Санким Белким

01.03.2018 1

Есета от Румен Стоянов

 

                 САНКИМ БЕЛКИМ

 Ю Ес Еят световно е прочут като Страната на неограничените възможности. България основателно може да бъде зована Страната на неограничимите възможности. Сиреч нещо повече сме: неограничим  значи който не само е неограничен, сега, а  въобще не може да бъде ограничен, дори в бъдеще, при никакви обстоятелства, ако ще би различни от настоящите. Ще поясня.

В читави столици, за да станеш държавен сановник от най-висш разред, трябва да се катериш по служебна стълба, сиреч да набираш знания, опит, умения, отговорност, без които не можеш докопа най-важна работа.  У нас далеч-далеч така не е:  един не особено прекрасен ден невзрачният, мижав Сулю Пулев ни се опулва министър председател, президент,  министър без да е вършил, на по-ниска степен, никаква дейност в тая управленска или ней сродна област.  Деветоразредно адвокатченце те го те спуснато на върхо. Все едно младок, завършващ военен университет, го произвеждат генерал. И му възлагат обучението на огромно съединение, животите на десетки хиляди бойци. Ако, не дай, Боже, той ще ръководи истинските им бойни действия, последиците от тях ще бъдат неминуем разгром. Тъкмо това е целта на занятието в милодрагото ни отечество: да го ужким стопанисват люде въпиещо неподготвени, та скришните му господари съвсем лесничко да им дръпкат конците.

                Народното събрание гъмжи от човеци, човечки, дето представа от понятие нямат за неща, които решават. Уви, никак не преувеличавам. Колцина сред избраниците разбират поне тоничко от финанси? Но храбро гласуват републиканския бюджет: какъв да бъде по размер, как да бъде разпределен, откъде ще му идват приходите, разходите и прочие с многоточие. Юнаци, че и юнакини: с четирите аритметични действия не се твърде оборавят, но самоотвержено въртят милиарди всенародни пари, колко му е.  Оно много акъл не требе, изказваш се, гласуваш каквото партийният вожд нареди. Затуй вместо депутати пό-уместно е да им викаме дупедати.

                Същото умопомрачително безхаберие лъсва, та блъсва относно здравеопазване, обществен превоз, военно дело, право, селско стопанство, промишленост, образование, безопасност, култура и какво ли не. Поет, чиято сръчност е в изящната словесност, четири годинки получава хубавка плата да оправя  тънкостите на вътрешна и външна политика, ибо спрямо тях има законодателен пай, гаче они са рими, ямбове, метафори, поанти, хореи. И тук спирам: явна е картинката. Пък и съзирам възражения: а) никой не е сведущ по всичко; б) народните представители разполагат с умни съветници, те им (подс)казват, пишат какви изявления да правят. Да, верни са и двете забележки. Ето ги пък моите.

б) Щом избраниците повтаргат (плюс, минус собственичко мненийце) каквото им внушат отлични съветници, защо плащаме двойно за едно и също? Нека говорят направо съветниците, депутатите са излишни. Също и харчовете ни по тях.  

а) Да вярваш, че съветници подготвят всичко необходимо за твои становища по засукани пущини равнозначи с убеденост, дека може успешно да осъществяваш хирургическа намеса, зер плътно до теб стоят помощници, които сочат резни тук, но внимателничко, да не засегнеш ей това, бодни с иглата, сега леекичко издърпай конеца, онуй го клъцни с ножицата и така дорде свършиш операцията. Едва ли някой би легнал под нож в ръце на човек, комуто отлични съветници обаждат как да постъпва. Но цял народ чака избавление от парламентаристи, министри, замове, чиито незапушими пробойни в знанията са умело прикривани от съветници.

Има ли изход и какъв?

От известно управленско равнище нагоре (примерно кмет в селище с  еди колко хиляди обитатели) да въведем проверочен изпит за желаещи да встъпят на тая длъжност. Не може да отговаряш за съдбините на мнозина, а да си умопомрачително бос по стопански, бюджетни, образователни и т. н. въпроси. Искаш ли да заемеш определена ръководна длъжност, явяваш се на изпит и те допускат да кандидатстваш за нея при условие, че го вземеш поне с четворка. Сега избираме за депутати тогова или оногова без да надникнем ей толчавко накъмто истинските им (а не мними, лафаджийски) познания по жизнено важни области. Щом комисия от неподкупни сериозни учени скъса някого, той губи право да бъде кандидат за народен представител, (зам)министър, министър председател, президент, кмет на голям или среден град. Само такава  -  неопорочена  -  цедка ще възпре наплива от хитреци към държавната хранилка, броят на мераклиите рязко ще падне и ще законотворят мъже и жени, обладаващи необходимите качества. Не възприемем ли тая предохранителна мярка, винаги ще бъдем лесна плячка на политически мошеници. За да виждаме кому колко чини собствената, а не съветническата капа, оценките от пресяващия изпит (налитащите за управленци ще четат по даден им въпросник), бележките ще бъдат обществено оповестявани, сиреч изнасяни в интернет: Иван Петров, много добър по здравеопазване, среден по финанси и прочие, общ резултат 4, 75. Ако ти харесва, ще гласуваш за тоя господин.

Уличен метач да се хванеш, питат друг път тая работа вършил ли си я? А ставаш министър председател, президент, (зам)министър без да разберат данъкоплатците бива ли те за нея. Или тепърва ще я усвояваш и тъкмо навлезеш, изтекъл ти срокът. И ай чао, но каквото  некадърно си надробил, остава. И обществото сърба ти попарата, която се повтаря с всяко правителство.

Крайно време е да приемем, че управленство и политика са две различни неща, които не се припокриват: читав политик се оказва слаб управленец. И обратно. А понастоящем който е вътрешно удобен на вожда (подгъзува му, че и креватно го обслужва), при сгода бива издиган за властоносител. Обаче партийните кадри и нужди, сиреч междуличностни, груповски боричкания, са едно, обществените и държавни потребности друго.

Естествено, това, което предлагам, ще си остане в порядъка на мечтите. Но поне те не биват облагани с налози: все още и неизвестно до кога.   

 

БЕЛ. ПР.

 

                Между задачите, които прехвърляч трябва да възборва, има една, която, за мен, не е никак маловажна, обаче не съм чел някой да я разглежда и затуй ще подрека: преводач е и съдник.  Трижди. 1. Преценява коя дума, израз, словоред са най-подходящи с оглед първообраза. 2. Върши подобна дейност и между горе избраните, но сега от друг ъгъл,  обмисляйки как звучат все едно, че са дело българско, като да са били създадени от българин на български. 3. В иноземната словесна достъпност има ли неща, с които не разполагаме, но могат да са ни полезни, кои са те и как, в какъв техен вид да ги усвоим, обългарим. 

