Интимни особености на лъчевата болест

01.06.2018 | автор:  Бог да потърси алиби1

Христо Буковски с поразяващ автобиографичен роман "Хванеш ли самовила"

   

БОГ ДА ПОТЪРСИ АЛИБИ

 

   Опитах, Бога ми, с нещо пак да отвлека поне за малко своето внимание, но то неизменно зацепва в ужасния спомен от онова априлско утро на 2010-а, когато ми позвъниха от болницата, че открили Вила в несвяс.

   Едва беше развиделяло. Още бях в парка с кучето. На бегом го завлякох вкъщи.    

   Когато отидох в „Токуда”, едва се добрах до стаята ѝ от лекари. Наоколо мъкнеха апаратура, разнасяха пособия. Още не беше се съвзела – дишаше трудно, с кислородна маска, лицето ѝ беше демонично изкривено и имаше гърчове…

   Казаха ми, че всеки миг можели да я изгубят.

   Те ли?! Не. Знаеха кой щеше да я изгуби...

   Но ме изтикаха в коридора и ме държаха вън. Бог знае колко време. Мнозина минаваха насам-натам, но рядко някой ме заговаряше. Мисля, че главно ставаше дума за други близки – в случай, че искам да извикам още някого...

   Нани беше с театъра си на турне във Варна. Щом чу пред какво ме държаха, започна да ми звъни час по час и трескаво питаше да отменят ли представленията. Каза ми, че и за двете били продадени всичките билети в най-голямата зала на Фестивалния конгресен център, но това нямало значение, ако...

   Не исках да ги отменят. И лекарят, който обгрижваше жена ми, смяташе така. Ако той бил на мястото ми, казваше, щял да предпочете детето да играе, вместо да трепери тук. Вярваше, че дори майка ѝ – ако можеше – щяла да избере това.

   Бяха трудни разговори. До часове може да свърши, казваха от екипа. Сърцето ѝ било изместено. Снимаха дробовете ѝ и умуваха какво ли имаше в тях.

   Нани продължаваше да проверява ужасно често дали майка ѝ се подобряваше. По-скоро я лъжех – от екипа се съмняваха, че щеше да я завари жива, дори и веднага да тръгнеше за София. А аз я уверявах, че ще издържи.

   Накрая един от лекарите каза, че ще сложи на жена ми назогастрална сонда с персистиращо мизерере.

   И това я спаси – по маркуча, който вкараха през носа ѝ до стомаха, буйно потече гъст зелен сок и щом го изпразни, това позволи на белите ѝ дробове да се върнат на мястото си, та отпуснаха сърцето да пулсира нормално...

  

   Когато тежко разплете мигли, не бях сигурен дали се пробуди или просто отвори очи за истината, че беше още тук. Май нямаше представа през какво бе преминала, защото машинално посегна към прозрачната пластмасова коруба на кислородната маска, която прихлупваше носа и устните ѝ. Така напипа маркуча в ноздрата си и той ужасно я огорчи.

   Отначало нямах търпение да проговори. Време мина, докато безметежно отпуснатите ѝ гледци се раздвижиха и ме откриха да седя редом. Миг след това обаче клепките ѝ рухнаха. Лицето ѝ леко пови към възглавницата и щом опря маската о нея, замря.

   Този ден беше като дъвка – ту ужасно пространно се разтягаше, ту нажвакан се смачкваше, а май нито усилното ѝ пробуждане, нито припадничавото ѝ заспиване имаха отношение към това. Сякаш тя самата едва-едва балансираше по острието, което отсичаше от нашия свят обречените като нея.

   Следобед обаче наистина взе да се съвзема. Дори повдигаше кислородната си маска да ме попита точно какво се беше случило и слушаше много внимателно – очевидно да долови и каквото опитвах да скрия зад моите отговори.

   Но помня и по-лошо от нейното изпитателно взиране в лицето ми – когато погледът ѝ загубваше опори и сякаш погасваше между нейните зауспоредени зеници.

   Най-страшно ставаше обаче щом замреше – не знаех спеше ли или нямаше сили да повдигне клепачи, след като смазаните ѝ плоски гърди едва-едва помръдваха, сякаш в сетни издихания. Изглеждаше отвратителен начин да изчезне пред очите ми както бавно се свличаше от дебелите възглавници, докато само мехурът на нейната маска вече назярквах вместо лицето ѝ, а за нея подсказваха единствено маркучите, които от разни места проникваха под завивката...

   Накрая лекарят и сестрите ме изгониха, защото започнаха преднощните процедури. И слава Богу – бях закъснял с часове за вечерното извеждане на Нари.

 

   Сутринта Вила изглеждаше по-добре. И лекарите ми се сториха успокоени, когато ме изпратиха да вървя в редакцията – казаха, че те я поемали.

