Филм за историята, която все още живее в нас

14.02.2017

20 февруарий, 18.30 ч. в кино Одеон

 „Приказки от Балканите“ е филм за възникването, борбата и крушението на българския национален идеал, удостоен с наградата на Филмова студия Галиция  от Фестивала на Военно-историческия филм Варшава, Полша, 2016; носител на наградата на Българска национална филмотека от 22-и фестивал на Българското документално и анимационно кино „Златен Ритон“, Пловдив, 2015. 144 години от обесването на Дякон Левский ; 105 години след Балканските войни от 1912-13 година единствена публична прожекция след премиерата в София. Режисьор е Михаил Мелтев; Сценарий: Влади Киров, Михаил Мелтев; Оператор: Емил Пенев.

След повече от сто години Балканските войни от 1912-13 г. все още са жива история за хората в тази част на Европа. Преживяванията на деди и прадеди като личен спомен, семейно предание или приказка се предава от поколение на поколение и така историята живее и до днес. По онова време четири малки държави - България, Гърция, Сърбия и Черна гора, обединени, правят невъзможното - побеждават огромната Османска империя, но завършват с война помежду си. Така клеймото на наследствени омрази и вражди бележи живота на поколения наред. Повод за филмовата фабула е пътуването на група потомци на бежанци (от ужасите на войните) към родните места на дедите им. Филмът е едно пътешествие в миналото, разказ за познатите до болка Балкански войни, пресъздадени в неизвестни кадри, картини и снимки, в спомените на свидетели и потомци, в коментарите на български, гръцки и турски историци. Хроника на зараждането, възхода и краха на българския национален идеал. История без патос и победни маршове, без митове и носталгия, без жажда за мъст; войната като болка, оставила дълбоки следи в националния ни характер и в балканската съдба.

        П о ж а р и щ а

       Сценарият на филма 

       Един германски поет предполага, че когато се отваря една война, обемът  на Пъкъла се уголемява. Ако това твърдение е вярно, то вероятно е, защото се очакват душите на  много грешници да бъдат призовани в пъкъла. И кой без крака, кой без ръце, с избодени очи, със забучен  в гърдите байонет и всички пълзят към вратите адови. Те се отварят с удоволствие.  Трябва да  се намери място за клетниците. Германският поет не се е замислил какво се случва, когато се рушат империи. Изглежда не му е било до това, защото по това време се е създавал германският Райх. По-важен е поетичният образ. А за войната и поетическите образи ще стане дума и по-нататък.  Да не забравяме и ужасните видения на Франциско Гоя за войната.

       Нашите предци са били свидетели на разрушаването на каменните зидове на Турската империя. Дори са участвали в тези действия Е, може би не точно каменни, а обикновени кирпичени дувари, но все пак.  “Болният човек” на Европа, “Восточний вопрос”, “Туркия ке падне” и прочие... Всеки е чувал за тях. Тези твърдения или предположения наистина занимават съзнанието на по-образованите и не дотам поданици на султана в Европейската част на империята. И не само тук. Появяването на независими или трибутарни княжества  на мястото на отоманските санджаци е само началото. Сърбия, Гърция, Черна гора, България. Албанците мечтаят за своя независима държава. Живеещите в Косово основно албанци – също! Всички граждани на тези съществуващи или бъдещи държавици мечтаят за отмъщение. И как няма да мечтаят след толкова векове  на турско подтисничество!  “Велика Сърбия” на семейство Гарашанин, “България на три морета”, “Мегали идеята “ на гърците, независима Албания. Съзнателно или не, но това са мечти за повторение на Турската империя, само че начело със сърби, гърци или българи. И доказателствата за правотата  винаги са в миналото, което е победоносно и героично. Може и така да е!

       И доколкото все пак сме българи и вярваме на великия български писател Иван Вазов, че щом имаме история, ставаме народ, ще започнем с България. Но това не означава, че ние се отнасяме с неуважение към мечтите и стремежите на останалите народи, обитаващи Балканския полуостров.

