Да върнеш смисъла на две-три думи,

това е твоето призвание.

Мълчи, при тебе те дошли са

подир жестоки изпитания.

 

Не им пречи гнезда да свият

под стряхата на твойте устни

и нека да решат самички

кога и как да те напуснат.

 

 

 

ПРАСКОВА

 

              На Ани

 

Дръвче, в зелената ти пазва

две праскови узрели греят.

 

Не те попитах как се казваш

и кой е идвал преди мене.

 

Между листа като ножове

повика ме да ги откъсна.

 

Не те попитах как се казваш

и кой е идвал преди мене.

 

Докоснах ги и сладост тръгна

от устните ми към сърцето.

 

Не те попитах как се казваш

и кой е идвал преди мене.

 

От хълма ти сега ми махаш,

с надежда, че съм те обикнал.

 

Дръвче, с тричетвърти чорапки,

нехаещо, че идва зима.

 

 

ИЗЛИШНО

        

 

Стълба, която свършва в тревата.

Хоризонт пепелив.

Къде са перата на младия вятър,

довчера щастлив?

 

Пътят е лента на стара касета.

- Да я спра ли?

- Недей!

Тишината е пълна с млъкнали псета.

Пени Лейн… Пени Лейн… Пени Лейн…

 

«Добър вечер! Радио Стара Загора

предава за вас!»

Сняг до кръста, шинел със зашити джобове –

Бийтълс идват на власт.

 

Беше, мина, ще бъдем и още какво ли?

- Да ги спра ли?

- Недей!

Пак душите ни търсят се искрени, голи:

Пени Лейн… Пени Лейн… Пени Лейн…

 

 

АБОРТ

 

Без глътка въздух да поемеш,

в утроба майчина – ковчег…

Отиваш си от нас навреме

ти, мъничък почтичовек.

 

Посрещнахме те с химикали,

а трябваше ти витамин.

Прежалихме те, неразбрали

дали си щерка или син.

 

Не мога да ти купя дрешки,

щом акушерка е смъртта.

По чудо ако стане грешка,

детенце, бързай към света,

 

събирай оцелели клетки

и ритай майчината плът!

Напук на всичките ни сметки

самичко си пробивай път…

 

Навярно първата ти лътка

ще бъде за пощада зов.

Ела с безпомощна прегръдка

да ни научиш на любов!

 

 

ИЗЛЕТ С ОХЛЮВИ

 

Изпълзели от съня си, плахо те рогца подават,

с къщи на гърба се люшкат в ритъма на бавен танц.

Там - под хладните черупки - пролетната радост шава

и пътечки дълги блесват с бисерен синкопен гланц.

 

Те по слънчев лъч напират към видения зелени,

гърбиците им сияят от избилата роса.

Търпеливо се катерят, в правото си убедени

да пасат наравно с всеки листналите чудеса.

 

Сянка на ръка внезапно от възторга ги отлепва

и в спиралите се шмугва закъснелият им страх.

Хиляди рогца навътре се обръщат и потрепват

от кънтежа на транзистор, викове и весел смях.

 

Вечерта пълзят в блюдата силуетите им тъмни.

«Хубава си моя горо…» – пеят мляскащи уста.

Между празните къщурки бягат уличките стръмни,

на мегдана ги настига с ножицата си нощта.

 

 

НИЕ ТРИМАТА

 

          На майка ми

 

Старото палто добре стои ти,

хляб си имаш, имаш вълнен шал.

Не за раменете ти превити

и косите бeли ми е жал.

 

А за теб, позната от портрета,

с погледа усмихнат и дълбок,

с килната девическа барета

и коси, заплетени на кок.

 

Все така в годините се взираш,

сякаш чакаш да се сбъдне сън –

в рамчицата хич не подозираш,

че синът ти гледа те отвън.

 

Тримата мълчим и милостиво

времето разхлабва свойта власт.

Мили мои, колко сте красиви!

Сбъднат и несбъднат, пак съм с вас.

 

Галиш в полумрака нежно

своя вече просребрен хлапак

и покълват минали надежди

под леда на майчиния праг.

 

 

MAMMA ROMA 

 

Докато вековете се разхождат

като калинки по дланта ти

от напукан камък,

облаците сучат красота

и розовеят.

 

Гърдите си защо прикриваш

зад черното ветрило на скорците?

 

Сърцето ми разгорещено 

по стълбите към Тибър слиза

и после коленичи кротко

пред сенките на ангелите,

увенчали моста.

 

 

ЩЕДРОСТ

 

В полята от едва зазряло жито,

от хладния тунел на кипарисите,

излиза път

и той ме води към  слънчогледите

с наведени глави.

Засятото от други жъна с поглед.

Вълни от класове приспиват

с тиха песен

невръстните зърна на хляба.

Гроздовете невидими едреят…

Приятелска ръка допълни

мойта чаша

и аз щастлив отпивам красота.

 

 

ТОСКАНА

 

Стърнищата са разпиляно злато

от хазната на царуващото лято.

 

Зефирът, излетял от пиниите,

играе си с косите на маслините.

 

А от лозите всякоя  ми казва,

че крие чудо в пълната си пазва.

 

Към тях ме води криволичещ път,

по който кипарисите коват

 

на облаците проснатите сенки -

кобилките пред мен са като мренки

 

които бързат да се гмурнат там,

отпуснал съм юздите, днес съм сам 

 

сред дъх на мента, пушек и на тор,

изхвръкнал съм от градския затвор!

 

Маремма цяла в погледа ми свети,

с короната от лири на поети.

 

 

РУИНА В СКАЛИТЕ

 

          …rapit hora diem

 

Щастлив съм като цъфнал мъх напролет.

Загледан към света

от стълбище, което не отвежда никъде.

Погален от ветреца привечер,

усмихвам се на Нищото

и казвам му: - Та ти  си само миг!

Нюанс на хлътнало зелено

върху трапезата на вековете.

 

Сутри