   Знаех, че Нани ще ме изпревари следобед, та след работа не се налагаше да тичам към болницата.

   - Мамо, ще мина през черквата – да запаля ли свещ и от тебе? – попита тя на излизане от стаята, когато стигнах вечерта до леглото на страдалката ни.

   Не знам какво бяха говорили двете, но щом влязох, тя си тръгна.

   - Не! – застигна я на вратата отговорът на Вила. Много категоричен. С обяснението: – Аз съм Му сърдита!

   Не знаех кой кого пръв беше предал, но така жена ми започна пряко да надборва Бога.

 

……………………….

 ЩАСТЛИВА И ГОТОВА

 

   - Никога не съм се чувствала толкова щастлива! – ми каза Вила на Първи май 2010-а.

   Беше повдигнала от устата си чашката на кислородната маска и макар че в едната ѝ ноздра пак бе побита тръбата на сондата към нейния стомах, прозвуча твърде ясно, за да помисля, че не бях разбрал.

   Хиляди дни бях копнял да чуя това от нея, а потръпнах ужасен. Сякаш ми плисна нещо вряло и люто в очите – на мига, пряко волята ми, се оводниха и протекоха. Не смеех да се избърша, защото щеше да види, та – иззад сълза след сълза – нейното лице се смиваше в приливи на болезнена усмивка, която и исках, и не исках да запомня. Просто не можех да се побера в себе си от ужас колко виновен би трябвало да съм пред нея, че такъв изглеждаше нейният най-щастлив ден.

   Кое му беше неповторимото? Беше на кислород повече от седмица, по маркуча на сондата още преливаха зелените сокове от нейния стомах; все така не можеше да приеме никаква храна през устата, защото червата ѝ не пропускаха надолу, а електролитното равновесие в нейния организъм зависеше от скоростта и редовността на капките, които течаха по тръбичките към шията ѝ – нищо не беше се подобрило (и нямаше начин да се подобри). Дори новата, вече съвсем сива коса, ѝ беше на повече от месец...

   А наистина виждах как през нейната изпита съсипана кожа сякаш прозираше светлина. Дори имах чувството, че в уморените ѝ от безсъние очи присветна искрица радост. Ала погледът ми отвлякоха китките ѝ: нейните дълги – вече кокалести! – пръсти се обтягаха и – мъчително, но настойчиво! – възвръщаха изконната си изящност, като се протягаха към моите ръце. Объркан, влуден, трескав, аз побързах да ги поема и това беше досег, който ме разтърси както първата среща на телата ни. Не знам какво ставаше; дори да имах мисъл, нямам думи за нея (и зорки сухи очи, за да гледам, докато ги запиша правилно!), но беше прекрасно в своята непознатост и ужасно в съдбовната си мимолетност! Докато всяко мое сетиво крещеше, че допирът бе до друга кожа, че тялото беше на друга жена, че гласът не беше оня и мирисът е чужд, сякаш ангел проникна в мене и из цялото ми същество ечеше възторжен вик: Това е Тя! Това е Тя! Задушавах се от копнеж да я прегърна, да я притисна плътно, да я скрия в себе си, за да я поверя на Това, Което Знаеше какво бе разбрала тя и какво – аз открил.

   Заедно с това ужасно се боях, че можех да я отблъсна със страст и грубост, да я оболя с непохватните си жестове и да я огорча със своето безсилие да изрека умно всичко, което изпитвах към нея. Объркан, с подгизнали очи се заех да повдигна леко наклона в горната част на кревата и да преместя на точното място възглавницата ѝ...

   Но ако от месеци разговорите ни бяха посърнали, този ден тя упорито се напрягаше да ми говори.

   - А сега ме остави да си замина! – каза. Тихо. Простичко. Като най-интимната молба, която можеше да ми довери.

   - Не! Не... дей... – Обзе ме паника: – Моля те! Не мога да те пусна!

   Гледците ѝ леко играеха – навярно ме оглеждаше. Какво ли откриваше? В какво ли искаше да се убеди?

   - Много се уморих… – промълви. Едва раздвижваше устните си, пресъхнали от кислорода под маската: – Позволи ми да си ида!

   Беше настанало времето, за което лекарите ме подготвяха. Но напразно бях смятал, че  съм приел... това да стане. Страшната болка за нея и... паниката... как това щеше да се случи сигурно ме превърнаха точно в мъжа, от когото нямаше нужда в такъв миг, защото не тя, а аз стенех:

   - Не...

   Миглите ѝ потрепнаха – вероятно съм превишил тона, който допускаше. Видях пулс в зениците ѝ – изненадата ли ги разшири за миг, или прихвана безпокойството ми?

   - Повярвай ми, съвсем готова съм! – изрече бавно, отчетливо. Със съсипвашо уравновесен тон.

   - Но аз не съм… – остана отговорът ми, защото мъката ме задави и щях да се разхълцам, ако продължах.