       В първото десетилетия на ХХ век по тези места  е изключително напрегнато. Но същото е положението и в Европа. След жестокото потушаване на въстанието на остров Крит, а след това на Илинденско – преображенското въстание,  причинено от идиотските решения на Европейския концерт в Берлин, в следствие на което интегрални части на България като Македония и Източна и Западна  Тракия   бяха оставена  в границите на Османската  империя.

       Но неспокойно е и в старата, добра Европа. Двойната империя Австро–Унгария се заема с осъществяването на плана си за излаз на Егейско море. И първата стъпка е анексирането на Босна и Херцеговина.  После би следвала Македония и така до Солун.  Както и да го погледне човек от решенията на  Берлинския конгрес не остава нищо. Княз Фердинанд I Български и правителството на Александър Малинов си дават сметка, че моментът е удобен и на 22 септември 1908 година Българското княжество отхвърля  турското генерал-губернаторство над Южна България, трибутарните отношения на княжеството с Турската империя и България е обявена за независима държава. Това е голям риск за българите, за политическия елит и княза, вече цар, но те го поемат. Трябва да се има предвид, че в балканските държавици, в Турската империя, да не говорим за Великите сили, няма никаква радост от този акт. Но  интригите между Великите сили  са толкова силни, че те нямат никакво време да се занимават с някаква си България. Е, обявили независимост, добре! Сега нямаме време, но ще намерим и ще накажем тези нехранимайковци –българите! И те намериха и ги наказаха след няколко години! А междувременно защо не използваме  патриотизма на гърците, българите, сърбите, черногорците, албанците с тяхното желание за независимо кралство и най-сетне да се справим с “болния човек” на Европа, тоест Турската империя, че вече додея на всички истински европейци. 

       Късогледството, всъщност е офталмологично заболяване, от което страдат най-вече Великите сили, но пожарищата и страданията са за всички балканските народи. Някои от политическите водачи на балканските народи са не по-малко късогледи. И отново страдат обикновените хора.

       Една иронична вметка! Освен с най-модерните оръжия като картечници Шварцлоце, Крьозо, Максим, пушките Манлихер, револверите Люгер, самолетите Блерио, скорострелните планински  оръдия Круп, бойни кораби военни специалисти по фортификация и подготовка на личния състав, което струва огромни пари,  Великите сили снабдяват клетите балкански народи и с монарси, сякаш те нямат исторически династии. Прави чест на сърбите, че слагат на престола един разбойник на име Кара Георги, наричан от тях Караджорджевич.  После недоволни  му режат  главата, но това е друга история! Справедливостта обаче изисква да отбележим, че някои монарси се справят отлично, други – не! Но винаги ще има виновен за поражението! 

       И така до войната с Османската империя остава съвсем малко. Правителствата на балканските държави отлично разбират, че по отделно нито България, нито Сърбия, нито славната  Гърция, да не говорим за гордите черногорци начело с крал Никола  са в състояние да победят империята. Сключват се двустранни договори, после се създава Балканският съюз с една единствена задача – да бъде победена Османската империя и европейската й част да се подели между победителите.

       Между другото правителството на Александър Малинов, подписало акта за обявяване на независимостта пада от власт, защото бойките партизани от опозицията настояват незабавно да се обяви война на Османската империя, пренебрегвайки разумните предупреждения на някои военни дейци, че държавата и нейната армия все още не са готови за голяма война. Нищо работа! Важно е ние да вземем властта в страната. Страстите в България са толкова пламенни, че министъра на вътрешните работи и народното здраве Михаил Такев се вижда принуден да постави телохранители на министър-председателя и на някои министри и да арестува най-буйните партизани на войната. Това са дейци на ВМРО. Да това е същият Такев, заради когото Алеко Константинов загуби живота си. Е, и на Михаил Такев не му се размина. Беше убит от македонците след края на Европейската война за отмъщение, след като спаси София от дружбашките банди.    

       Напълно еднакво се държат и политиците в Гърция и Сърбия. С дългата си тънка брада Никола Пашич, министър-председател на Сръбското кралство прилича повече на аскет отколкото на политик. С брада или без този държавен мъж е направил толкова бели на България, но винаги бяга в София и търси помощ, когато срещу него се извършва преврат А елегантният Венизелос, министър-председател на кралство Гърция? Подкрепял е мечтата на своя крал Константин, датчанин по произход, да влезе в София на бял кон. 