                Обичайното разбиране изисква да съхраняваме самобитността на говора ни мил, да го вардим от чуждоземни молепсвания. Аз ни най-малко пренебрегвам тая повеля: не ми е никак безразлично какъв е и ще бъде езикът бащин, още майчин. Ала моята убеденост не се изчерпва с ревностно овардване от външни примеси.  Чини ми се туй да е най-лесно: еди що няма го в родната ни реч омайна, сладка и я го не пущим у нея да припари, туряш го на прокрустово ложе и бройкаш точно ли се побира. Бараш с твърда ръка, спазваш своего рода партийна главна линия, не си разрешаваш в никакъв случай да шавнеш в страни, оти следва бой с налъма: тоа мърси отечествената словесност, нам завещана от деди, прадеди. Да, и аз се гордея с нея. Обаче то не ми е достатъчно: искам, о, как искам тя да става все, все, все по-изразителна, по-гъвкава, по-богата, мощна, могъща, дълбока, необятна, съкровено българска. Но туй не пада от небесата, ни се бере по дървесата, може само да бъде съграждано от българи: съзнателно, целенасочено и непрестанно, чак неотстъпно. За мен тоя дълг свещен включва неотменимо и преводачеството, цялото, ала не по начин отвлечен, въобще-изобще, а чрез всеки един негов представител по различно, според възгледите, способностите му. Естествено, далеч не всеки споделя това становище  (преводом  да примъкваме инородни опитности), излагам моето.

Обикновено определяме словопрехвърлячеството като способ да опознаваме чужди книжовности, култури, народи. Вярно. Ала за мен то неминуемо е и общуване с техните езици, та в тоя смисъл намирам, че не бива да се ограничаваме с познанство, колкото за сведение.  А трябва да употребяваме връзката с оглед нещо да вземаме от нечиите езикови опитности. В тая точка преводачът поема трудното задължение на съдник: той лично трябва да преценява кое и как от чуждо може да го стори/м наше, да го усвои/м , не в неговия тамошен вид, а приспособено към нашенските присъщности, не суров, чепат внос, а успешно преработен, сполучливо обългарен. Само така ще изпълни своето истинско предназначение: да ни ущедрява словесно.

При такова гледище  -  преводът е обилен източник за обогатяване на българския език  -  задачата на прехвърляча е многажди по-трудна и отговорна в съпоставка с привърженика на схващане къде-къде по-тясно:  своето не даваме, чуждото не щем. Аз съм следовник на: своето не даваме, от чуждото щем онова, което ни облагодетелства чрез обработеността, дето ще му я придадем. Защото често-често, едва ли не при всяка дума, образ, похват, обрат, изказ , съчетание нужно  е да се питаш: как, как, как посредством тях да го привлечеш в наша служба, и то не патраво, а добре изпипано. Такъв подход  стоварва лична отговорност много по-голяма  и тежка , отколкото заложената в плиткото и страхливо мерило, гласящо „Това на български не върви”. Майсторлъкът е да го накараш да върви, за което предписания няма, трябва ти да ги създаваш.

Преводачът е на всяка стъпка съдник между свое и чуждо и той решава ще ли превърне нещо чуждо в свое, наше, действа сякаш митничар, упълномощен да спира или пуска буквени стоки през граница: от чуждо прави своенаше. Литературознанието борави с понятията съдържание и форма. Нужно е да помним, че те неизбежимо са осъществявани езиком: единствено чрез него сме в състояние да изкажем съдържание и форма. В тоя смисъл речта изисква двойно внимание като двойна носителка, на форма и съдържание  -  и в тая двойна предопределеност трябва да я разглеждаме като двойна сгода за разширяване на родните изказови способи. Което ще рече да произнасяме безброй присъди: това да, онова не, защо едното да, пък другото не: преводачът е себесъдник, на собственото дело, съчленено от безброй отхвърляния и приемания. Може да си отличен преводач като не приемаш тоя подход, тоест строго бдиш да не вземаш чуждо, както и обратно, слаб преводач, напъващ се да примъква туй, онуй чужбинско, ала то не му се отдава. Аз уважавам повече оня, който сполучливо работи на второто поприще, обългарявайки. Тук нещата стоят крайно субективно: един ще намери, че, примерно, това съчетание не заслужава допускане, друг напротив, то разширява нашите възможности.  

С горното съвсем не твърдя, че само аз упражнявам тоя вид прехвърлячество, още по-малко, че съм му начинател, би било кощунство: великите ни Първопреводачи св. св. Кирил и Методий, изхождайки от гръцки, мигар не са превнасяли множество до тогава не съществуващи у нас думи, образи, понятия, стилни похвати? Вършили са го всите Седмочисленици и техни достойни следходници, ако извърнем очи към ония славни времена, без да привеждам доводи от ХХ век. Основополагащият пласт на българската книжовност, православният, бил е сътворен в деветото столетие тъкмо гребейки от инородното, претворявайки го за наши потребности. Ще възприеме кой от двата подхода всеки на своя глава избира, пък моя милост не противопоставя единия срещу другия, те се допълват, имаме право на предпочитание. Тоже биват в различни степени прилагани, дори у едного съчетавани: ето книга, изискваща да я работиш по този начин, другата не. А и човек не е застинала величина, той се променя.

И тъй: бидейки съдници, изхождащи от чуждоземни подадки, ще ли измисляме техни съответки за наша употреба, както са го правили образцово Първописателите? Възможно ли е преводаческо хем вълкът сит, хем агнето цяло, тоест милеейки за самобитността ни, да вкарваме в нея чуждотии? За мен отговорът е утвърдителен с една уговорка: ако са убедително обългарени.    

 

 

ГЪЛТОЦИ/БЪЛХОЦИ

               Гълток ще рече възголяма глътка, бълхок едра бълха е, но тази твар, дори манечка, я отличават непредвидими подскоци, с които до осемдесет пъти надхвърля своя ръст. Действително аз не знам кога и къде тематично ще рипне мислица моя, поради което следващите писанийца ги събирам под горния наслов.

*

Помня бойкия и вдъхновяващ лозунг „Където е Сталин, там е победата!” У назека довтаса от великия СС/СР (един из благодатните му червенозарни лъчи), където народните столове, маси градяха ли, градяха, включая с концлагери, затвори, гладомори,новия живот. Неочаквано Учителят на прогресивното човечество взе, че умря (бе как тъй???!!!) и непонятно защо мнозина, вероятно подучени от международната реакция и североамериканския империализъм, предпочитаха да казват пцовиса, пукна. Но дори с кончината своя бащицата любим показа на всички, от людоеди, през месоеди,чак до растителноеди, колко е верен горният лозунг: няма го Бащицата, няма я преизобилно възвестяваната победа на комунизма по целокупния земен шар. Тюю, ам сега? Мигар всичките ония съблазнителни уверения за всеобщо и вековечно щастие остават вече без покритие, нима те бяха мижи да те? Не: до като чичко Сталин добродушно пафкаше лулица, но и тя за винаги (фор евър) угасна, та после, ах,туй после…

Лозунг друг оповестяваше не по-малко ликуващо: „Сталин на всички езици значи мир!” Та щом Вождът на всите вождове облече дървения балтон, тревожна тръпка лазна по снагите на безброй труженици, в туй число и моята невръстна: еййй, ще пламнат войни, зер няма кой да ги предотвратява. Не знам как, размина се, може би чичко Сталин ги възпря от вечните ловни полета, гдето според индианци отиват храбрите бойци.

*

Подадох „Летопис на пуздравото време”, мъжът погледна заглавието и смеешком рече „Сега трябва да науча какво е пуздраво”. Интелектуалец извeстен, журналист, преводач, водещ порта/л по културни въпроси. Може някой събрат по перо/компютър да се натъжи, ако негова книга предизвика още в наслова неразбиране. Пък мен то ме възрадва: нищинко да не прочете въпросният господин от писанийцата мои, ако изпълни своето намерение да разбере какво значи пуздрав, ще съм доволен: все пак някому сторил съм добро. Лаская се при мисълта, че заглавието подбутва оскъднейши мои читатели да търсят обяснение за  тям непознато слово. Дано това им любопитство попридвижи драгановското прилагателно към по-широчка употреба, или поне да бъде начална стъпка в тая посока. Тъй ако стане, творбицата ми свършила си е работата.

