Проникване

01.06.2018

Откъс от новата книга на Христо Буковски

  

 Имам един амулет с разпятие. Но – с Орфей на кръста. Реплика е на пръстен-печат от около III век, намерен в нашите земи. А жена ми се боеше, че обичах да го нося. Когато страшното я сполетя, сигурно реши, че ми бе даден за оброк. Струваше ми се смешно – подари ми го издател. Бяха жестоките години на прехода към кошмара на разсипията, политическата наглост, бедността, а той единствен тогава ми плати добре за книга, която ми издаде.

Но тя се поболя. „Носѝ го, носѝ – започна да ми натяква за амулета, – че току-виж се наложи и ти да слизаш в ада за мене…

Писал съм за тайнствата на Орфей. От много години ме занимават подходите към магичните преходи на посветените извън земния ни триизмерен свят. Добре се продават няколко мои книги за мистерии. За древните тайнства! Но първо сам трябваше да търся как можех да пресека границата между нашия свят и измеренията, засмукали най-личното, което бях придобил – ненадживените изпитания в своето минало. Те бяха свързани с жена ми, а тя, в един безотраден ден от нейното лечение, ме закле да я върна… после… заради неосмисленото щастие в брачно повседневната ни обич.

 Какво преживяхме ще научите от тази книга. Тя се чете като роман, защото повествователното чародейство беше задължително условие да се получи резултатът. Много неща ще видите, но дано обърнете внимание, че може да се живее щастливо на мига, а не със спомена за него.

 Христо Буковски 

 

 

ПРОНИКВАНЕ

 

   Май пристъпи в антрето...

   Накиснат до устни в горещата вода, потръпнах от леден полъх.

   Сънно-ленива в своя вял полет към тавана, пáрата се размота към вратата, но с кръшна чупка я обходи, сякаш някой ѝ духна през ключалката.

   Или я залюля дръжката на бравата, поддала дебнешком?

   Знаех си! Вече четвърти месец я очаквах!  

   Бог можеше и да ми прости, но тя – не.

   Твърде дълго се бави, а не би чакала да ѝ мине – набирала ми е, набирала, набирала...  

   Та нямаше да се появи ласкава.

   Не би ме прегърнала дори в мъртва хватка, защото ме смяташе за похотливец, който и в този миг не би пропуснал да опипа нещо нейно.

   Поне сто дни и нощи бях търсил оправдания за онова, което ѝ сторих.

   Но тя нямаше да ме изслуша. Мразеше да се оправдавам. Не признаваше никакви основания за моето неподчинение.   

   Може би изпитанието нямаше да приключи толкова гадно, ако пак ѝ се бях подчинил.

   Сега оставаше да прекрачи прага...

   ... и нещо се случи...

 

 

А ТЯ СЕ ОКАЗА УДОВЛЕТВОРЕНА

 

   Станах трудно от ваната. А прав не можех да стоя, та приседнах върху капака на тоалетната. Това не ме подкрепи, гъста противна слабост ме заливаше с огнени вълни и се смих на пода. Гърдите ми бяха като смазани и едва успях да вдишвам. Задушавах се и нямах сила да вдигна тежестта, която беше превърнала тялото ми в мях за живак, а не смеех да лежа гол и мокър на плочките, та – завит надве-натри в хавлията – се примъкнах до всекидневната. Градът се тресеше от взривове, но студената пяна на мъглата поглъщаше техните сияния, сякаш някой попиваше акварела на света навън. Ярко, правоъгълно, конкретно беше само това, което ми беше дом. Не виждах цифрите на часовника във видеото над телевизора, но – прегрял, пък недоварен – явно вече бях в 2011-а. Кучето скачаше по мене, дереше ме с тежките си лапи и скимтеше изнервено, а като рухнах на дивана, скочи и стръвно започна да ми лиже стъпалата. Сякаш яростно пилеше с грапавия си език нещо полепнало по мене чак до шията ми и макар да потръпвах от хлада, който нахлуваше по влажната диря от муцунката му, гърдите ме поотпуснаха. Можех да дишам по-добре, ала то продължаваше да ме бели хищно от онова, което още пиеше силите ми. Тежко, едва-едва, на кантар, аз полека и плахо се прераждах, бесен на своята глупост да рискувам в нощите, в които сам Бог бе разпуснал тъмни сили.

