Премиера на "Събличане на росата" от Георги Атанасов

02.04.2018 1

На 4 април 2018 г. от 18 ч. в Галерия-книжарница София Прес

 След „Осмият цвят на бялото“  преди две години и последвалите я две книги за деца, Георги Атанасов се представя отново с поезия за възрастни в „Събличане на росата“.  Тя е следваща крачка към човешкото самоосъзнаване в емоционалния свят на поета. За природата и ние, за любовта, за Бог и за всичко съществуващо и усетено зад бариерата на очевидното.

Софийската премиера на „Събличане на росата“ е на 4 април 2018 г. от 18 часа в Галерия-книжарница София Прес, ул. „Славянска“ 29.

Из „Събличане на росата“

  

* * *

Поетите нямат понеделници.

Поетите нямат недели.

Те са вятър във вятърни мелници

и вятъра мелят.

И сред тази вихрушка от плява

поетът оре и засява.

 

* * *

Семето е дало цяла нива

Нивата глада ни утоли.

Хлябът и водата ни опиват -

нека да вали,

вали,

вали...

Утре ще огрее нивата ми слънце.

Ще зачене в мекия осил

от дъждовна капка малко зрънце,

от което

аз съм се родил.

 

* * *

Дръвче, което миналата есен посадих

събудиха на съмване

две капки от небесна мида.

Едната бе на устните му

лъч от слънчев стих,

усмихна се разрошена от изгрева

и си отиде.

А другата остана да му радва корена

в очакване на първата зелена ябълка.

 

 

* * *

Струйка джин и лимон.

И зърно от маслина.

В дъх на хвойна сълзят

и окръглено дишат.

Бучка лед бе денят,

но и той си замина

както в топлата нощ

цветовете на вишна.

Всяка дума с любов

е до капка изпита.

Но на дъното сухо

пияни от джина

кротко в хвойната спят

и сънуват звездите

две луни от лимон

и зърната маслини.

 

 

* * *

Тъжна е реката,  

в която плувах.

Реката не е тъжна.

Аз съм тъжен.

Защото реката е друга,

а бреговете – същите.

 

 

* * *

Сърната не знае, че има сърце.

Ловецът го знае.

Дървото не знае кой е Пинокио.

Татко Джепето го знае.

Морето не знае извор какво е.

Жадният знае.

Човекът не знае какво е умът му.

Най-мъдрият също не знае.

И само водата помни му пътя

от свят непознат

през света ни отвъден.

 

 

* * *

Няма вечно лято.

Няма вечна зима.

Затова тъгата

е недопустима.

Есента е дълга,

мъдра и красива,

и е често лъгала

уж че си отива.

Под килим от шума

в преспите завити

мои светли думи

пазят си боите.

Няма дълго лято.

Няма вечна зима.

Затова тъгата

уж я няма,

уж я има...

 

 

 

 

* * *

Доброто ще ни победи.

Омразата ни ще се пръсне.

С нас случилото се преди

ще се повтори.

Но по-късно.

Доброто ще ни победи.

И този ден не е далечен.

Сами на себе си вредим

с незнанието, че сме вечни,

и не оставяме следи,

където разумът ни броди...

 

Доброто ще ни победи.

Ще се обичаме свободни.