*

Не знам днешни подрастващи, подрасли, подрастъци дали са чували едно лафченце, гласящо няма вече луди и на сухо паламуди. Па и от къде да го научат, с дядо и баба те все по-малко говорят, зер они са компютърно изостанали, да беше лафчето на английски, може би щеше да им е известно, а то на някакъв малоброен език, едва ли не туземски. Нейсе, и без въпросното устойчиво словосъчетание земята се върти, животът си върви. Но: в деня десетия от месеца ноемврия партията открито, гласно, ясно заяви пред българите: няма вече луди и на сухо паламуди. Е, не го каза тъкмо с тия кратки слова, но р/умният и от ½ дума разбира. Пък народът наш глупав никак не е и безпогрешно хвана посланието: няма вече кой да вярва на медоречиви приказки  за свобода, равенство, братство, всеобщо добруване, а че безконечно благуване в комунистическия рай и проч., тоя път без многоточ: от утре запрятаме кой какво има (рокли, крачоли, прашки), па започваме да правим тъкмо обратното на онова, що пленумно, конгресно чертаехме, вещаехме: ке рушимо социализмо и градимо капитализмо, да, него бе, тоа същия, който до снощи разобличавахме, осмивахме, хулехме, едва ли не попържахме, но във всеки случай уверявахме съвсем научно, жа му стъпиме на шията. Пък му стъпихме на сянката, по-точно седнахме му да не изричам на какво. И нескопосно, крадливо му се заподмилквахме, заподражавахме.

*

Западни интелектуалци подкрепяха из(г)раждането на социализма в Съветския съюз дори по време на бесуващия ленино-сталинизъм (Анри Барбюс, Ромен Ролан и т. н.) Oбаче никой от възторжените му поклонници не отиде там да живее, споделяйки битието/питието на трудовите маси, па  столове. Модно беше с фройдизма да бъдат обяснявани в Запада постъпките човешки. Приложим ли дядо Зигмундовото ученийце към въпросните особи, ще излезе, че они са били идеологически воайори: задоволявали своите щения не участвайки в изумителните строежи на живота нов, а (за всеки случай?) зяпайки ги от безопасно далеч, подсъзнателно удостоверявайки на личностно равнище верността на колективно съзнателното не ме гледай какво правя, ами слушай какво ти казвам.

Що ли би сторил Бащата на всите народи, ако му някой подшушнеше, че неговите парижки следовници не са нищо повеч от словесни воайори?

*

Поглеждам часовника: двете стрелки са една връз друга. В моето детство, юношество, младост припокриването им обладаваше смисъл: видиш ли, че са в това положение, думаш си  ”Някой мисли за мен”. (Или казваш на тоя до теб, че някой го мисли). Суеверие? Да. Глупост? Да. И не съвсем. Кому не е драго, че някой, майка, любима, приятел, сега мисли за него? Затуй празноверието, глупотевината са повече от самите себе си: вдъхват мънзъркичка ведрост, звучат като своего рода благопожелание. Случаят, далеч-далеч не единствен сред множество подобни, обяснява отчасти защо те съществуват, и обилно, защо човеците ги измислят, употребяват. Суеверия има какви ли не, всички не могат да бъдат изтълкувани по горния опростенски начин (как да оправдаем боязънта, предизвикана от черна котка, минала ни злокобно път?), ала един дял от тях позволява горното великодушно разбиране, а то е разбиране и на българския мироглед, тоест нашата душенагласа, умонагласа.

*

В соца партията беше, бе, биде (глаголен облик, не уред за подмиване на междукрачие, дупара) всемогъща. Яко стъпила връз марксизма-ленинизма-сталинизма, тя можеше чак дори което не можa: да ни вкара у комунистическия рай. То хубаво, отлично, даже много добре, но историята взе, че стори едно хълцук (10-и), та междуметието й запрати народа български, до тогава бодро вървял по главната линия (сиреч най-права, единствено правилна) во кривулиците на всемогъщия пазар. И сега нему се до земи кланяме, също както преди ней.

Новооглашено парче граматик, напомням: партия и пазар съществителни са, значи съществени, а всемогъщ е прилагателно, към тях притурено, служи да ги пояснява. А тъкмо то оцеля в двата враждебни (?) обществени строя, то, второстепенно, излезе по-яко, по-устойчиво от съществителните. Иди, че вярвай на марксисти, езиковеди кое по-важно е в речта и в живота: едно те учат, друго става.

*

Славният и героичен 10-и забрани забраните да мислим и най-вече пишем еди как да, еди как не. Па го ударихме на усилена мисловно-писмeна дейност. Тя обхваща и постмодернизма. Към него се прикилимисахме (придърпахме) с неизбежимо, ради нашия дотогавашен обществен строй, закъснение, та свободно избуяха умувания, умишлявания, оразборявания, завтирвания и подскоченца да настигнем (пак ли бе?, все ли бе?) туй, онуй. Между нас речено, ще достигнем изпреварилите ни само ако те седнат и търпеливко ни зачакат. Понеже тая няма да я бъде, ония не ще мирясат, а винаги ще дирят и намират нови и по-нови открития, най-доброто, което можем в случая стори, е веднъж за винаги да се отърсим от комплекса за наваксване. Това съвсем не означава да загърбим къде какво правят инородци, а там вършеното да го преценяваме спокойно, трезво и разумно, да ползваме от него каквото и както сметнем за необходимо нам, обаче: без комплексарщина за изостаналост, още по-малко за настигнатост. Прибягването до чужди опитности следва да ни утвърждава, уякчава в нашия собствен път, а не да се жално-милно-опашкарски вайкаме, още по-малко истеризираме.

Тая за постмодернизма, нали го прихванахме твърде късно спроти неговата поява, чини ми се да е неговата тукашност по-скоро посторгазъм: минало е върховното удоволствие, него изживели са го пълноценно други, за нас останал е последвалият го спад, нищо повече. Ей го, излезе жив фройдизъм. Мчи то било убау, сичко обясняваш с междукрачието, не друго, оно движи човеците. Я, чи ас съм бил фройдис ба. В действителност иженарицаемият наш пост(но)модернизъм по времеви белег е тъкмо пост(но)оргазъм: нещо е нещо, утешителна печалба.  

Ако любомъдрият и оскъднейш читател мой не си пада по сексологии, фройдизми, файдизми, ето му по-читав образ: нейдешният постмодернизъм бил е обилен, пищен, вкусен обяд, чудо на готварското изкуство, доставил там услада, пък нам отредил тежест в пищеварението.

*

Баба сака да кръпне дреха. Взема игла, конец и понечва дa вдене. Ала не успява. Обаче пак и пак, и пак опитва, зер наумила е да стори кърпеж . Все не улучва мънзърката дупчица, но  упорства, не отстъпва. И тъй минават часове. Идва внучката, вижда какво старицата върши, па дума: „Бабо, иглата няма ухо”. Предполагам, че с друго сечиво недовиждащата женица, подир тъй дългите усилия, била е възнаградена, сиреч осъществила намерението си, но инаква ми е тук мислицата: ако ще би тоже недоскив, в случицата смешновата съзирам дребна притча досежно пай в новейшата история.