   Нари слезе на пода – потръпваше, кръжеше и не можеше да си намери място от напрежението, което бе изсмукала от мене. Прозявките я съсипваха, а от Вила знаех, че така нейният дядо някога свалял от себе си лошото на хората, които сам церял с баене против уроки.

   Навярно щях и кучето си да поболея заради моята невъзможност да се справям с напреженията. Но аз... някак... бях добре. Пуснах долу хавлията и изпълних бавно пижамата със спасеното си тяло. Дебелата свещ на пода почти догаряше сред ручейчета парафин, които се стичаха от нея, но успях да поднеса на пламъка листчето, върху което бях написал тайното си послание за новата година. Хартията лумна буйно, сгърчи се като смачкано черно индиго, което бързо изсивя и – почти безплътно – се разлетя и разтроши, когато опитах да вкарам останалото в чашата с виното, сипано за всеобщата среднощна наздравица.

   После седнах с кръстосани крака върху дивана и посегнах към масата до него. За Коледа дъщеря ми бе подредила в огромен албум семейни снимки, останали неизвадени от купища стари филми, та още във ваната страшно исках да видя нещо там. Но кучето схвана, че щях да го листя в полата си и изпревари да скочи в скута ми. Стана трудничко да разглеждаме, а не бях сигурен и дали то самото виждаше това, което душеше, докато аз прелиствах натежалите от светлописи страници…

    Тръпката идваше от края на 1983-а. Разводът с първата ми съпруга засегна силно нещо из сексуалната ми физиология и когато на нейното място се появи чужда, открих, че не стигах до края с часове. Капвах да вая тялото ѝ в какви ли не сгъвки и разгъвки, а сякаш бях все на старта. Страхотен любовник си чух за пръв път в живота си от отявлената прелюбодейка, която охотно се възползваше от моята драма. Но тя беше крайно нуждаеща се. Искаше да понесе много, а от цялата любовна игра аз ставах за партньор само в недостигалата ѝ финална част. Когато – като в безчетните холивудски филми – учтив и гузен я питах накрая: Ти успя ли, тя оголваше в усмивка нейде към три дузини зъби: О, няколко пъти!

   Но бях на 35.

   Във вихъра на онази особена непредвидимост около моята сексуална физиология, скоро успях да спечеля най-хубавата жена, с която ме срещна животът. Не примираше по мене. Признаваше, че ме виждала само като интелектуален приятел. Когато ме определяха като скромен, го отнасях най-вече към своята външност, защото и най-наглата лъжкиня не би взела за заслепяващи нито образа ми, нито средния ми ръст. Но в един много интимен миг за нас Вила допусна стъпка, която го превърна в прекрасен за мене, а пък тя се оказа удовлетворена.

   - Тежко им на тия зад стената! – смееше се тя и години след това, когато настана време за първата ни вечеря в Международния дом на журналистите. Вече бяхме женени, но този беше единственият път, когато летувахме без децата, та през трите седмици в стаята ни – с чудесен изглед към морето! – въобще не гледахме дългите ветрилообразни дири на преминаващите отсреща кораби, защото бяхме заети със себе си.

   (А до нас се оказа партийната секретарка в моята редакция и мъжът ѝ всеки ден изчакваше жена ми с греещи очи, широко отворил вратата на асансьора – да ни вози.)

   Та когато завирах във ваната навръх 2011-а, изведнъж се уплаших дали тя наистина още е харесвала онова, за което ми посвещаваше толкова много часове. Сепнах се, че ако аз – заслепен от щастие – бях пропуснал да видя спотаената ѝ досада, тя щеше да е останала запечатана по снимките: като вечен съдник над непомерната ми похотливост...

   Бях я снимал в шезлонга на терасата ни, напът към плажа, пред лодката, с която плавахме (когато я заварехме свободна на брега), с приятелите ни по маса...

