Възкръсването на Петър Вълка

26.05.2017

Из БОГОМИЛСКАТА АЛТЕРНАТИВА на Вeселина Вачкова

Когато четем описанието на епископ Лиутпранд за способностите на Вениамин Боян (впрочем, според Библията, значението на Вениамин е вълк. няма как да не се запитаме: дали всички многобройни изображения на кучеглавия св. Христофор в България не са икони на съвършения богомил? При всички положения изображения на песоглавия св. Христофор маркират българското духовно пространство не по-слабо от тези на Крилатите Емануил и Богородица и спрямо тяхното разпространение можем да направим доста точна карта на посоките и мащабите на прякото българско духовно влияние.

Това предположение, колкото и шокиращо да звучи на пръв поглед, никак не е изключено. Ако през 10 век Лиутпранд разказва за преобразяванията на принц Боян като всеизвестен факт, през 12 в.  Евтимий Зигавин разказва една сходна, не по-малко впечатляваща история, свързана със съвършения богомил Петър. След дълги години на учителстване, по времето на Йоан Комнин (1118-1143) Петър е нападнат от тълпата и убит с камъни. Преди смъртта си, обаче, Петър уверил последователите си, че след три дни ще възкръсне. Както и станало, само че богомилът изскочил от грамадата камъни не в човешки образ, а като вълк. Затова получил и прозвището Ликопетър, т.е. Вълкопетър (Срещу масалианите, Анатема втора).

За втори път през 12 в. научаваме за една провокирана от жертвата и много екстравагантна смърт на съвършен богомил. Целта й отново е да нагледно, пред възможно най-голяма публика, да демонстрира свръхестествените способности на хората, споделящи знанията на неговата вяра. Дали тук става дума за преобразяване, сходно с онова, в разказа за Тайната вечеря, т.е. умишлено показан/предизвикан образ сред определени зрители? По повод на последната не е излишно да се уточни, че в източноправославния свят богомилството налага две особености при възприемането и интерпретацията на това фундаментално новозаветно събитие. Първо, богомилите, чийто патрон е св. Йоан Богослов, методично прокарват чрез Тайната книга идеята, че любимият Христов ученик, положил глава на гърдите на Спасителя, е не някой друг, а точно Йоан. В Библията подобно уточнение или алюзия не се прави (срв. тайна книга, 1 и Йоан, 13:21-25). Разбира се, според тях св. Йоан далеч не е питал Учителя само кой ще го предаде, както е в каноничния текст, а каква е същността на Неговото Учение.

Паралелно изразът „Тайна вечеря“ се е запазил само в Православната църква. В Католическата църква името на сцената е Последната вечеря. Друг е въпросът защо и кога православният свят е забравил кое е Тайната вечеря – Вечерята в Емаус. Точно на тази вечеря се извършва тайнственото преобразяване на Бога пред двама от учениците Му при разчупването на хляба (Лука 24:13-27) и тя няма нищо общо с утвърждаването на църковното тайнство причастие. Факт е, че източната църква прилага това име към вечерята, когато Христос споделя с учениците си, че някой от тях ще го предаде (на която един ученик се е облегнал на гърдите/скута на Учителя, но в която няма нищо тайно).

В този контекст трябва да се посочи една, често подценявана или белетристично украсявана и изкривявана страна в богомилската проповед: богомилите, освен че четат и тълкуват Писанието алегорично, се взират с особено внимание в няколко негови момента. Всички те са свързани с ясното указание на Новия Завет, че в него далеч не е изложено цялото учение на Спасителя. Единият момент е точно разкриването на Христос само пред двама от учениците му в Емаус. Останалите иносказателно говорят, че Иисус е предал на св. Йоан и брат му Яков повече знания за небесното царство, понеже те са оставали при него даже когато всички апостоли са били държани настрана (Марко, 5:37; Матей, 17:1; 26:37). В Каноничната Библия въпросните разяснения на Учителя липсват. Те липсват и в масово разпространяваното от богомилите Писание, макар Йоановите въпроси да започват точно с това, с което свършва питането на Христовия ученик в каноничния текст. Идеята за особеното, тайно знание на богомилския патрон св. Йоан се въплъщава в специфичната му източнохристиянската иконография – Йоан в мълчание. Същата идея е кодирана и в наложилата се към 15 в. и в официалната православна традицията вяра, че Йоан, подобно на Христос, се възнася и учениците му откриват вместо тяло – празен гроб.

