми се развеждаше или моторетката му неочаквано го бе хвърлила в канавката по средата на пътя.

         Изведнъж вулкан изригна сред козите. Не беше песен, защото нямаше думи - безкраен глас, който блъскаше канарите, пробиваше жегата и хвърчеше. От огромния глас извираше  хоризонтът, а под него стърчеше Витоша. Не знаех къде отива гласът й и защо изведнъж той се оказа в ръцете ми.  Песента й пареше – дълбока, светла пътека към мястото, където съм искал да бъда цял живот. Стори ми се, че идва зима с тежък сняг, в същото време беше есен и дърветата  носеха злато в пазвите си. Лятото също вилнееше на всички страни. В гласа й гърмяха милион църковни камбани, Рила и Витоша тичаха към небето, а към мене идеха житни зрънца. Стоях. Не можех да помръдна. Слушах. Планината стана мъничка. Никога не бях виждал малки хлапета да се пързалят върху ледена пързалка в човешки глас. Никога не си бях представял, че една мелодия може да е планина, лято и стадо кози. Целият ми живот бе там, при тях.

         Изведнъж песента рязко спря.

         - Пак ти! – изкрещя ангелският глас. – Махай се!

Небето стана плоско, зимата изчезна, а стадото кози се хвърли в атака срещу стръмната поляна. Това беше същото момиче. Този път косата й изглеждаше още по-чорлава, ако това въобще беше възможно. Облещих се, когато ми обърна гръб и погна животните към гората.

        - Хей! – викнах. – Хей, ожени се за мене. Не бягай. Остани и се ожени за мене!

Тя спря.

        - Какво? – попита.

Гласът й беше малък, а очите й – най-обикновени кафяви очи, взиращи се в лицето ми. Чак тогава забелязах, че очите й са по-големи от нея, по-големи от живота ми до вчера.

        - Не зная как се казваш, но това няма значение – заявих твърдо. – Ожени се за мене.

Най-обикновените й кафяви очи ме измериха от глава до пети. Разбрах, че не ми вярват.

         - Истината ти казвам – креснах.

        - Ха! – измърмори тя и подбра козите към бодилите и магарешките тръни в горния край на поляната. Аз тръгнах след нея.

         - Ела утре в пет следобед на Горчив Кладенец – подхвърли тя през рамо. – Носи търнокоп и лопата.

        - Горчив Кладенец? – ахнах аз. – Ти си луда. Там има само тръни и глог.

         - Говоря сериозно за търнокопа и лопатата – наблегна тя.

          - Чакай! Какво сериозно има на Горчив Кладенец? – попитах я, но момичето подкара бедите животинки, дисциплинирайки ги с тънка пръчица по гърбовете. Не обърна никакво внимание на въпросите ми.

Горчив Кладенец е проклета дупка, която пресъхва през лятото, през есента хвърля тиня и мътна вода - тя горчи като змия в устата ти, ако си достатъчно глупав да пиеш от нея, а през зимата пощурява и покрива със сив, метър  дебел лед целия склон. Мястото е обрасло като четка с глог и шипки, пътеката, дето се провира между трънака до извора ми изглеждаше тясна като иглено ухо. Беше горещо, лопатата и търнокопа тежаха по един тон в ръцете ми. Бях вързал моя верен Боздуган на три-четири километра от пущинака. През целия път до Горчив Кладенец коприви, трън, лепки ме жилеха, драскаха ме, чегъртаха ме, а някаква трънка разкъса ризата ми на няколко места. Беше четири и половина, пристигнах рано и се обърнах целият в слух. Може би Къртичината е наблизо? Ако имах късмет можех дори да чуя как наближава към мен.

Ако момчетата, дето купуваха моите бурета и бъчви, ме видеха тук,  дето и географията е безсилна, щяха да ме спукват от подигравки докато съм жив. И щяха да бъдат напълно прави. Чаках една печурка. Една драка. Не знаех дори как се казва, а й бях изкрещял, че искам да се оженя за нея. Всъщност вече бях намеквал, че е време да се задомя и в присъствието на господин Добрев, пивоваря, и бях повече от добре приет в дома му. И собственикът на избата, Салджиев, ме приемаше с отворени обятия, за дъщеря му просто нямам думи как ме посрещаше.

Бях бъхтил пеш три часа до Горчив Кладенец, в смазващата жега, нарамил лопата и търнокоп, аз тъпото парче! Дали съм с всичкия си? Стана пет и двайсет и никаква Къртичина не се появяви на хоризонта. Шавах напред назад, потях се и псувах под нос. Какъв глупак съм, какъв идиот! Взирах се в безкрайния пущинак от бодили и храсти, ритах камъни в дупката, която миналата година бе изплюла цяло море кафява тиня. Хапех долната си устна. Лопатата и търнокопът лежаха безполезни в краката ми.

          - Бъчварю!

Подскочих като ужилен. Огледах се във всички посоки и никого не видях – нито Къртичина, нито Печурка.

          -  Къде си?

Чак тогава я зърнах. Беше се свряла сред най-гъстите шубраци. Старата й дълга рокля скриваше краката й изцяло.

          - През цялото време бях тук, бъчварю.

         -  Не е възможно! – заявих. – Аз гледах и слушах.

        - Ами кой тогава мърмореше, че е глупак и идиот? –попита тя, вперила най-обикновените си очи в моите. Изведнъж те станаха най-необикновените очи, които бях виждал.

         Кипнах.

         -  Дебнела си ме като змия – креснах.

         - Ти каза, че искаш да се ожениш за мене – припомни ми тя.

        -  Да – казах. – И какво от това?

Тя нищо не отговори. Затича, пъхна се в драките и сграбчи един голям глогов храст. Ръцете й се провряха между клоните, старата й дълга рокля залепна за листата, дивата й коса се смеси с бодилите на проклетото дърво.

         - Щом искаш да се ожениш за мен – подхвана тя, - ще трябва първо да ме измъкнеш от тука.

          - Я стига! – скастрих я аз. – Тия номера  ги прави пред някой друг.

          - Ти решаваш – каза тя и напъха пръстите си още по-дълбоко между трънливите клони.

Приближих се към проклетия глог, няколко коприви облизаха голите ми крака и светкавично се дръпнах обратно към пресъхналия извор.

           - Не си мъж, бъчварю – подигра се момичето между тръните и бодливите листа.

Дадох пълен напред към глога, без да обръщам внимание на копривата, но остри вейки, клончета, стъбла и шипове се забиха в бузите ми.

            -  Казах ти да донесеш търнокоп и лопата – обади се тя.

Сграбчих полите на дългата й рокля и задърпах. Дрехата се разкъса по шевовете, парчета плат останаха в стиснатите ми юмруци, но Къртичината си остана залепнала към глоговия храст както подкова към копитото на Боздуган. Беше горещо, хиляда тръни от гадната драка се забиха в пръстите ми. Виждах малкото й лице. То изглеждаше спокойно като двайсетгодишната гроздова на тате, дремеща при най-прекрасни условия в най-прекрасното ми буре. Къртичината чакаше, необезпокоявана от нищо, хладна, ледена, като че аз не се трепех, плувнал като Боздуган в пот, да се добера до нея.

            -  Хич не си хубава! – извиках й.

Лицето й остана непроменено. Изведнъж разбрах, че тя пази страшната ракия в очите си не за мене.  О, печурке, ти не ме познаваш!- рекох си. Протегнах се, сграбчих ръцете й и започнах да дърпам силно и страшно. Тъкмо когато си помислих, че съм скършил съпротивата й, тя ме ухапа. Божичко, това не бяха зъби, а булдозери! Даже по-хищни! Пуснах ръцете й.

           - Нали си донесъл търнокоп и лопата – обади се тя между листата,  гласът й съвсем сух и делови.