Бабата е партията, кръпката соцкомунизмът. Него тя решила бе да пришие на дрехата/българския народ, каквото и да (лагери, отнемане на собственост, затвори, отстрели по граници, безплатно тупане на гащи) му струва. Иглата е марксизмът/ленинизмът/сталинизмът, чрез нея, всепобеждаващо и най-правдиво учение, ще го лепне, колко му е. Конецът, съставен от множество нишки, съответства на редицата подизпълнителни сдружения (чавдарчета, пионерчета, комсомолци, профсъюзи, отечественофронтовци, самодейци, доносници, творчески съюзи...) Вдяването е градежът на новото общество, новия човек, ухото е върхът Комунизъм, него, него целеше бабата/ партия. И все не сполучваше, тоест не го под нейно мъдро ръководство изкатерихме, че тамо да си хубавко и безпарично живуркаме, а само към блаженото, уж нам достъпно, приближавано висине, отдалече бодро викахме „ех-о-о, чуваш ли ни, идваме-е-е!” Внучката носи чудновато, в действителност пленумно, име Ноемврийка, и в деня десетия на месец знайно кой, тя милозливо, както подобава на истинска потомка, рече на баба си „иглата няма ухо”.  Казаното облетя родните поля, къщя, балкани, гдето екна, па не клекна во всяко българско сърце, но малце другояче: „Гуд бай, соцкомунизъм, ние от ЦеКато и Политбюрото вече ай лав ю, капиталиизъм!” За да е всичко шест по петобалната (съветско-руска) система, остава да уточня: безухата игла я вдявахме години четиридесет и седем. И още: бабиното усърдие бе ущедрено по достойнство: БеКаПе се превъплъти в БеСеПе, а бабка не забравя любими внучета, пръпнаха милионери, милиардери.

*  

Съм в единствено чудното, за мене,  село. Близо до наследената, бащина и майчина, къща има тясна уличка, стотина метра дълга. Не бях отдавна минавал по нея, сега ми падна сгода. И се изненадах: в това знойно подирпладне тя беше изцяло, от край до край обрасла с треволяк: все едно, че там никога не са минавали талиги, домашни животни,  тъй плътен бе, че сякаш даже човешка нога не го  е стъпвала.

 Онова уличенце ми се видя знаково досежно запустението, обземащо не само родното мое място, но и въобще за обезлюдяваните български села. Може би, печално си рекох, преди още да е възникнало Драганово там избуявала е същата днешна трева. След кой знае колко века начало и край са пак едно и тоже, вторично подивяване, благоприлично зовано преход?




                ОПА

 

Соцът б/е запомним с опашки. Не кучешки, свински, котешки, маймунски и проч, а човешки. Днешните разглезени от умонепостижими за оновашните българи потребителски гъделчета, вършени с благородна цел да ти някой бръкне по-дълбоко в кесията, не могат си представи за какви предметченца невзрачни, сега подминавани с равнодушие, кажи-речи презрение, виехме дълги опашки. На тях самоотвержено, комай жертвоготовно редяхме се баби, младежи, старци, настоящи и бивши девици, юноши, деца, мъжоря, женоря в плодна и безплодна възраст. Ония мирновременни човешки образувания, по-скоро тълпички, макар с инакво предназначение, бяха и отпор срещу яко газещото Запада отчуждение: висейки с часове прави, своего рода соцправедници, за да убиваме скуката, разговаряхме. И по тоя начин пъдехме отчуждеността: присъща бе на капитализма, гдето трудещите се още пъшкотеха  в неговите окови, а у нас какво ти отчуждение, два-три часа (по 60 минути всеки) стоиш притиснат между неколцина и досадата я гонехме хортувайки с непознати по въпроси разнообразни, отбягвайки ония, за които народната милиция охотно би ти отупала безплатно гащите, и горните, и долните. В тоя смисъл научно могло (все живи са милиони участници) би да се обследва явлението опашкарство срещу отчуждение. Ех, какви докторати стават, и малки, и големи, чак свръхедри, ама пуст мързел.

Значи: в капа отчуждението процъфтява, у соца то не вирее, защо? Защото доблестно и непреодолимо възпираха го безброй людски опашки. Подир славния и героичен 10-и они изчезнаха и напъпли ни отчуждение: в едно семейство има телевизора четири: за майката, бащата, старите, в кухнята, чучнали обитатели пред тях, едва-едва по някоя дума процеждат, от няма и къде. Нищо не знаят младоци, не живели соцопашкарството: какви трепети, какви вълнения обдаряваха ни: ще ли те огрее въжделяната покупка, стоковото наличие да не свърши току пред теб и цялото двучасово чакане да е на халост, дали продавачът ограничава бройки, че да стигнат за повече желаещи или гледа по-бързо да се отърве от тях, не го е никак грижа ще ли опре до теб.

 Опашката бе същностна отлика на социализма, било развит, неразвит,  а подир славния и героичен 10-и подвит, гаче уплашено куче пъхнало я между задни лапи. Какви разправии ставаха ради сполучливи или безуспешни опити за пререждане: грубости, обиждания, остроумничене, ругатни, къде ти място за отчужденост, напротив, общувки буйни вихром вихрехме. Биваше и другояче: неволни съседки обменят готварски рецепти, мъже споделят спортни вести, кръжат одумки благи. Не съм в състояние да обозра що бе туй соцопашка, само привличам внимание към необходимостта народопсихолози, социолози, психоаналитици да изследват соцопашкарството, дори краеведи могло би да станат опашковеди. Силно желая соцопашкарството да намери свое презаслужено място в отечествената разноклонова наука. Това ако стане, бихме съзрели наченките на куп последствия. Прави са (като въже в торба) настояващите, че нищо не изчезва безследно, така е и с опашкарството ни: то оцеля и при дълбоките структурни промени: оказахме се опашкари по ред показатели, с които бива измервано качеството на държавите и добруването на жителите им. Трябва да кажа, че демократясалото ни опашкарство многократно превъзхожда родилото го: социалистическото бе махленско-битова проява, онагледяваща ярките недъзи на тогавашната ни уредба, сегашното показва истинското ни място в света, унизително задминати от най-изостанали африкански общности.



                НЕКА ВДИГНЕМ ЧАШИ

Соцът преизбилстваше с лозунги, твърдя го като потърпевш и техен няколкократен казармен писач. Лозунгът бе запазена марка на съветския социализъм. Ибо кога в Западна Европа на власт идваха комунисти, социалисти, не ошарваха стените с едри зовове, увенчани с по една, две, че три удивителни. Пораснал, що думам, окрилян с лозунги, многажди, подбутван от юношеско любопитство и в зряла възраст от научно рвение, питал съм се от къде ни полази тая напаст лозунгова, къде бе зародишът й, нищо не пръква от самото себе си, щом е крушле, оно има опашле. Лозунгът не беше изключение, кой, кой  ще да е неговият предходник, начатък, кой ще да е той?

Лозунгите онагледяваха повелите на партията и нали тя бе не какво да е сдружение, а себевъзхвалявано като едва ли не свръхчовешко, трябва с нея да свържем това явление, озарявало, вдъхновявало за трудови и др. подвизи милиони българи. Подръчкван от тая благородна мислица, дълго и продължително, чак протяжно блъсках блъските си где може да е първотласъкът, ощастливил ни с онова, което би могло да обособим като лозунгознание, кътче от гносеологията. Смея да заявя, че моите усилия бяха увенчани с успех: открих, ей, открих неопровержимо първоизточника на котилото лозунгово.