Според протоколите на инквизицията, катарите са твърдели, че в истинската Книга на Йоан липсите са попълнени. Подобно твърдение е малко съмнително, понеже посветените, когато им се налага да потърсят начин за разгласяване на (част от) истинското, според тях познание, не го поверяват на пергамента. Те търсят надежден жив приемни на словото си. Точно това правят Василий Врач и Ликопетър – предоставят свидетелствата за Учението и способностите си на мълвата и паметта на тълпата, сред която има достатъчно образовани и високопоставени хора. Онова, което налага тези, в известен смисъл отчаяни, но очевидно ефикасни жестове на богомилските съвършени е тясно свързано с т. нар. от Рънсиман „Богомислка схизма“.

Опитът на тайната и явната Богомилска църква

 Към средата на 12 в. Константинополският богомилски лидер Никита се самоназовава „папа“, свиква Вселенски богомилски църковен събор в Сен-Феликс дьо Караман (1167 г.) и се опитва да наложи унифицирана доктрина и йерархия на една християнска общност, възникнала (или по-точно – запазена) като раннохристиянска алтернатива на институционализираща се държавна Църква. Папа Никита се опитва, разбира се, да замени и древната богомилска църковна структура, в която според Райнер Сакони и други извори е имало само две църкви майки – България и Драговищия (Драгувития), с една нова имперска формула, включваща още църквата на Меленгия и Далмация и оглавена от църквата на Романия. По този начин дотогава невидимата и неатакуема богомислка общност създава една църковна пентархия, дублираща тази на официалната църква (петте големи църкво в официалната пентархия, утвърдена от вселенските сбори, са Рим, Константинопол, Йерусалим, Антиохия и Алекснадрия).

В резултат от действията на Никита името на Драговищката църква, като чийто член се заявява той, ще остане трайно свързано с всички негови нововъведения. Ordo Draguvistia (Draguvitia), членовете на тази богомилска църква, ще минават за „крайното крило“ на богомилите, за разлика от „умереното крило“ – членове на другата църква-майка България. Събитията, обаче, са се развили изглежда по друг начин. Във връзка с „реформите“ на Никита двете балкански богомилски църкви са реагирали остро, изпращайки общ представител - Петър (Петракус). Петър отива малко след Събора в Ломбардия и успява да дискредитира действията на Никита, като връща много от църковните общини към вече останалата единствена автентична Българската богомилска църква (Ecclesia Bulgariae). Трудно е да се каже дали местната Драговищка църква е изоставила името си, свързвано вече с неприсъщ й модел на поведение, както и дали изобщо подобни локални имена са имали значение за богомилските църкви в България. По-скоро тези  названия са били важни за новосъздадените общности в Италия и Франция, които са държали да почетат мисионерите от определена област, създали собствените им църкви.

Много трудно е да възстановим и каква точно роля е изиграла богомилската църква в Средецка област стотина години по-рано. Известно е, че около 1079 г., когато България е под византийска власт, избухва въстанието на Лека. Въпросният Лека обикновено се споменава като пловдивски павликянин, по аналогия с другия голям въстаник от тази епоха – павликянинът Травъл. Действията на Лека, обаче, го характеризират по-скоро като средецки богомил. Във всеки случай според подробния разказ на Йоан Скилица. Лека е екзекутирал средецкия епископ Михаил. Последното, освен че сигурно свидетелства за временната власт на бунтовниците в Средецка област, вероятно отразява първия, а всъщност и последния известен локален конфликт между представител на официалната и на богомилската църква. Не е изключено да става дума и за конфликт на две богомилски крила, или дори за действие срещу богомилски епископ, предвид че по-късно Лека не само е помилван от императора (Никифор Вотаниат), а е почетен с висок сан.

