Възрожденската фамилия Карастоянови възкръсна

24.02.2018

Знаменитите фотографи летописци оживяват в книгата на Анна Топалджикова

 Пред нас е едно необичайно и завладяващо четиво, разположено между териториите на историческото изследване, на мемоарния и фикционалния разказ. Тук са събрани и взаимно усилени дълбоки пластове на времето и личен опит – с изключително чувство към визуалния образ и паметта, която той носи, със заговарянето на документалното в непосредствената интензивност на преживяното. С лекота Анна Топалджикова създава усещане за това как всичко случващо се в Голямата история е преминало през разработените в семейството на Карастоянови нови медии: през авантюрно донесената от Белград печатарска преса, през фотографските ателиета, през малкото общество на приятелските кръгове, през семейната митология на знаменателни съвпадения или изобщо в пулса на динамично живеене във и между различните епохи. Една съпреживяна история на модерните времена и на тяхното изпълнено с парадокси налагане в българска среда.

- Борис Минков

  Анна Топалджикова е театровед, професор в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Автор е на книги в областта на историята и теорията на театъра: „Необходимото чудо. Митът в българската драма“ (1988); „Авторът в пространството на текста“ (2002); „Разриви и нови посоки. Българският театър от средата на 50-те до края на 60-те“ (2009); „Играта…

ЧУДОТО НА ПАНАИРА И "КОЛЕЛОТО НА ЖИВОТА"

Откъс от книгата 

Анастас живееше от дете между гравюри и щампи, мирис на печатарско мастило, лепила, прясно рендосано дърво. Животът кипеше в тайната печатница на баща му. Беше на шест години, когато Никола я сглоби и от тогава всеки ден тичаше надолу по стълбата да гледа, да слуша, да се върти около печатарската преса. Един ден след като го изкъпа, на излизане от хамама[1] майка му се сети за нещо забравено. Върна се, но когато го потърси след няколко минути, не го откри нито в коридора, нито в някоя от стаите, дори в килера. Разтревожи се – беше през зимата, увит бе само с тънко тъкано платнище. Намери го в печатницата да се надига на пръсти, покачен на една пейка да наблюдава как се отпечатва щампа на икона.

Богдана намираше време да поприказва с децата, да им разказва вечер, но от всички моменти, прекарани с нея, Анастас  усещаше след време най-вече липсата на онези, в които двамата си седяха и мълчаха заедно в двора. Едноетажната им къща не беше голяма, в задния двор майка му бе засадила всичко, което й трябваше за готвенето. Отпред си беше направила малка цветна градина – няколко стръка божури, трендафил и латинки. Веднъж, когато гостуваха на семейство Арие[2] в красивата им къща, Богдана се захласна по цветните лехи между водоскоците в двора и по цветята в големите дървени качета и саксиите в остъклените кьошкове[3]. Стопанката й даде разсад и така в тяхната малка градина разцъфтяха жълта роза, кремовете и обички... Без да я забележат, между тях се беше самонастанила една шипка. През пролетта, когато цъфтеше шипката, майка му сядаше срещу нея, притваряше очи и излагаше лице на слънцето. Човек можеше да помисли, че си е откраднала малко почивка и се унася в дрямка, но Никола знаеше, че не е така. Сядаше до нея на пейката и я наблюдаваше – клепачите не бяха плътно затворени, притворените й очи наблюдаваха шипката. И Анастас се заглеждаше в разцъфтелия храст, чудеше се какво е станало с онзи нищо и никакъв бодлив трънак. Сравняваше я с всички други цветя и си казваше: да, наистина, тя е най-хубавата. Цветовете – нежни, бледо розови, разположени не на гъсто, а на разстояние един от друг, така че всяко изпъква само за себе си между кръглите зелени листенца и сред изящните извивки на клонките. Вейките са като изрисувани с лъкатушна линия, така изглеждат заради бодлите. На есен майка му подкастряше шипката и му казваше, че това не трябва да се забравя, защото ако я оставиш, тази красавица е дивачка и е толкова самонадеяна, че ще разпростре бързо бодливите змийки, ще ги увие около всичко наоколо и ще задуши другите цветя. Розата произхожда от шипката, облагородена е, ако я оставиш без грижи, подивява. Като нея и на човекът се случва да подивее.