   Обективът (каква утешителна дума за човек с моите тревоги!) беше фокусирал чаровната ми жена винаги спокойна, самоуверена, обичана и щастлива.

   Исках да я задържа такава в съзнанието си.

   После пак гледах снимките. И пак.

   Спокойна. Самоуверена. Щастлива.

   Ужасно е, че не знаеш колко си щастлив, когато си щастлив по най-истинския начин – спокойно, пълноценно и всеобхватно до естественост.

   Защо се вързахме, когато беше ясно, че негодници замениха прекрасното  щастливи с нахъсващото успели?!

   Имахме всички основания да сме щастливи, но тя искаше да съм успял. Макар да не приемаше условията, по които се класираха успелите.

 

………………………………….

 КУЧКАТА

 

  Прелетя птица с някакъв особен писък-речетатив и той откънтя над мене с прекрасното чувство за простор, което ме изпълни с благодарност, че мога да му се насладя, когато хиляди наоколо проспиват този миг в опит да надбягат будилниците...

   После пак чух писък, но на жена от съседната алея. И лай. Много настойчив лай. 

   Кучката ми беше позната. Не мога само да кажа кога се появи в парка. Дори не знам дали беше пристигнала сама, или тук някой се беше отървал от нея. Не беше красавица, но излезе прозорлива. Беше схванала колко нелепо бе да разчита на отривисти ласки и при случай се примъкваше до някого – ако той не я погалеше, поне тя се отриваше о него. Явно тези удивителни същества от хилядолетия се раждат с вродена преданост към човека и такива като нея се скитат объркани, защото никой не им е позволил да му покажат колко са питомни...

   Обаче упорството, с което се взираше в случайни минувачи, я издаваше, че не смяташе да се примири с безразличието им към нея и ето че връхлетя на минувачка.

   - Вед-на-га престани! – скарах ѝ се, защото бях наблизо и видях, че жената беше в паника.

   Кучката я залая пак, но само колкото да не подвие на мига опашка. Сетне отстъпи крачка-две и ме загледа напрегната.

   - Ама… кааак... мо-же такова нещо?! – вече по мене се разкрещя жената, като ужасена се загръщаше в зеленото си яке: – Защо не си вържете помияра?!

   - Тя… – внимавах да не засегна кучето – … не е с мене.

   Не исках да срещна погледите, които се кръстосаха в лицето ми.

   - Ами чия е? – избухна жената. Изнерви я, че очите ми ѝ убягваха.

   Беше гадно като реакция, но удобно за изход – вече не само бях длъжен да погледна към нея, но и можех да кажа нещо добро за нейната нападателка:

   - Явно иска да бъде ваша!

   Кучето мрачно сведе очи, но не успя да скрие надеждата си – видях как опашката му направи няколко доволни маха, преди да овладя този издайнически жест.

   Дамата можеше да събуди надежди не само в кучката. Определено бе предпочела яке в такава натрапчива окраска по цвета на своите очи. Но с това се изчерпваше „зеленото” в нея. Беше в онази злачна възраст около четирийсетте, когато не можеше да подмами с наивност, но и не би посрамила зрелостта си да отстъпи примирено.

   - Много смешно! – сепна ме тя. Определено смяташе, че от наглост избягвах да я погледна.

   А аз за нищо на света не исках да я дразня, та много внимателно оспорих:

   - Не е. – И опитах да ѝ подскажа: – Сигурно първо ви се е натрапвала?

   Често съм по-бърз от мисълта си – разбирам, че не е трябвало да правя нещо, когато вече съм го свършил. Така я отставих да си изкара яда на мене, вместо разумно да отмина.

   - Много нахално! – изфуча тя. Но отстъпи малко, като дебнеше да не раздразни кучето.

   - Това, че така ви се е сторило, я е ядосало…

   - Беше ужасно настъпателна! – изкрещя ми тя.

   И тогава пак имах отличен повод да се махна.

   Обаче аз станах жертва на своята изчерпателност:

   - Определено е било от страх да не я подминете!

   - Ами защо стана ужасно агресивна?! – не мирясваше тя.