Вдигнах търнокопа и опитах да отрежа с него няколко клона. След това една блестяща идея блесна в ума ми – ами ако отсека дървото, няма ли да ми е по-лесно да пренеса на безопасно място Къртичина, листа и клони наведнъж? Захванах да бия клоните с лопатата,  нахвърлих се към тънкия дънер с търнокопа, потях се, налитах като оса, докато осъзнах, че ще бъде  по-лесно да изкореня проклетия глог. Нахвърлих се да копая канавка, орязах и изпокърших корените близо до дънера. Всъщност храстът беше тънък - нищо затруднително, нито непреодолимо - тъй че го изкорених за нула време.

          - Щеше да бъде по-лесно, ако просто ме беше помолил да сляза – каза тя.

Не й отговорих. Пет пари не давах, че бодилите бяха одрали и издълбали ями в главата ми. В пръстите на краката имах двеста трънчета и трески, пръстите на ръцете ми вече звъняха от умора, но това никак не ми пречеше. Грабнах глоговия храст  заедно с Къртичината, плътно залепнала за него, след това нарамих бодливия вързоп от листа, скъсана рокля и подивяла, чорлава коса.

         - Сега може да ме попиташ как се казвам – рече тя и се усмихна.

Помислих си, че за пръв път се усмихва само на мене. Усмивката й беше като небето заедно с мекия вятър в него.

        - Да знаеш, че ти и храстът въобще не ми тежите – заявих аз. – Мога да ви занеса оттук до Черни връх.

Усмивката й изчезна и ме си стори, че над главата ми нямаше повече небе.

       - Попей ми, моля те. Само малко попей.

На лицето й отново грейна голямата усмивка, наполовина скрита зад безкрайната й коса. Тя запя. Планината под краката ми застина. Вятърът заслуша. Песничката беше съвсем проста – за момичето и неговото старо коланче. Беше страхотна песен. Гласът й струваше сто хиляди пъти повече от моите пеещи бъчви. Цялата ми работилница беше прах в сравнение със старото коланче в песента на Къртичината.

Изведнъж тя спря да пее и аз съвсем не знаех къде се намирам. Видях, че усмивката й ме чака. Старото коланче в песента й ме обичаше. Черни връх ми беше брат и също ме чакаше.

        - Не мога да живея без тебе – прошепнах. – Не мога. Не искам, дори да ми кажат, че ще направя най-великите бъчви на света.

       - Зная – каза тя.

Опита да ме целуне, но огромната й коса бе навсякъде, оплетена в клоните на глога, който току що бях изкоренил. Аз я целунах. Няколко трънчета ми попречиха, но можех да ги изтърпя. Всъщност не можех. Не можех да я целувам дълго и много, както ми се щеше.

        - Ето го! Ето! Оттук! – чух да крещят в ушите ми мъжки гласове. – Какво й прави той!

Двамата й братя, не много високи, но набити и яки, се втурнаха към мене, с много опасни тежки тояги в ръце, с очи, пламтящи като разтопено желязо.

       - Ще те заколя като прасе! – извика по-едрият. – Ани, направи ли ти нещо този?

       - Ще му отрежа ушите, ще ги опека и ще го накарам да ги изяде! – кресна по-дребният, размахвайки малка брадвичка, която не бях забелязал по-рано. – Ела тука, Ани. Бързо ела! – подкани я той.

       - Тичай!  - подкрепи го по-големият брат. – Първо ще те спасим, после ще го убием.

Къртичината изведнъж ме пусна, побягна встрани от мен и си помислих: - „Край. Тя си отиде.” Всичко около мен посивя. Целият свят стана тъмен, пет пари не давах дали ще ме убият, или ще ми отрежат ушите, ще ги опекат и ще ме накарат да ги ям. Къртичината изведнъж сграбчи друг глогов храст, този път далеч по-малък от моя. Притисна се към стъблото, усука се около него, пръстите й се плъзнаха между бодливите клони, роклята й потъна в листата, косата й се смеси с цялата гора, по-бодлива от шиповете на глога.

        - Идвай при нас или ще ти откъсна главата – заплаши я страховито по-малкия брат.

       - Ще я откъснеш, ако ме хванеш – отвърна спокойно тя.

- Хайде първо да го пребием, пък после да я спасим – предложи другият брат и двамата се взряха в мен. Изведнъж ми стана много горещо. Небето се люшна над главата ми, планината се разпери като гладен ястреб и единственото нещо, което виждах, бе тоягата на по-едрия брат и брадвата на малкия.

       - Аз оставам с него – обади се Къртичината.

Братята й замръзнаха на местата си. Аз също замръзнах, но сега въздухът беше прекрасен и знаех, че е мой човек. Появи се вятър, той ми беше брат, освен това бях сигурен, че макар и далеч оттук, Черни връх ме обича. Прекрасното лято чакаше само мен.

       - Какво? – кресна по-едрият брат.

       - Какво? – ревна след него по-кръвожадният.

       - Трябва да ме изтръгнете от това дърво, ако искате да ме завлечете до дома – каза им Къртичината. – Ако искате, можете да го изкорените.

      - Ти си луда! – извика едрият брат, опитвайки се да улови ръката й. –Ох!

     - Ох! – изпищя вторият брат, захапал пръст с уста. Сигурно се беше убол на някой трън.

     - Кажи им – викна ми Къртичината. – Кажи им, че не можеш да правиш бъчвите си без мене.

     - Я млъкни! – ревнаха двамата братя в един глас.

     - Той се влачи с дъщерята на пивоваря! – изсъска единият.

     - И с дъщерята на винаря. А ти си прах под обувките му! – гръмна вторият.           

     - Обичам я! – креснах аз. – Не искам да живея без нея. Не искам да дишам без нея. Не мога да вървя без...

Бях забравил тоягата на по-едрия. Тя се стовари върху главата ми, а брадвата на малкия захапа дясното ми рамо. Бях забравил всичко, но като заработиха юмруците, взех да си припомням.

      - Ако го ударите още един път – развика се Къртичината, - ще ви вържа докато спите, ще ви довлека до реката и ще ви удавя!

Изведнъж братята й престанаха да ме налагат.

     - Тая ще го направи – измърмори единият. – Знаеш я каква е.

     - Да – потвърди другият. – Знам я.

     - Хей, глупак – изсъска по-малкият брат към мене. – Хайде изчезвай от тука, докато не съм ти резнал главицата.

Можех да му фрасна един под брадата. Знаех, че след удара лицето му ще се превърне в купчина раздробени кокали, размазан нос и смляна кожа. Не исках да го бия, все пак той беше брат на Къртичината. Въздухът беше прекрасен. Черни връх ми беше пръв приятел. Моето момиче се усмихваше. Очите държаха цялото лято и дългата зима едновременно, усмивката й бе бял ден навсякъде в мен.

       - Ани!– извиках. – Ани!

       - Лъже те, Ано! – кресна единия брат.

      - Ако не го зарежеш, си най-голямата глупачка в Перник! – ревна другият, кръвожадният – А ти, бе! Ти си още по-голям глупак от нея. Знаеш ли какво те чака, ако я вземеш!

Витоша беше от сребро, глоговият храст пееше с всичките си бодили, а Ани беше ... просто не мога да опиша каква беше Ани.

       - Зная какво ме чака – извиках аз. – Зная!

 

                     ПИША ЗА ТЕБ

- Днес не съм ти възлагал да пишеш – студеният поглед на съпруга ми е насочен към мен. Правя го за удоволствие, отговарям - безобидно обяснение, което Калин е склонен да понесе. – Ти си подредена, а  за мен редът е сред най-високите добродетели.

Когато употребеше съществителното „добродетел”, разговорът потичаше в посока Саня.  „Утре Саня ще ни гостува, затова искам до час да ми представиш примерно меню за обяда.”

Какво ме бе привлякло на времето да се омъжа за Калин? Тялото му и сега изглежда стройно, но у някои хора дори стройността е порок. Той стана много богат. Преди време се заблуждавах, че хладният блясък в очите му е израз на решимост. Днес със сигурност зная, че час след като очите на Калин са светели хладно, някой красив човек в красив квартал на града ни издъхва тихо или със стон, в зависимост от мерките, предприети за него. Преди години, Калин  твърдеше: -„Обожавам, че си грамотна. С тебе мога да намеря най-дребното нещо по всяко време у дома.” Родиха се  синовете, пораснаха и заминаха да се обучават в швейцарски колеж. Той стана още по-богат и се запозна със Саня, която редовно довеждаше у дома, защото никъде другаде не било така подредено с вкус. Аз сервирах на Саня и Калин - бях чиста жена, от която не се гнусяха. „Искам да й сготвиш риба със задушени зеленчуци.  Погрижи се за прилично вино.” Приличното вино струваше над определена цена. Саня се нуждаеше от това питие заради разстроения си стомах. 