       Няма как! Народите  жадуват за свобода и отмъщение.

       Ама и турците не мируват, напротив и извършват изключително  жестоки кланета в два града на Македония – Щип и Кочани. Избити са много невинни българи и няма миролюбец в България, който да не е обзет от негодувание. С малки изключения      

       След бързи и не дотам добре стратегически осмислени дипломатически преговори между бъдещите съюзници   войната срещу Османската империя е обявена на 5 октомври 1912 година. Повод винаги ще се намери.  Ние не разбираме защо сърцата на историците туптят от възбуда, че заповедта за нападение срещу Турция е подписана в късния следобед на 4 октомври 1912 година, а войната е обявена едва  на следващия ден.   А малката балканска държавица Черна гора вече воюва със своята двадесет хилядна войска със задача да завладее град Шкодра и по възможност град Тирана в Албания.  Все пак следва да се отбележи, че по това време  Османската империя воюва с Италия в така наречената Триполитанска война, тоест в Либия и  на 15 октомври  1912 година сключват примирие. Едва след този политически акт турците се заемат по-сериозно с Балканския съюз. 

       И още едно обстоятелство, не по-малко важно. В Османската империя като във всяка империя живеят различни народности и след като на падишаха е обявена война, всички поданици са призовани да воюват с враговете му. Да, но между тях  има гърци, българи, сърби, арменци, кюрди и прочие. А тези хора при първата възможност дезертират, защото не искат да се сражават срещу своите събратя. Тогава турският генерален щаб си дава сметка за това обстоятелство и променя личния състав на войските. Ясно е, че поданиците не обичат падишаха и не желаят да дават живота си за него. След първите провали в бойните части служат само етнически турци. 

       Днес, сто години по-късно, ясно се вижда, че нерешените спорове между съюзниците, оставени за след войната под арбитража на руския император Николай II съвсем скоро ще станат причина за втората война.  Трогателно е да се прочетат спомените на Михаил Маджаров, български пълномощен министър в Лондон по време на  конференцията за мир. Всички са виновни, само той – не е! По време на Съединението Маджаров  и неговият баджанак Бобчев бягат от Пловдив, за да не ги обвини Русия за участие в пронунциаментото от 1885 година, защото е несанкционирано от братушките. Та, така де! История!   

        Основните направления на бойните действия на съюзническите войски са насочени към Лозенград, Люлебургаз, Одрин на югоизток, а за гръцките войски на запад и заедно  с българите и сърбите към Солун. Не само героят на Алеко Константинов мечтае за солунската митница. Сръбски части тръгват към Косово, наричана от сърбите „Стара Сърбия”, „сърцето и душата на родината” и прочие.      

       Изобщо войната и първата балканска и втората съвсем не прилича на ваденето на кръста, хвърлен от свещеника в реката или морето. Напети момчета, пийнали, разбира се, за да се предпазват от студа, смело се хвърлят във ледената вода. Не, това не е войната! В истинската война има единствено смърт и страдание на милиони хора, най-вече напълно невинни. 

       Сега ще ви разкажем две истински истории от първата Балканска война.  На път за гарата  по булевард “Мария Луиза” се движи колоната на първи обсаден артилерийски полк. Неговата цел е крепостта на Одрин. Множеството радостно приветства войниците, но колоната се движи трудно. Един от волските впрягове е останал без водач. В края на краищата един възрастен селянин от множеството се наема да докара до ешелона впряга и го отвежда до товарния вагон. Понечва да си тръгва, но капитанът, командир на батареята, го заплашва с разстрел заради опит за дезертьорство. Нещастният човек потегля към Одрин и там следите му се губят. Да ви напомня тази история на един филм?  

