За новата стихосбирка на Красимир Петров

14.05.2018

Анжела Димчева

Между молитвата и артистичната игра

Красимир Петров, „Квадратно слънце”, „Мултипринт”, 2017

Краткото, енигматично изразяване все повече преобладава в новите книги и на младите поети, и на утвърдените имена у нас. Съвременната поезия отдавна скъса с баналното, първично рефлективно изобразяване на природни или емоционални състояния, въпреки че все още се срещат книги, пълни с елементарно стихоплетство – особено от по-възрастни автори. За щастие поезията в „Квадратно слънце” на Красимир Петров няма нищо общо с преповтарянето на отдавна казани аксиоми или римо-ритмически пълнежи.

Определено може да се каже, че той е поет на концентрираната, емоционално обагрена мисъл – облечена в провокативни метафори, но и спазваща трите закона на поетическото изкуство: закон за пулсацията, закон за краткостта, закон за концентрацията (формулирани от Любомир Левчев в неговата книга „Поетическото изкуство”, 1986).

Когато читателят разгръща стихосбирката с оригиналното заглавие „Квадратно слънце”, той няма да бъде стреснат от някакви крайни декларации, сърцераздирателни вопли или зловещи признания. Тук словото прониква бавно в подсъзнанието – като подземен тътен, като стон между буквите, като река между редовете, защото самият автор не желае да се натрапва на читателя.

Наблюдавайки природната цикличност, поетът усеща себе си като конец между човешкото гъмжило и вселенската всесилност, защото „видимото лъже за всекиго по нещо”. Да се молиш на скрития Символ, без да го затваряш в религиозна конкретика, се иска сила и въображение: само родèн поет като Красимир Петров може да съзре как „светулки вълшебни пращат Благодатния огън” – онова неразгадано чудо – отвъд религията, науката и цивилизацията. В еманацията на благодатта прониква вътрешното зрение на поета.

В тези стихове обаче прозира и мъката от видимата конфликтност, от дисхармоничността на света и покварата в човешките отношения. Ще открием драмата на чувствителния индивид, който не може да стои безучастен пред нараняващите ни ежедневно неправди:

Моето незнание за проглежданата рана

хвърля в простора достатъчно белези

и се оплезва на квадратното слънце,

което сред безброя наедрява от разпри...

                                      („Съвсем естествено”)

Можем много да говорим за богатството на стила, за оригиналната метафорика, която поетът успява да вгради в мисловните си гравюри, но особено силни за мене са неговите автоиронични проникновения. Те са фини и промислени, дълбоки и рефериращи устойчиви философски понятия. Всичко това се случва на границата на артистичната игра. Ще ги открием в стихотворенията „Прекрачил прага”, „Оттатък”, „Кръгът не се променя, а разделя”...

Покрит с доверие и самота

и този делник си отива...

Люлее се животът, а светът

видения сънува до насита.

Вървят неделите към мен

и губят се в безкрая бледни.

Но как да бъда възхитен –

под леглото ми пируват таласъми...

(„Кръгът не се променя, а разделя”)

Да си поет на постмодернистични структури днес е лесно. Стотици млади пишещи и титулуващи се „нова вълна” автори създават белетристични стихоподобия, с безразборно нахвърляни образи, а често дори и само струпани една върху друга взаимно отричащи се семантики. Красимир Петров не робува на класически стих, в книгата няма да откриете изтъркани от употреба рими, защото той е преди всичко художник. Автентичното е негов приоритет и само намирането на точната изобразителност в слово движи неговия талант. Животът – без значение в точката на пресичане – за него е „едно разсъмване”, а човекът е този магьосник, който „отключва улици преди зората”.

Пътуването на читателя в пластовете на тази поезия продължава дълго след затварянето на последната страница. Вкусът от придошлата светлина и невидимата музика остават в съзнанието и ни предизвикват да препрочитаме стихотворения като „Възхвала на смирението”, „Надеждата като магия”, „Още прося, гледайки звездите”. Между тъгата и възторга, между достойнството и смирението всеки човек оставя по една торбичка спомени. А поетът просто копнее да бъде Знак, защото „литературата е емоционална версия на историята” (както отбелязва проф. Валери Стефанов). В нея дори смъртта потъва в звъна на авторовата наздравица, а езикът на въображението създава новата версия на действителността.

Да имаш съвест и да реконструираш фрагментите от взривената днес социална истина – това е мисията на всеки творец в 21 век. Този, който успява от формалната жанровост на дадено литературно произведение да преобърне устойчивия мит и да начертае перспективата на цивилизационната спирала, този писател остава в аналите на времето.