Намирахме се на мой терен, тоест вилата в Бояна,  оградена с бели стени. Те биха били красиви, ако във всички помещения не бяха инсталирани камери – каквито имаше и в двора. Калин искаше да бъде сигурен, че никой не го краде в собствената му вила – под „никой” естествено подразбираше мен.

- Днес не ми харесва начина, по който ме гледаш – отбеляза той, макар че отдавна не го гледах въобще.

-Ще приготвя бяла риба с кореандър и сос от сирене „Хауда” – казах аз. – Саня обича сирене „хауда”, както и нетрадиционни рибни блюда.

- А помисли ли какъв десерт ще й предложиш?

- Помислих – казах аз, макар че едва ли давах пет пари за предпочитания от Саня десерт.

- Не си забравила какви последствия може да има това?

- Съвсем не съм - потвърдих аз . – Ако не й хареса обядът, на следващата сутрин ще се събудя на улицата.

През отворения прозорец на вилата се чуваше как пеят птици. Чуруликането им в най добрия случай ми беше безразлично. Саня обожаваше Калин и птиците. Аз не обожавах Саня. Писането не беше приятен процес за мен, защото:

- Нов материал за писане – уведомяваше ме Калин, подхвърляйки някое име и фамилия, надраскани върху парче хартия. Аз пишех колко достоен човек, добър съпруг и баща е бил притежателят на съответното име приживе. След няколко дни виждах същото име, издълбано върху красив мраморен паметник, разположен на елитно място в Централното софийско гробище.

- Писател като тебе може някога да се събуди мъртъв – бе подхвърлил Калин, ала не се тревожех особено. Аз съм прекалено малка риба в реката на бизнеса му, за да се събуждам мъртва. Изявите ми като писател се ограничаваха единствено и само в съставянето на надгробни сърцераздирателни слова. – Ако Саня харесва храната, която й готвиш, ще живееш охолно в тази хубава вила. Нищо няма да ти липсва. Ще ти купя дори малък джип.

- Високо ценя малките джипове – отвърнах аз.

- Въпреки всичко днес нещо не е наред – отбеляза Калин.  Може би наистина имаше право. – Очаквам обяда готов в 12:45.

- Саня се обади. Днес тя няма да дойде на обяд- казах аз.

Саня беше съученичка на малкия ни син. Калин я беше забелязал на едно парти на класа, което синът ни беше организирал у нас. Сега съпругът ми живееше със Саня в мезонета, където по-рано живееше с мен. Саня имаше силно развити певчески способности, които Калин задълбочи, утвърждавайки я като певица звезда. Когато малката не се чувстваше добре, каквото впрочем беше постоянното й състояние, аз я водех на лекар. Друга основна моя задача беше да сервирам на масата, докато се хранеше тя, а това не бе приятна дейност: Саня постоянно  забелязваше петънца по ръба на чашата си, потропването на порцелан я изнервяше. Имаше обичая да ме вика многократно, вперила изразителни очи  в приборите – тъкмо бях изнесла  салатата и Саня пожелаваше още съвсем мъничко. О, как ли щеше да се почувства по-късно бедният й стомах!  Знаех чувства бедният й стомах, защото поддържах непрекъснат контакт с  Д-р Христов, най-добрият гастроетеролог в града.

- Не ми допада начинът, по който ме гледаш – въздишаше  Саня, не й харесаха ролцата с раци, затова два месеца живях  изхвърлена в долнопробна квартира. Калин отказа да даде дрехите ми и доста студ събрах. Съпругът ми ме натири, за да не възпрепятствам развитието на Саня. Една сутрин изневиделица шофьорът му ме прибра във вилата и тогава Калин за пръв път отбеляза: – „Ти си подредена жена. Изчисти тази кочина” – под „кочина” разбираше стаята на дивата и спалнята, където задълбочаваше качествата й. Вилата по-рано бе принадлежала на приятел на Калин,  на чието погребение ме бе задължил да присъствам. От тази ден датират писателските ми изблици – моите нежни, изпълнени с тиха печал надгробни творби, посветени на  лицата, които съпругът ми беше пратил в света на сенките. Тогава прочетох първото си погребално слово. След края му плачеха всички. Придобих ново задължение – Калин ме изпращаше с огромен букет от цветя на погребенията на приятелите си – такива събития се случваха често, присъстващите мъже бяха стройни, младите им дами красиви, всички до една певчески звезди. На много от тях бях приготвяла бифтек със сирене „Хауда”. За това, че все още не съм се събудила мъртва, мога да благодаря единствено на милото холандско сирене „Хауда”. Освен това хората ценяха траурното ми творчество. Доверяваха ми се.

- Днес ме дразниш – извика Калин. Защо ли бе толкова проницателен? Не случайно ме пращаше да изричам последно сбогом на най-добрите му приятели от толкова години насам. Гордееше се от изпълнените с чувство думи, с които обсипвах покойните. Цветарят, от който купувах погребалните венци, откри втори магазин, окуражаван от честите ми покупки. – Какво си забила нос надолу, по дяволите! – смъмри ме Калин.

- Саня настоява да я спомена в словото - отвърнах  тихо аз. - Не вярвах, но май наистина е привързана към тебе. Държи да се спра по-подробно на децата – да разбират какъв баща са имали.

- Какво плещиш? Какво правиш, по дяволите!

Над компютъра ми също беше инсталирана камера, беше есен,  времето беше приятно.

- Днес пиша за тебе – отговорих тихо аз.

 

 

   ЧУДОТВОРЕЦЪТ

 

Случайността е знак, който ти сочи правилната посока, момиче, това повтаря мама и сутрин, и вечер, а тя не хвърля думите си на  бунището.

Всички до един са забележителни в нашата къща. Вярно е, че тате пие, но прави най-мощната ракия в южна България, българи, сърби, гърци, даже македонци пестят пет години, за да пият огън от нея, когато женят синовете си. Големият ми брат е най-първи ездач в Радомирско, а това със сигурност  означава в цяла Европа – нашия край се е прочул от два века насам с конете, дето отглеждаме, здрави като канари, бягат със скоростта на светлината, дори фолксваген  трудно ги настига. Пред големия ми брат, ездача, освен да си свалиш шапката, друго ще е грешно да сториш. Малкият ми брат може да изпие, без да падне от стола, толкоз ракия, колкото вода изтича в река Струма за десет дни. Сестра ми така пее, че може да вдигне на  крака жребче с подут глезен. Мъжете й носят буркани с мед, и покриват с рози тротоара, по който върви.

Освен че шие гоблени, мама цери деца и порасли хора, дето се стряскат от щяло и нещяло.  Лее куршум и докато оловото се топи, тя мърмори под нос името на хлапето; то светкавично забравя що е страх и спира да заеква. Виждала съм я как го прави повече от хиляда пъти,  но дори въже да ми окачат на шията, не мога да обясня какво се случва. Мама се е прославила надлъж и шир по поречието на Струма, а пък щом чуят името на тате, мъжете пият две ракии от уважение Аз бях единственият човек  у дома без капка нещо забележително, ей така,  просто да се отличавам от праха по пътя.

Лоша работа.

Пък бях такова хлътване хлътнала по Гриша, че само като приказвам името му, ушите ми пламтят.

