Проповед за падането на Рим

06.03.2018

Носителят на "Гонкур" Жером Ферари пристига у нас

На 14 март 2018 г. по покана на Френския културен институт в България пристига френският писател Жером Ферари, чийто роман "Проповед за падането на Рим" "Факел експрес" току-що пусна от печат.
Романът е отличен с най-авторитетната литературна награда във Франция "Гонкур" през 2012 г., преведен е на множество езици. Премиерата му у нас ще бъде на 14 март от 18 ч. във Френския културен институт (бившия Алианс) на пл. "Славейков" – в присъствието на Жером Ферари и на Оливие Кашлер, аташе по университетското и научно сътрудничеството към посолството на Франция в Република България, който заедно с преводачката Александра Велева ще представи творбата.

Жером Ферари

ПРОПОВЕД ЗА ПАДАНЕТО  НА РИМ

Превод от френски Александра Велева
Редактор Георги Борисов
Художник Кирил Златков
Издателство „Факел експрес“

 Жером Ферари (1968) е роден в Париж в семейство на корсиканци. Завършва и преподава философия в лицеите в Порто-Векио, Алжир, Абу Даби и понастоящем в Бастия. Автор е на шест романа и освен с „Гонкур“ е отличен с наградите „Ландерно“ за „Един Бог, един звяр“ (2009) и „Франс телевизион“ за „Където си оставих душата“ (2010).

Жером Ферари за романа си:

В „Проповед за падането на Рим“, това, което най-много ме интересуваше, беше самата проповед на Св.Августин. Той я произнася през 410 г. в град Хипон, Алжир. Красотата на тази проповед е в безмилостния начин, по който Св.Августин припомня на поклонниците, объркани след плячкосването на Рим, че колкото и могъщи да са, дори империите имат своя край и че всъщност няма голяма разлика между завършека на един човешки живот и залеза на една империя. Именно това се стремях да покажа в романа, разказвайки едновременно за Св. Августин и за това малко семейство в Корсика, на което приписах много от чертите на собственото си семейство.

С „Проповед за падането на Рим“ и със средствата на романа и аз на свой ред пожелах да задам въпроса: какво означава един свят? Всеки от нас и всеки от героите ми носи  в себе си света, който го разделя съдбоносно от другите: един много стар човек преминава през целия двайсети век по следите на Историята, без да може никога да я догони; една млада жена се опитва да изрови от подземните пластове потъналите в тях развалини, за да не позволи на живота да угасне; двама приятели от детинство наемат бара в родното си селце и тръгват рамо до рамо към трагедията. И всеки един от тях отговаря по своему на въпроса.

Не можеше да си спомни защо ѝ бе телефонирал посред нощ, за да я покани да дойде при него. Може би искаше да си докаже, че се е отдалечил достатъчно много от света, който тя представляваше, и вече няма причина нито да се бои от него, нито да го избягва, вече нямаше два свята, а само един, който съществуваше в единството на своето суверенно величие и това беше единственият свят, на който принадлежеше Матийо. Вече не се страхуваше, че Жюдит може да го отнесе със себе си, нито че ще събуди у него мъчителните последствия от едновремешното му раздвояване, искаше да ѝ се покаже такъв, какъвто е, такъв, какъвто е мечтал винаги да бъде, но тя не го виждаше. Говореше му, сякаш не се беше променил, продължаваше предишни разговори, чиито смисъл беше престанал да разбира и на него му се струваше, че разговаря с призрак. Разказваше му най-подробно как са протекли устните изпити на конкулса за университетски преподаватели, звука на звънеца в зала „Декарт“, познатата Сорбона, внезапно превърната в жертвен храм, със своите свещенодействащи и жертвите си, с жестокостта си, мъчениците си и невероятните си чудеса, страхувала се много от изпита по немски, молела се да ѝ се падне Шопенхауер и едва не припаднала, прочитайки името на Фреге на листчето с въпроса, и тогава съдбата се смилила и всичко ѝ се сторило внезапно познато, сякаш самият бог на логиката се бил надвесил над рамото ѝ, и Матийо се съгласяваше механично, макар че не му се слушаше нито за Фреге, нито за Шопенхауер, нито за Сорбоната, мислеше за Изаскун, с която не можеше да спи, защото беше принуден да се върне обратно в семейната къща, докато траеше посещението на Жюдит, за да не я изостави в зловещата компания на майка си и на дядо си, което умираше от желание да направи, и очакваше с нетърпение благословения миг, когато щеше да я изпрати до самолета. Всъщност тя не изглеждаше особено щастлива в селото, непрекъснато кроеше някакви смехотворни планове за културни екскурзии, искаше да ходи на плаж, казваше, че се страхува от Виржил Ордиони и получаваше мигрени от алкохола. Матийо изтърпя тези явни прояви на несговорчивост до момента, в който можа да обвини Жюдит за нещастието си. Една нощ, толкова подобна на всички останали, Пиер-Еманюел продължи да седи без видима причина в един ъгъл, докато момичетата чистеха салона и когато свършиха, Изаскун се обърна към него и те всички излязоха заедно. Бавен прилив на лава си проправяше път във вътрешностите на Матийо. Той гледаше втренчено вратата, сякаш се надяваше, че ще ги види да се връщат, и Жюдит сложи ръка върху неговата.