       Месец януари 1913 година се случва необичайно студен и с много сняг. Снабдяването на войските с продоволствие е затруднено от обилния сняг и ниските температури. Ние не знаем, дали това е известно, но основната част от обозите на българската войска се обслужват от турски селяни, родом от Делиормана,  Търговишко и Разградско. Един турски селянин е пратен със своята каруца и биволи  да отнесе провизии до една дружина. Свършва работата, но вечерта пада рано през януари и човекът решава да приспи в дружината, но тя е пехотна и няма обор за  животните. Не може да намери никъде. Никой не го кани да преспи у тях. Веднъж защото е турчин, втори път защото оборът е малък и няма място за неговите биволи. В края на краищата нестроевакът остава навън и на сутринта го намират замръзнал заедно с верните биволи.

       И като сме започнали с военни случки, ще разкажем още две. Италианският поет, основателят на футуризма Филипо Томазо Маринети е кореспондент на френски вестник по време на обсадата на Одрин, още Едрине и още Адрианопол от българските части на Втора армия, под командването на генерал-лейтенант Никола Иванов. Българските части са подпомогнати от не многобройни сръбски части и обсадна артилерия. В сръбския печат се срещат упреци срещу властта, защо сръбски момчета ще гинат заради българите. Българи могат да умират в битка с врага, но сърбите – не! Поетът Маринети, чувайки как свистят гранатите хвърляни от българските самолети над обсадения Одрин толкова много се възхитил от звуците, че написал прочутата футуристична поема  “Цанг Тумб Тумб”.  Заглавието е съставено от звукоподражателни и неразбираеми думи, но поетът така е чувал падането на гранатите, хвърляни  с ръце от кошове, закрепени за самолетите. Излитали са от летище край град Мустафа паша, днес Свиленград. Впрочем гражданите на Свилен град отначало са го нарекли Свилен и по-късно за тежест са прибавили град.

       Днес за някогашното  летището намеква един скромен обелиск от бигор. Всъщност то  е превърнато в пасбище и любознателният човек може да види как крави спокойно пасат трева и не се безпокоят, че ще станат жертва на бомбардировки.  На крадци – да, но на врежи обстрел вече – не! Ние не знаем какво е в душата на кравата. Маринети мечтае за бомби, чиито взривове да обновят света.    

На 17.05.2013 г. се навършват сто години от подписването на Лондонският мирен договор, който признава победата на обединените сили на България, Сърбия, Гърция и Черна гора над Османската империя и слага край на балканската война, наричана още Първа балканска война. Няма да се мине без разкази за дипломатическите игри и препирни в нашия филм, но ние разказваме за страданията на хората, за пожарищата, за изпепелените села и градчета, за  изнасилените жени, живи одрани първенци, за размазаните черепи на децата, тъкмо по дуварите.  

       Месец по-късно, на 16 юни, бившите съюзници започват война помежду  си за подялба на завзетите от Турция територии. Две седмици по-късно Румънската армия пресича Дунава от север, Турската прегазва граничната линия, договорена в Лондон и навлиза в Беломорска Тракия като по пътя си прочиства българите и гърците. По-късно самозваните наследници на древните елини жестоко си отмъщават на невъоръженото турско население.

       Нека се върнем към  начало! Двадесетият век сменя деветнадесетия! Не е никакво откритие, но поетите и мечтателите, вдъхновени от научно-техническата революция твърдят, че след като човечеството е направило толкова много за подобряване на живота, войните остават в миналото. Да правим електроцентрали, а не войни! Няма по-голяма наивност от това! За доказателство отново ще се обърнем към великия поет Иван Вазов, който в, днес бихме казали есето, “Здравей ХХ век” си представя столицата на българското княжество София като град, обкичен от електрически гирлянди!  Истината е, че той много бавно губи ориенталския си вид.         

       Академик Любомир Милетич, в своето проучване „Разорението на тракийските българи през 1913” заключава: ...„Едно е несъмнено, че в плана на реокупацията е било установено, съвършено да се изчисти новозаетата тракийска област от българско население, види се, за да няма България в бъдеще повод да претендира върху нея въз основа на националния принцип. Със същия умисъл и гърците така постъпиха в взетите през междусъюзническата война области на източна Македония”...

       България, изпаднала в пълна международна изолация, нападната от четири страни, не е в състояние да защити цивилното население. Тя губи не само голяма част от завоюваните територии и Южна Добруджа, но и трябва да плаща репарации, да приюти над 200 000 бежанци. Десетки хиляди българи, военни и цивилни, са избити; населението, останало под чужда власт е грабено, насилвано, прогонвано, избивано...