Първата страна, в която социализмът победи  (и я сатанистки окървави), е Русия. Там, в стоманените редици на болшевиките родиха се и соцлозунгите, добавъчно осияли още земи. Та логично е корените на лозунга да бъдат не другаде, а в Матушка Россия. Действително там ги аз набарах: в наздравиците.

Всеизвестно е, руснаци драго за мило дават наздравици да вдигат. Тоя вид благопожелания са и някаква надпревара: кой ще изрече по-интересно, по-дълбокомъдро щение. Те биват обмислени, ала тоже импровизирани. Предстои ти участие в симпозиум, конференция, кръгла маса, четвъртита, овална, орална, форум или нещо подобно. Обичайно е такава изява да бъде ознаменувана с почерпушка, разпивка, сега кокетливо им викат коктейл. Той, колкото и скромен да бъде, щом е руски, неизбежимо трябва да го пропъстрят наздравици. Уведомен за тая неотменима потребност на руската необятна душа, отиваш на проявата с готовност да произнесеш наздравица, я по твое желание, я защото някой предложи ти пръв да отпиеш. Наздравицата е важна част от руската традиционна обредност. Не ми е известно дали тамошни народоведи събират, изследват наздравици, но те отразяват руската душенагласа и умонагласа по начин твърде сходен с пословици, наричания, поговорки, клетви, та нужно е изследвачи да вършат и туй проучване.

Чрез наздравица показваш твоята политическа благонадеждност, вярност към тогози, оногози, било вожд, началство, началственце, вплиташ тънък или явен намек за еди що, учудваш с остроумие; ако излезе от уста на височайша особа, нейните слова придобиват тежестта на краткотрайна програмна реч, по нея подопечни опитват да разгадаят на къде задухва учрежденският, правителственият вятър, има ли промяна и каква. Тоя вид наздравици отразяват приоритет/и, верноподаничества и следва да бъдат разумявани като своеобразни минидирективи, по които да се водиш в твоята служебна, политическа успеваемост. Но те далеч не изчерпват наздравичното богатвство: има ги подмазвачески, веселяшки, напомнителни, благодарствени, предизвикателни, тържествени, присмехулни, трогателни, дръзки, възпоменателни и проч. Усетливият предварително обмисля своята, какво с нея цели да постигне, как тя да е най-впечатляваща, най-въздействена и плодоносна. Ако се наложи да импровизираш, трябва да си на ясно с твоите възможности, че да се не оплетеш като пиле в кълчища или тръснеш изтърканост, по-добре, за всеки случай, бъди кратък.

В дълбокия социализъм имаше значка ГТО: готов за труд и отбрана. За да ти бъде присъдена, трябваше да покриеш определени изисквания: стрелба с пушка, хвърляне на ръчна граната в трап за скок, вървене по греда, бягане и не помня още какво. Мен да питаха, в Страната на изгряващия неизгрял комунизъм трябваше да учредят значка ГНМ: готов за наздравици всякакви. Носителят би следвало да покаже съответни умятности, съчинявайки няколко основополагащи раздела наздравици. Улисана в петилетки, величавости, детски и концлагери, партията не го стори и този крещящ пропуск отчасти обяснява защо гръмогласно възхваляваният поднебесен рай така и не изгря въпреки 70-годишното му изгряване, строеж-градеж, а то номенклатурен брътвеж.

Та: преизобилните наздравици родиха не по-малко изобилни лозунги, нещо като извънбрачни деца. Понеже наздравиците имаха не пролетарско начало, сиреч не напредничаво, партията била е наумила да ги замести с лозунги собствено производство като прикрие, че наздравиците не (се) изхождат от марксизма-ленинизма-сталинизма. И тя ги внедри за всеобща радост и употреба. Лозунгите може да бъдат видени като мутирали наздравици. Уви, опитът постепенно лозунгът да измести в соцбита наздравицата пропадна, увличайки подире си  непобедимото учение. Но ми предостави сгода настоящите редовце да стъкмя, за което съм най-сърдечно признателен.

Скъпи бивши другарки и другари, възторжени строители на соцкомунизма и новолиберализма, вдигам наздравица за вашето лично, семейно и партийно добруване и вековечно благуване в капитализма!

Да живей международното положение!

Вечна слава на евроатлантическите ценности!

Бдителност, бдителност и пак бдителност срещу лукавите попълзновения на  юана!

Да пребъдва дружбата между еврото и долара!

Нито крачка назад от завоеванията на глобализма!

Позор на евроскептицизма!



                Н-ДАА

Съботянин взе да хули Православието. Малоучен многознайко, стар ерген, правеше го нескопосно, грубо, злостно, възразих кротинко, ала кафене селско, гдето валяха скудоумия пред двамина още, не е място за богословски прения, освен туй сгодно ми е писмено да изразя мнение и сторвам го тук. Не съм богослов и не от такова гледище изхождам, ще говоря като българин: от моя, немощна и мирска, защита Православието нужда няма и не верски доводи ще търся.

Кирил и Методий, творци на българската писменост, български първопреводачи, български първописатели, са православни. Православни са и останалите Свети Седмочисленици. Всичката ни старокнижовност, основоположила ни литературния път из хилядолетията, е православна. Езикът наш насущний в протежение на векове международен е: благодарение на радетели православни. Той упражнява силно въздействие върху  руския, посредством двукратни влияния (IX – X и XIV – XV в.), които руснаците користно  зоват южнославянски, а то предполага сърби, хървати, словенци, черногорци, босненци, които в ония времена съвсем не въздействат на руската реч, литература. До края на XVIII в. българският има църковно-интелектуално-държавна употреба в Русия: заради православието.

В продължение на половин хилядолетие (турско робство/владичество/съжителство) българската културна самоличност оцелява чрез два могъщи крепителя: Православие и език. Отец Паисий Хилендарски е монах православен. Софроний Врачански е владика православен. За да не изброявам дълъг-дълъг низ високо заслужили православещи българи, ще напомня само, че националният герой на България Васил Левски е православният дякон Игнатий, който нито се отказва от своя духовен сан, ни е отлъчен от Българската православна църква и преди да тръгне към бесилницата пожелава да го изповяда, причести православен свещеник.

Без Православие мигар щяхме да имаме Възраждане? Православните св. св. Кирил и Методий са небесни покровители на християнска Европа, провъзгласени (1980) от папа Йоан Павел Втори.

През ония петстотин години, а в Македония дори повече, къде ги адвентистите у нас, те, те какво правят за опазване на българщината, щом сектата им е внесена през 1891? В кратце и со твърде кротце: какъв е приносът на съботяните за развитието на българската култура, съпоставим с Православието ни? Кои големи личности откроиха съботяните на обществени поприща? Дунавска България върви съм своята 1400-а годишнина: за туй време какво дадоха на ползу роду съботяни и тям сходни протестанти? Колцина от тия иноверци бяха войводи, четници, хайдути, поборници, опълченци, пълководци, словесници, будители? Кои тъдявашни адвентисти прославиха майката родина по света? Кога ятагани сечаха български глави  -  християнски,  -  загдето не скланяха да станат мохамедани, къде бяхте вие, тукашни следовници Иисусови? Колцина от вас загинаха мъченически за Вярата?