Една сутрин Никола тръгна за Рилския манастир и взе Анастас със себе си. Навлязоха в гората. По пътя го подканяше да не се заплесва, а той ту изоставаше, ту се отклоняваше от пътеката след някое прошумоляване – привидяла му се лисица, дали пък не е заек... Стигнаха до един извор, наблизо бяха завързани магаре и катър. На поляната малко по-нагоре срещнаха двама дървари и голямо куче. Бяха запалили огън, печaха пъстърва, уловена в Искъра. Повикаха Никола и сина му да седнат при тях. Анастас се спусна към кучето – огромно и рошаво като мечка. Никола му извика да спре, но дърварите го успокоиха да не се бои. Водели Караман да ги пази, пък той бил страхлив като заек и много кротък, но плашел окото. Никола извади от торбата си баница, хапнаха я с пъстървата и се разприказваха. Единият дървар беше турчин, наскоро се беше оженил, разговорът се завъртя около ритуалите на турската и на българската сватба. Анастас не се отдели от Караман, поделиха си баницата. Останаха с дърварите около час и продължиха нагоре. Никола хвана сина си за ръка и зададе бърз ритъм на крачките. Анастас беше свикнал баща му да мълчи за дълго и не скучаеше, заслушваше се и се заглеждаше в звуците и пъстрите гледки на есенната гора. Стигнаха в манастира по залез, когато силуетът на камбанарията се очертаваше върху почервенялото небе. Влязоха направо в книгохранилището. Никола остави за манастира богослужебна книга, която беше отпечатал нелегално в печатницата си. После тръгна с един от монасите да търсят щампа на икона, избрал я беше като мостра за новата книга. Остави Анастас да разглежда дамаскийницата, като се върна, го намери захласнат пред рисунките в старите дамаскини. Не случайно го бе довел със себе си, още в печатницата беше забелязал любопитството му, желанието да го допуснат да участва във всичко, което се правеше там. Не беше се излъгал, този син щеше да му бъде другар в работата, един ден щеше  самият той да измисля щампите, както от сега вече се опитваше да прерисува по нещо и си драскаше някакви свои заврънкулки, но в тях Никола можеше да различи усета към красотата на линията.

Докато Анастас се учеше в Рилския манастир, учител му беше Неофит Рилски. Още от ранното си детство имаше щастието да среща интересни, мъдри, способни хора, значителни личности, които му отваряха врати към познанието. Неофит Рилски  напусна през 1833 г. замина за метоха в Казанлък, Анстас тъгуваше за него.

През 1837 г. в този район на България се разпространила чума. Хората напускали селата си и бягали. Един ден семейство Карастоянови видели край пътя изоставено бебе, Никола и Богдана предположили, че родителите са умрели, докато бягали от чумата. Прибрали новороденото, тогава Анастас бил на 16 години. Кръстили детето Мия и го отгледали със своите. Когато Мия пораснала, я омъжили за момче от семейството, тъй като не била тяхна кръв. Мисля си, че е възможно това да е бил Христаки, син на Димитър, по-малкия брат на Анастас, който бил постоянно в компанията на братовчедите си. Тази семейна история разказваше баща ми и показваше на снимките баба Мия – висока, слаба, с изправена стойка и гърбав нос. Според него в профил била "същински Данте". Строга и авторитетна, давала категоричното си мнение по всички въпроси, засягащи фамилията. Така беше останала в детските му спомени. Живяла много дълго, повече от 90 години.

Анастас се радваше много, когато баща му го взимаше със себе си на път. Обикаляха панаири, манастири, църковни празници и продаваха отпечатаните книги. В детството му това бяха големите приключения, тръгна с баща си на осемгодишна възраст и продължи през годините. За Неврокопския панаир се пътуваше на юг, а за Узунджовския, най-големия, който бяха посещавали – на изток. Ставаха рано сутрин, още по тъмно, и се качваха на някоя каруца, която превозваше стока. Минаваха край Пловдив и свиваха на юг. Пристигаха на панаира следобед, оставаха там докато се стъмни, после отиваха да преспят в големия хан и на другия ден от сутринта тръгваха пак на обиколки. Панаирът започваше на 8 септември и продължаваше петнадесет дена. Никола беше идвал тук още едно време със стока, като абаджия, и когато отпечата първите книги и тръгна да ги разнася, първо се насочи насам. Научил бе, че това е мястото на най-голямата търговия с книжнина. Беше горд с това, което продаваше, а и знаеше, че е полезно за хората. Обичаше да гледа как разлистват, чудят се, цъкат с език и понякога решават да си купят тази рядкост. За съжаление грамотните бяха малко, но и неграмотните купуваха, гледаха картинките, а като се върнеха в селото си, намираха между съседите си просветен да им чете. Най-голямо наслаждение му доставяше да срещне някой, който държи в ръце книгата с трепет. Виждаше истинска радост в очите му, докато я разгръща лист по лист, и голямо желание да разбере какво е написано. На такива му се беше случвало да дава на половин цена, a на някои, които личеше, че искат да купят, но не могат, подаряваше. Понякога пътуванията бяха изтощителни, случвало му се беше да го застигне буря, или да завали за дълго, като че никога нямаше да спре. Тогава отсядаше в някой хан и спечеленото отиваше да дочака да се вдигнат облаците. И в пек беше обикалял, веднъж му се наложи да премине един гол баир на магаре. Язди така около час, после слезе, дожаля му за магарето, остави на гърба му само дисагите с книгите. Така вървяха бавно двамата унили, слънцето прежуряше. По едно време на хоризонта се очерта дърво с широко разлистена корона. Ах каква сянка има там, представи си Никола и се взря с примижали очи. Попита магарето дали и то вижда същото, което и той, дали е истинско това дърво, или му се привижда. Стигнаха, спряха на сянката, разделиха си сочните круши, добре че се беше сетил да ги купи на тръгване... Какви ли не спомени имаше от тези странствания.

