Паспорт към зоната на свободата

03.10.2017 | автор:  Георги Цанков

За романа "Достигане на езерото" от Светослав Николов

          За да обясня заглавието на това есе, ще цитирам няколко изречения от есе на Сюзан Зонтаг: „Една от задачите на литературата е да формулира въпроси и контратвърдения на общоприетото статукво. Дори когато изкуството не е опозиционно, то гравитира около противоречието… Литературата е паспорт, с който влизаш в зоната на свободата. Литературата е свобода.“ Ето думи, които много ще ми помогнат да се добера до същината на романа „Достигане до езерото“ от Светослав Николов и да се опитам да обясня магнетичното му очарование.   

           Тази книга е писана в началото на 80-те години на XX век и безцеремонно е върната на автора от издателство „Народна младеж“. На какво се е надявал този млад тогава белетрист, който напълно се е отказал да се подчинява на вътрешното страхливо гласче на автоцензурата? Бил е 30 годишен, но е имал зад гърба си сериозен литературен опит: още през 1969 г. печели наградата „Златното перо“ на списание „Космос“. Помня, че съм разговарял неведнъж за него с Любен Дилов – той не беше ревнив към талантливите си колеги и неизменно изтъкваше, че Светльо е най-голямата му надежда сред младите. Няма съмнение, че ако – по някакво чудо – „Достигане до езерото“ беше се появил на книжния пазар през 1984 г. ( когато е написано бездушното писмо, съобщаващо на автора, че ръкописът му е отхвърлен ), Аркадий Стругацки, който поставя написания през 1972 г. роман на Дилов „Пътят на Икар“ сред петте най-добри фантастики, щеше щедро да отдели място и за шеста. Евгений Харитонов – един от най-големите познавачи на нашата фантастика – нарича Николов „ярък стилист“ и го поставя сред най-големите майстори.

           И аз мисля така – те, големите, са четирима: Любен Дилов, Агоп Мелконян, Светослав Николов и Любомир Николов. Дори не бих се опитал да степенувам постиженията им, защото, според моите разбирания за литература, никой от тях не е просто фантаст – приемам, че са сред най-значимите съвременни български белетристи. Нямаше да си позволя да твърдя това за Светослав Николов, ако не ме беше „ошашавил“ с този си роман – „книга от чекмедже“. За гражданската му смелост ще говоря по-нататък, първо ще започна с художествените достойнства, които откривам.

         Когато ми подари книгата си, откровено признавам, че имах намерение да я представя по бързия метод – да прочета петдесетина страници от началото и още толкова от края (повечето книги позволяват такова „избирателно четене“). Още след първите няколко пасажа обаче се убедих, че грешно съм си направил сметката. „Достигане до езерото“ трябва да се чете ред по ред, да се съпреживява, да се осмисля. Бих казал дори, че през 1984 г. прекалено много е бил изпреварил времето си. Вярно е, че влиянията се чувстват – и от знаменитата повест на Аркадий и Борис Стругацки „Пикник край езерото“, по която великият режисьор Андрей Тарковски засне своя шедьовър „Сталкер“, и от „Всичко живо е трева“ на Клифърд Саймък… Наистина, темата за „зоната“ е позната в литературата – но след Николов към нея се насочи и Стивън Кинг, който постигна огромен успех с „Под купола“.

           Все пак, позволете ми да настоявам, че най-големият философски роман за зоната е именно този на Николов – ще се опитам да се обоснова. Не случайно цитирах Сюзан Зонтаг – тя говори за съпротива на статуквото и възприема това като една от най-важните задачи на литературата. В „златните години“ на социалистическия реализъм, когато със свещ се търсеше „положителния герой“, Светослав Николов си прави гавра с подобни дирения.

         Толкова много са новаторските идеи в романа, че едва ли е възможно да бъдат изброени – сред най-интересните, разбира се, са материализацията на мислите; убеждението, че никой не е могъл да промени каквото и да е, преди да го е опознал; категоричната увереност на автора за връзката между философията и науката; въвеждането на темите за психодрамата и за смисъла на бойните изкуства; освобождаването на човека от оковите на собственото му „аз“. Помислете, всяка една от тези теми, сама по себе си, означава бунт срещу статуквото и обрича романа на неиздаване в условията на несвобода. И все пак, ще каже някой предубеден читател – не е ли тръгнал този автор с много дини под една мишница? В никакъв случай, ще му отговоря аз, тъй като, бъдете сигурни, че интригата, логиката на повествованието ще ви омае. 

         Проблемите не висят във въздуха, те са превъплътени в драматичните взаимоотношения между герои, обрисувани с онази полифоничност, която обикновено признаваме на Достоевски. Кой води разказа – Александър или неговия брат? Всъщност това е най-силната и най-модерна линия в романа – какво четем – повествование в повествованието, изложение на факти или художествена измислица? Къде е зоната – в подсъзнанието на учения или на белетриста? Доколко истинни са любовните истории и противоборствата?                 Отговор от Светослав Николов не очаквайте – той ни предлага именно онзи паспорт, който да ни позволи да влезем в зоната на свободата. Не си мислете, че там ще се почувствате невероятно уютно, тъй като всъщност свободата е огромна отговорност. Тя ни поставя пред жестоки дилеми и ни задължава да търсим нелеки отговори.