            – Влюбен ли си в това момиче?

            Беше идиотски въпрос, лошо зададен въпрос, на който не можеше да отговори, защото му се струваше, че любовта и ревността нямат нищо общо с болката, която го изгаряше сега непоносимо, Изаскун беше негова сестра, спомни си той, сестрата на кръвосмешението, в бара той не ѝ засвидетелстваше с никакви знаци привързаността си, нямаше никаква нужда да отбелязва публично територията си, както обичат да го правят повечето мъже и никой не би помислил, наблюдавайки ги, че между тях има нещо, и какво друго имаше между тях, освен интимността на споделения сън и извършването на ритуала, който осигурява устойчивостта на света? В името на какво би почувствал ревност? И си спомняше: какво можеха да му отнемат, което да не се върне накрая отново при него? Но му бе станало невъзможно да се чувства превъзхождащ другите и непобедим, основите на света бяха разклатени, пукнатините ставаха дупки и следващата вечер Изскун хвърляше през цялото време влажни погледи на Пиер-Еманюел, прекъсваше работата си, за да отиде при него, да го целуне и да се залепи за него, въпреки упреците на Либеро, на които отговаряше под нос с иберийски проклятия и Матийо бе принуден да си признае, че направо умира от любов и от ревност, въпреки че не разпознаваше любимата си сестра в тази встрастена и мъркаща котка, която излагаше вечер след вечер на показ глупавото си увлечение, и той знаеше, че няма да се върне, без да иска си представяше сексуалните изпълнения на Пиер-Еманюел, виждаше съвсем конкретни картини, непоносими, чуваше виковете, които Изаскун не бе никога надавала с него и пренасяше цялата си омраза върху Жюдит, чието пристигане бе подало сигнал за апокалипсиса. Тя беше чуждо тяло, което светът отблъскваше с резките тласъци на хаотичната си мощ. Беше дошъл краят на пълнотата и хармонията. Бедствията следваха едно след друго. Жюдит и Матийо изчакваха Либеро да приключи касата, за да отидат да се почерпят в нощно заведение, когато Рим изникна в бара по тениска и гащи, с изключително уплашен вид, всичките ѝ пари били изчезнали, бакшишите от цяла една година и всичките ѝ спестявания, държала ги в малко ковчеже, скрито под дрехите ѝ, никой не знаел, освен Сара, и сега го нямало, не си спомняла кога точно го е видяла за последен път, говореше за плановете, които нямало никога да осъществи, за мечтите си на млада жена, за които никой никога не се е заинтересувал, молела за помощ, искала да претърсят апартамента, не обвинявала никого, но някой все пак бил виновен, и отказваше да слуша Либеро, който я убеждаваше, че това вероятно няма да доведе доникъде, не, трябвало да се разтърсят, да се разтърсят сега и те обърнаха апартамента с краката нагоре, преобръщайки вещите на Анес и на Изаскун, които приеха много зле съмненията по отношение на тяхната честност, повдигнаха кашоните с алкохол в килера и под тезгяха, без да намерят нищо, и Рим викаше, че трябва да продължат да търсят. Либеро се опита да я вразуми, но тя не искаше да слуша, докато накрая той се вбеси.

            – Майка му стара! Има банки, нали? Трябва да си слабоумен, за да си държиш всичките си пари вкъщи! Разбери, край, няма да ги видиш повече! Може да е всеки, някой от тъпаците, които идват да ви чукат, може дори, ако щеш, да съм аз, но това няма никакво значение, защото така или иначе няма да видиш повече мангизите си. Няма да ги видиш.

            Рим наведе глава и млъкна. Вече не можеше да става и дума за нощни заведения. По пътя към къщи Жюдит спря внезапно и заплака.

            – Какво ти е? Заради Рим ли?

            Жюдит поклати глава.

            – Не, заради тебе. Извинявай. Ужасно ми е мъчно, като те гледам такъв.

            Матийо прие съчувствието ѝ като обида, и то възможно най-лошата, която изобщо му е била отправяна. Направи усилие да се овладее.

            – Ще те закарам до самолета. Утре.

            Жюдит изсуши сълзите си.

            – Добре.