   Китките ѝ потръпваха и тя ги пъхна в голямата си чанта, та нищо чудно, че обърна всичко наопъки, докато извлече пакет цигари и запалка.

   - Май ѝ е писнало да я отблъскват… – подхвърлих помирително.

   Изнервяше ме безумната ѝ трескавост.

   Кучето ме погледна и мило врътна опашка, а жената сигурно не само видя това, но и вярно го разбра.

   - Ако бе хитра, щеше да е мила! – натякна ми със зло фъфлене, защото яростно палеше цигарата, която хищно беше захапала без онази перверзна двусмисленост, отиграна в толкова филмови образци.

   Раздухвано от жадното ѝ всмукване, пламъчето на цигарата озари с късо розово сияние нейното лице, което до този миг определено зеленееше – сигурно от натрапчивата близост с тревистохладния цвят на якето ѝ.

   - Тя не опитва да ви подведе... – пробвах леко да сваля напрежението. Но понеже и двете се втренчиха в мене, стана трудно да поясня: – Не е от тия, дето се умилкват…

   - Ами нека е сигурна, че не ми харесва! – мръсно се взря тя в животното.

   Кучката оголи зъби, но ме погледна и само глухо изръмжа.

   - Ето, заканва ми се! – не пропусна обаче да я уличи жената.

   Бях малко гузен, че не съчувствах на изплашената минувачка, та опитах да стана мил с нея:

   - Иска да ѝ обърнете повече внимание…

   И двете бяха доволни. Но всяка по свой начин – кучката ме погледна с топли мили очи, а сърдитата минувачка – ехидно:

   - Че да размисля, а? – При което с отвращение огледа нападателката си и процеди, като презрително разкриви напластените си с малинова замазка устни: – Не стига, че е мръсна, ами е и надменна!

   - По-скоро е отчаяна… – не можех да не уточня. – А със сигурност не ѝ харесва да е мръсна, щом си търси стопанка…

   - Нима смятате, че… – тя кимна с погнуса към кучето: – …такова… може да хареса на някого?

   - Сигурен съм, че може да бъде много мила…

   - Ами вземете си я вие! – прекъсна ме нагло тя.

   - Не мога… – кимнах към моето куче: – Аз си имам...

   - Където едно, там и две! – навиваше се тя.

   Но не бях сигурен дали това беше издевателство, или зеленооката харпия само се беше оставила на глупостта. Във всеки случай бях притеснен повече от вторачените в мене два чифта кучешки очи, отколкото от нейните, когато обясних:

   - Където е едно, то разчита на цялата ти обич.

   Обяснението допадна само на Нари.

   - Няма защо да разчита! – с натрапчив изкуствен смях ми натякна нахалницата, която се пласираше като зелена: – Правилата ги създаваш ти!

   - Правилата… – исках да бъда честен, но внимавах да не я засегна: – …може би… – Обаче ако моята шпаньолка беше наясно за какво ставаше дума, пред другото куче бях длъжен да призная: – Но отношенията си сме изградили заедно и верността е основата им...

   Така още рано заранта бях наясно, че тоя ден нямаше да е сред хубавите в живота ми.

   Но със сигурност беше лош за уличното куче и неговите тъжни очи ме прогарят още със спомена как, свило уши, то унило се отдалечи от нас, сякаш унизено и от това студено зимно утро, в което не виждаше място да полегне и се свие на топла жива купчинка от непотребност.

……………………………………….

 В ОЧАКВАНЕ НА ЧУДОТО

 

   Че наставаше горещ ден си личеше още от утрото, в което аз – унил и уплашен – на заранта след операцията отидох да търся Вила в Мачин дом. Наоколо търчаха превъзбудени хора. Мнозина бяха с букети и издути чанти – някои бързаха при родилки, други очакваха да си вземат мамчетата заедно с бебчетата им. Имаше и такива като мене, които се шмугваха между тях като призраци от зловещ успореден свят, разкъсвани между гузност и отчаяние, защото бяха слаби надеждите им, че нещо добро ги очакваше...