         Например – за измъкването от зоната има различни варианти. Единият от тях е най-радикалният – тъй като групата е попаднала в „гравитационна аномалия“, може би пълното разрушение ще доведе до изчезването й. „Взрив има достатъчно. По-точно: навсякъде около нас има достатъчно много неща, които могат да се превърнат във взрив…“ нима наистина младежът си е представял, че червените цензори ще допуснат подобни думи? Сякаш днес Николов е написал онова, от което сега най-много се нуждаем: необходима е позитивна идея след фазата на всяко отрицание – „Право да руши според мен имаше само този, който вече носеше в ума си чертежите на новата сграда.“ И още: „Ще успеем ли да превърнем взрива във светлина тъй, както се готвим да пожертваме светлината заради взрива?“ нито Дилов, нито Стругацки, а още по-малко Стивън Кинг са стигали до толкова значими от хуманна и философска гледна точка прозрения.

         Невероятна е и дискусията за съдбата на човека. Помните ли утопиите за индивида на бъдещето, заобиколен от мислещи машини? Помните ли брътвежите за равенство и братство на хората, които отдавна бяха забравили стойността на подобни ценности? Николов директно ни пита дали заради този „утопичен човек“ не бива да обичаме съвременника – несъвършен, но истински, изтъкан от грешки, от съмнения, от грехове дори, от страсти и колебания – „преди да можем да се променим, ние трябва да спомним какви сме всъщност“. И затова любовните истории в романа са толкова объркани, затова предводителят на младата чета професор Серафимов не е нито бял, нито черен. Сякаш героите отлично са усвоили уроците по морал на великия скептик Шопенхауер: „Мотивировката на морала може да бъде намерена само чрез въздействие върху себелюбието. От тук следва, че чрез морал и абстрактно познание въобще, не може да бъде предизвикана истинската добродетел. Тя може да се породи само от интуитивното познание, което схваща в чуждата индивидуалност същина, подобна на своята.“ Оттук до разиграването на „психодрамата“ разстоянието не е голямо, а за нас сблъсъците между героите на различните равнища – в действителността, в романовата реалност, в рамките на гравитационната аномалия – са невероятно интересни. Дори за унищожаването на човека, според Николов, има не едно и две основания, но страшното идва „когато някой нарече тази манипулация с тях търсене и достигане до истината“.
            Така беше в годините на тоталитаризма, така е и в условията на мимикрийния преход. Нищо от изреченото през далечната 1984 ( годината на Оруел! ) не е изгубило актуалността си. И още философия. Къде е във всичко това използването на силата. Защо изучаваме бойни изкуства? Самият Николов упорито се е занимавал с тях, в годините, когато беше страхотно прегрешение дори да помислиш за подобно „хоби“. Ето неговия отговор: „Да си свободен, значи да вървиш по пътя на истината. Силата трябва да се отхвърли като аргумент за правота. Но това няма да стане преди самата тя да бъде изучена добре.“ „Трябва да презреш завинаги култа към силата и да прогониш от себе си дори сянката на мисълта, че би могъл да използваш това умение, за да навредиш някому.“ Всички тези цитати предопределят „арестуването“ на подобна книга, но те са и предвестници за нейния „бъдещ живот“.
            Колкото и днес да продължаваме да робуваме на йерархии, да разместваме стойностите в обществения живот и в културата, не можем да отминем с безразличие стореното от Светослав Николов. „Всичко е истина. И в най-голямата лъжа, и в най-долното лицемерие се съдържа също толкова истина за живота, колкото и в най-искреното любовно признание. Важно е друго – не бива да се разочароваме от хората, да намразваме хората заради нея. Защото тя винаги е по-високо, или по-далече… Знаем ли ние самите защо съществуваме, какво е предназначението ни, или можем само да строим различни догадки за това?“ Догадките на белетриста са поразително съвременни и значими. Той толкова естествено поставя вечните проблеми за човешкото съществуване, че залисани в стремителните обрати на сюжета, приемаме с лекота внушенията, скрити в разказа.
             Нарочно в тези редове не разкрих нищо за сюжета на романа „Достигане на езерото“: невъзможно е да бъде разказана накратко тази и криминална, и любовна, и философска, и невероятно модерно написана история. Светослав Николов с дръзка ръка задрасква ужасяващите постулати на „реалния социализъм“, който стори всичко възможно да ни осакати духовно – гласът му се носи от миналото, за да докаже, че пътят към езерото на истината винаги е бил страшно труден, но възможен. Стига да притежаващ талант, прозорливост и вяра. За мен този „роман от чекмедже“ е представителен за новото лице на литературата ни – той я издига далеч над регионалното и може да бъде сравняван с амбициозните световни литературни образци.

             Георги Цанков