Бях му хвърлила око, когато тате организира Големия Облог. Честно казано, баща ми съвсем нищо не организира,  ами оставя съседите да пият гръмотевицата, дето трещи в дряновата ракия – друго не му трябва. Вярно е, че Гриша ремонтира безплатно мотора на тате, един съсед окопа два пъти нивата ни с картофи, а братовчеди ни омазаха къщата съвсем без пари,. Дряновата ракия е тънка за изпипване и дебела на цена; хората, които въдят коне знаят, че в нея има и ритници с подкови, и галоп, и диви хълмове около Радомир. Вярно е и това, че  някой едва ли може да плати на баща ми  колкото трябва, за да се напие като хората със светкавиците на дряновото чудо.

Големият Облог е състезание, в което побеждават най-крепкия кон и най-здравата каруца.  Тук магьосникът беше Гриша – той можеше да накара всяка двуколка или  триколка хем да хвърчи, хем да  блести по едно и също време. Претендентите се мятаха на каруците си и се пускаха надолу по склона на Змийско Дефиле, прахта, избила изпод колелетата на пътя, беше гъста и непрогледна като полунощ, копитата биеха камъните и ги стриваха на брашно. Победителят не получаваше парична награда, защото любителите на дряновия гръм не бяха нито заможни, нито пестеливи. Но нали е стара лисица, баща ми измъдри страшна награда за шампиона на Големия Облог. Победителят си посочваше един човек от цялото население на градчето и избраният му работеше цял ден безплатно. Близо е до ума кой беше най-търсеният майстор – Гриша.

Гриша беше единственият, който можеше да накара всеки ръждясал фолксваген да запали посред зима в преспите при минус двайсет и пет градуса. Раменете му бяха широки като пътя, който се катереше към хълма над нашата къща. Харесвах го как приказва – бавно и мощно като църковна камбана.

Градчето беше прекрасно, цялото зелено и топло в края на лятото, даже реката не пресъхваше напълно. Големите клечки докарваха тука  стари фордове,  някое и  друго грохнало Пежо или Ситроен. Познаваха Гриша. Той стягаше таратайките. От четири взели-дали  форда сглобяваше автомобил слънце и го продаваше на цената на шепа печен слънчоглед. Беше червив от пари, но богатството му хич не ме теглеше. Очите му ме теглеха, само те.

Конете също ми бяха интересни.  Не ми крещяха. В почивните дни ме возеха навсякъде из голо Бърдо и цвилеха от радост, когато им носех торбички с овес. Можех да управлявам каруца с вързани очи и през цялото време мечтаех как спечелвам Големия Облог. Тогава Гриша щеше да бъде мой за един ден.

Той се отбиваше у дома, когато сестра ми канеше гости и пееше. За жалост пет пари не даваше, щом отворех уста да пея аз.

Той не знаеше, че метях улицата пред дома заради него. Бях проучила по кои пътеки минава – край тях насадих здравец и люлякови храсти. Я стига! – би казал някой, който познава нашето градче.  Тия пътеки са толкоз стръмни, че гущер не може да пълзи по тях. Това беше вярно.  Голям зор видях, докато засадя люляк в камъка и го накарам да се прихване.  През юли и август влачих ли, влачех кофи с вода от реката и поливах, та се раздирах онзи капризен здравец. За люляка  не ми се приказва каква мъка ме измъчи. Освен това оставях рози и бутилки лимонада така, че Гриша да ги намери. Той ме не забелязваше.

И ето ти един ден – жегата беше толкова гъста, че тревата  се беше разтопила в неподвижния въздух – аз видях Гриша да минава по пътя и взех решение. Ръцете му бяха омазани с грес, лицето му също, а очите му въобще не ме виждаха. Сърцето ми се сви и стана дребно като лешник.

- Гриша – извиках и изскочих напреде му. – Аз съм Ана. Дъщеря съм на Лила, която лее куршуми от олово против страх. Сестра съм на Петърчо, който пие красиво и по много. Дори ти не можеш да го надпиеш. Баща ми вари дряновата ракия. Ти взе да се клатушкаш и люлееш, а беше изпил само една чаша от нея.

- Не се клатушках! – ядоса се той.

- И още как! – възразих. – Но аз не те спрях, за да споря с тебе за вредата от алкохола – усетих, че нещо дълбоко се обърква в моя разговор.Гласът му беше сив като олово, което никой не може да стопи и не може да прогони ничий страх.

- И защо ме спря? – попита той.

Хиляди пъти бях репетирала какво ще му кажа, но сега, когато най-сетне важната минута дойде,  устата ми изсъхна като прахта по пътя, който тичаше към върха на планината, а езикът ми натежа повече от самата планина.

-  Защото аз…  те харесвам – отговорих и това беше истина.

- Всички момичета в Радомир ме харесват – отбеляза той. Това също бе истина, но дълбоко ме вбеси.

Бях брала рози за него, в пек и зной се тътрех по голите ридове да му оставям бутилки с лимонада. В гъстия си яд изтърсих:

-  Искаш ли да се ожениш за мене?

Той се облещи. Това така ме потисна, че можех да избухна в сълзи или в пламъци, а ефектът щеше да бъде един и същ – нула.

- Ха! Ха! – гръмна да се смее той с пълен глас.

- Означава ли „ха-ха” „да”? – кипнах аз, готова да го дращя, докато шава. Не печех ракия от дренки, нито леех куршуми за страхливи деца, но аз бях Ана. Не давам на никой да ми се подиграва.

- По-скоро бих се оженил за червей, отколкото за тебе.

Огледах го внимателно. Да, красив беше, да, поправяше таратайките на цял окръг и момичетата лудееха по него. Но аз бях Ана!

- Следователно отговорът ти е „не”? – предположих аз, опитвайки се със сърце и зъби да запазя самообладание.

- Разбрала си ме правилно – сряза ме той. – Няма да се оженя за тебе.

Готвех се да кресна, че вече няма да има рози, пръснати по пътеките, където тича да се разхожда, нито ще намира безплатни бутилки с лимонада по пладне, но взех друго решение.

- Довиждане, Гриша – казах.

- Ха, ха – изсмя се отново той.

- Да не кажеш някога, че не съм ти предлагала – изрекох високо и ясно в мига, когато той ми обърна гръб и закрачи бодро по пътеката.

Нали отново щеше да дойде Големия Облог! Тате беше напълнил още една бъчва с дрянова ракия. Добре, защо някой не попита кой набра дренките,  кой сложи захар и кой чистеше мазето, докато джибрите зреят цял век? Това бях аз. Бях пуснала перо от ястреб в бъчвата – хем ракията има на небе, хем светкавично ти изкълвава мозъка. В питието дебнеха хиляда вълка -  толкоз пъти бях вила в бъчвата: момичетата ходеха ва кафе, а аз крачех като коза по баирите да бера дренки, затуй всяка дрянка в нея се бе превърнала в нож, забиваш се в челото  след първата глътка. 

Денят на Големия Облог дойде. Баща ми обяви, че великият Гриша ще работи за победителя цял ден напълно безплатно.

- Хайде, Ана – подхвана тънко мама. – Иди на наливаш ракия на момчетата. Целия град ще участва в надбягването, тъй че само в началото, докато са още трезви, пълни чашите им докрай.

- Няма да наливам ракия в чашите на никого, мамо – отвърнах аз. – И аз ще се бия в Големия Облог.

- Какво! – викна мама и се задави от собствения си език. – Ти си жена. Не можеш да караш каруца по дерето. Никой не е чувал такваз дълбока глупост.

- Ти лееш оловен куршум срещу страх и уплаха. Децата от Радомир са най-смелите в южна, северна, източна и западна България - заради тебе – заех се да й обясня аз. – Но аз не искам от твоите куршуми. Искам да спечеля Големия Облог.

- Не! – викнаха в един глас братята ми - най-добрият ездач коневъд и най-светлият пияч в града  - Няма да ти дадем нито кон, нито каруца. Засрами се, Ано.

- Нито ще питам дали ще ми дадете кон и каруца, нито ви искам разрешение – рекох аз. – Ще отида и ще си ги взема сама.

- Не-е! – тате посочи сестра ми.  – Погледни я. Кротка е като агне и пее по-хубаво от телевизора. Защо не вземеш и ти да пееш като нея?

- Ами ти, татко, защо не запееш като нея? – поинтересувах се аз.

