Жените винаги стигат докрай

20.02.2017

Два разказа от Тодор Николов

     

        Тодор Николов е роден в Казанлък, живее и работи в София. Завършил е “Журналистика” в СУ “Кл. Охридски”, бил е редактор и отг. секретар на седмични и ежедневни вестници. Публикува разкази във в. “Труд”, “Сега”, “Преса”, в литературни алманаси и списания: “Море”, “Съвременник”, “Знаци”, “Пламък”, “Инсайт”, “Антимовски хан”, “Кула”. Награждаван е в различни национални конкурси, два пъти - в конкурса “Златен ланец” на “Труд”.

        През 2013 г. ИК “Жанет 45” издаде сборник с негови разкази “Тигър под дъжда”. Същата година книгата бе номинирана за наградите на София “За значим принос в областта културата” а през 2014 г. “Тигър под дъжда” бе сред трите книги-финалисти за Националната литературна награда “Хр. Г. Данов”.                                                                                                           

                                                                                                 

       А      Ангел на славата   

 

     Наглед тежеше колкото Юла. Пет-шест кила отгоре, не повече, сметнах набързо. Тръшнат на плочките, свит като кламер, с ръка на бордюра и отнесен поглед - приличаше на лектор в мига преди сказката. Не, десантчик по-скоро - с тая сива торба на врата.

    Надвесих се.

    - Срамна работа! - чух го да казва. - Аз, проснат тук, на паважа? Вървя си, вярвай ми, къщите политат, краката ми омекват и тая торба… Като котва ме дръпва надолу!

    Надвесих се още. Можех да подуша яката му.

      - От жегата ще е… - Той рязко вдигна ръка срещу мен. - Ей, ей! Да не ме помъкнеш сега! За срам ставам момче, пред аверите! Никой с години не ме е…

    Минаваше два следобед и грам авери не мярках наоколо. Улицата, сгорещена и пуста, лежеше пред нас. Бях свикнал с Юла, най-вече с баща ми и когато поех нагоре с Кулев на гръб и с торбата му в ръка, усетих старото чувство, че някой пак не може без мен. Да… Кулев!

    Представи се още на петата крачка: “Кулев!”, пробуча в ухото ми Кулев, сключил ръце под брадата ми. “Асен, ако искаш, може да си чувал за мен. Я сега свий малко наляво, ха така! После вдясно…дясно, де! И там, след двете вишни и оная пукната кофа за смет ми е блока. Втори етаж, асансьор - и до него.”

    Стигнахме - и все още на гърба ми, Кулев висна встрани като ездач, скрит зад коня от патлака на опасен враг, мушна ключ в бравата и с крак бутна вратата. Изплува антре: шкаф за чепици, закачалка с дрипаво яке, степан от пране шал и две рекламни торби, пълни с нещо. Лъхна ме на мъх, на спарено, на ергенаж. Смъкнах Асен, влязох в кухнята и отместих пердето.

    - Хазяйничиш, а? - смигна ми Кулев. - В чуждата къща... Нищо де, чист въздух, прав си! Давай, отваряй, че още ме втриса! - и зяпна свойски в усмивка. Опрян на стената, той придърпа един стол, бучна лакът в масата и отправи към мен крив, подозрителен поглед.  

    - Я сега признай! Още там, на паважа, ме взе за мотан, нали!? За яко сръбнал. Как само подуши яката ми!

    - Стана случайно - казах му. - Видях те паднал, донесох те у вас, нищо повече.

    - Е, ще повярвам! - Кулев стръска глава. - Я да мръднем до хола, кво седим в тая опърпана кухня! 

    В хола ме прибута към стар, разклатен диван, познал стотици гъзове преди моя. Седна до мен и почна веднага, както си знаеше…

    Кулев бе вял разказвач, срамлив и объркан и докато говореше, ми подаваше живота си на дребни, клисави хапки. До среднощ не мигнал, по обед тръгнал на пазар, огледал зарзавата, купил това-онова, а на връщане: слънцето - бам! по главата. И добре, че съм минал наблизо. Чак сега вдянах, ами да! Това беше Кулев, самият той! Асен Кулев, биячът в категория “петел”, шампионът на ринга - баща ми го бе споменавал дори! Още докато го носех на гръб нещо светна в ума ми, но... толкова. Признах си, Асен закима, засмя се: наясно бил как отлита старата слава, как хората свиркат и викат, докато си горе, после забравят.

