Две смешки от Божидар Томов

11.10.2017 1

 Божидар ТОМОВ

                               ВИОЛА КРЕМОНСКА

"- Твоя глас е виола Кремонска, Лаура.
          Когато цветята цъфтят по стъклата
          и клонът безлистен трепери,
          на глуха виола Кремонска аз свиря под светлите двери."

         Така покъртително пише своята любовна лирика Емануил Попдимитров.
      

        Ако беше жив, щях да му кажа:
        - Не съм по-долу от тебе аз. 
        Излиза, значи, че той си пада по някаква виола. За тези, които не познават инструмента, нека кажа, че това е просто по-голямшка цигулка, не друго. Поетът не е смахнат, разбира се, той просто така се изразява по-образно. Че от целия там симфоничен оркестър си пада не по някоя друга, а баш по виолистката. 
        Нищо чудно. И на мен ми се е случвало да имам гадже-музикантка, флейтистка беше. В истинския, симфоничен смисъл на думата, не правя никакви алегории. Но замина в чужбина, защото тука страшно малко им плащат на музикантите, както знаем. Покъртително малко.
      Тогава аз се влюбих отново. Момичето се казваше Елизабет и си говорехме на полски, макар че тя беше англичанка, всъщност, пък аймсорибътайдонтспийкинглиш, а онли френч, рашън енд полиш. Тя също говореше полски - навремето, през войната, дядо й бил пилот и се сражавал срещу германците в кралските военновъздушни сили. Много поляци имало там и нито един после не пожелал да се върне в родината. Та се влюбих  в тази Йелжбйета, официално кръстена Елизабет, но аз не можех да й ходя на гости, защото тя по едно нещастно стечение на обстоятелствата беше омъжена.
       Бети идваше в България и й беше много интересно, особено като я возех по нашите шосета. Странно й беше, че седи на шофьорското място, а пък аз всъщност карам колата, странно й беше, че се движим на зиг-заг, за да избегнем дупките, че ни изпреварват едновременно отляво и отдясно, че ние също така изпреварваме едновременно отляво и отдясно. Странно й беше и като я заведох на гости при роднините на едно приятелче в някакво китно селце сред Балкана. Като видя природата, Бети примря. Ние заради това и отидохме в селото. За да види природата. Второто примиране беше като видя къщата на приятелчето. Китна и двукатна, гушната в дървеса и храсти, ласкава песюга се хвърли в краката ни. Приятелчето и жена му ни чакаха с приготвена маса в сенчицата...
     Всичко от градината, това-онова от кокошарника, още нещо от кошарата на комшията, друго-трето от мазата хладна. Бях вече убедил, че у нас най-добре си живеем ние, пенсионерите. В смисъл, ние от тях, които си имаме по някоя реституцийка, де. С другите не общуваме много-много, щото като седнеш с тях на масата, те непрекъснато вадят от джобовете си я някаква епикриза, я направо шишенцето с урина, дето ще го носят в лабораторията. После сънуваш всичко това. 
      Тогава Бети поиска да отиде до тоалетната. Приятелчето показа къде е - хей там, в дъното на двора. Гаджето ми се върна доста смутено, а пък аз веднага й обясних, че ние по тези земи сме имали канализация още преди хиляди години. Чувал съм това да го говори по телевизията един професор. А за това, че сега нямаме навсякъде, са виновни робството, комунизма и разни други неща. 
Приятелчето смотолеви, че вътре имало още една тоалетна, за гости, но сега била нещо запушена. 
       От този момент нататък, Бети взе да ходи само по храстите. 
Все пак си изкарахме чудесно. Няколко фантастични любовни нощи, озвучени от трелите на славеите. 
       Пеят така, обясних й, защото са разгонени през този сезон. И тогава се сетих за "...на глуха виола Кремонска аз свиря под светлите двери..." 
       И съчиних любовно стихотворение. Малко по в съвременен стил:
     
      Послушай моите куплети,
      чуй моя развълнуван глас:
      обичам дупето ти, Бети!
      И всяка друга твоя част!
     

      Много й хареса. И ме накара да го повторя няколко пъти, за да го запомни наизуст.

                                               АВТОБИОГРАФИЯ

                Роден съм в бедно генералско семейство.

                Баща ми, царски офицер, е работил като началник-караул в двореца на Негово Величество. Участвал е в Деветоюнския, Деветнайстомайския и Деветосептемвриския преврати. Член на Военния съюз и на БКП (последователно).

                Като малък, прегърнах идеите на монархо-фашизма, примесени донякъде с идеите на генералите Деникин и Врангел, тъй като баба ми беше от бялата руска емиграция. Едновременно с това – балдъза на известния собственик на мините в Бургас и Перник инженер Губиделников, който после се превърна в експлоататор и враг на народа.

В подходящия момент приех по-прогресивните, свързани с делото на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин идеи. От влиянието на последния се освободих, когато му дойде времето. Преди това обаче, на въпросите на някои генерали, герои на Съветския съюз, гости в дома ни, какъв искам да стана, отговарях, че ще стана шофьор на Сталин. Защото много обичах автомобилите, особено служебните коли на баща ми, които войниците ми даваха да карам.

                Някога оттогава датира и първата ми литературно произведение. Кратко стихотворение, посветено на Ленин: „Виси на стената портретът на Ленин и Ленин ни гледа със мъдра усмивка...“ Съставих го веднага щом ме изписаха от болницата. Лежах дълго там с много тежка форма на менингит. Смяташе се тогава, че при менингит половината заболели деца умират, а от останалата половина половината стават идиотчета, другите – генийчета. Заради това днес някои мои приятели ме броят за умрял. С всички произтичащи от това последствия.

                Пак по това време възторжено приех Априлския пленум и развенчаването на култа към личността. Скоро видях на една карта, че в родния ми Перник има улица на името на Клемент Готвалд. Дъщеря ми ме попита кой е този, отговорих, че това е чешкият Вълко Червенков. Тя ме попита кой е Вълко Червенков, аз й казах, че това е детето на Вълка и Червената шапчица. От известната приказка. Надявам се да оставят Готвалд достатъчно дълго, за да може, когато му дойде времето, улицата да бъде прекръстена на мое име.

                Членувал съм в БКП, в Съюза на българските писатели и в AIEP (Международна асоциация на полицейските писатели). В БКП ме приеха на третия път, не защото кандидатствах там три пъти, а защото три пъти ми предлагаха. Смятаха, че не могат без мен. В писателския съюз влязох от раз, а сега предстои да ме изключат заради злостно десетгодишно неплащане на членския внос. В AIEP ще членувам и нататък, защото ме водят да стрелям с пистолет, което много обичам и винаги правя мишените на паздер.

                Като настъпи демокрацията, сякаш камък ми падна от сърцето. Веднага се отказах от БКП, а всичките ми приятели, съпартийци и не, се издигнаха в различните политически формации и станаха депутати, министри, председатели на разни висши съдилища и даже президенти на републиката. Един след друг ставаха президенти, не едновременно.

                Повечето от тях след време ги махнаха.

                Сега са пенсионери като мен. Но аз имам едно предимство – инвалид съм поради психически разстройства, вследствие на употреба на алкохол. Това ми носи един куп привилегии. Не плащам, например данък за колата си и такса за кучетата.

                Някои твърдят, че спицификата на моето заболяване се отразявала на творчеството ми, но аз им отговарям, че историята на световната литература гъмжи от подобни примери.

                Настоящата автобиография да ми послужи пред когото трябва и за каквото се наложи.

                                                               С уважение: ..............................