   Сигурно няма да ми отшуми в главата – нима съм могъл да си помисля, глупакът ми с глупак, че някога бих успял да се подготвя?!

   - Единствено ми е мъчно, че Нани ще остане съвсем сама… – додаде глухо тя.

   - Няма! – успях да вметна. Но едва ли звучах мъжествено, когато опитах да съм убедителен точно докато сподавях хлипове: – Ние си… посветихме… годините… на три деца и… докрай… ще… правим… всичко, за да… се чувстват… братя и сестра…

   Тя си прихлупи устата и носа с прозрачната чашка на кислородната маска и отпусна назад глава, а завивката ѝ полека се повдигна – явно опита да поеме дълбоко въздух. Но това по-скоро я измори още повече, защото не пробва пак, а остана да лежи сякаш бездиханна.

   Знаех, че бе настанало времето да изкажа неизречени до този миг мили думи, а като урочасан крепях жалкото равновесие между няма глас – няма сълзи.

   Така – тя просната, пък аз превит като питанка – проиграхме много минути в споделено безсилие, докато тя пак отмести чашката на кислородната си маска.

   - Не знам как ще се разбирате с Добри… – изрече с голямо усилие, след като не успя да повдигне глава.

   - Той вече е зрял мъж...

   Не схванах как прие думите ми – по-скоро имах чувството, че не ги чу, замислена над нещо, което видимо я угнетяваше.

   - Всичко съм му простила, но ми е жал за сбъркания му живот... – промълви бавно. А като повдигна леко чело и пренесе погледа си върху очите ми, продължи с непосилна не само в нейното положение тържественост: – Кажи му от мене: Обичам те! Сбогом!

 

 

РАЗВЕНЧАН ОТ ОБЕТА

 

   Веднъж я заварих без маркуча – докато съм бил навън, той изпаднал от ноздрата ѝ. Тя настояваше, че било станало случайно, но лекарите смятаха, че сама го е издърпала. Бях склонен да приема по-скоро техните подозрения и ужасно се боях да не я задушат пак нейните стомашни течности.

   Докторите обаче не вкараха сондата обратно, ами изключиха торбата с изкуствената храна и ѝ предписаха истинска от ресторанта. Започна да получава чай, бульони, пюрета и много храбро се насилваше да ги поглъща – разчиташе да напусне болницата когато се убедим, че можеше да се храни без системи…

   Лично на мене ми бяха порязали надеждата, че щяха да проработят червата ѝ, но зачакахме чудото на перисталтиката. Сутрин я водех в тоалетната и тя дълго седеше върху топлия японски обръч дано съумееше да изходи нещо. Не успяваше, но я утешавах, че е рано и тя примирено включваше душа на бидето, та дълго обмиваше шампоана, който беше разнесла отдолу с шепичка. После ставаше бавно и щом запазеше равновесие, я попивах с хавлията, оправях бельото ѝ, превеждах я до кревата и я полагах в леглото, като внимателно намествах нейните остри рамене върху двете големи възглавници. Тогава – капнала – тя притваряше очи, а аз хуквах към къщи да изведа кучето.

   Когато бях в редакцията, Нани ходеше при майка си. Понякога ме отменяше и нощем, но Вила предпочиташе да я отпрати бързо от болницата – влудяваше я суеверният страх, че тук и тя можеше да прихване същата участ. Това беше добре за щерката, защото жадуваше по-скоро да се озове при приятеля си.

   Но късметът ѝ не работеше винаги. Веднъж закъснявах и тя ми звънеше да разбере дали вече пътувах към болницата, а аз се чудех какво да мънкам, защото ме задържаха. Знаех, че това много ядосваше Вила, но Професор Полковника явно искаше да ме разтуши като настояваше с всички други прихванати да слушам как Якобара седи на бара, жули саке със суши за мезе и проклина, че го боли за Фукушима. Неговият любимец беше спечелил като певец някакъв пролетен конкурс (май се казваше нещо като „Сливата ми цъфна”) на някакво читалище, та служебно бях пратен да възхваля събитието във вестника. Виждах как още много слушатели се изпълваха със завист – облажавахме ония, които бяха успели да се измъкнат.

   - Самодеец, та дрънка! – прошушна ми някакъв вкиснат мъж до мене.

   През блъскането по струните на китарата не го дочух много ясно, но сговорчиво му отвърнах:

   - Да бе, поет с китара...

   И той ме изгледа зло. По ентусиазма на някои иначе твърде мрачни типове сред нас виждах, че беше пълно с хора на Полковника, а и този до мене не изглеждаше ведър.

   Но след моя отговор той май също ме заподозря – беше го намерил за уклончив.

   - Защо се подигравате със самодейците, които се стараят колкото могат?! – провикна се от вратата към изпълнителя някакъв рошльо, явно набутан насила от активисти на читалището.