Премислим ли страдалната история българска с оглед съботянството в нея, трябва да признаем: към опечена баница ръце протяга то. Не, не преувеличавам: вие ли спасихте нашите евреи, вашата църква или Българската Православна Израел възнамерява да предложи за Нобелова награда? Защо тъкмо нея, а не протестантска? Комунистите сатанистки унищожиха все още неясно точно колко православни свещеници, но поне 165, а някои говорят за към 300: колцина ваши пастори бяха застреляни, умряха в лагери, затвори?

Понеже усилно четете Библията, с нея ще завърша. Как да разбираме кой какъв е?  Всеспасителят указва: „По плодовете им ще ги познаете” (Матей, 7:16). От как проповядвате в земята българска, колцина ваши дали са живота си за Словото?

Впрочем злохулникът срещу Православието влезе в кафенето носейки два вестника. Щеше ли да ги чете, ако не бяха свещеното ни азбуки сътворили православните първопросветители, същите ония, дето косвено ругаеше?

Всяка жаба да си знае туйнакито, особено щом става дума за Бог и Отечество. Народът го е мъдро казал: на своя кантар и комарът тежи сто оки. 


               ТРИ В ЕДНО И ЕДНО В ТРИ

Подир славния и героичен, па еретичен (спрямо всепобеждаващия марксизъм-ленинизъм-сталинизъм) и еротичен (окончателно преклеца вярата на българите, че ще благуват в рая комунистически) 10-и, България бе преинаквена в селскостопански придатък за наднационални обединения. Сиреч тъдявашни прясно втасали, сиреч ферментирали, фермери користно ущедриха полята наши с едва няколко растения: слънчоглед, царевица, жито (фуражно), рапица, овес и комай друго нема, освен лозя и малце лавнадула. Което ще рече и каже милодрагото отечество бе превърнато в колония на гробализма, милееща не как да изхранва разнообразно, здравословно чедата свои, а да стори шепа от тях милионери. Горе-доле подобно явление стана и во другите производствени отрасли: целенасочено съсипаните промишлености зловещо го доказват.  

В кратце: щом България бе преднамерено разтурена чрез селското стопанство и промишлеността, какво ни остана от родината? Ако я отъждествим с три основни дяла, селско стопанство, промишленост, култура, виждаме, че съдбовните поражения в първите два неминуемо засилват важността на третия. Негово предимство е, че той не изисква непременно външни/големи капиталовложения: една прекрасна книга ще я напишеш и с твои пари отпечаташ; с едно пиано, което имаш в къщи, тоже без ничия подкрепа ще съчиниш великолепна оратория; с туш и хартия ще измайсториш чудесни рисунки. При новите дадености и съотношения между них, в зората на демо(но)крацията наричани дълбоки структурни промени, значението на културата като носителка на национална самоличност се откроява още по-ярко, решаващо в съпоставка с предходилите ги времена.

Извод? Трябва културата си яко да я отстояваме и развиваме като носителка на българско самосъзнание, поела задачите и на (скопена) държавност. Лошото е, че срещу й действат мощни външни, а и вътрешно-предателски, сили.  Хубавото е, че не друг, а ти избираш ще ли се поддадеш на техните лукави домогвания или ще ги отхвърлиш, съзнателно  работейки на ползу роду: си или не си здрав българин  зависи единствено от теб. Прапрапрадревната ни, богата и дълбока цивилизация, култура е на твое разположение: възлюби я от все сърце и все душа, вбългари се до мозъка на костите, безостатъчно, съдбовно: нашата дединия, бащиния, майчиния ще пребъдва нине и присно и во веки веков. Амин.  


                СЪРДЕЧЕН

Обичам да заничам (прекрасна рима, нали?) по старотии, вехтории, натурии, та ми попадна споменик. И воден (за носа?) от маймунско любопитство, го разлистих, прочетох, нещичко извадих. Аз не съм достоен да туря, както вършили са го нявга, „Писах да се знае”, моето е къде-къде по-скромнинко: преписах да се знае. Оти? Въпросните стихчета, обикновено по четиринки, са неповратимо отминали свидетелства за междулюдски отношения, което и определя стойността на онези  момински послания. Дали са те безименни моя смиреност съм в немощ да установя: Нам Коя от 11 „в” клас полага в албума на Еди Коя пожелание, ала  това не означава, че първата е сътворила тая своего рода четирилистна буквена детелина: упоменатите изделия прескачат от ръка на ръка и по тая причина се родеят с народни умотворения. По начин сходен биват попроменяни, тоест срещаме ги в незначителни различки. Мен са драги тези лековати напътствия, защото ме връщат към юношеството, когато, гимназувайки в Горна Оряховица, те все още не бяха отзвучали. Трогателни с чистодушието спомени са ако не пръв, то ран изказ да бъде възпряно житейското раздалечаване помежду човеците или поне доказателства, че някой веч съзнава подиручилищни разлъки. (Подобни, ала късички, слова красяха и снимки: „Гори, поля минавай, /мене не забравяй”; па и „Ликът ми скромен / нека да ти е за спомен”; тоже „Малка пречка по пътя към забравата”). Освен чувства, тия посвещения онагледяват, че словото все още не бе обезсилено от разгулния образ, чието всевластие изхвърли от невинна употреба цял споменов разред . Та настоящите редовце може да бъдат своего рода негов упокой. Но да спра, че току виж съм заподсмърчал сълзотворно.

Всичко се забравя,

                                                                      богатство и имот,

                                                                     само едно не се забравя  - 

                                                                     другарският живот.

*

                                                                  В живота има срещи след раздяла,

                                                                  разделяме се, тръгваме на път,

                                                                  по пътя има бури, вятър,

                                                                 но бурите не ще ни разделят.

*

               Желaя ти прекрасна младост,

                                                                желая ти успех навред,

                        да срещаш трудностите с радост,

   да бъдеш истински човек.

*

                                                               Ако си цвете, бъди роза,

                                                               ако си месец, бъди май,

                                                               ако си приятелка,

                                                              бъди до край.

*

               В живота никога не се отчайвай,

                                                             сълзи пред никого не лей

            и ако можеш, смей се на съдбата,

           за да не може тя да ти се смей.

*

                                                             Спомен сърдечен,

                                                             в ризичка облечен,

                                                             в гащички обут,

                                                            а за теб  лабут.

*

                                                            Ние бяхме ученици,

                                                            ние бяхме съученици

                                                            и нашата вяра в любовта

                                                            и до днеска не умря.

*

                                                           Ти не махай с ръката

и не казва със болка прости,

                                                           аз не вярвам, че има раздяла

                                                           и не вярвай и ти.

*

                                                           Подписът ми скромен

                                                           имай го за спомен,

                                                           ако ли пък не,

                                                           скъсай го на две.

 

 

ПОДПРАВКИТЕ, КОЛУМБ, АМЕРИКА

Че какво пък общо имат? На пръв поглед възражението е основателно. Вмислим ли, ще съзрем, че колкото и нелепо да изглежда, Америка е открита (и) заради подправки. Ала нека спазим думите на прочутия Джак Изкормвача: „Да караме по части”.

През 1453-а турците превземат Цариград, не без тихомълката подкрепа на Западна Европа, отказала помощ на Византийската империя срещу общия чалмоносещ враг, за което сетне дълбоко ще съжалява: той стига до Виена, Полша. В султанските владения попада значителен дял от пътя, свързващ баснословна Индия и Средиземноморието. И сгодата по него да бъдат пренасяни ценни стоки, в това число подправки, вече не съществува: как през мохамедански земи ще бъдат пускани товари, от които ще печелят и християни?  Така, от няма и къде, възниква принудата европейци да търсят инакъв начин за връзка с Индия.