            Беше сигурен, че няма да я види повече. Не знаеше, че много скоро ще узнае, колко много любов преливаше в тези горчиви думи, защото никой не го бе обичал, нито щеше някога да го обича като Жюдит и, няколко седмици по-късно, в нощта на грабежа и на кръвопролитието, която щеше да превърне света в пепел, той щеше да помисли най-напред за Жюдит и щеше да се обърне отново към нея, без да държи сметка за часа, веднага след като се обади на Орели. Светът не страдаше от наличието на чужди тела, но от вътрешното си загниване, болестта на старите империи, тъй че заминаването на Жюдит не промени нещата. Само след няколко дни Рим напусна и никой не помисли да я задържи. Беше станала мрачна и сприхава. От нощта на претърсването отношенията ѝ с Анес и Изаскун бяха отвратителни и тя не можеше да понася мисълта, че може би общува с човека, който бе откраднал бъдещето ѝ. Възложиха на Грата да я замества на касата, не му беше никак лесно да се съсредоточи върху задачата си заради Виржини, която се въртеше непрекъснато около него и го опипваше, наложи се да се примирят с наличието на две разгонени двойки, чиито съвместни действия пречеха на добрия ход на работата. Либеро напразно се опитваше да се намесва, използвайки всички тонове от гамата, като се започне с молбите и се стигне да заплахите. Пиер-Еманюел изпитваше огромно удоволствие да го ядосва, като раздава заповеди на Изаскун, които тя бързо и угоднически изпълняваше, сякаш той беше господарят, викаше я по микрофона, за да забие език в устата ѝ и да ѝ мачка същевременно енергично задника, и Либеро беше докаран до ръба на нервна криза.

            – Накрая ще му пръсна мозъка на този малък изрод.

            Пиер-Еманюел беше усъвършенствал играта, подета на времето с Ани и която се състоеше в това да разпалва фрустрациите на ощетените, като излага на показ своя собствен сексуален разцвет. Любимата му жертва беше Виржил Ордиони. Засипваше го с креватни откровения, питаше го с престорена наивност какво би направил на една жена, ако се окаже насаме с нея, предлагайки му асортимент от практики, една от друга по-похотливи, между които той трябваше да посочи предпочитаната от него, Виржил се смееше, давеше се в слюнката си, ставаше морав и Либеро отново се опитваше да се намеси,

            – Няма ли най-сетне да го оставиш на мира?

            и Пиер-Еманюел протестираше, че го прави от доброжелателство и приятелски чувства и потупваше по рамото Виржил, който му се притичваше на помощ,

            – О, остави го! Той е много мил.

            Пиер-Еманюел не беше мил, Либеро го знаеше много добре, но не искаше да прояви жестокост, като отвори очите на Виржил за истинската природа на неговия мъчител, и се връщаше на тезгяха, процеждайки през зъби,

            – Изрод,

            и носеше горчивия кръст на ненавистта си до затварянето на бара. Слизаха в града с Матийо, който забавяше възможно най-дълго момента, когато трябваше да се прибере в стаята на своето детство, в чието изгнание го бе запокитило непостоянството на Изаскун, обикаляха нощните заведения, преспиваха понякога с курортистки на плажа или в някой паркинг и се изкачваха обратно в селото на зазоряване, пияни като свине, със залепени в предното стъкло на колата чела, която се придвижваше на зигзаг на ръба на пропастта. Към края на август Венсан Леандри им предложи да вечерят в ресторант и те повериха бара на Грата. Градът беше започнал да се опразва от туристи, приятен бриз подухваше от пристанището, животът изглеждаше сладък и те се радваха на облекчението да прекарат една цяла вечер далеч от бара. Не ги бе грижа за онова, което можеше да се случи там, и дали Грата и Пиер-Еманюел са решили да организират оргия върху билярдната маса, нека се чукат колкото си искат с благословията им. Вечеряха лангуста и пиха бяло вино и Венсан им предложи да се отбият в заведението на негов приятел, с когото го беше запознала Ани. Идеята да напуснат селото, за да отидат в публичен дом, не изглеждаше особено удачна, но те искаха да доставят удоволствие на Венсан. Приятелят ги посрещна с отворени обятия и ги почерпи моментално с бутилка шампанско. В един от ъглите на салона, под червените светлини, момичетата очакваха клиентите си и си приказваха. Един дебел клиент влезе и се настани в другия край на тезгяха, където го последва момиче. Матийо долавяше откъслеци от разговора им, дебелакът се опитваше да се разпали, като говореше глупотевини и разказваше тъпи вицове, на които момичето се смееше толкова пресилено, че чак обидно, и Матийо разпозна гласа на Рим. Беше действително тя, с черна рокля и обувки с висок ток, обезобразена от грима. Матийо обърна внимание на Либеро и те щяха да се надигнат от бар столовете и да отидат да я поздравят, но тя ги спря, като ги изгледа за миг втренчено и след това отклони бавно погледа си, разсмивайки се отново, сякаш нищо не е станало. Те не помръднаха. Шампанското се стопляше в чашите. Дебелакът поръча бутилка и се настани в изолирано сепаре. Рим приготви подноса, съда за лед, двете чаши и отиде при него. Тя изгледа за последен път Матийо и Либеро и дръпна плътната червена завеса на сепарето.

            – Да си тръгваме.

            В колата Венсан се опита да ги успокои, такъв бил животът, нищо не можело да се направи, а още по-малко да се каже, тези момичета завършвали рядко в двора на Великобритания, не било невъзможно, но все пак много рядко, можело да се съжалява, но така било и никой не бил виновен. Животът. Либеро стискаше зъби.

            – Всички ще свършат така. Всички.

            Той се обърна към Матийо.

            – Ние двамата сътворихме всичко това.

            Матийо се боеше, че е прав. Демиургът не е Бог. Затова никой не идва да му опрости греховете на света.

Превод от френски Александра Велева