    - Само аверите още ме тачат. - каза смирено. - Затуй се ядосах като ме вдигна. Щото имаше време, все на гръб ме носеха. От кръчмата - вкъщи… ей, да почерпя! - живна той и шляпна ръце в колената си.

    Кулев стана, дръпна крилата на едно шкафче и отвътре - в полуздрача на хола - изгря дундесто шише. И в дъното още две - високи, наполовина празни. С гръб към мен, Асен затършува из шкафа, беше си хитра уловка, защото  извади оттам само кутия бонбони.

    - Не ми се облизвай за друго! - нареди строго. - Даскалче си, виждам! Не ти се полагат цигари, алкохол. Както и на мен. Макар че знам, къркате тайно, нали! - Кулев хихикна, бръкна за облото шише, плесна го с длан и изведнъж стана сериозен.   

    - До джам, джам и половина стигах навремето! После амок, пълен аут! Не знам къде съм, кой ме влачи вкъщи, ден или нощ е… Докторите ме сепнаха.

    Бонбоните бяха шоколадови, с някакъв ликьорен пълнеж, побелели от старост. Докато дъвчехме, огледах хола. Ей това му харесах на Кулев: не бе превърнал дома си в музей - с всичките там окачени снимки, купи, ръкавици, грамоти. Само по някое време измъкна стар, омазан от пипане албум - съвсем като онзи библейски тефтер от “Името на розата”. Запитах се дори: няма ли да видя в ъглите му тъмни, отровни петна, както беше във филма. Бях го гледал пет пъти - заради Слейтър и Конъри, разбира се, но повече харесвах страстното, тъмнооко ангелче, влюбено в Слейтър, което се мярка три пъти в кадър и толкова силно прилича на Юла.

    Кулев разлисти на скорост албума, лек ветрец лъхна край нас и когато откри каквото търсеше, лицето му изгря в храбра усмивка.

    - Денят, в който помлях Валтер! - Асен ме изгледа и подпря с палец една от снимките. - Юмрукчия от Дрезден, бърз и опасен, не знаеше само с кого се захваща! Беше бияч, аз - техничар, грубата сила срещу… - Кулев се чукна с пръст над ухото. - Но не това исках да кажа. Мислиш, че цял живот кютам тук сам?  

    Той обходи с нокът кадъра, подмина блесналия в светлини ринг, подмина себе си - в цял ръст, подмина и онова, което   а з   в е ч е   б я х   з а б е л я з а л   - и там, сред множеството - спря върху силуета на дребна, слаба жена.

     -Ето я Илика! Важният човек за мен, моят ангел на славата! Само тая снимка остана, за девет години заедно! - Асен млъкна,  изсули се в стола, почти се излегна в него с отнесени, стеснени очи, както го видях преди час на паважа. - И после, като слязох от ринга, като взех да западам, се появи... Той винаги се явява, от мен да го помниш! И взима своето, винаги! Че няма да пия, ли? Мъж ли си - дръж! Това знам сега.           

     Кулев спря, пъхна пръст в албума и пак ме изгледа:   

     - Ако Илика бе останала… и в деня, когато си тръгна… Но стига за мен, кажи нещо ти! Гаджета, буквари, на колко си?

    - Почти седемнайсет - казах му. - Кова ги по Коледа, а в училище - нищо! Футбол следобед, един-два купона седмично, тройки и петици, колкото да минавам!

     - Така те харесвам! - похвали ме Кулев. - Иди сега в кухнята, дай малко вода и торбата с илачите - до мивката вдясно са.