Анастас се възхищаваше на баща си – как умее да разговаря с хората, макар иначе да не беше от приказливите. Успяваше да ги заинтригува, показваше им книгите, разгръщаше ги, разказваше им по нещо така, че да им стане интересно, но да не разберат всичко докрай и да им се иска да разгледат подробно и прочетат "Различни поучителни наставления", "Часослов", "Житие Светого священомученика Харалампия".

Анастас харесваше най-много панаира в Узунджово, между Едрине и Пловдив. Баща му го беше водил няколко пъти. Събираха се търговци и купувачи от цялата страна, идваха и арменци, евреи, араби, унгарци, немци. Тълпата беше пъстра, виждаха се какви ли не облекла, в глъчката се различаваха какви ли не езици. Панаирът беше пълен с чудеса, които замайваха Анастас до такава степен, че след завръщането преживяното там му се присънваше, а през деня говореше само за това. Братята и сестрите му започнаха да се дразнят, че баща им не води и тях. Когато Богдана се застъпваше за другите деца и му казваше да ги взима по ред, за да не се сърдят, Никола й отговаряше, че не води детето, за да се развлича, не и за да носи малка част от тежкия товар на книгите. Най-вече го взима със себе си, за да го научи на занаят, него е избрал да му е пръв помощник в печатницата, такъв ще бъде и в търговията.

Чудесата на панаира започваха още от първия ден с кушия – празничното надбягване с нагиздени коне, казваха му и камшик панаир, и хайванпазар. Избираха най-хубавите коне, украсяваха ги от гривата до опашката с пискюли, панделки, синци, огледалца, звънци. Имаше и още много зрелища, показваха джуджета и какви ли не странни природни явления. Една жена с нос като клюн обикаляше в кръг със сноп пера, вързан на главата й, за да прилича още повече на птица. Обута беше с червени шалвари, на глезените й бяха наслагали шарени гривни, за да привлекат вниманието към босите крака – всеки от тях бе с по шест пръста, оцветени с различни бои. Не прилича съвсем на птица, горката – каза Анастас на баща си, птиците имат по три големи пръста. Е, ако бяха по три, досега да е отлетяла – отговори баща му и го дръпна да не гледат повече. Имаше гълтачи на огньове, гълтачи на саби, фокусници, гледачки на карти и на кафе, техните палатки Никола подминаваше: хич не обичам да ме баламосват. Най-впечатляващ бе кукленият театър Карагьоз. Понякога Никола оставяше сина си да гледа и отиваше да си върши работата. След няколко часа се връщаше и го намираше там все така със зяпнала уста като хипнотизиран. Карагьоз и Хадживат се смееха един на друг, заяждаха се с какво ли не и с кого ли не, караха се и винаги стигаха до бой. Куклите бяха плоски, тънки, почти прозрачни, красиво оцветени. Разиграваха ги пред полупрозрачна завеса, светлината идваше отзад и силуетите им се отразяваха върху нея. Колкото и пъти да бе гледал Анастас, не беше едно и също. Двамата хитреци повтаряха някои смешки, но се повяваха нови и нови. Накрая на всяко представление се покланяха и се извиняваха за грубостите и простотиите си с думите: “Нека ни простите лошото държание”. Веднъж, докато минаваха наблизо, Анастас замоли баща си да отидат за малко заедно, ето наближава краят, тъкмо на това място искаше и той да чуе нещо. Стигнаха на време и успяха за думите, които най-много харесваха на Анастас: "Това, което преминава, е само призракът на твоето тяло, създаден на свещите от светлината". След като поизнесе това, Карагьоз добави, че го е казал Мехмед Кюстери. Кой е този Мехмед? – попита Анастас баща си. И разбра, че баща му не знае всичко на този свят. За да оправи впечатлението, Никола го заведе да му купи любимия захарен памук – ето и това пухче розово, си помисли Анастас, докато приближаваше облака до устата си, се стопява и като че ли не го е имало, като че е бил призрака на мечтаното лакомство,  само дето после сладкото ти оставя вкус в устата и розовата боя лепне и ти боядисва пръстите. Не е същото и защото образът на Карагьоз и Хадживат се бе запечатал в съзнанието му завинаги. Когато на следващата година баща му го доведе на панаира, веднага отиде да види представлението. Хареса му, но не беше същото. Изглежда този, който играеше с куклата на Карагьоз, се беше сменил, и вече не беше чак толкова забавно. Накрая Анастас остана разочарован – новият изглежда не беше чувал за Мехмет Кюстери[4] и не каза онова хубаво изречение.

