Премиера на "Хумус" от Петър Краевски

29.10.2017

Културен център на Радио Пловдив, 2 ноември, от 18 ч.

 

 „Хумус” е третата стихосбирка на Петър Краевски, която излиза в „Жанет 45”. В нея няма нарочно обозначени цикли, а текстовете са обособени в тематични ядра като всяка цялост започва с триптих, продължава с няколко бели стихотворения, минава през танка и се финализира със сонет.
Представените стихове са подборка от различни тематични тематични гнезда на „Хумус”.

  

 ТАНКА VI

 

 Горският пожар.

В небесата – облаци

гнездящи птици.

Падам в теб – внезапен дъжд

от подпалени скорци.

 

 

ЛОВ

  

Очите й са огледало на тревата,

в която слънчевите зайци се спотайват,

но дебне там лисугерът на моя поглед –

оранжев блясък на зеленото в зелено.

Защото Раят е в очите на жената

напук на Милтън 

и когато

ябълката…

 ЕСЕН

               На Марин Бодаков

Тръгнала е, тръгнала е 

армията за нахлуване.

Гонят зайци из стърнищата

танковете на октомври.

Цветни взривове отекват 

в камуфлажа на дърветата.

Падат първите откоси

върху вярата в зеленото.

Дезертират в суматохата 

най-добрите генерали.

И размахват оцелелите

бели знамена в косите.

 

Бъдещето е декември –

с наказателната рота,

 

със снежинката в сърцето…

Зимата не взима пленници.

 

 

 

 

 МОЯТА КОТКА

                       Моята котка
                       разговаря с птиците.
                                  Ст. Станоева

Моята котка е повод за струнна теория –

няма я, без да ви липсва по сънните покриви.

Тя е уверена в себе си – с девет живота,

вашите погледи в нищото все я крепят.

Черна е моята котка – разбираш, че идва

само по хладния, спънат дактил на звездите.

Хищница нощна, прокрадна се, пътя ми мина,

Млечния път ми пресече черната котка!

Ето как си общува с птиците моята котка:  

дебне ги – внезапна като свободен стих, 

а те й дават поводи да не умира от глад.



Всички мислят, че моята котка 

осквернява пилешка плът

поради зверската си природа,



но аз знам – моята котка вярва,

че като вкусва кръв от хвъркато,

ще се научи да лети.



          

КЛАНИЦА

 

Аз видях я истината, мамо,

истината, цялата, в очите.

 

Има тя огромен чук,

с тежък удар те поваля.

 

После с бляскаво рогце

търси, търси в теб сърцето.

 

Дава воля на кръвта

с хрипове да те напусне.

 

Аз видях я истината, мамо,

в стъкления поглед на колача.

 

 

 

РЕЧЕН СОНЕТ

 

 

В набъбналата вена на реката,

на бързеите в аленото лустро,

това си ти – карминената капка,

която следва повика на руслото.

 

Зеленият контур на бреговете,

архипелагът с мислещи тръстики

и рибите, разплискали небето,

в което плуват сенките на птици…

 

Река в шпалира на тополите –

изящен ромон в слънчева следа,

мажор в нестихващо адажио!

 

И ние – в отредената ни роля –

отблясъци от бягаща вода

в сиянието на пейзажа.

 

 

 

 

 

 

 

 НЕУГАСВАЩ СОНЕТ

 

 И не потъва храмът на Запалня –

селцето, потопено в язовира.

Когато секнат притоците кални,

стени се устремяват към Всемира.

 

Ята наместват падналия купол

и вдигат приводнените колони.

Абсидата е тайнствена хралупа, 

в която спят забравени икони…

 

Иззидана в трептящи отражения,

до кръста в залеза угасващ,

стои пожертваната черква.

 

А пред олтара й – като видение –

все още люспесто проблясва

свещицата на златоперка.

 

 

 

ПОЧТИ ЛЮБОВЕН СОНЕТ

 

 

                     Не, невъзможно е да се изкаже това,

                     което има да се каже!

                                                              T. C. Eлиът

 

 

Подай ръка и да подгоним залеза

по гъстата ентропия на улиците,

по тропите на премълчания въпрос

и върху проснатата на паважа вечер

 

да си простим смущаващия отговор,

напук на старците с припламващи лули

и независимо от старите моми –

отчаяният кръг на Микеланджело,

 

да скочим в тази забранена зона,

минирана с тъгата на евнуха,

да впрегнем взривовете на разрухата

 

и да градим по собствени закони

на хаоса любовната държава,

преди нощта завинаги да ни удави.