Той заяви, че не е фолк звезда, Слава Богу,  а велик майстор на ракия, след това изведнъж кимна с глава.

Знаех какво означава това. Беше се случвало и по-рано. Двамата ми братя, мама, тате и тъпото агне, сестра ми, наскачаха и ме наобиколиха от всички страни. Братята метнаха един колан през раменете ми. Мама, силна колкото трима коневъди едновременно, се спусна и седна върху краката ми.

Хрисимата ми сестричка овърза глезените ми с колана на роклята си. Брат ми, онзи с таланта за красиво пиене,  стисна ръцете ми и ги стегна с парче въже – същото, с което го влачех от кръчмата до вкъщи. О не, той въобще не е пиян, поне така твърдеше, докато го теглех като шлеп след мене. Просто искал да покаже на ония нещастни паяци в кръчмата кой колко струва в тоя град.

Най-умелият ездач и коневъд,  другият ми брат, ме завърза към най-тежкия стол с една юзда и взе да ги нарежда непоносими за слушане приказки: 

- Правим го за твое добро, Анче. Конкурентите с другите каруци ще те спукат като яйце. Кой тогава ще бере дренки за ракията?

- Ти си ми любимката измежду децата – призна тате. – Всички у дома сме известни хора.  Уважават ни. Само ти за нищо не ставаш и ми е много мъчно за тебе.

- Ето, пийни една глътка от дряновата ракийца – включи се сестра ми, славеят и агнето в семейството. – Хайде, пийни си – поощри ме тя. – Ще заспиш още преди момчетата да впрегнат конете. Аз ще ти пея и няма да страдаш.

Щеше ми се да откъсна славеевите й уши, да ги опека и да я накарам да ги изяде.

Известно време мама мълча, по едно време изведнъж скочи и отвори прозореца.

- Ти ревеше, та чак виеше като вълк, когато беше бебе – заяви тя. – Аз ти пеех, а ти врещеше още по-силно. Баща ти те гушваше и играеше хоро, само и само да млъкнеш. Аз те гушках и също играех хоро. Ти не спираш, крякаш, като че стомахът ти е пълен с пиявици. Тогава случайно отворих прозореца. Чак тогава се укроти, стана тиха като гъсеница. Ето, сега пак ти отварям прозореца. Дано ти е по-добре, Ано.

След това моето знатно семейство – татко, мама и всички останали – се строиха пред къщи, готови да заминат за Големия Облог.  Тате изглежда бе прекалил с подготовката, в суматохата бе обърнал две чаши дрянова експлозия, та отвори уста и запя. Едно шише падна от масата, брат ми, ездачът, инстинктивно затули ушите си с длани и започна да се превива, като че го боли корема – с този трик обикновено принуждаваше тате да замълчи. Уви, този път не успя. Славеят и агнето в рода, сестричката ми, изведнъж се спусна да тананика – така се надяваше да обезкуражи певческите усилия на тате. Брат ми с питейния талант, измъкна бутилка дрянова  и се опита да я контрабандира към тате, но мама – шапка й свалям с дълбок респект на тази жена – размаха ръжена, който бе сграбчила от печката и изрева:

-  Василе! Спри да пееш или те убивам ей сега!

Ръженът моментално отрезви тате и възвърна здравия разум в главата му. Той изведнъж престана да бучи и прошепна: - „Добре, душице” – към мама.

- Не съм ти никаква душица! – заяви тя. - Въобще не искам да пееш, когато съм наблизо – след което извади черния си тефтер. В него записваше кой колко изпива от нашето дряново съкровище и разпределяше кой какво ще работи в последствие, за да си плати вересиите – този ще прекопае царевиците, онзи ще ремонтира конюшнята, а пък най-добрият приятел на тате ще боядиса къщата ни, че да осъзнае най-накрая цената на алкохола.

Всичките излязоха и ме оставиха вързана като стария вол, който мама се гласеше да закара на кланицата след седмица. Аз в никакъв случай не смятах, че съм вол, затова се заех да гриза юздата, с която питейният талант ме бе омотал.  Както всичко останало, което притежаваше любещият алкохола мой брат, юздата бе полуизгнила и макар че слюнката в устата ми имаше вкус на отрова за хлебарки, аз я прегризах кожата за пет минути.  

Нямаме друга каруца, освен кабриолета с две колела в задния двор, с който тате возеше туристите от София и им показваше прекрасната провинциална природа. Само на мене не обяснявай колко е прекрасна!  Имаше всичко на всичко два диви скалисти хълма, които ветровете и жегата бяха издълбали и надупчили като решета. Гъста коприва,  която ми стигаше до брадичката, покриваше всяка педя земя, тръни, глог, бъз се развиваха блестящо и цъфтяха, та пушек се вдигаше, а пък гущерите бяха толкова нагъсто по пътя, че не по земя, по гущери ще стъпиш, ако ти хлопне някоя дъска и тръгнеш на разходка тъдява. Склоновете бяха люти. Стръмни и мрачни като бъчва със сярна киселина. Змии и козли  се катереха по скалистите зъбери, дребни дрянови храсти биеха корени в шепата празно място между камънака. Пръстта беше толкова червена, че ако се порежеш, не кръв – червен пясък – ще бликне от раната.

При Големи Облог всеки конкурент трябваше да прекара каруцата си през тясното пространство камъни и земя от върха на Цървена планина до  най-ниската точка на Ален дол – имаше едно единствено тънко, лъкатушещо пътче с толкова дълбоки коловози, че човек може да плува в тях, стига да завали. Втурнах се към кабриолета и чак тогава видях, че не са ми оставили никакъв кон.

Най-великият коневъд, малкият ми брат, беше грабнал, разбира се, Боздуган, нашият прекрасен жребец, който не хапваше нищо освен ечемик – такъв надменен конски екземпляр бе той.  Другият ми брат, пиещият талант, бе пипнал втория ни жребец – по точно ще е да го нарека „куцата развалина” – но младежът бе вече обърнал чашката и нямаше да се впечатли дори ако кончето захване да върви с опашката напред. Нежният славей пък, сестра ми, както винаги особено специална, бе яхнала най-младото жребче. Мама си бе направила сметка да го размени за един мощен мотоциклет след края на Големия Облог. Нейните оловни куршуми бяха станали така популярни, че тя след мъчително смятане и пресмятане, макар и да обичаше жребчето като дете, реши да се прости с него и да посещава страхливите си пациенти, яхнала мотор, а не кораво седло на кон.

Марко, нашето стройно магаре, прочуто с непоклатимия си инат, беше единствената жива душа, която се мерна пред очите ми. То сладко-сладко пасеше магарешки тръни в задния двор. Ако не бях намерила Марко, щях да впрегна козела Велчо пред кабриолета,  на гръб щях да го занеса до  стартовата линия и пак щях да участвам в Големия Облог.

Аз, Марко и двуколката бяхме последните, които се явихме на сборния пункт на състезанието – голяма суха поляна, покрита с изсъхнала жълта трева и червен пясък под копитата на конете.

- Я виж кой  се пръкна тук! – момчетата започнаха да подсвирват, алкохолният гений, малкият ми брат се приближи до мен,  стисна ме за ухото и го издърпа много настойчиво. После плю към кабриолета и ритна корема на невинното магаре.

- Прибирай се вкъщи! – изсъска той с пяна на уста. – Ще станем за посмешище на цял  пернишки окръг заради тебе!

Стиснах зъби да не се гърча от болка.

- Ти се прибирай вкъщи! – изсъсках още по-злостно насреща му аз. – Не Перник, от София до Гърция ще приказват за моята победа. А ти ще ми купиш мотор, за да се чуе и нещо за тебе покрай мен.

- Е, не ли нагла? – чух краткия коментар на мама и страшно ме доядя.

Всички взеха да хилят най-гръмогласно.

- Ние тука всички сме демократи – заяви Гриша, майсторът-лечител на таратайките. – Нека участва и тя.

- Ще участвам не защото ти казваш, а защото аз искам – изръмжах. – Само си мисли какво ще те правя, като те спечеля.