     На път за кухнята реших да му кажа за Юлка… Юла, Илика, звучеше ми някак близко, а и Пильо, с ония двамата, дето се въртяха нахално край нас, бяха точно от рода на грабливите птици: винаги изникват отнякъде и опитват да вземат своето. Бяха грозни и нагли: целите в буци, обеци и синкави картинки по ръцете. Чакаха Юлка сама да им капне, с левак като мен - за какъвто ме смятаха. 

     В торбичката имаше хапове за две квартални аптеки. Кулев избра пет-шест топчета, глътна ги с цялата чаша вода и гузно я пусна на масата.

     - Докъде я докарах! - каза ми. - Зобя хапове с шепа, като цирков кон бучките захар! - Той стана, закрачи из стаята, спря до кръглото огледало, окачено на шкафа и обхвана главата си. - Как… става така! Млад и здрав си, опасен и чалнат, после времето те връхлита и ей ме, на! - той кривна вляво и отчаяно се взря в огледалото. -  Докато разбереш, годините минали, смъкнал си гарда и някой хоп! - те понася на гръб. Затуй не чакай! - продължи Асен и нямаше как да го спра. - Живей сега, наври се в тълпата, в интересното… Хуквай, не спирай, шибни конете! Хванеш ли гадже, дръж изкъсо: и нея, и апапите в класа!

    - Не става! - изхленчих. -  Слабакът на класа съм,  всички ме бият!

    Асен ме изгледа - един път наяве и втори път - от кръглото огледало.

    - Ще ти дам десетина урока. - обеща той, стисна юмрук и зае стойка. - Да сриташ поне два-три задника, само че… на колко си, казваш?

     Припомних му, Кулев замря, всмукна бузи и остана така до шкафа - с вид на стар, свирукащ безделник. 

      - Късно е, но ще наваксам. Ако бях те почнал отрано, щеше сега да си ехеей!...               

     Живваше, някакъв гонг звънна в главата му, мъжкото пак изби в него - и един такъв мършав, с тънки, скокливи ръце, спечели симпатиите ми. Затова го излъгах.

     Не бях смотаняк. Напротив, плашех всички в класа, можех да сритам всеки задник, но такова перчене днес не вървеше пред Кулев. Защото знам: винаги е добре край теб да се навърта някой слабак - за самочувствие. Исках да видя пак онзи Асен, от спомените на баща ми. Вече мога да кажа: и той бе там, на снимката. Открих го в стоглавата сган зад Кулев, недалеч от Илика, млад и сияещ, моят баща… Нямах съмнение: и двамата бяха се вричали в бокса навремето. Само дето баща ми бе слязъл от ринга по-рано: пет-шест просващи удара в главата го бяха отказали. Ръкавиците му, червени и олющени, висяха с години горе, в таванската ни стая, окачени на къс, едроглав пирон. Тук ангелско крило на славата не бе прелитало. Нещо гадно, молци или мишки, бяха вили гнезда в утробите им и дори не помислях да пъхна ръцете си вътре.

    Кулев пак ме подкани, бе тръгнала мъжка приказка и нямаше мърдане. Веднага разбрах: същият слаб разказвач като него съм! Трябваше вече и да тръгвам - в седем вечерта имахме среща с Юла в рехавия парк до школото, та почнах накъсо: “Не чакай, живей сега!”, бе отсякъл Асен - и ето го моя живот.

    Почти всеки ден, сутрин и вечер, изнасях баща ми на гръб по стълбите - към таванската ни стая, а в хубаво време - чак горе, до терасата над блока. Виждахме оттам половината град, аз смъквах татко в креслото под чадъра, с който някога ходехме на море и оставах за малко. Слънцето бавно прекрачваше терасата на запад и баща ми - подмладен от свежия въздух, стоеше там с часове, вгледан в нещо, което въобще не бе пред очите му, а някъде дълбоко в него - мъгляво и неясно. Понякога, скрит зад комина, тайно поглеждах. Чадърът и креслото стояха все същите, а татко се смаляваше с дни, свит и потръпващ от гадната болест - или от някакъв вечен, резлив хлад, който само той улавяше да струи наоколо… И когато Кулев попита какво му е, пак не успях да го кажа с точност: двигателен срив, изперкинсън, или паркинсон… абе с две думи: среден лаф между паркинг и нещо скандинавско, смотах накрая.