       Според проф. Николай Генчев, в балканската война е сублимирала цялата национална енергия, натрупвана през Възраждането, вярата в националния идеал, в собствените сили и в бъдещето на българщината. Погромът през 13-та година не е просто загуба на територии, това е поражение на вярата на нацията ни в себе си, той оставя неизлечима травма в родовата памет. България и българите никога вече няма да бъдат същите. Доверието в държавата, вярата в българското се израждат в крайности: от национален нихилизъм до краен шовинизъм.  Към думите на покойния професор Николай Генчев  ще добавим и нашето твърдение, че след тези войни девствеността на българина е загубена и в края на краищата българите се прощават с мита за Възраждането, осъзнавано или не!.

       Едно от малкото смислени действия  след балканските войни е създаването и финансирането от страна на “железния крал”, американеца от шотландски произход  Андрю Карнеги на комисия за разследване на  престъпления срещу мирното  население и военнопленниците, извършени от войските на бившите съюзници, както и от турските части. Включени са германци, австрийци, французи и депутатът от Руската дума професор Павел Милюков, един от руските политически деятели, разрушили Руската империя. Членовете на комисията са  общо девет човека. Дипломати, преподаватели по право, журналисти Комисията извършва огромна работа до разкриването на извършените престъпления от страна на турците, сърбите, българите, гърците. Четенето на тази книга е истинско мъчение и някои случки, ако ни е позволено така да ефимистично да наречем престъпленията, те сграбчва за гърлото.         

       Тази тема, както съдбата на бежанци и преселници от онова време ме мъчи повече от 30 години. Тогава срещнах очевидци, записах разказите им за кланетата и гоненията след нахлуването на победената турска войска в Беломорска Тракия, от където произхожда и моя род.  Тодор Гогов от с. Булгаркьой помни кога идва турската войска.  Селото е досами новата граница, първото по пътя на настъплението им., Той бил козарче и бил с козите горе, на високото. Войниците ходили из полето и връщали жетварите в селото, а мъжете скупчили „на Буйдинов мост, има там един, по който се отива в Кишан. Събраха ги, че ще им говори пашата някои работи, че както са живели досега под турско, пак да живеят така. Добре, ама то обратното излезе: като ги събраха всичките, с картечница ли, с кво беше, като изгърмя... избиха ги всичките. После ги заляха с газ и ги запалиха. Зеха после да палят къщите... Жени, деца бягат в балканът”. И следва разказът му за тежката одисея на преселение към стара България. Гласът му е равен, но неочакваните паузи издават дълбока мъка, докато описва тоя дълъг път, белязан със страх и ужас, с пеленачета, задушени или удавени от жените, за да не плачат, с омърсени девойки, с насилие и беззащитност.

          Според Стоян Каракашев, друг очевидец от същото село: „ от наш’то село никъде няма така... От Батак наш’то село повече е клано”. Той разказва за кораба, който ги отвел във Варна, за смъртта на малките деца по пътя, за карантината.  „Ега влязахме във Варна, чу се, че един параход излязли ‘голи хора’. И действително, че ний бяхме голи. Ний избягахме от къра както дойде, по Петровден голи ходехме. А във Варна излизаме къде Димитровден, студено стана. Та чуха, един параход ‘голи хора’. Кат се притекоха тия хора: кой одяло, кой палто носи, кой-как облякоха ни. Аз ходя по улицата, видя ме един човек, дойде. „Ти от тия ‘голите хора’ ли си?” Аз не знам кои са тия и викам: „Де да знам.”, „Ела с мене” вика и ме вкара в една дрехарница. Палто, панталон, жилетка, облече ме”

           Стоян е силно религиозен. Вярва, че Бог го е спасил, смята, че избиването на Буйдинов мост е Божие възмездие: „Ний бехме Цариграшка владика... Оттам всяка година дохожда владиката срещу „Константин и Елена” да пуща черквата. Хубаво, ама имало там едни нехранимайковци, решили да го байтат тоя гръцкия владика. И отишли там на Будинов мост, там е пътят, тия чакат там. Като минава владиката, свалят го от файтона, дават му един лобут и... отиде си владиката. И на това същото място дето байтаха владиката, там избиха 700 души. И селото изгоря цялото, прокълна го владиката. Проклятие имало...”   

