ФАКЕЛ

„Аз ще умра като скитник – на път, между звездите зареян“

07.06.2017

40 години от убийството на великолепния Григор Ленков

Името на известния български преводач Григор Ленков чух за първи път в часовете по литература от своята учителка Кунка Семкова през 80-те години на миналия век. Тогава изучавахме „Евгений Онегин“ и за анализа на романа в стихове на Пушкин използвахме ненадминатия и досега превод на Григор Ленков, издаден от „Библиотека за ученика“. Преводаческото майсторство на Ленков ме накара да се замисля за изкуството на превода, което ни отваря незнайни светове. Осъзнах, че преводачът е и творец, който гради незрими мостове между писателя и читателя. Много българи и днес се докосват до Пушкин, благодарение на майсторския превод на Ленков, но малцина знаят истинската причина за внезапната му смърт в Ленинград през 1977 г.

В края на февруари 1977 г. Григор Ленков довършва „Понтийска елегия“ – стихотворение, което има особено място в българската поезия. Елегията започва с мото от Овидий „…талантът ми донесе гибелта“. Звучи символично на фона на трагичните събития, които следват само четири месеца по-късно. През май 1977 г. излиза третото издание на „Евгений Онегин“ в превод на Григор Ленков. По това време той е зам. главен редактор в списание „Родна реч“. През юни същата година Ленков заминава за Пушкиновите тържества в Михайловское, СССР като представител на Съюза на българските писатели и на Съюза на преводачите. Има и лична покана от Съюза на съветските писатели. След тържествата му прилошава и е настанен в ленинградска клиника. Там го приема известният сърдечен хирург академик Фьодор Углов. Съпругата на преводача – Цвета Ленкова, която е също в Ленинград, повече не вижда съпруга си. Нито жив, нито мъртъв!

В болницата й казват, че съпругът й се е хвърлил от прозореца (2-ри етаж). Академик Углов, няколко дни по-късно, също й съобщава, че Ленков се е самоубил, скачайки от прозореца на болницата. Цвета Ленкова разказва в книгата „Как всичко се превръща в болка и история...“ (Издателска къща „Жанет 45“, Пловдив, 2002), че смъртният акт на мъжа й е без диагноза и че при запечатването на ковчега не е присъствал българин. „Загрижеността“ на тогавашния консул в Ленинград се изразява в следното – нарежда на секретарката си да каже на Цвета Ленкова да му се обади, за да й изкаже съболезнования.

Цяла седмица Ленкова остава с дъщеря си Горяна в Ленинград, докато съветските власти им разрешат да напуснат СССР – естествено с придружител. Тленните останки на преводача са изпратени в запечатан ковчег. „От Пушкиновите тържества си дойде усмихнат и много развълнуван, с клонче от горите на Михайловское. Беше имал вълнуваща среща с правнук на Пушкин – Григорий, бе припомнил на пристигналите от цял свят почитатели на Пушкин неговия стих „Отечество нам Царское село“ и бе говорил за това, че Пушкин ги е събрал в една родина, която носи името Поезия. Как можеше да помисля, че на другата вечер усмивката му, неговата безкрайно обаятелна усмивка, ще напусне света завинаги...“ (Цвета Ленкова)

След преживяната трагедия следват мъчителни години за семейството на Григор Ленков. Измислицата за самоубийството се подема и в България. Ленков не получава наградата за най-добър превод на „Евгений Онегин“ в СССР; ЦК на Комсомола отменя решението да го удостои с лауреатската награда за 1977 г. за превода на „Евгений Онегин“ и което е най-фрапиращо – отказват да помогнат финансово на семейството му, тъй като обявяват преводача за самоубиец.

Четирийсет дни след смъртта на мъжа си Цвета Ленкова научава от секретарката на списание „Родна реч“ Лилия Попниколова, че тогавашният председател на Съюза на българските писатели Пантелей Зарев е бил посетен от човек от органите на сигурността, който му е казал истинската причина за смъртта на Григор Ленков – вместо съдоразширяваща инжекция в болницата в Ленинград му е била поставена съдосвиваща. Цвета Ленкова успява да получи потвърждение от Върховната прокуратура на СССР чрез Главна прокуратура за лекарска грешка. Но след това за нея започва ходене по мъките – никой не се осмелява да публикува истинската причина за смъртта на мъжа й, макар че близките и колегите му са наясно, че този слънчев и пълен с енергия 39-годишен мъж не би посегнал на живота си, а и не е имало никакви причини за това.

Ленков е имал прекрасно семейство – бил е щастлив баща на две деца. Изключително много е обичал работата си като заместник главен редактор в списание „Родна реч“. Самият той дебютира като поет на страниците на списанието, а една от поетесите, които открива и подкрепя, е талантливата Петя Дубарова. Работата му на преводач за него не е само професия, а и призвание. Той превежда от чешки, руски, сърбохърватски, полски, немски, английски и др. Усъвършенства чешкия си език в Прага, за да може да превежда чешка поезия и по- специално Витезслав Незвал. Приятелите му си го спомнят като изключително честен, скромен и обаятелен човек. „В работата си по претворяването на десетки поети и стотици стихотворения той бе довел преводаческата си лаборатория до съвършенство, което е достъпно на малцина. Благодарение на това съвършенство, той успя да пресъздаде на български гениалния Пушкин, да ни обогати с осмия и най-безспорния превод на „Евгений Онегин“ (Нино Николов). След смъртта на поета и преводача се разпространяват различни слухове и измислици за неговия край – инфаркт, убийство, самоубийство...

През 70-те години на миналия век, в епохата на социализма, явно не е било възможно да се признае публично грешката на лекуващите лекари, тъй като съветската медицина е трябвало да изглежда безпогрешна. Абсурдно е обаче, че и 36 години по-късно истинската причина не е оповестена официално и мистерията около смъртта на Григор Ленков продължава да витае.

Мария Захариева