    Майка и тя се разпъваше, рядко идваше с нас. С тая филология и в добавка история, съвсем го закъса в годините след соц-а. Тичаше на две места: вечер до тъмно в една малка фирма, а в събота - с количка рекламни брошури на “Билла”. Виждах я сутрин: кварталът спи, а тя гузно подтичва зад блока - сякаш върши нещо нередно и всеки миг може да я спипат. Само аз стоях повече вкъщи: четях, изучавах скромната си персона. Не бе трудно, нямаше нищо за изучаване. Докато не се появи Юла. С нея открих разни неща за себе си. Сутрин, или рано следобед, ходехме извън града. Почвахме още напролет: качвахме градския хълм чак горе - до Кривата река, обрасла с храсти, ниски дървета и странни, загадъчни кълнове, които само след месец прорастваха в див, банален треволяк. Всяка неделя, дори и през май, с Юла си правехме Юлай морнинг. Качвах я на гръб, тя остро писваше, аз хуквах с нея през поляните, а зад нас се носеше мирис на мочурлив мъх, стъпкани треви и мръсна, непрана вълна - ако стадото на Фантома минеше наблизо. Кръстих овчаря така, щото винаги изникваше внезапно и пак така призрачно се стапяше нанякъде с овцете.

    Дори половината от това не казах на Кулев. Едно изричах, пет неща оставях спотаени. Говорех, палех се, дъвках думи и фрази, че и два бонбона за смелост -  накрая пак опряхме в албума. Разгледахме още стотина снимки, после Кулев показа някои неща, както бе обещал: наби юмруци във въздуха, опита пет-шест резки втурвания, няколко прости отбранителни техники, три от знаменитите си тупалки и за финал - онова неизменно негово крачване назад, преди да нанесе решаващия удар. Беше някакъв смешен балет, луд мъжки танц в хола, между масата и гадните фотьойли. Разбутахме столовете, вдигнахме тонове прах, той се разлетя на тънки, тръбести стълбове, слънцето ги маркира и те ни обрамчиха отвсякъде - като въжета на истински ринг.

    И вече на тръгване Кулев застана в рамката на вратата, светлината отвън се оплете в прахта от хола,  изми годините от лицето му и аз го видях пак млад и опасен - както навремето, когато бе млял и събарял на ринга. Ако бяхме се срещнали тогава, щяхме да бъдем приятели. Нещо, което татко беше пропуснал.

     За малко и аз да пропусна срещата с Юла. Оставаше час, а исках да мина и през школото, да видя ония плъшоци от трети Б. От миналата есен се въртяха край мен, срещаха ме след часовете, гледаха ме с едрите си, живи очи и чакаха да стане нещо велико. Не спирах да раздавам задачи: днес едно, утре друго - като млад гуру сред верни поклонници. Вчера обаче не можах да измисля по-тънка лъжа от това, че някаква ценна писалка е хвръкнала от джоба ми, докато ритахме топка - и те се разтичаха… Знаех, че няма да намерят нищо, исках само да изникнат отнякъде сега, малко преди срещата с Юла и ония тримата, защото не съм забравил: винаги е добре край теб да се навърта някой слабак, за самочувствие.

    Юла се бавеше, минутите летяха - вече двайсет от тях потънаха ниско в дърветата заедно с топлото слънце. Денят се проточи пред мен: с хладната утрин, с кварталната аптека и торбата с лекарства за татко, после Кулев на паважа и всичко онова, което стана в прашния му хол. Да… Кулев! И баща ми в добавка, че и мама с вечните й брошури… Това ли ни чакаше? Мен, Юла и малките плъшоци от трети Б… Всички май никнехме вкупом край вечната Крива река - както ония загадъчни кълнове, над които тичах с Юла на гръб - и бе въпрос само на време да прораснем в див, банален треволяк, от който стадото на някакъв Фантом щеше да  поскубва… Не - и за миг не се виждах така: в прашен хол след години, с опърпан албум в ръцете, или под стар чадър на терасата, без Юла и с пълна торба илачи до мивката…

    В главата ми напират все такива мисли: гаден навик да умувам нафукано и празно, докато чакам нещо. Затова Пильо и ония ме смятат левак, щото спя и умувам, докато посягат към Юла - с тия буци, обеци и синкави картинки по ръцете. Кулев поне бе опитал навремето - беше се бил, били го бяха и все пак накрая бе стигнал до слава…

    - Ангеле!  - чух най-после зад себе си.