   Бяха преместили Вила горе в отделението. Набучени по метална стойка, над нея висяха бутилки и найлонови торби, от които по тънки тръбички се стичаха течности към вената на ръката ѝ. По два маркуча пък изпод нощницата ѝ се оцеждаха надолу мътни ручейчета и завиряваха в два прозрачни мяха на пода. Макар да беше видимо немощна и раните я боляха, тя съумяваше да внуши, че държеше положението в своите ръце и не очакваше съжаление, а помощ. Някъде редом виеше флекс – в болницата подменяха старата дограма с енергоспестяваща – и още щом се яви човек от персонала, тя му заяви, че ще се оплаче от този шум. Когато към обяд и Нани дойде, я изпрати да изцеди зеленчукови и плодови сокове, а мене задържа – да съм ѝ наръки. Притесняваше се да я обслужват санитари и сестри, а когато трябваше да сменят система, не звънеше, а ме изпращаше да ги повикам.

   След някой час спря ужасният вой от рязането на метал. Тя придрямваше и се будеше. Разпитваше ме за операцията – какво бях успял да науча от д-р Славчев, какво бях дочул от старшата сестра… Наясно бях, че което опитвах да спестя, щеше да го изчопли сетне от лекарите, та подавах част по част. Изтерзана, немощна, тя се стягаше да хване останалото по лицето ми, та в крайна сметка признах, че са махнали повече, отколкото очакваха...

   - Но пък всичко са изчистили! – я уверих.

   Лятна леност налегна отделението следобяд – беше петък, седмицата се оттичаше към горещ уикенд. Леглата в стаята бяха три, но болни повече не приемаха – явно оставиха другите празни, за да стоим спокойни. Нани донесе пресни сокове в комбинации от моркови, ябълки, цвекло и някакви подправки – беше намерила магазин, където намясто ги изцеждаха. Пиенето обаче се оказа трудна работа, въпреки широките сламки, които продавачите бяха сложили в пакета…

   После Вила я отпрати да отива при приятеля си, а мене задържа за през нощта. Дори когато сестрите настояваха, че отделението е женско и е по-добре дъщеря ѝ да остане, тя ги отрязваше – боеше се злото от това скръбно място да не налази Нани.

   Вечерта дойде бавно, а разговор беше трудно да поддържаме – много неща аз не смеех да ѝ кажа, пък нейните сили не стигаха за дългите разпити, с които иначе непременно щеше да изцеди от мене и онова, което навярно не бях посмял и да запомня от вялото ломотене на хирурга. Когато придремваше, четях книгата, която бяхме приготвили за нея. Тя не държеше да го правя на глас, не ѝ беше до натъкмена елейна реч. А и аз съм непоносим четец – свикнал съм да усвоявам текста по беглото припознаване на словата и трудно изричах думите докрай, а това дразнеше дори мене.

   Скоро не можех да чета – щом слънцето се скри, мракът бързо взе да се стича отвсякъде. Лампата беше мижава, отказах се. А Вила заспа.

   През огромното стъкло, оляно с повръщано от горния етаж, топлата, вече лятна вечер, изглеждаше като космически дефект. Механизмът, с който би трябвало да се отваря прозорецът, бе строшен, а въздух можеше да прониква само през цепката отдолу, поддържана от една пластмасова бутилка, затъкната под рамката на подвижната му част. Опитвах да надничам оттам, но през процепа се виждаше само долу в двора – и то мястото, където денем навън изнасяха маси от кафенето. В този час то напомняше някакво пропуснато отстъпление – не се мяркаха дори и котки.

   По отсрещните сгради заприпламваха прозорци и с това нощта сякаш взе превес над сумрака. Всичко стана някакъв вид тъмен силует – от планината на хоризонта до будката на портиерите: изцяло в черно, но имаше и на по-светъл фон.

   Ако някой опитваше да види мене от отсрещните домове, определено нямаше да ме различи от чернилката в стаята. Бях в капан, където примамка на кукичката бе полуживото тяло на жена ми и в безобемното вече мъртвило въздухът се желираше преди да го поема. Глухо, като през гробни пластове, понякога се причуваха гласове, а дори и стъпки, но когато опитвах да си направя пространство по тях, те пропадаха и ми отнемаха всяко уверение, че светът още беше триизмерен.