           Ламбо Шумарев смята, че клането е мъст за десетте кадъни. Имало хаймани някакви, които ходили по турските села и ги бастисвали. Няколко кадъни отишли в Булгаркой да търсят защита, но за зла участ, пак на тях попаднали. „Закарват ги там на едно място, почнали там резинлици, маскарявания, парите им земали и... изтрепали ги. Като дойдоха турците, още събраха хората на Будинов мост и пашата вика на кмета: „Муфтар ефенди, нямаше ли къща да ги прибере, хляб нямаше ли, да ги нахраните тея жени? И с децата?” А Ламбо, кметът, рекъл: „Паша ефенди, тея жени, ако бяха дошли до мене в общината, днес щяха да ви посрещнат. Ама понеже ази не давах да дават мръсотии и резенлици, - вика – тея и мене искаха да убият”... Тея вярно, знаели, че кметът ще ги гони и ушли на вратата му и извикали... Той не излязъл, а излязла жена му и тея, без да разберат, втъкват й куршумът. И пашата пита хората, дето са до него вярно ли е. „Вярно е”, викат. И той го взе при себе си. Другите ги изби, него го пусна. В Сливен умря човекът. А даскал Мърдев на парчета го направиха. Той им направи голяма беля, изсяка им телефоните”.

       Всички тия разкази посяха смут в душата ми. Невнятната тревога ме накара да поема заедно с група потомци на оцелелите от погромите в Тракия. Мислех, че селото е изоставено, така казваха. Първата спирка: музеят на Одринската крепост. И в него - рисунки на български войници, които разпарят корема на бременна туркиня. Същата, която може да се види в нашите исторически читанки, но колячите са в турски потури и чалми. Заболя ме. Минавахме през бивши български села, всички наново заселени. Наближихме Булгаркьой. Болката се превръщаше в негодувание, в погнуса от безочието да живееш на лобно място. Но, когато се разговорихме с жителите му, се оказа, че те също са бежанци, прокудени от гърци, от българи. И селото днес вместо, Българско село (Булгаркьой) се именува  Йенимуаджуркой, което ще рече Нови преселници.

       Исмет Гюнлер е хотелиер в Кишан, но живее в Йенимуаджуркой. Недоумява пред омразата. „Всички гости на хотела са мои гости” – казва – гърци, българи, евреи, мусюлманин. Семейството на дядо му е преживял гръцката окупация в Миженли, Гюмюржинско. Дали им един ден да си стегнат багажа, колкото може да събере една волска кола, и ги повели отвъд Марица. По пътя ги настигали гръцки патриоти, грабили каквото могли, патрулът си затварял очите. Някои от техните изчезнали, но те не смеели да питат. „Викне ги патрулът настрана, отидат уж да ги разпитват и вече не се връщат”. В Турция ги настанили в празните села.

       Тахир е от Шуменско. Той пък е преселен по време на „Голямата екскурзия”. Посреща ни с чай, мекици и айран като близки комшии. „Навсякъде сиромаха си е сиромах, чорбаджията – чорбаджия”, казва. „Тука е чужда място, ама... няма връщане вече.”   

       Така родовата неприязън започна да се топи: насилието не е патент само на другите. Победите на оръжието май винаги се придружават от страдание, войните не решават проблемите, те ги задълбочават (вероятно затова Миша Глени нарече своята книга за войните в бивша Югославия през 1990-те „Трета балканска война”, т.е. продължение на тези, които ние наричаме Балканска и Междусъюзническа). Войните освобождават звяра в мирния човек. Падат задръжките, моралът отстъпва пред първичните инстинкти за оцеляване: Убий да не те убият, граби, за да не ти ограбват.” Но не във всички.

