Евгений Евтушенко 1933 - 2017

02.04.2017

Евгений Евтушенко
1933 - 2017


КАРТИНА ОТ ДЕТСТВОТО

Размахал лакти, хукваш в надпревара –
тайфата детска тича към пазара,
пак бият някого и тоя ден.
Търчиш натам и питаш се – кого ли,
забравил за потеклите сополи,
с прогизналите валенки спешен.

И там сте. Нещо свива сърчицата,
видели как се свива и тълпата –
ушанки, шуби, ватенки – и той
с глава, забита в плешките, се люшка,
усетил как помита го градушка:
ритници, храчки, тупаници, вой.

Един го перна от шейната вдясно.
Със снежна топка вляво друг го фрасна.
И шурна кръв. И почна се. Със злост.
Настръхнаха. Един избил климия,
друг жертвата с юзди без жал клейми я,
а трети пък върти железен лост.

А той хриптеше: “чакайте, братлета...”
Но тя, тълпата бе все по-проклета,
тълпата, нажежена до накал.
Тълпата се дереше оскотяло
и мачкаше тя нещо като тяло
в снега, превърнат вече в топла кал.

С мерак го биеха. Изкусно. Сочно.
И аз видях как устремно и точно
забивал се – и възмутено уж –
в калта, в разкашкания тор понечи
да нанесе пореден удар нечий
охлузен, с мазни кончови ботуш.

Бе някакъв си момък с честна морда,
особа с честността си страшно горда,
пъхтеше и редеше: “Кучи син!”
Уверен в свойто право, бе се свесил
и, потен, зачервил се цял и весел,
ми викна: ПрАсни му и ти един!”

Не помня колко бяха тия хора,
навярно сто, но със сълзИ във взора
треперех аз – невинно същество.
И ако бият някой, плувнал в кърви,
и сто да са – не ще съм сто и първи,
дори да знам, че има за какво!


ЛЮБИМА, ЗАСПИ!

Солените пръски блестят на стобора.
И вратня с кофар.
                И морето в простора
дими и надига се, диги гради,
със слънце солено издуло гърди.
Любима, заспи...
               Пощади ми душата,
заспиват и степ, и простор нахълмен,
и песът – грамада
                   дремливо-космата –
си ляга и ближе синджира солен.
Морето – пак с тропота
                        и клоните – с ропота,
и песът ни – с опита –
                      синджира крепи,
и аз – първо шепот е,
                          след миг – полушепот е,
и после безмълвно:
                     “Любима, заспи...”
Любима, заспи...
                Представи си: след спора
се будим – забравили.
                         Свежест – навън.
В сено сме.
             Сено ни
                     унася... Мацони
отдолу ухае.
               От избата –
                        в сън.
О, кой ще накара
                     тук твойта невяра
в това да повярва?
                Любима, заспи...
Насън се усмихвай
                      (сълзите забравила!),
събирай цветя –
                къде би ги поставила? –
и рокли красиви ти пак си купи.
Бълнуваш?
              Навярно все тъй се вълнуваш?
В съня си завий се
                със сън несмутим.
Насън можем всичко
                          да правим, да струваме,
тъй както бълнуваме,
                              преди да заспим.

Без сън? Безразсъдно
                         и даже подсъдно
е вик към отвъдното
                          да не литва навън.
Да гледаш е трудно.
                     Навред – многолюдно,
под клепките само
                     по-леко е – сън.
Любима, заспи...
                Пак ли тая безсъница?
Морето ревящо?
                Дървета – с молба?
Пак лоши предчувствия?
                             Постъпка безсъвестна?
Не нечия –
               моя е може би, а?
Любима, заспи...
                Как описват се хули!
И знай, че вина е,
                но виновен не съм.
Прости ми – не чу ли?
                        Обичай ме – чу ли?
Макар и насън,
                макар и насън!
Любима, заспи...
                С теб сме тук – на земята,
която лети
                и свирепо се мята,
и трябва в прегръдка
                          тела да слепим,
та двама да слитнем,
                          ако ще слетим.
Любима, заспи...
                 Без обиди. Търпи.
Какво, че се слепват очите на хората,
как трудно заспива човек от умората,
и все пак,
        любима – не чуваш ли? –
                                   спи...
Морето – пак с тропота
                и клоните – с ропота,
и песът ни – с опита –
                синджира крепи,
и аз – първо шепот е,
                след миг – полушепот е,
и после безмълвно:
                “Любима, заспи...”