Повечето от богомилските църкви на Изток и на Запад остават верни на традиционното богомилско отношение към владения от Сатаната свят – дълбоко, но пасивно неприемане на неговите структури със стриктно изпълняване на съществуващите закони. Дори когато са официално толерирани, богомилите може би приемат да имат няколко храма, но не променят обичайното си поведение на отказ от видими знаци на вярата си като елемент на цялостния си отказ от богатство и притежание. Запазените богомилски храмове в Босна са прекрасно доказателство за това отношение. 

Същата позиция заемат и голяма част от френските богомили. На много места катарските църкви са незабележими, виждани само, ако човек знае, че са там и погледне под изключително особен ъгъл. Тъкмо такъв неслучайно е образът на богомилския защитник, гравиран пред олтара на катедралата в Каркасон – огромен, но едва мержелеещ се и то само при специално осветление и ракурс. Особено впечатляващ е случая със Стефани дьо Пенотие. Станала известна като Вълчицата от Пенотие, Стефани е класически случай на примиряване със света в името на запазването и предаването на тайното учение на френските богомили в годините, предшестващи най-жестоки гонения срешу „еретиците – Албигойския кръстоносен поход (1209-1229) и атаката срещу Монсегьр. Тя е благородна омъжена дама, но има незаконен син с графа на Поатие Реймон Роже I, като наследниците й носят неизменно името Loup (Вълк), Графинята се постарава да увековечи мистичната страна на учението, което споделя, въвличайки в любовен роман един от най-талантливите за времето си трубадури – Пиер Видал. Той възпява в изящно строфи как, за да се приближи до любимата си, е трябвало да се дегизира като вълк (!).

Подчинено на максимата „Спасение на всяка цена!“ е поведението и на повечето съвършени катари в Монсегюр. Все пак в Монсегюр „влизането на богомилите в света“ провокира наистина тежък сблъсък и жестока разправа със сектантите. Причините се коренят в променения състав и поведение на част от френските богомили. Проблемът на фреската богомилска църква е прекомерното й обвързване с властта (неслучайно името й става Албигойска, т.е. – свързана с графовете на Алби) и, в следване на метода на папа Никита – в опита за институционализиране на катарската църква. Както много убедително показва Мишел Рокбер, в тази богомилска-албигойска църква много рано влизат личности, които очевидно не споделят основната вяра на богомилите, а именно, че тяхната Църква е истинската църква на Любовта, Милостта и Братството.

Така хора, представящи се за катари, не само убиват пратеника на папа Инокентий III, а и хладнокръвно избиват и ограбват цяла папска мисия. За подобни инциденти в историята на балканското богомилство никога и никой не е споменавал. Това определя и коренно различната съдба на балканските богомили и дъщерните им църкви в Южна Франция. На Балканите нямаме сведения и за каквато и да било местна богомилска йерархия, която да дублира структурата на официалната църква и каквато в южна Франция със сигурност е имало. Накрая, на изток никога не се създава институция, която да се противопоставя и да унищожи богомилите. Макар някои автори поетично да определят действията на Алексий срещу богомилите като „Кръстоносен поход“, в православния свят никога не е имало „Кръстоносни походи“, а още по-малко е имало Инквизиция – свещена институция, създадена от папа Инокентий за борба срещу ересите, в частност срещу катарите.  На Изток никога не се появяват и странните, подозрително силно приличащи на богомилски общности от съвършени Нищенстващи ордени (като Францисканците). За сметка на това на Изток през 14 в. етиката и богословието на ранното Християнство, които са в центъра на богомилската проповед, ще се наложат – след многовековно полулегално съществуване – като официална догма на исихастката Църква.