     Юла и никой друг! И това нейно пълно и истинско “Ангеле”, без всякакви там преструвки: “Анчо, Ачо и Геле”! Зърнах лицето й над храстите, а зад нея пильовците: малка, измамно смирена глутница, готова вмиг да налети. Тримата неочаквано минаха напред, сгъстиха редици, а Юла размята ръце зад тях: бягай, спасявай се, не ми се прави на герой!

     Да се фръцна, да им покажа гръб?… Това ли очакваше? Бях носил днес Кулев на него - и баща ми по стълбите у нас, да не казвам за Юла - над ония треви… Само бавно извърнах глава, подметките ми изхрущяха в сухия пясък и едва видимо крачнах назад - както ми беше показал Кулев.

    И тогава налетяха. Вкупом, всичките ония малки плъшоци от трети Б! Часовете свършили, звънецът бил, ама кой да ти чуе… Влетяха вихрено: весел, креслив орляк врабчета - както каза по-късно Юла, докато бродехме в свечерения град а над нас дебнеше светлата пустота на небето, огряно от младия залез. Всичко в оня парк се обърка, но помня, че докрай следих с поглед глутницата: постояха, погледаха и бавно се изнизаха нанякъде. Плъшоците запърхаха край мен и Юла,  обкръжиха ни и едва ли вдяваха какво става. Извадиха цели три нови писалки, уж ги намерили. Взех и трите, не от алчност, разбира се - но как да обидя някой в орляка?  О р л я к   и   в р а б ч е т а,  това само Юла може да измисли! Запомних го, щеше да ми потрябва. Криех вкъщи сноп чиста хартия, имах куп свежи идеи, а писалките на плъшоците тропаха в джоба ми, като кокалаци! Докато ги изпиша, щях да се упражнявам. Нали ви казах, с Юлка открих разни неща за себе си! И нищо, че още съм слаб разказвач - като Кулев.

    Още утре щях да опитам с тази случка от днес.

    Вече знаех и как ще я почна: “Наглед тежеше колкото Юла”… 

 

                                                                                                               

        Жените винаги стигат докрай

 

                                                           На приятеля Стан, който знае

                                                           накъде летят отпушените мисли   

 

        В края на юли от Холандия пристигна писателят Стан Рашков. Стари приятели бяхме, събра ни навремето желязната кремиковска пустош. Преди двайсет години Стан се изнесе в Ниската земя и потъна там задълго.

      Той кацна в София рано следобед, звънна ми - и къде, къде? - пред НДК. Познахме се отдалеч. Вчепкахме се в яка мъжка прегръдка, стана чак подозрително - тук се навъртат всякакви. За късмет Светла и Еми бяха наблизо и съмненията се разсеяха като малко облаче ле бяло над Витоша.

      Стан е с брада - някога черна, сега осребрена от времето. Той донесе сух, северен студ в брадата си, студът се спусна в халбите ни с бира и когато ги вдигнахме - потни и матови, с кръгли, прозрачни петна от пръстите ни - разбрахме, че все сме си същите пръчове. Месец по-рано бяхме почнали дълга, фриволна преписка в чата. Чатехме каквото ни хрумне: кратки, шеметни изречения, нещо се раждаше от нещо - и изведнъж разбрахме, че пишем книга. Стан идваше сега да поработим заедно. Седмица по-рано бе пристигнала Светла заради куп назрели имотни неволи.

      Само на едно място ще свършим работа, казах аз. Стан се съгласи веднага, нежната част от компанията скочи и ни изгледа кръвнишки. 

      И в петък двамата бяхме в Ахтопол.