   Щом прослухтях часове за някакво движение, по едно време опитах да се прокрадна до тоалетните от другата страна на коридора. Жълтата вяла светлина ме сепна, но минувачи не видях и притичах до заветната врата. Не ми беше обаче час – вътре и в двете кабини зад разлестените им врати клечаха заголени жени. Улисани в болката си, те дори не обърнаха внимание колко стреснат замрях, а продължиха санитарните си занимания, та – ненамерил прилично извинение – просто посрамен избягах вън.

   Когато през нощта течността в банката върху стойката над Вила свършваше или някоя от торбите на пода се издуваше препълнена и излизах да повикам сестра, хвърлях отново поглед в тоалетната. Но вътре винаги имаше жени, които с мъка приклякаха или се изправяха, а се срамувах да вляза и да ги подхвана – едничкото, с което можех да им помогна…

   Към полунощ прибягнах до празното шише, което подпираше отворен прозореца. Болката, която вече ме прегъваше, затрудняваше процедурата. Дълго душих из тъмното дали не бях изпръскал и умирах от срам за мизерните си грижи, когато Вила редом едва се задържаше в живота, засмуквана от смъртта.

   Много пъти ме втрисаше дали не бе издъхнала. Ако дълго не бях дочул откъм нея звук на болка, пристъпвах дебнешком и слухтях боязливо над тъмната купчина върху леглото ѝ, а щом доловях стон, се задушавах от ужас пред страданието, което тя понасяше с такъв стоицизъм…

    Нещо стана с нощта – уж като юлска трябваше да бъде къса, а не свършваше. Явно не висях над Вила с часове, а страхът правеше минутите непоносимо дълги. В мрака страшното сякаш можеше да я порази още в мига, в който се поразсеех, затова паникьосан дебнех към прозореца за всяка заявка към развиделяване.

   Но мракът тежеше отвсякъде като клеясал и ужасът, че я губя, ме смазваше със собственото ми безсилие да измисля изход. Бях готов да прекрача всякакви граници, да се вкопча дори в най-илюзорната възможност, в най-немислимото чудо...

   В пълна безпътица, по късна доба, ме осени най-нелепата надежда: че ако можеше на моето място да застане онзи Петьо, тя сигурно щеше да живне бързо... Да се почувства по-добре... Да ѝ се доживее несломимо.

   Вече разбирах, че освен нейната първа любов, той си оставаше и... Ненадминатият. При него нещата изглежда също стояха така – хвалел се с тяхната младежка връзка и винаги се добираше до поредния ни телефон. Бях отъпявал от ревност, скапвал съм се от мъка, че не бих могъл да променя знака на нейните чувства и спомени в моя полза. А нá – закопнях... той да дойде. Бих го молил дори да застане пред нея, да ѝ заговори. Да събуди в нейната душа радостта, която да измие болестта. Да я върне към щастието, което беше загубила с него. Да прескочи нашите измъчени години и да продължи напред с възторга, с който тогава се е носела високо над този гаден свят…

  … а аз да изляза тихо вън в чакалнята и – свит в някой паяжасал окашлян ъгъл – да вярвам, че светът няма да се лиши от нейното очарование...

   Очите ми пареха и през тежките течни лупи, които завиряваха над моите гледци, малко трудно видях, че зад мрачния силует на Витоша небето вече просветляваше…

  