След като не успял да придума португалския кралски двор, че по море ще стигне до Индия, Христофор Колумб се обърнал към испанския и съпрузите Исабел и Фернандо, известни с обединяващото ги прозвище Католически крале, дали съгласие, тоест повярвали, сиреч отпуснали пари. Та во лето Господне 1492-о бил, както ще речем днес, проектът задействан. Генуезецът смятал, че щом Земята е кръгла, плавайки все на запад, непременно де излезе на въжделяния индийски бряг. Но взел, че открил нов материк и въпреки своите четири пътувания до него адмиралът умрял (1506) без да разбере какво е направил, смятал, че попадал в неизвестни краища на Азия.

Но защо, защо редом с копринени платове, изящни предмети от сребро, злато, слонова кост пренасяли, с опасност за живота, преодолявайки огромни разстояния, още по-големи в ония мудни времена, и някакви готварски дреболии? Наричаме ги подправки сега: чер пипер, индийско орехче, канела и пр. и пр., широко ползвани от нас за овкусители на гозби, сладкиши. Но всички те (листа, плодове, кори, семена, корени) притежават едни или други лечебни свойства. И тъкмо те им придавали много висока парична стойност: нямало тогава и представа от понятие за бъдещата всемогъща, всепечеливша фармацевтична промишленост, днешните подправки били употребявани за лекарства. Едва твърде-твърде по-късно, след векове, когато химията ще запроизвежда обилно церове, и добри, и лоши, ония екзотични растителни добавки ще бъдат смятани (чети понижени), единствено за вкусови подобрители.

По настоящем, и то не от вчера, из цял свят има бързо растящ стремеж, у все повече хора, да вземат, когато е уместно, природни, местни или вносни, лекове, а не изкуствените производства на алчната Биг Фарма, обременени с купища зловрдени странични въздействия. Завръщането към нявгашни, отдавнашни способи срещу болести е положително явление и то равнозначи с възстановяване забравената истина, че подправките са повече от подправки, те лекуват, че заради тях е открита Америка.    

 

 

КАРТИНА ИМА, ОБРАЗ НЯМА

Отдавна ме дразнеше това, че сред компютърните понятия употребяваме икона. Нали съм православен, криво ми става да го чувам, звучи ми кощунствено. В Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” виждах млад духовник с лайфтоп. Веднъж не изтраях, отидох при него, извиних се, па рекох: „Отче, на туй как му викате?” и посочих с пръст иконка. Отговорът бе „Кое, това ли? То си е картинка”.

Но преди разговорчето многажди бях се питал защо, защо измежду толкова слова, пръкнати да обслужват виртуалността и нямащи нищо общо с боговерие, стои, ни в клин, ни в ръкав, тая иженарицаема  икон(к)а? Мигар човеци, сътворили какви ли не слова, словесца и словеса да обозначават нови, до тогава не съществуващи действия, не могли са да измислят нещо по-уместно, което да не ранява християнски чувства? Толкова ли е било трудно ако не да бъде създадена дума, поне да бъде заимствана подходяща? Защо е трябвало да се прибягва зловредно до Вярата, нима друго решение било  е невъзможно? Икона ли  е най-доброто?

Умувайки по горния повод, стигнах до тъжно заключение. Понятието не ще да е било въведено случайно, ради недоглеждане, ленивост, немара, тъкмо напротив: последица е от съзнателен,  целенасочен избор. Някой решил, че щом еди що бъде именувано икона, милиарди човеци ще бъдат користно подведени, приучени да не смятат иконата най-вече за свещен предмет, ще бъде той оделничен, принизен, опошлен, все едно откачаш го от храм Божий и го туряш където съвсем не му е място и по тоя коварен начин го охулваш, опозоряваш. Именно затуй бе въведено, а отчитайки сатанинското лукавство, с което било е извършено това, по-точно е да кажа натресено, понятието икона: от религиозно то бе преинаквено в техничарско, планина разлика, познай в чия угода. За недосетливци ще подскажа (не сме в учебен час, изпит): протестанти яростно отричат икони, светци). Уви, борбата срещу Православието се води не само богословски.

И тъй: иконка или картинка: ще използваш коя зависи от теб.

 

КОНЧЕРТО ГРОСО, ХОНОРАРИО ПИКОЛО

Светът светуваше, за почуда на дечица мънзърки, и преди виртуалността. Не само съществуваше, но и моя смиреност в него поминуваше. Сиреч бях чавдарче, пионер, комсомолец, по-нагоре, сиреч партиец, не издрапах, по собствено желание, та онагледих драгановската мъдрост човек кога си бяга от късмета, и костенурка не може го стигна. Действително баба Корубана мен ме не догони, обаче бях застигнат от друга орис: прописах умилни спомени.

Гимназувах (1955 – 1959) в Горна Оряховица и по него време битуваше иженарицаемото концертно рисуване, може би пряка издънка на живи картини, тях вече не заварих. То изобретено е било от другарята като един от многото способи за тяхната прословута нагледна и наслушна агитация (пояснение за нямали щастието лично да ги траят: идеологическа подмивка на мозъчни гънки, в кратце умствена клизма) или останало е наследено от недоклания класов враг, съм в несъстоятелност да обадя. Представляваше следното.

Салон. Пълен. Завесата се вдига. Публиката вижда художнически триножник. На него прикачен голям бял лист, празен празеничък. Излиза юноша, не задължително бледен. Следва го друг или девойка, но с провесен връз гърди акордеон, поне осемдесет баса. И почва концертното рисуване: акордеонистът чевръсто свири непременно валс, този беше партийно угодният танец, той ни окриляше в нашия възторжен поход къмто все по-светлото, а че сияйно бъдеще. Изпълнява значи музикантът пленителна мелодия (допускани биваха и потпури, но винаги валсови), пък момъкът що прави? Рисува. Но какво? Е как какво? Глава на вожд. Винаги в профил. А зрителите? Они (предполага се) тръпнат да отгатнат по началните чертици кой лик на любимите вождове ще бъде изведен от небитието пред очакващите наши взори: Маркс? Енгелс? Ленин? Димитров? С концертно изрисуване биваше удостоявана тая славна четворка, Сталин, щом бе конгресно и люто разобличен като най-свиреп кръволок, отпадна.

Художникът (на руски гудожник?) подхващаше творбата от горе на доле и не бързаше: да трае по-дълго естетическата наслада у присъстващите. А някои шепотом или тихогласом изказваха предположения чии ще бъдат косата, челото, веждите, носът. Ако бяха американци, щяха вместо гадания, да се обзалагат с долари. Нам обаче стигаше тая награда: постепенно изплаваше обичното лице на вожд и учител, учител и вожд. Това изникване от нищото срамно ми напомняше спиритически сеанс, викащ покойнически дух. Но усърдно музицираше единият, старателно твореше другият, по някога скопосваше изделие двойно: Маркс – Енгелс, Маркс – Ленин, Ленин – Димитров, единият се подаваше зад другия. Акордеонистът можеше да застане така, че да са видими само инструментът и пъргавите ръчици, нека вглъбим нашето фнимание във вожда, нему, нему дължим вековечна благодарност и възхвала за щастливата ни младост. 

