ФАКЕЛ

„А мечът ще удари точно…“

28.02.2017 | автор: Славимир Генчев

Днес поетът Янаки Петров щеше да навърши 70 години

На 28 февруари през 1947 г. е роден поетът Янаки Петров, когото днес помнят малцина, но пък мнозина – особено малките палавници – знаят като детския писател Чичо Чичопей, дори и да не го свързват с поета.

Аз пък си го спомням само от студентските времена. По-възрастен от нас с 5-6 години, той сякаш повече странеше, отколкото да общува, може би и заради тази възрастова разлика. Със сигурност е бил член на КМПС „Д. Дебелянов“ към Централния студентски дом на културата, макар че спомени конкретни нямам. Не помня и дали беше редовен студент или следваше българска филология задочно. Много пъти сме бивали в ресторант „Грозд“, участвали сме и в литературни четения в 65. аудитория на Алма матер, в салона на Студентския дом и другаде, крачили сме бавно, разговаряйки за литература и изкуство, по алеята под кестените на „Цар Освободител“ - тогава бул. „Руски“, на път към някоя кръчма, за да си завършим подобаващо – по бохемски – вечерта…

По негово признание някъде там, недалеч от университета, на заснежения тротоар бе видял телцето на мъртво врабче. И бе написал великолепно стихотворение-притча, което показва много точно неговата същност на човек и гражданин и чувствителността му на поет:

* * *

Понеже е безспорно по-достоен,
понеже всички славославят славея,
да пеем за врабеца! -
за невзрачния,
нещастния
врабрец с крилца, поръсени от сняг.
Той, брат на верността, не ще ни изостави,
сега, когато зима е, когато
в една прозрачна и звънтяща сутрин
ще го намерим със сърце, превърнато
на топла бучка лед, стопила
три сантиметра сняг на тротоара.

Както казах, не беше от общителните, шумните, натрапващите се, външно не блестеше с нищо, не парадираше, не беше ни най-малко суетен, ходеше небрежно и семпло облечен, нито правеше, нито се опитваше да прави впечатление със своя под среден ръст и леко приведена почнала да оплешивява глава, особено пък пред жените; но когато започнеше да рецитира, се преобразяваше, а кратките му стихове прозвучаваха като картечни откоси.

Някои помня оттогава до днес:

* * *

Сега се връщам. Мълчалив.

Както от фронта инвалид.

Със радост, че съм още жив.

Със мъка, че не съм убит.

Завърших през 1977 г. и започнах работа като уредник на музея на Димчо Дебелянов в Копривщица. Янаки е завършил година по-късно. Не помня повече да сме се срещали. Знам, че работеше в алманах „Море“ – Бургас, в който през 1985 г. излезе голяма подборка от мои стихове, одобрени от него. Янаки вече публикуваше стихове за деца с псевдонима чичо Чичопей и помня, че изпитвах леко съжаление, задето е „предал“ голямата поезия. (А Янаки и тогава е писал неща за възрастни, но явно печаташе само детските.) По онова време идеологемата подклаждаше измисления проблем за т. нар. детска смъртност на таланта, т.е. как след една-две книги творците стигали пика на възходящато си развитие и после вегетирали, тъпчели на място, изпадали в резигнация, не се развивали и т.н.

Младата литературна критика само чакаше да излезе първа или втора книга на млад автор, за да си „наточи“ перото върху него и да покаже зъбки. Защото утвърдените автори не можеха да се пипнат с пръст; трябвше нещо много да съгрешат пред Партията, та да бъдат подложени на критика, и то по правило от също така мастити критици, които оценяват литературата само и единствено от гледна точка на марксистко-ленинската естетика, класово-партийния подход и положителния герой на епохата – комуниста.

Една епиграма от Янаки, очевидно свързана с тези реалности, гласеше така:

* * *

Юбилей –

елей.

Дебют –

лобут.

Само по тази кратка и находчива творба можем да съдим за гражданската му позиция, чувство и отношение към действителността – истинската и художествената, наречена „литературен живот“.

Запомнил съм го и на четенията в 65. аудитория, особено когато рецитираше култовото си стихотворение „Квартира“

(…две стаи, преградени с талашит…), в което изразяваше своето дълбоко разочарование от настъпващото отчуждение между хората. То завършваше така:

„Студенти сме, живеем с теб под наем
в две стаи, разделени с талашит.
Каквото ти го знаеш, аз го зная,
макар че за това не давам вид…

(Началото на стихотворението, припомнено от Галина Камбурова)

За мен не стига само твойто: „Здрасти!“,

изречено дежурно, без душа.

Ще вдигна тази къща на главата си

и този талашит ще натроша.

Ела да пием с тебе скоросмъртница,

домашна е ракията, добра.

Ако не дойдеш, ще съборя къщата.

Отивам да живея в пещера.“

Другото, с което ще го запомня, е:

МЕЧ

Най-чистият макар да си
и много мъдър при това -
и върху твоята глава
дамоклевият меч виси.

Той с косъм вързан е нарочно.
Палачът твой е съвестта.
Тя чака първата лъжа.
А мечът ще удари точно.

Янаки си отиде толкова рано – само на 52 години!

Знам, че е почетен гражданин на Бургас и че творците на Бургас го помнят и тачат.

Знаят го и децата в цяла България като чичо Чичопей.

Помни го и нашето разнородно, разнолико и разпиляло се поколение, защото Янаки е от незабравимите.

………………

Забележка. Стихът: „Ще вдигна тази къща на главата си“ е моя импровизация, не помня какъв беше точно, написах го само за да попълня реда. Ако си го спомня, ще го поправя, ако някой друг го помни – да ми каже. В по-ново време поетът и издател Марин Георгиев издаде хубаво оформено томче със стихове на Янаки Петров, но това стихотворение не е включено в него и аз напразно го издирвам.

Ето го и оригинала на „Квартира“, предоставен ми от г-жа Дора Петрова, за което съм й много благодарен:

КВАРТИРА

Студенти сме. Живеем тук под наем

в две стаи, преградени с талашит.

Каквото ти се случи, аз го зная,

макар че за това не давам вид.

И ти ме знаеш. Целият ме знаеш.

Във хубав ден. В несподелена нощ.

Когато рецитирам и на глас мечтая.

Когато и на сянката си вадя нож!

Ала не идваш ти при мен. Защо?

Защо и аз не влизам в твойта стая?