       Слава Момчилова e внучка на Комня Момчилова, която е преживяла заедно със стотици западнотракийски български бежанци ужасите на Армаганската сеч в едноименната долина на Арда, наричана „долината на смъртта”. Слава предава разказа на баба си за безименен турски военоначалник, който жестоко наказва озверелите войници, извършили безброй убийства, зверства и изнасилвания: „ Цяла нощ – грозното! Най-напред изваждаха из нас, изваждах, после почнаха пред нас – до мене, пред мене, пред малкото... Тия цирикат, плачат, а те ги чукат, бъхтят с юмруци, с тюфеци. Една и съща – по три, по чети пъти. ... На заранта ни дигнаха и ни занесоха на Бидикли, в един дам ни наляха. И пак почнаха, пак искат пари, а че след парите пък грозното... Цяла нощ хич няма сън. После, кога изгря, дойде един чиляк с други дрипи, сини дрипи. Аскерето, дето ни изкараха, стоят на един ред, а ние на друг ред. Караше им се да не закачат жените. Найдоха ред жените да му се оплачат, че два вечера резил ни сториха, че ни обраха. Той се върна, взе на 12 души войници пушките и навърза им ръцете. Каза им после: ха наредете се! Навързани край джамията ги нареди. Той сам взе пушката и с маузерката ги застреля сам. Ние гледаме, това става пред очите ни, и тея падаха на очите си с вързани ръци. И после каза: „Ние страдахме от грозно и не искам да видя грозно.”... А турските войници всичко туй гледаха и нищо не направиха. А тоя царски човек им каза:”Ха сега извадете каквото сте ограбили от тия хора!”...

       Академик  Любомир Милетич също отбелязва проявата на този турски офицер, за съжаление безсилен пред озверелите тълпи. Милетич пише: „Не знаем точно какви грозни мъки е теглило българското население през тъмното далечно минало на турското робство в подобни случаи, когато е бягало пред диви, озверени пълчища, но все си мисля, че това, което е станало по кървавия път, изминат от нещастните български бежанци, изплъзнали се от ръцете на башибозуците при Фере, докато да стигнат българската граница при с. Ятаджик на река Арда, както и по пътя на други тълпи бежанци, тръгнали по друга посока и попаднали в турски ръце, надминава по ужас най-ужасните масови избивания, на които българщината е била подлагана дори и в историческото Баташко клане”, казва Милетич.

       Автобусът спря пред къщата на Капитан Петко Войвода в Мароня. Паметната плоча беше счупена, лежеше на земята под избитата мазилка, вероятно като проява на местен патриотизъм. Винаги е тъжно пред поругани паметници.

       Аргир Михалис е потомък на черноморски гърци от Кавказ. Днес ги наричат кой знае защо „русокастро”. Дедите им били изселени от турците голи-голенички. После им плащали обезщетения, но ... няма го родния край. Все още тъгува по богатите на места на дедите си. Пише стихове и дори ни изрецитира един:

„Изгнаници, които още не са осъзнали,
че и чужбина е също родина;
и когато крачим из чужди градове, до нас,
отдясно, върви като сестра и родината.”

       С мъка разказва как кюрди подковавали босите крака на гърците, които не искали да напускат черноморското село. Не ни гледа в очите, може би си мисли, че и ние така сме прогонвали сънародниците му.

       По далече, в Лариса има предградие, наречено Неокавакли. Всички жители са преселници от българското градче Кавакли. Близо до него, на мястото на турския чифлик Ак Сарай се заселват около 180 семейства от България и го наричат Неофилипополис. Има много такива градчета, махали... Голямото преселение на балканските народности. Ако се върнем към разказа на бай Стоян Каракашев, ще разберем, че съдбата на преселниците не е лека, че сънародниците могат да бъдат и по-жестоки от чуждите.

       „Най-напред ни заселиха в Мандрите, Бургашко. Ама тия не ни искат. Тия местните със сопи, не дават да се заселваме. Правиха, струваха, дойдаха стражаре, няма да става село, ще се пръснете по селата... Закара ни в едно село, остави ни, отиде си. Кметът вика, тоя дето ви докара, да дойде да ви търси място. Отидохме да видим другите как са, в другите села. И те така. Карали ги стражарите, оставили ги... И ся, ние се сбрахме, ще си върим в Турция. Сбрахме се и потеглихме...”