Не помня дали рисувачът сторваше поклон, щом го обдаряхме с ръкопляскания: в ония пролетарско-борчески години людете не си падаха твърде по такива попско-буржоазни уклони: мигар някому се е кланял Сталин?

Аз се питах как тъй рисуващ никога не се дори за миг поколебава, не сгрешава, винаги извайва каквото както требе. Веднъжки моя почудваща се милост изрекох подобно съжденийце пред такъв изпълнител, бегъл мой познат, он взе, та се подсмихна и отвърна: че нали предварително съм набелязал леко с молив чертите, само ги надебелявам с въглен. Кешки да не ми го бе издумвал, а най-хубея да не бях питал: разочаровах се от концертното рисуване и неговия игрив съпровод: има тайни, които не бива да се узнават. Уви, рано, късно, щем, не щем, ги научаваме.

Значи концертното рисуване било нагласена работа, мижи да те лажем? Бе да не би соцкомунизмът, съдейки по изобилните разминавки между уверения и деяния, и той да е нещо подобно? Смут прокрадна се в моето сърце, усетих, как обзе предсърдия,камери.

Нейсе, минало е над полустолетие от онуй рисувално-концертно откровение.  Ала то ми разкри в нова светлина и самсия преход наш: и той б/е осъществен по горе указания начин. Замислен кой го знай кога, къдя (политбюро на КПСС, КГБ, ЦРУ, ФБР?, всите дружно), грижовно ще да е било решено кой и как ще го провежда, тоест: с молив, но червен, лееекичко бил е предизтипосан ликът на прехода, че да няма грешка в изпълнението, а сетне подхвана се оная с перестройка-переструвка (тинтири-минтири), гласност (минтири-тинтири), демокрация (тинтири-тинтири), дълбоки структурни промени (минтири-минтири) и проч. с безспирен многоточ. Никак случайно учен бивах, дека партията проницава далеч в грядущето: чрез концертното рисуване тя ми даде сгода лично да съзра каква съдба е отредена за милодрагото ни отечество любезно, как ще протече неговото демократясване.

Могъща сила е марксизмът, най-най-най-могъща: с  едно нищо и никакво провинциално концертно рисуване той ме открехна за кроежи геополитически. Как да не питая най-дълбока благодарност: все едно баба НАСА (от Атанаска) посредством въпросното концертно рисуване изпратила е кораб до Мар(к)с. 

 

ВЪДИЧАРСТВО И ТВОРЧЕСТВО

Съм нейде извън селища. Гледам бавно и от високо околовръста, кръгозора. Ще ми се да попия кое що, да ме то досегне и някак употребя в стихотворна или пък инаква страница. Дали така ще стане, аз не знам. Обаче бих разделил моите впечатления на своего рода два вида: краткосрочни и дългосрочни. Първите скоро ще ми влязат в книжовна работа и даже след туй ще помня техния поместно-времеви произход. Вторите остават без приложение, ала мисля, че и те не са ми безполезни: вярвам, че от тях  някога все нещо ще изплава в постната моя памет, ще попадне върху белия лист. Вече няма да съм на ясно от къде ми е онуй възприятие, какво точно е било тогава, какви други са се наслоили върху него, как са му повлияли, та в крайна сметка някакво последие стигнало е до обуквеност, кое от множеството сетивно-мисловни взаимности, мешавици ще ми послужи.

 Тия умишления може да бъдат уподобени с риболов: едни риби ловиш току до повърхността на водата, други са надънни. Последните, дългосрочните, дълбочинните, макар без непосредствена изказова проява, не са за подценяване, изхвърляне: те обогатяват, развиват, изтъняват чувствителността и по тоя начин допринасят косвено за разнообразяване на стихове, есета и прочие, а и не  само: без изострена възприемливост надали би имало благодатно творчество. 

 

 

ЗОВ, А ЧЕ ПРИЗИВ

Отидох, не ходешком, закаран бях с кола, на Асеновата крепост. Тя собствено е рушевина, пък с оцеляла черква, сякаш за да онагледява, през вековете, превъзходството на духовното над мирската вещественост. Хладилник нямам, но магнитче купих: връз червен фон едър красив лик на другаря Живков Тодор, скрепен с тогавашния държавен герб.  И пише:

СЕДЕМТЕ ЧУДЕСА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

1. Всички имаха работни места.

2. Въпреки че всички имаха работни места, никой не работеше.

3. Въпреки че никой не работеше, планът се изпълняваше 100%.

4. Въпреки че планът се изпълняваше 100%, в магазините нямаше нищо.

5. Въпреки че в магазините нямаше нищо, всички имаха всичко.

6. Въпреки че всички имаха всичко, всички крадяха.

7.  Въпреки че всички крадяха, имаше за всички.

Веселко изненадан (въпреки някои пресилвания) от тия задни прорицания, вмислих: кои ще да бъдат седемте чудеса на Република България, включая най-паче прехода? Някой ще ли съумее да ги помести в такъв сбит вид? И как ли ще изглеждат в съпоставка с ония за НеРеБето? Вече изтекоха предостатъчно години в демокрация, та ясна е цялостната картина, остава само да я оразборим и обобщим в шепа думи. Как ли ще изкажем в изреченийца седемки живеца на БеГето? Аз съм немощен да го сторя, най-уместно би било да обявим национален конкурс „Седемте чудеса на Република България”, награда единствена: потупване по рамото със задържане на ръката. Вярвам, че той ще възбуди широк отклик и желая успех на участниците в благородната надпревара да уловим в кратце и в крачка същината на пак новата отечествена действителност. Колкото да не е без хич, ето едно чудесо от демократясалите: имаме безработица, но и незаети работни места и внасяме чужбински трудещи се.

ДВЕ В ЕДНО

Могло би да обособим два вида християнска поезия. Явна, удостоверима по външни белези: Бог, Иисус Христос, Дева Мария, Великден, Рождество, благодат, грях и т. н.,ясни са  нещата. Ала в по-широк обхват към тази тематика следва да бъдат причислени още множество работи, които нямат горе посочените присъщности, но са издържани в духа на християнските повели за не насилие, смиреност, добротворство, обич към ближния и тям подобни ценности, които някой споделя в своето битие и ги застъпва чрез творби. Обикновено те не са броени към християнски, а минават за общочовешки стойности. Мнозина ги съблюдават без да се черкуват: не лъжи, не кради, не убивай, не прелюбодействай, не завиждай, не лъжесвидетелствай…, защото са навлезли дори сред безбожници. По начин сходен християнството е просмукало най-изящната словесност твърде по-осезаемо, от колкото изглежда на пръв поглед. Даже самият създател на такова произведение би се изненадал, ако му рекат, че то лежи в християнска плоскост, той не го е възнамерявал, дал е словоизказ на чувство, което строго погледната е християнско, защото по милост на Всевишния Вярата е досегнала много повече люде, от колкото и самата Православна Църква предполага. Пишеш нещо, в което изказваш чувство към майка си. Християнството наставлява: почитай родителите си, за да ти е добре на земята; възхваляваш труда, то постановява, че мързелът е осъдителен. Възможно е нечие дело да бъде разгледано чрез християнското в него при все че авторът му се няма за последовател на Спасителя. Нищо чудно или преувеличено в твърдението ми: слънцето свети, ала не знае какво прави, славеят издава красиви звуци, но той не съзнава, че пее.