ПОСЛАНИЕ ДО ПАБЛО НЕРУДА

Великолепен – като лъв, от бронз отлят –
Неруда в лавката купува хляб.

Завива го в хартия амбалажна
под мишница го взема и върви:
“Дано край мене хората си кажат,
че книжка купил съм в такива дни”.

С ръка за сбогом маха,
                            замълчал,
и като римлянин е сънно-величав.

Сред дъх на миди и на раци – мирис райски –
върви той с хляба си по Валпарайсо.

И казва: “Еухенио, я виж –
над локви, смет, над кал и колелета –
кой сред тълпата от фенери се яви –
Билбао,  нашият прочут колега.

Той бе поет – бездомник и бунтар.
Отпърво господата монумента
помпозно вдигнаха в самия център,
макар поетът да живя в калта.
А после – кой по ред – дойде преврата
и на поета му показаха вратата.

Пренесоха огромния пиедестал
в покрайнините, в мръсния квартал.

Поетът на моряците побратим стана,
на роден фон – брега на океана.

Шегите на Билбао са прочути:
“На най-прекрасната планета с нас
живеят проститутки и полититутки!
Като поет – за първите съм аз!”

Лукаво се усмихва пак Неруда:
“Поетът си е винаги бунтар,
от центъра ни пъдят – не е трудно...
Но не! Където е поетът – центърът е там”.

Все тъй те виждам в тия знойни дни,
щом, Пабло, пред транзистора приседна,
когато на Испания вони
войната в Чили, мръсна, безогледна.

Започнали игра опасна и омразни,
пред истината тръпнещи за своя крах,
полититутки с кървави лампази
поезията твоя тъпчат с крак.

Но и сега аз виждам пак Неруда,
той пак е в центъра и пак – един и същ –
поезията носи към народа
и гордо, и спокойно – като хляб насъщ.

Как често пътят стръмен е, светът – посърнал.
Но щом поетът не превива врат,
не може – зная – никакъв преврат
поезията му в робиня да превърне.


ЛЮБОВ ПО ПОРТУГАЛСКИ

Не реклами, а кървави рани,
не звезди – светлини на зандан.
Салазар днес под моста събра ни –
в свят по-черен дори от катран.

Как сатрапът успя да ни пусне,
но така по-добре е за нас:
емигрираме в своите устни
от нещастната бедна страна.

От тирана под моста държани,
тук, под моста от страх и бетон,
наште устни са чудни държави –
по-свободно кога ли бе то?

Аз крада, аз крада свободата.
И щастлив съм в прекрасния миг,
че поне тук – в целувката свята –
е безцензурен моят език.

Даже в тоя свят, пълен с фашисти
и с безправни мъже и жени
пак остават зениците чисти
с други – греещи в тях – висини.

Ти, облечена с тъничък шалифер,
своя пръстен защо ми дари?
Португалко, защо се разхлипа?
Аз мълча. Нямам сълзи дори.

Нека нашта прегръдка ни скрие.
Дълго спомена, мила, пази:
мостът – свъсена вежда, и ние –
две незрими за всички сълзи.


*   *   *

Животът ни с доброто е богат –
доброто не изчезва в тоя свят.

През вековете някакъв вандал
разкаян свойта съвест ми предал.

Предал ми елинът от своя век
усмивката си на добър човек.

А робът в Рим лежи в незнаен гроб:
“Бях роб в света, но ти не ставай роб!”

Лентяите презирал княз Мстислав,
предал ми справедливия си гняв.

И Ярославна, плачеща в зори,
сълзата си кристална ми дари.

Сираците, войнишките жени
спасяваха ме често от злини.

Как искал бих след време в тежък час
все нещо някому да дам и аз.

За него да е злато и сребро
предаденото му от мен добро.

Загиналите храбро в бой свещен
родината оставиха на мен.

Направен съм от братското ребро –
далечното и близкото добро.


Из "АНТОЛОГИЯ НА РУСКАТА ПОЕЗИЯ  XII - XXI ВЕК"
В превод на Кирил Кадийски