Вечер уморени хапваха набързо и си лягаха. Анастас не получаваше целувка за лека нощ, или пожелание да сънува нещо хубаво, но се радваше на промърморваното и сумтенето на изморения Никола, докато наместваше одеалото и възглавниците: Удобно ли ти е, топло ли ти е, да не си още гладен... Никола заспиваше веднага, а Анастас малко след него. Докато се унасяше, се гушеше като малко мече в топлината на големия мечок. Долепяше се до баща си и се заслушваше в дишането му, ако беше студено, мушваше измръзналите си крака между коленете на Никола.

На втората година, на връщане от манастира, се качиха пак на една каруца за Самоков, но слязоха в Пловдив и продължиха в друга посока. Никола реши да използва близостта с Бачковския манастир, тъкмо да продадат останалите книги на богомолците. Някога построили Бачковския манастир в падина, където нямаше просторна гледка, но тук имаше друга хубост – пътят се извиваше покрай Чепеларската река в тунел от вековни дървета и манастирът изникваше изведнъж, сгушен между хълмовете. Наричаха тази река също Алтън дере, тъй като носела златни песъчинки от родопския Кара баир. Обиколиха двора на манастира, продадоха две-три книги и влязоха в църквата за вечернята. Послушниците пееха много хубаво, на Анастас му се спеше, унасяше се от литургията и от аромата на тамян, избелелите стенописи се мержелееха пред очите му, ангели и дяволи се наслагваха един върху друг. Облегна се на баща си и ту заспиваше, ту се разбуждаше. Преспаха в килиите, на другата сутрин се върнаха пеш до главния път и чакаха, докато ги качи каруца за Рилския манастир. Там хапнаха по една чорба, дадоха им магарета и така се прибраха.

Пристигнаха посред нощ, Богдана ги посрещна сърдита, известно й беше до кога продължава панаирът в Узунджово и се беше притеснила. Събира се всякакъв свят по тези места, пият, сбиват се, кой знае какво става и по пътищата... Никола си знаеше, че я е страх за сина й и докато бяха на панаира, щом разбереше, че някой си тръгва обратно за Самоков, пращаше хабер, че са добре, но този път се улиса. След няколко години баща и син посетиха отново Бачковския манастир на празника Успение Богороднично на 8 август. Анастас вече беше деветнайсет годишен и носеше по-тежкия вързоп с книгите.

Анастас видя за първи път Виктория, когато баща й я доведе със себе си в печатницата. Поръча да му отпечатат нещо и двамата бащи се разприказваха за по-малкия му брат Димитър. Смрикаров му беше учител и съветваше баща му на какво да обърне внимание. Виктория беше на петнадесет години, тънка и нежна, с бледо лице и тъмни очи, които не те допускат веднага да надзърнеш, а притварят входа и си пазят тайните. Имаше високо заоблено чело, може би затова още тогава Анастас толкова хареса това лице – женската красота съизмерваше с ликовете от иконите. Те се смесваха в представите му с лицето на майка му и сестрите и наслагваха най-хубавото от тях върху образците от канона. Виктория разглеждаше с интерес всичко в печатницата. Анастас й показа как работи пресата. Тя се загледа в отпечатаните щампи, които беше рисувал и изрязал, докато й разказваше житието на свети Димитър. Беше мълчалива, но слушаше внимателно и все по-малко се смущаваше от това, че Анастас бе толкова по-голям от нея. Следващите три години се виждаха на празник, в черквата, или в училището за приключване на учебната година, тя с баща си, той – заради брат си. И не само заради него, а защото тогава вече искаше да вижда Виктория по-често.