   Когато след час-два в стаята взеха да влитат – всяка с пособията си – ту медицински сестри, ту клинични лаборантки или санитарки, аз хукнах да се изкъпя и преоблека вкъщи. По коридорите, в асансьорите, по стълбищата и долу във фоайето вече се пълнеше с припрени хора и в тази шантава суматоха имаше толкова много живот, че дори една въздишка ме ободри. Почти изтичах навън, а блясъкът от лазурната слънчева светлина, яркостта на зелено в набъбналите корони на кестените край алеите и екотът на безчет шумове ме замая с усещането най-вече за пространство, из което се изгубих. Неспал, с обострени сетива за всяко дразнение над тях, тръпен и болезнен, аз ту залитах, ту притичвах по алеите между вековните сгради на разните клиники по възможно най-прекия път към отсрещния изход от огромния болничен комплекс и все по-въодушевен усещах как ме изпълва сила. Изведнъж се пробудих за нещо, което не бях забелязал (най-малкото – отдавна): че градът е прекрасен и че няма по-хубаво време в него от узряването на лятото. Задъхан, замаян и потръпващ от рой сетивни вести, устремени в мен, аз се преоткрих в свят, който страхотно ми харесваше. Бях благодарен, че живея и че – може би – ще мога да преживея още много такива часове с благодарност и в благоговение пред Великата Сила, която ме беше обдарила щедро с тази възхитителна възможност…

   Чудното настроение не ме напусна и докато разхождах кучето в кварталната градинка, и в банята – когато първо къпех него, после и себе си...

   А каква прелест имаше в лудата надпревара да излапаме закуската си, сглобена този път с цялата щедрост, която позволяваше зле поддържаният ни хладилник!

………………………………………..

 

СТРАСТ И МАГИИ

 

   Гледах я как бавно издърпваше ръкави и когато слабите ѝ ръце най-сетне се оголиха, спря с поло на шията – да го извлече през глава не ѝ стигнаха сили, защото обичаше да носи тесни блузи и те трудно се отделяха от тялото ѝ.

   - Виж спрях ли радиатора! – разкара ме във всекидневната.

   Не обичаше да я гледам как се събличаше преди лягане. Дразнеше се, че чаках жадно всеки жест, с който сваляше нещо от себе си. С времето взе да издърпва сутиена си изпод блузата, пижамата си нахлузваше върху корсета и бикините, а чорапките си събуваше, когато вече беше в крачоли до петите.

   Но за голата си шия разчиташе само на завивката и когато се върнах, беше покрита до брадичката.

   През косата ѝ откъм мене прозираше мъничко ушенце и посегнах да го целуна.

   - Абе гаси тая лампа, бе! – изсумтя тя и така стисна очи, че сякаш лицето ѝ се втече в тях.

    Останаха устните, но целувката ми опря само о ръбчетата им – бяха напрегнати и сухи.

   - Много ли ти се спи? – попитах. Примрял от нежност.

   - Стииига! – изсумтя тя. Като всяка вечер.

   Но този път не можах да се примиря. Потънахме в мрак, а жаждата ми за досег лумна и посегнах да я погаля.

   - Не ми пипай косата, деее! – дръпна се тя.

   Та се подврях под завивката ѝ.

   Тялото ѝ окаменя, но не помръдна, и я прегърнах. Под пластове плат, стегнати с ластиците на долнището от пижамата и на гащите ѝ под него, напипвах алчно извивките на любимата снага – опакована, но влудяващо желана…

   - Абе ти какво си се разгонил днес?! – плесна ме през ръката тя.

   И ме изблъска от завивката си.

   Любовта може да остане несбъдната и когато четвърт век си спал с една жена. От години опитвах да си внуша, че сексът повече не ме интересува. Бедата бе, че още след първата си операция в Раковата болница през 2004-а Вила стана болезнена към такава близост. Засегната да не реша, че това е последица от кошмарната генекологична операцията, тя настървено търсеше вината в мене. Отначало ме спираше, че съм бил прекалено разпален, пък тя не била готова; сетне напрегнато ме дебнеше за погрешни движения и щом страстта ме обсебеше, ме изтласкваше в моята част на спалнята, защото съм ставал груб... Винаги намираше повод да ме отстрани, а те пък ставаха сериозни основания да ме държи на разстояние. Много исках да стана неустоим, но не успявах. И преди не бях, а след деветнайсет години брак обстоятелствата по сексапила ми само се влошиха. Пазарях се, отстъпвах. Молех да я прегърна, само да я гушна, да я галя…

   А щом усетех досега на тялото ѝ до своето, неустоимо започвах да се домогвах към това, което толкова обичах.