      В старите соцбунгала имам приятели. Обадих се на Данчо бореца, бивш ас на класиците, едър, но вече бавен, с оръфани, изпилени от хватки и тушове уши. Три седмици, казах на Данчо, той кимна и отключи две бунгала - за пет лева едното. Знаех Ахтопол от години, беше романтичното ми място за лятото - с дългия плаж, с белия фар до кея за лодки, с високите скали и гръцкото училище… а, и смокините! Ех, че творчество щеше да падне… Изглеждаше просто: трябваше само в плът, кръв и кожа да облечем онзи сух, спечен текст, нахвърлен в чата.

      Сутрин ставахме в девет, аз приготвях кафето. Разливах го в сянката на клонесто дърво и близо час пощехме миналото. После се разделяхме, дръпвахме масите пред бунгалата и опитвахме да работим. Отвреме-навреме сивата брада на Стан щръкваше зад ъгъла на дъсчения му стан - да види напредвам ли. И аз понадзъртах, а рано следобед ходехме на плаж. Там плът, кръв и кожа да искаш, но не ни вършеше работа. Тя и не вървеше - уж пишехме нещо, острехме моливите през минута, газехме до лакти в дървени стружки - а все не ставаше. Като не върви, не върви - на петия ден: ето пак кръв, плът и кожа - и то каква! Идваше към нас през бунгалата, усмихна се ведро и спря. Пуснахме моливите, захлупихме тефтерите и как точно стана не знам, но на другия ден в шест сутринта тримата бяхме на ниския, скрит под скалите плаж. Неда изглеждаше на седемнайсет, можехме със Стан да й бъдем бащи и видимо сияехме, че беше ни се разминало. И сега ако си мислите…

     Всъщност мислете каквото искате. Неда бе с баба и дядо в Ахтопол, но рядко ги виждахме заедно. Смятах отначало да опитам, дори се понапънах, но няма да я описвам. На седемнайсет специален портрет не ти трябва, казваш на колко си - и стига. Все пак настоявам: спомнете си първата любов, драснете към нея две-три черти от младата учителка, по която си падахте, добавете най-сладката си момчешка мечта - и може да успеете.

     Неда стовари влиянието си над нас още първия ден. Най-вече сутрин, ето какво правехме. С шепа миди и цветни камъчета тя очертаваше в пясъка широки, изпъчени на изток дъги. Дъгите разграфяваше с тънки пръчки, измити до бяло от солената вода. С игла и парчета сив шнур бе нанизала три огърлици от разни неща, долашкани от вълните. Снопче пера на гларус допълваше маскарада. Слагахме герданите, Неда избираше една от дъгите, аз и Стан стъпвахме в своите и почвахме. Мярвахме понякога сенките си - удължени от ранното слънце - как повтарят зад нас странните ритуални движения, измислени от Неда. Ако някой ни зърнеше от скалите, щеше да ни вземе за вуду-маняци, а нея - за младата, обречена жертва.

      Лудвахме ли със Стан? Или клякахме пред първата щуротия, само и само да не пишем? Някой бе вкарал Неда в група за “креативни източни умения” - както ги нарече - и дори тук, в Ахтопол, не трябвало да спира. Шансът да бъдем в играта дължахме на порива й работата ни да потръгне. И за нея се бяхме разплямпали една сутрин… Подарихме й, разбира се, новите си книги. Не знам кой подучва жените, но повечето май се раждат научени. С две страници от тъп рекламен вестник Неда облече книгите, идваше с тях следобед на плажа и подвила лакът, четеше с мъдра усмивка. Ние двамата, /винаги наблизо/ и привидно загледани в морето, освен от южния пек, се пържехме вече и от мисълта: мен ли преплюмчва Неда в момента, или Стан.