- Може би ще го накараш да се ожени за тебе? – подметна някакъв тип с кон, голям като шлеп. – Достатъчно ли си красива за тая работа?

- Да – срязах го аз. – И ще правя каквото поискам.

Пътят с дълбоките коловози, по който трябваше да се спуснат състезателите, лъкатушеше страшен и стръмен по склона. Цялото място беше прорязано от три диви планински ручеи, всички до един изсъхнали, зейнали към небето като уста, пълна със болни зъби. Над ручеите имаше общо пет тесни мостчета, разнебитени конструкции от греди и талпи, след това каруците трябваше да прекосят река Мъниш в подножието на Цървена планина. Сега в Мъниш нямаше вода, само тлъста тиня, обрасла с камъш, в която на поразия се бяха развъдили водни змии, попови лъжички и  охранени жаби, та дерето крякаше ден и нощ, без да спре. Старата църква „Свети Иван Рилски Чудотворец” се издигаше на отсрещния бряг в средата на голяма равна поляна, където се събирахме на Великден и Коледа да похапнем, да пийнем и да празнуваме кой колкото може повече.

Пътчето надолу по склона беше страховито, в коловозите стърчаха камъни, които бяха изкъртили не едно и две колелета на каруци, а тропотът на копитата оглушаваше и млади, и стари уши. Седмици след всеки Голям Облог мама не успяваше да чуе какво си мърмори тате под нос, поради което в къщи настъпваше мир и любов. Баща ми обикновено продаваше две бурета дрянов гръм – това означаваше, че в последствие приятелите му трябваше да копаят фасула, да чистят нашата конюшня и да плевят ягодите на мама. Като цяло тези момчета бяха работливи като канарите на Цървена планина. И също като канарите, господата не помръдваха от месата си и не друг, а жените им плевяха, копаеха и плетяха пуловери за питейния талант, за славейчето и за мене.

Каруците бяха строени в дълга редица – седем на брой, двамата ми надарени братя – коневъдът и пияндето, плюс още петима мераклии. Аз се намирах на опашката на строя – тясно, сбутано място, където имаше повече камъни и гущери, отколкото въздух за дишане. 

- Махай се от пътя ми! – озъби се момчето до мен и изрита магарето ми.

Аз метнах един шут на неговия кон и си платих; точно в този момент баща ми подаде сигнала.  Изсвири, напъхал два пръста в уста, размаха калпак и всичките седем каруци затрещяха надолу по хълма, зареваха, вдигнаха кълба червена прах и вихрушки от пясък. Аз, двуколката и Марко, моето магаре, останахме на стартовата линия и зачакахме да се утаи бурята. Зрителите: славейчето, жените – до една прилежни домакини, които залагаха тенджери и тигани, дори чайници за своите съпрузи, момичета – те също залагаха червила и лак за нокти за гаджетата си, дори децата зинаха да крещят:

- Ало, заспалата! Какво чакаш? Иван Рилски няма да дойде да те срита, макар че заслужаваш.

Аз имах план –  хем дързък,  хем хитър. В никакъв случай нямаше да се спускам по черния път. Ще цепя направо през изсъхнали къпини, шипки, тръни, драки и шубраци – милион пъти ги бях обхождала, докато берях дренки за татковото усмъртително питие. Ритнах Марко – трябваше да го принудя да се затича сред сухата трева, бодилите и острата шума. Звярът отказа да помръдне, но не беше никак познал – ритнах го много по-здраво този път. И той литна.

Кабриолетът блъсна двайсет остри камъка.  Шипки и глог се преплитаха и пречкаха пред него, но склонът беше стръмен като въже, провесено от покрива към мазата на жилищен блок. Моето магаре въобще не можеше да спре. Превозното ми средство заби направо сред сухата коприва, Марко захвърча, зарева, аз взех да подскачам, люшках се, мятах се, стисках юздите, виждах само опашката и копитата на животното. Не зная какво го удари, може би някой клон на дрян,  нещо ме ухапа, нещо друго ме плесна и се лепна на лицето ми. Марко изхлипа, ревна, забуча, зацвили, запищя. Не можеше да спре.

Профучахме през първия изсъхнал поток и някакъв летящ камък ме фрасна в главата. После отгърмяхме и прелетяхме с писък и вой над втори поток, или се лъжа? Стотина малки мухички се напъхаха в очите ми, клони на къпини скалпираха тила ми. Марко не можеше да спре. Изведнъж навсякъде около мен взе да извира тиня, кал замаза очите ми, ушите ми се наляха с жабуняк. Вече не виждах опашката на Марко. Каручката под мен се тресеше, рипаше, гърмеше, клатеше се и скачаше. Нещо мокро, мазно се напъха под блузата ми. Хич не ми пукаше вече.

- Иване! Рилски! Чудотворецо! Помогни ми! – крещях през кал, тиня и камъш аз.

И магарето Марко ревна за помощ. Значи е живо! – мерна се щастлива мисъл в ума ми и това беше последното нещо, което помня. Като в гъста мъгла видях как едното колело се откърти и падна някъде. След това двуколката блъсна нещо твърдо – щръкнал дънер, камък или кост на умрял вол. И второто колело се откачи. Някакво мокро, кално животно ме блъсна в носа. Марко нададе къс рев, след това ревна диво, зави и затули слънцето, дръпна  напред и полетя заедно с гаргите. Паднах, гърбът ми се потъна в земята, лежах просната като пран парцал. Мъртва съм, помислих си, но не бях. С ъгълчето на едното око забелязах огромен кръст и висока стена – лежах пред църквата Свети Иван Рилски Чудотворец. Кабриолетът, изгубил и двете си колела, висеше някак криво от едната ми страна, а звяр Марко, омазан като плакат с рядка кал, ближеше лицето ми с влажен, хладен език.

Всяка костчица в мен се късаше от болка. От носа ми течеше кръв – не,  устата ми беше пълна с червена тиня. Левият ръкав висеше на ресни от рамото надолу, другият съвсем никъде го нямаше. Някакво мазно нещо изпълзя от джоба на  панталона ми и започна да се извива на ляво и дясно, потъвайки набързо в праха – някакво изтормозено водно змийче. Друго тлъсто нещо шаваше под блузата, плъзгаше се и гризеше корема ми. Клонки от дрян, шипка и магарешки бодили се бяха оплели в косата ми.  

Огледах се. Пред църквата „Иван Рилски” нямаше нито една каруца. Светецът се беше намесил и ей на - отърва кожите ни – моята и Марковата, но защо бе решил, че е под достойнството му да спаси двуколката? Както си лежах мирно и тихо, една странична дъска от превозното средство се отпра и тупна на земята. Едва тогава забелязах, че всички останали каруци са спрели, конете стояха неподвижно в жегата. Състезатели, приятелките им, жени, майки, съседи и деца, всички гледаха към мене, безмълвни както празни джобове,  с каквито щяха да се окажат, след като платяха за тежката дрянова ракия на тате. Опитах да се изправя, люшнах се и забих нос в праха.

- Жива е! – изкрещя мама и затърча към Иван Рилски Чудотворец, който гледаше скромно към тинята от красивата си икона над вратата на черквата. Видях Гриша, човекът с най-чевръстите пръсти и най-калния смях в южна България – той се втурна към мене като фъртуна. Веднага си помислих за тинята в косата ми, за мазното нещо, което се гърчеше някъде под блузата. Главата ми тешеше като двуколката и беше също тъй разбита. В този миг си дадох сметка, че все още не съм стигнала до финала.

Изправих се криво-ляво,  но земята под мене подскочи, хвърли ме и главата ми пак издрънча на земята. Отново поех да ставам, бавно, като червей се надигнах, стъпих на краката си, сграбчих строшената дъска на двуколката и се затътрих напред към черквата. Исках да взема победата в този Голям Облог, да победя честно и почтено.

Влачих се цял век през сухата трева и се строполих в средата на равната поляна. Стигнах финала. Едва тогава изплюх последната тиня и праха, дето беше облепил езика ми. Легнах и взех да дишам като невидяла – зобях вятър, жега, трева.