Разказът му продължава, патила, премеждия страдания. И същият разказ може да бъде продължен от гръцките, от турските, от македонските, от сръбските бежанци... Защото съдбата на прокудения е една, тя няма националност. В нея е горчивата утайка от въртопът на патриотарството, на имперските амбиции,... В техните разкази прозира жестоката цена, която плаща беззащитното население за гордостта, надменността, алчността и шовинизма.

       Изглежда проклятието на Владиката на Буйдинов мост, за което говори бай Стоян Кракашев, се разпростряло над Балканите.

       А същото това време Алберт Швайцер пише фундаменталния си труд “Ние, епигоните”, който по-късно ще прерасне в “Преклонение пред живота”, чието мотото е “Аз съм живот, който иска да живее сред друг живот, който също иска да живее”. И само след година стария свят ще преживее същия ужас, наречен от Световна война, която нашите предци наричат Европейската война. Някогашният министър-председател на Великобритания Лойд Джордж я определя като най-голямата катастрофа в човешката история след потопа. Не се е изказвал за Втората световна война, защото не е бил вече между живите.

       А ние правим филм за страданието на десетки хиляди хора, причинено от разпадането на една империя.

       И накрая с болка ще отбележим, че ние българите винаги сме били достатъчно силни, за да побеждаваме на бойното поле, но никога достатъчно мъдри, за да сме победители на масата на преговорите!

         Михаил Мелтев

         Влади Киров

ПРИКАЗКИ ОТ БАЛКАНИТЕ, Пълнометражен документален филм, Продуцент: „МЕЛТИАН“ ЕООД с подкрепата на Изпълнителна агенция  „Национален филмов център“,  Сценарий: Михаил Мелтев, Влади Кировq Оператор: Емил Пенев а.б.о., Режисьор по монтажа: Мария Ханджиеваq Музика:  Никос Кипургос, Звук: Мариана Вълканова, Иван Андреев, Режисьор: Михаил Мелтев. Участват (по реда на появата във филма): Доц. д-р Юра Константинова, Институт по балканистика с Център по тракология, БАН, България, Доц. д-р Яковос Михайлидис, Университет „Аристотел“, Солун, Гърция, Проф. д-р Мехмед Хачисалихоглу, Директор на Център за Балкански и Черноморски изследвания (БАЛКАР), деп. По политически науки, Университет Илдиз, Истанбул, Турция, Д-р Спиридон Плумидис, Университет „Йоанис Каподистрия“, Атина, Гърция, Акад. Георги Марков, БАН, България, Доц. д-р Димитриoс Стаматопулос, Университет на Македония, Солун, Гърция, Д-р Николай Поппетров, Институт за исторически изследвния, БАН, София, България, Проф. Вера Найденова д.н.,Проф. Стоян Райчевски, изследовател, София, България

Потомци на бежанци от Тракия: Анка Атанасова, Неделчо Бойков, Ани Мадарджиева, Митка Златева, Георги Илиев, Иван Иванов, Симеонка Ловджиева, Ангел Йорданов, Ангелина Йорданова, Божана Богданова, Васил Маринов, Васил Василев, Генка Неделчева, Десислава Маркова, Димитър Гюлев, Димитър Беличев, Димитър Димитров, Донка Янева, Дончо Дончев, Еленка Тотева, Емилия Черкозова, Иван Йорданов, Иван Дончев, Иван Иванов, Иванка Захариева, Калина Петрова, Калинка Станкова, Калоян Димитров, Кирил Дяков, Лазар Борисов, Мариана Русенова, Марийка Атанасова, Марина Филипова, Мария Георгиева, Милка Димитрова, Мирена Павлова, Младенка Йорданова, Никола Йорданов, Никола Диманов, Паунка Славова, Петко Диманов, Радка Мухтарова, Росица Дончева, Румяна Борисова, Руси Атанасов, Руска Петкова, Саша Йорданова, Симеонка Ловджиева, Стела Чичанова, Стефан Гиргинов, Стоянка Русенова, Тотю Тотев, Хайгануш Радулова, Цвета Герджилова, Янка Джендов