      - Малко късно сте се развили. - каза тя един ден, гушнала синьото плувно дюшече. - Трябваше отдавна да напишете това, още преди… десет-петнайсет години! Ако хвърлим бегъл поглед назад, към Фицджералд и Хемингуей, когато са почвали…

      А казват, че младите не пипали книга. Неда знаеше дори Олдрич -  последния му поглед към ония двамата. В девет сутринта вече правех едно кафе повече. Сядахме под дървото и след час, когато подемната тяга у нас назряваше, Неда си тръгваше. Другото го знаете: тефтерите, моливите, масите пред бунгалата, сивата брада на Стан зад ъгъла…

     Изкарахме така близо седмица, после ни обзе онова лениво безвремие, което понякога ражда добрите неща. Късно следобед стъпвахме на плажа да видим пак Неда - с книга в ръка под чадъра, винаги встрани от баба и дядо. Старите нямаха интерес към нас, знаех само, че бяха задавали въпроси и отговорите на Неда им стигаха. Не помня други хора, така вглъбени в себе си: доста над шейсетте, здрава, запазена двойка, каквито май вече няма. Бабата - бивша учителка, дядото - старши архивар в общината, с колекция от ценни уникати вкъщи: авторски ръкописи, оригинални нотни записи, лични бележки на знаменити хора…

     Вечер отивахме със Стан да хапнем в града. Никъде не сядам без люти чушки и винаги носех една-две в джоба. Преди да отхапя, топвах острия им край в щипка сол. И тук не пропусках, ръсвах направо на покривката и с три пръста оформях солта в нещо като малко, подозрително купче за изшмъркване. Стан се хилеше насреща ми, а от брадата му - върху халбите с бира - все така припадаше онзи сух северен студ.

      После Неда изчезна. Следобед не дойде на плажа, а на другия ден спахме до късно, без да чуем острия, призивен пукот на юмручетата й в стъклата. Пихме унило кафе, размислихме и тръгнахме към техния лагер. “Не питам хората защо… Тръгват си и толкова!” - каза домакинът и двамата със Стан свърнахме към плажа, да огледаме и там. След това престанахме, моткахме се в бунгалата, нищехме на глас жалките си ръкописи - бяхме й ги дали, разбира се! Да им хвърли един свеж, последен поглед… Помня само, че изписахме някъде адресите си - и това ни спаси. Мислехме вече и за дългото си, позорно завръщане: бяхме оставили Светла да тича по адвокати, с Еми трябваше да лющим тапетите в кухнята, банята плачеше с ръждиви сълзи за ремонт, а аз и Стан - на море! Да обличаме в плът, кръв и кожа…

     Постояхме още ден-два край масите, под онова клонесто дърво, но магията бе изчезнала. Сутринта, когато пак стъпихме на брега, времето се кротна, някой мина с гореща ютия морето и то заспа под ниското слънце на август. Легнах близо до водата така, че да не ме стига и лежах там часове, без нищо да мисля. Надвечер излезе лек ветрец, морето се събуди и аз усетих с петите си дългия му, влажен език.

     На другия ден си тръгнахме.

     В рейса, между двете седалки, мушнахме бутилка светъл “Хавана клуб”. Някъде след Китен откъртих капачката и разлях по глътка. До Бургас в прозорците на рейса блестеше морето, после свихме към сушата и гледката стана друга: сламеножълти полета, прашни къщи и хора пред тях, ниски баири и смълчани лозя, малко преди да нахълтат берачите… Отнесохме бутилката в София и я пуснахме - лека и прозрачна - в първото кошче за смет. Оставихме два пръста на дъното, за някой закъсал клошар.

      Не очаквайте повече от този разказ, той е предговор. Излишно е да казвам какво заварихме вкъщи. От седмица Светла се бе преместила у нас, в банята блестяха прясно налепените плочки: докато ги опипвах, зърнах лицето си - грозно и сплескано - в лъскавата патешка човка на новия душ. Стърчеше величаво над мен и от белите керамични врътки не капеха ръждиви сълзи. Тапетите в кухнята приличаха на тези, които избрахме с Еми през юни. Опитах да открия гънки по тях и накриво лепнато, но само намразих майсторите. Какви ли ги бяха вършили тук без мен…

      Светла се изгуби за малко, измъкна отнякъде дебела папка, разклати я да видим колко тежи и съкрушително я мушна под носа на Стан. Беше ходила три пъти в Трявна, два пъти в Полски Тръмбеш и безчет пъти из София, докато я напълни. Стан зачопли доволно брадата си, знаех отпреди как мрази адвокатите. Спогледахме се през вратата и над главите ни изплува непосилната лекота на битието. Оставаше само да седнем край пълната маса. Нямайте съмнение - беше изпипана като за шведи.