Тъкмо се опитвах да седна, когато тате протегна ръка към мен – искаше да ми помогне да стана. Аз се престорих, че не го виждам. Имаше нещо страхотно по-важно, което погълна цялото ми внимание. Гриша беше вторият след тате, който бе дотичал при мене. Той се наведе и взе да ме разглежда. Очите му се кокореха все по-ужасено – първо спряха на краката ми, намазани до кръста с тиня, застинаха върху мръсните ми ръце и съвсем се забравиха на лицето, от което не се виждаше нищо - бе покрито с рядка кал. 

- Сега ми падна в ръчичките – прошепнах. – Спечелих те и си мой цял ден.

- Поп Мано ще откаже – заяви майка ми, все още запъхтяна. Беше бягала от върха на Цървена планина чак до църквата и изведнъж ми стана много драго, че се поти и не може да си поеме дъх. – Няма за ви венчае. Всяка женитба все пак трябва да продължи повече от един ден.

Всичките специалисти коневъди, приятелките им, братята ми – алкохолният талант и големият ездач - ме гледаха. Очите им блестяха.

- Страхотна беше! – викна великият ездач. – Никой не смее да се пусне с двуколка през Змийското дере!

- Направо прелетя канарите! Караше Марко като ангел! – извика любещият чашката мой брат.  – Браво! Обичам те, сестричке!

- Аз вече ще довеждам всичките страхливи деца при тебе – обяви мама. – Ще ги карам да пипнат подгъва на полата ти и от нищо няма да ги е страх, докато са живи.

Нашият славей отвори уста и зяпа. Страхотно чудо ритна от устата това момиче. Каква сестра съм имала, каква сестра! Беше песента за Иван Рилски, нашия Чудотворец – всички вярвахме, че се е родил точно при нас, в Радомир. После и мъжете, които гледаха скъпи, прескъпи коне, приятелките им, майки, братовчеди, съседи, които бяха дошли да се обзалагат кой ще спечели, всички пееха. Редяха думите на песента и стояха прави и високи.Красиви хора.

Пееха за мене.

Пиеха здраво, всички до един, затова спецът по бутилките в семейството, малкия ми брат, имаше толкоз много приятели. Сигурно светкавиците в ракията правеха гласовете им  железни, може би реката помагаше, или вятърът, който дишаха зиме. Песента беше страшна. Мама лееше оловни куршуми и се прочу, тате печеше гръм от дренки, всички вкъщи бяха знатни и големи. Но аз бях първата, единствената в Радомир – за мене пееха най-добрите коневъди и то не какво да е, ами оная песен за Иван Рилски, нашият човек, горе на небето. Те пееха и аз опитах да стана. Накрая се надигнах и запях. Колко страшна е Цървена планина! Обичах и нея, и двуколката. Наведох се да целуна Марко,  верния другар, по челото. Онова мазно нещо изскочи от блузата ми и се търкулна по червената, спечена земя. Беше една много едра жаба.

- Какво ще правиш с мен? – попита най-хубавият глас, този на Гриша.

Замислих се. Честно казано, въобще не се налагаше да мисля. Знаех.

- Баща ми има една голяма бъчва, в която държи дряновата ракия – казах. – Искам да се качиш върху тази бъчва и да стоиш прав върху нея през целия ден.

- Защо? – прошепна той.

- През целия ден! – повторих. – Аз ще те наблюдавам.

 Мъжете, дето гледаха скъпи коне, гръмнаха да се смеят, момичета подеха едно хитро кискане, а баща ми изръмжа:

 - Да не си мръднала нещо, Ано? Той може да ремонтира моя Форд съвсем без пари!

 - Ако остане време може да погледне и моя мотоциклет –направи си устата брат ми, пиещият гений. – Дори би могъл..

 - Не! – прекъснах го аз. – Аз спечелих Гриша. Този ден той е мой.

  Когато всички млъкнаха, Гриша, експерт механик и дърдорко, ме погледна в очите и рече:

 - Ами… ако ми зададеш още един път онзи въпрос… знаеш, пита ме нещо преди Големия Облог… сега ще ти дам… положителен отговор. Само трябва да ме попиташ. Ще кажа „да”.

  Аз също го гледах в очите и казах:

   - Не.

   - Ей, момиче, той ти е в ръцете – обади се другият ми брат, ездачът.

 - Аз не задавам един и същи въпрос два пъти – рекох.

 - Инатът ти е по-голям от този на Марко – отсъди сестра ми, славея. – И си по-тъпа от магарето, честно ти казвам. 

  Хората мълчаха, когато най-хубавият глас, този на Гриша, изрече:

  - Ще се омъжиш ли за мене, Ана?

  Не можех да повярвам онова, което бях чула току що.

  - Ана, мила – продължи най-хубавият глас.

  Погледнах крадешком към тате, той се чешеше по челото и не можеше да каже нито дума. Мама, макар че беше храбра жена и лееше куршуми срещу страх на мало и голямо, се взираше невярващо в мен.

  - Ана? – прошепна Гриша.

  - Трябва да помисля – отвърнах аз.

    О, я стига! Знаех какво ще отговоря. Бях мечтала за това пет хиляди пъти. Кабриолетът бе изгубил и двете си колела, Марко представляваше жалка картинка, целият покрит с кал, а две пиявици лъщяха като етикети на гърба му.

   - Да, Гриша, ще ти стана жена – отвърнах. – Но ти въпреки това ще се покатериш върху онази бъчва и ще постоиш върху нея един час. Нали?

 

                                   ХЛЯБЪТ НА ОБЕД

         Не биваше да го правиш, Джана.

         Щастието е просто нещо, казваше ми ти. Щастие е да намерим сянка наблизо и ти да ме гледаш. Но в Манд няма сенки. През лятото няма трева като оная в твоите книжки. Прахта е дълбока до коляно, петите кървят от жегата, мухи се вият в гъстия въздух и пият вода от очите ти. Дърветата изсъхнаха. Аз няма да бъда в Манд, за да гледам, Джана. Вчера Кин дойде при баща ми, поговориха малко. Знаеш какво става, ако Кин отиде в къщата на някого. Мама мълчеше, когато Кин излезе от нас, баща ми не ме погледна в очите.

         - Ксав – каза ми той. – Ще те вземат утре. Иди се прости с братята си. – После баща ми запали цигара, очите му бяха в прахта, когато продължи: - Кин рече, че ще те върнат у нас. Няма да съсичат лицето ти, така каза.

         Мама мълчеше. Тя избърса очи с опакото на ръката си и отиде зад къщата. Никога не сме я виждали да плаче. Никога. Върна се, стиснала в ръце старата ни коза. Беше я заклала и по дрехите й имаше кръв. По-добре щеше да бъде, ако татко й се беше скарал. „Какво ще ядат децата сега!” това трябваше да й каже. Той не каза нищо. Братята ми ме гледаха и мълчаха. Сестрите ми  също бяха тук и не отронваха дума.

        - Ще ти направя яхния, сине – каза мама, притискайки мъртвата коза до гърдите си.

        Една седмица след пясъчната буря един от нашите овчари намери труп на мъж. Някой беше прерязал гърлото  на човека. Той беше от рода Омари, тялото му изглеждаше силно, здраво. Познавах го, той събираше тръни за козите си в планината.

         Щастието е просто нещо, казваше ти: да е светло и ти да ме гледаш.

         - Ще дойда да го взема след хляба на обед – каза Кин на баща ми. – Вашият трябва да бъде на същата възраст като убития от рода Омари.  Те не искат старец, нито някой болен. Знаеш какво ще се случи, ако не дадеш някой от твоите.

         Мама знаеше какво ще се случи. Онези от рода Омари щяха да избият тримата ми братя един след друг. Нямаше да убиват сестрите ми. За жената има лоши неща, по-лоши от смъртта. Толкова много гладни уста имаше в тая планина. Имаше и прах – дълбока до коляно, кафява, в която разсяха само тръни. Но тръните не стигаха за всички. Имаше кози, които ги изяждаха, водата не стигаше да поникнат още. Нито съдилище, нито закон стигаха до Манд. Никой още не беше виждал жив съдия. Кин идваше да прибере човека след хляба на обед. Два дни по-късно Кин докарваше тялото на семейството. Братята и сестрите  изкъпваха убития и вечер, когато не беше толкова горещо, пиеха чай. Чаят горчеше. Замайваше главите и човек виждаше неща, дето ги нямаше пред очите му. Хубавото беше, че след  този чай се заспива лесно. Всички спяха като убити и не виждаха тялото на мъртвия брат.