   Затова не ми даваше да я докосвам. Когато отчаян опитвах поне да провра ръка под нейната завивка, тя яростно ме удряше с тежките си пестници. Понеже си падам лунатик, посегателства вършех и насън. Тя беше убедена, че това са селски хитрости и ми вдигаше диви скандали защо съм я събудил, когато най-после била заспала.

   Но още по-бясна беше, когато понечех да се преместя в другата стая. Молех я, уверявах я, че така можеше да стане по-добре за нас, а тя ми крещеше, че още не била овдовяла да спи сама и ми думваше юмрук в гърба да го залягам на мястото си върху брачния ни одър.

   Беше мъчително да лежа, луднал в кроежи как да се върна желан при нея. Обмислях вълшебни ходове. Полезни обаче не видях. Наум я омайвах с нежност, а пък кожата ме сърбеше от пестника ѝ. Бях в безпътица и съсипваща безсъница, а това озлобява. Ставах – да чуе, че съм буден, или дебнех с часове и се извръщах на мига, щом доловях дори хипотетичен шум откъм нейната страна.

  Мисълта, че тя би могла да спи в това време, ме съсипваше. Понякога – напук – напрягах изтерзаното си въображение да видя заголени бедрата на... някакво женско тяло… под тясната му и окъсяла пола. Нямах представа за глава, забравях дори да виждам нежна шия, преляла в изящни рамене, а само повдигах и избутвах още нагоре вече набраната почти колкото шал пола, докато ми зарозовееше влудяващата плът, която бавно процеждаше взора ми в делтата на събраните овали... Ала образа не успях да задържа, защото слухтях дали не е притихнало подозрително дишането на моята жена. Но тя не ревнуваше, нямаше никакво отношение към перверзните ми фантазии, затова фокусирах цялото си въображение пак под онази никаквица, като връщах образа да изчерпя този спомен, а ми ставаше тъжно... за моята самотна и объркана душа… 

   В такива нощи се срамувах, че не можех да овладея влечението си към Вила. Сигурно се чувствах точно като скота, за какъвто вече тя ме смяташе. Съжалявах се, че – след толкова часове на упорита медитация в обвеяната ми от мистика студентска младост – не бях успял да се въздигна над човешкото, твърде човешкото. Вдървен да лежа по гръб дано доловя пробужданетото ѝ, търсех спасение в безметежността на йогийската савазана. Някога съвършено ми се удаваше да отмия теглото си, да изключа, да се рея волно над собствената си телесност, но вече се чувствах като тон чугун в спарена спалня с нагнетено напрежение, което някак ще възпламени гадния въглерод в тегавата плавка. Яростта ме просмукваше; страстта ми съсипваше всеки мой опит за концентрация както компютърен вирус зоба пред очите ти букви от текста, който напразно опитваш да спасиш. Давех се в ненавистта, за която бях сигурен, че ме облива откъм вътрешната страна на спалнята, та търсех спасение на каквато и да е цена.

   Та докато душата ми беше угнетена и унизена, се приучих да спъвам своята неприлична възбуда с противни образи на женска голота. Сглобявах ги с най-отвратителните гледки, които бях запомнил от нечии подполия – и открити с отврат, и натрапени. Бях убеден, че понякога просто трябва да се оставиш на изкушението. Да го изживееш до край. Да извикаш в съзнанието си една – чужда! – общо взето желана жена и след това да видиш как – миг след като свали извайващото си бельо – надолу, заедно с гърдите ѝ, плисва вълна от кожа като на пуйка и там, където е бил триъгълникът на нейните бикини, вече надвисва пъпът ѝ...

   Така магията на жените определено е преодолима. Но никога не бих си признал какви още видения се нагнетиха в нощите ми, докато вече не знаех аз ли преборих нагона или той угасна – както болката преминава, когато нервът на зъба сам се умъртви... Във всеки случай се получи и вече дори нощем не ѝ посягах – привличането е бяла магия, която лесно се разваля без поддръжка и тогава човек започва да гледа другия с ужасени трезви очи.

 

………………………………..