      - Рано е да се каже, твърде рано! - рече Стан след салатите. - Текста, с две думи… се поопече на лятното слънце, но трябва да мине време, да преценим… - продължи мъдро той и подгони една маслина в чинията. Вдигнах палец в подкрепа, посегнах към лютите чушки и ръснах малко сол на покривката. Еми ме сяде. Излязох в коридора, Стан и той потърси банята и вече отвън, чух Светла да казва:

     - Свестни са поотделно, много! Но съберат ли се заедно, става страшно…

    Погледнах към банята, зад ъгъла й стърчеше брадата на Стан. Той  изникна оттам и смирено врътна глава: съмненията какви сме ги свършили край морето издимяваха като малко облаче ле бяло… 

     След двайсет дни при Стан в Холандия и на адреса ми в София пристигнаха едни тънки, стегнати пратки. В жълтите, оцапотени с печати пликове, бяха ръкописите ни. Чатнах веднага - Неда! Бе разчела и набрала всичко на компютър и летните ни записки - доскоро пропаднали - изглеждаха красиви, подредени и все пак чаровно разбъркани - като  огърлиците, с които сутрин се кълчехме на плажа: низ от всякакви мисли, долашкани до нас от вълните. Основният текст бе набран с обичайния шрифт, а всички странични бележки, поправки и вметки - с курсив, на точните места - както в тефтерите ни. Неда бе направила и друго за нас. Бе  открила някаква тайна, умна програма и бе пуснала през нея записките ни. В отговор компютърът бе изплюл трийсетина варианта за финал на романа. Само в едно бе сбъркала: моите драсканици бе пратила на Стан, а неговите - на мен. Беше от ония чаровни случайности, които не градят пречки, а хвърлят гориво в пещта.

      Дълго умувах какво да направя и взех, че написах на Стан онова тъпо и банално изречение от заглавието - няма как да не го знаете: “Жените лесно се справят с всичко и винаги стигат докрай, с каквото и да се захванат!” Най-вече без нас… докато ние се моткаме в живота и замисляме едни важни и много значими неща.

      Вече чувах как някой в Холандия придърпва стол към бюрото си, седнах и аз пред компютъра и мислите ни - оцелели в летните записки - изведнъж се отпушиха и полетяха, както казва в една своя книга Стан. Най-напред отхвърлихме всички финали, пратени от Неда - бяха безумно лъскави, емоционално подпухнали, смразяващо логични. Писахме, разменяхме варианти, сглобявахме текстове и малко преди Коледа бяхме готови. По-късно Стан ми каза, че от време-навреме тайно си слагал оная вуду-огърлица, докато кълвял по клавишите.

       Аз още не съм го признал и до днес…

      Остана само великата тайна къде и защо изчезна Неда - така внезапно и загадъчно от лагера. В книгата леко повдигаме завесата: някъде след 197-ма страница, колкото да ви подсетим. Макар че с момиче като нашето и с дядо-архивар, събирач на ценни ръкописи, някои неща изглеждат направо прозрачни. На премиерата Неда дойде сама. Опашката за автографи  преваляше, тя застана пред нас с романа - лепнат до гърдите й като снимка на близък, безследно изчезнал приятел. Между корицата и първите страници стърчеше дълго, пъстросиво перо от гларус. Не беше трудно да отгърнем на мястото за личното си послание към нея…

     Така че, ако случайно откриете този разказ в някой от вестниците, не го изхвърляйте. Там е част от скромната история на романа ни, спасен от Неда. Изрежете го и го пъхнете в началото, след корицата и първите една-две страници. Аз и Стан знаем, че няма откъде да намерите истинско, осолено от морето перо на гларус, така че оставете поне разказа там - като предговор, както някъде май вече казах.

      С него книгата може и да ви хареса.