         - Ксав – каза баща ми. – Ти си най-слабият. Така или иначе няма да оцелееш дълго. Но не показвай на хората на Омари, че си болен, сине. Иди да събираш тръни. Нека хората на Омари видят, че събираш.

         Знаеш, че нещо не е наред с дробовете ми, Джана. Чувала си ме да хъхря и кашлям. Изляза ли когато вали, се задушавам от вятъра. Падам и се моля дъждът да намалее. Иначе не мога да вървя. Баща ми беше прав. Тъй или иначе нямаше да ме бъде задълго. Но Джана, ти знаеш - щастието е просто нещо. Малко ветрец, малко тръни, от които да сварим чай, и ти. Ако не бях болен, кой щеше да ме пусне да вляза у вас?

         - Ксав е слабичък – казваше майка ти. – Но има златна уста, измисля приказки. Няма нищо лошо да го послушаме – тогава научих онова за щастието, колко проста работа е то. – Имаш ли в торбата още някоя от твоите хубави лъжи, Ксав – питаше майка ти. Аз нямах, но прахта беше пълна с приказки, а на огъня къкреше чая от тръни. През зимата снегът беше по-голям от къщите, но имахме тръни, които горяха в огнището. Сигурно аз съм виновен за всичко. Научих те да вярваш на глупостите, които разказвах на теб и сестрите ти.

         Не трябваше да правиш така, Джана.

         Мина обяд, а яхнията, която мама направи с кози дроб, така си стоеше на масата. Чудех се какво ще ядат децата след месец. Нямаше да има мляко за бебето, нито месо, ако някой се разболее. Братята ми ме гледаха. Не ядяха. Баща ми и мама нищо не хапваха. Сестрите ми ме гледаха, най-малката  хлипаше, другите мълчаха. Аз си помислих за приказките. Снегът е хляб, казваше мама. А прахта е брашно, най-хубавото брашно в Манд.

         - Само някой да  заплаче! – обади се баща ми. – Яжте.

         Чакахме Кин.

         - Бягай! – беше ми казала мама предната вечер. – Ще ти донасяме ядене.

         - Той е болен – гласът на тате запълзя като кафявата прах. – Ще убият него и ще убият нас. По-добре хапни от яхнията, която майка ти сготви заради тебе, момче.

         Чакахме и чакахме, но Кин не идваше.

         - Какво иска сега? – изръмжа баща ми. – Да не се надява ние да те заведем при него? – По никакъв начин. Никога. Никой нормален човек нямаше да направи такова долно нещо. Опитвах се да не мисля за това, Джана. Припомних си дъжда. Не поройния, когато долината стана казан, пълен с черни облаци и червена тиня. Видях цветята, които избиха след кроткия дъжд – червени, сини, жълти. Те поникнаха по покривите на къщите, израснаха под краката ни и бяха толкова много, че пясъкът не се виждаше от тях.

         Ако не бях болен, баща ти нямаше да ми позволи да разговарям с тебе. Майка ти нямаше да ми дава чай. Аз ти казах една лъжа веднъж, Джана. „Вземи парче влажна глина след дъжда и я омеси добре. Сложи няколко цветчета в сместа и я остави да изсъхне на слънце.  После дай тази суха топка глина на човек, който искаш да бъде щастлив.” Това беше измислица. Аз намерих изсъхнало глинено сърце с цветя пред нашата къща. Сестрите ми казаха, че ти си го направила за мене.

         - Аз ще отида вместо тебе, Ксав – каза баща ми. Всички знаехме, че това е невъзможно. Убитият от рода на Омари беше силен и млад. Баща ми беше стар. Аз бях най-слабият в цялото село, зимният студ щеше да ме отнесе, или пък жегата през лятото.

         - Но никой не разказва такива хубави приказки, Ксав – каза ми ти. – Ти знаеш какво говори пътеката и за какво мислят облаците. Ти знаеш къде спят цветята, когато спре дъждът.

         - Дъвчи това, когато започнат да те бият  - каза баща ми. – Дъвчи и няма да те боли.

         - Ксав, бягай – прошепна мама. - Няма да те дам на тях.

         - Но селото вече е решило, жено – каза баща ми.

         - Ще избягаме от селото.

         - Хората от нашия род ще ни хванат. Братята ти ще те пребият с камъни, жено.

         - Не ме интересува. Няма да им дам Ксав.

         - Ако не ме убият, мамо, аз няма да изкарам до края на зимата.

         - Ще изкараш, сине. Ще изкараш! Слушай какво ти говоря. Бягай, Ксав!

         Тогава баща ми тръгна към нея. Той вървеше много бавно към мама, както правеше винаги. Отиде бавно до нея и я удари.

         - Ако кажеш още една дума, ще те убия! – каза й той.

         - Убий ме – отговори тя.  – Убий ме. Няма да им дам Ксав.

         Ръката на тате падна като отсечена. Никой не хапна от яхнията, а къщата беше пълна с най-сладката миризма, която помнеше планината. Сестрите ми мълчаха. Обядът трябваше да е свършил отдавна – сенките на върховете пълзяха по земята и се смесваха с праха. Кин влезе. Никой не го беше чул да тътри крака по чакъла. Той имаше обичай да рита камъните и праха, когато идваше да прибира някой човек за хората на Омари. Кин беше убил повече хора от останалите живи в селото.

         - Ксав ще си остане у вас – каза бавно той. – Сега ми дайте яхния за добрата новина, която ви донесох.

         Мама изхълца. Братята ми наскачаха.

         - Не се подигравай с мен – изхриптя баща ми. – Ти си важен човек, но си в моята къща.

         - Дръж си болника у дома – отряза Кин. – Друг човек отиде при Омари вместо него.

         Тишината бе по-гъста от жегата. Лицето на баща ми беше сиво,  долната устна на мама прокърви.

         - Дай ми яхния – каза Кин.

         - Кой отиде вместо него? -  рече задавено тате.

         - Не е важно да знаеш.

         - Кажи ми кой отиде вместо него и ще ти дам яхния.

         Лицето на Кин блесна в пот, по устните му лъсна слюнка. Той преглътна няколко пъти.

        - Джана отиде вместо него – каза Кин. – Избягала от техните. Баща й, стария Саз, отрязал косата й. Срам! Това момиче трябва да се е побъркало. Цялото им семейство е опозорено.

        Спрях да чувам какво говори Кин. Виждах как береш цветята след онзи кротък дъжд и виждах голямото сърце от глина с цветчета в него.

        - Ще оздравееш, Ксав! – каза ми ти.

        Джана, не трябваше да правиш това. Вече не виждам праха, не виждам планината. Виждам какво правят с тебе. По-добре да не бях жив. По-добре да беше мъртва.

        - Джана е млада и силна – каза Кин.  

         - Няма да умре бързо  - измърмори баща ми.

          - Млада е, ще издържи доста време – подхвърли Кин. – Радост за момчетата на Омари.

          Ударих Кин с всичка сила. Блъсках го, блъсках го, блъсках го, докато още го виждах. Усетих, че устата ми се напълни с прах, очите с кръв.

            Джана, виждам те вечер, когато небето изчезва. Виждам те денем. Щастието е просто нещо.

           Жегата изчезна, изведнъж заваля. Облаци, небе и прах се смесиха и долината стана езеро от кал и камъни. Кози се удавиха във въртопите. После изгря слънце. Избиха цветя – червени, сини, жълти, лилави, цялата планина беше цветя.

Ще те намеря, Джана. Ще отида при Омари и ще те намеря. Ще ти разкажа най-хубавата приказка. Щастието е просто нещо. Ти си щастието.