   Предполагам чупенето на веждите – запазеният номер на певеца, с който преливаше сексапила си в изпълнение – го заблуди, че това е пародия.

   - Ами и той се старае, бе! – скастри го Професор Полковника, който като квачка бдеше над събитието. Но макар много да се ядоса, че натиканият нападна любимеца му, опита ласкаво да му обясни: – Колкото може!

   И аз го дразнех, че не изглеждах благодарен, когато така ме разтушаваха. Не беше ласкав погледът, с който ме фокусира, докато си отмятах тези реплики. Май не разбираше, че след толкова транквиланти за мен беше важно да осъзнавам кога будувам и кое сънувам. Така можех да изтърпя, като си мислех как години наред набирах радост когато минавах през Плевен, та от влака да гледам казармата на билото, където изкарах новобранството. Знаех, че някой ден, когато Професор Полковника щеше да ми спре и сегашните подаяния от службата, ще мога да присядам за майтап където неговият любимец ще пее на учениците, наказани от класния да си получат своето; на кварталните пенсионери, останали без други занимания; на активистите сред социалистите, задължени да поддържат сплотени партийните си редици; на девици с благосклонно слабо обоняние; на самодейците, които трябваше да се обнадеждат, че незаслужено не бяха получили признание; на ветераните с увреден слух (които бурно го аплодираха, защото смятаха, че като кършеше вежди им показва смешки) и на прокълнатите за всеядото си любопитство субекти (хак им е, щом си врат носа къде ли не!) и волно да се кикотя...

   Но в оня ден на 2010-а полудявах от напрежение, че Вила изнемогваше в притеснения защо закъснявам, та дори такива заплесии не ми носеха утеха.

   Жестоко платих за закъснението. Така пропуснах да разбера какво беше станало междувременно, че я заварих без нейните любими – дотогава! – пръстени и колиета.

   Открих им липсата докато я миех в банята, а сигурно откликнах по най-нелепия начин:

   - Защо и... халката си...  махнала?

   - Така реших – беше нейният отговор. Много сух и непоколебим, за да си позволя какъвто и да е припинател знак след него, пък бил той и многоточие.

   Вила вярваше в знаците. Всички накити, които беше избрала да носи, беше натоварила с обети и очаквания. Във всеки от тях беше вложила много страст – както по детски се радваше на едни, така по хлапашки се боеше от други. За това, последното, примерът ми виси на врата: моят амулет-реплика на старинен печат с разпятие, под което пише, че на кръста е Орфей в изпълнение на дионисовските си тайнства.

   - Да не дотрябва и ти да слизаш в ада за мене! – плашеше ме тя. Не ѝ харесваше, че постоянно го носех.

   Но аз го обичам, не го свалих. И той ми помогна – докато моят издател се криеше, защото не ми беше платил за поръчаните и получени ръкописи, с книга за този знак аз изкарах парите, които в ония дни друг нямаше да ми даде.

   На свой ред тя бе надялана едно тънко златно пръстенче с рубинче. Каза ми, че Нани ѝ го подарила – сигурно за да разбера, че моите знаци за закрила над нея бяха загубили силата си.

  

………………………….

 

            ВНЕЗАПНИТЕ ПРОЯВЛЕНИЯ НА ЛЮБОВТА

 

   Съседите подозираха, че нещо ужасно става вкъщи и не знаеха как да общуват с мене, когато неизбежно ни събираше асансьорът. Не смееха пряко да ме окуражават – да не излезе, че ме съжаляват. Затова опитваха да ми внушат бодрост като ме подпитваха за Нани – тя от години живееше в своята гарсониера.

   - Аз на моите съм им заявила, че поне докато не станат шейсетгодишни, не ги пускам да се отделят от мене! – ми подхвърли жената от етажа под моя.

   Може би се шегуваше – в жилище като нашето тя живееше с мъжа си и четири деца.

   Не съм сигурен дали това тя ми каза точно сутринта на 6 май 2010-а, когато вече бях върнал Нари от парка и отивах в болницата много припрян – тях оставил Вила сама след много особена вечер.

   А тогава заварих жена си странно развеселена.

   - Пиши, че на сутринта съм се посрала от радост! – ми заяви, когато се надвесих над леглото ѝ да се убедя, че наистина се усмихва.

  Вечерта приятелят на Нани поиска от нея ръката на щерка ни.

  Не съм сигурен дали жена ми съзнаваше, че това беше последната ѝ възможност да отсъди вярно в полза на нейното бъдеще. Винаги намираше основания да оспорва всяка от връзките ѝ – беше вложила толкова много сили и очаквания в нейния възход, че се ужасяваше някой властен мъж да не срине от ревност кариерата ѝ. Понеже четеше нейната електронна поща, беше сепната от една препратката на приятеля ѝ към някаква обява, с която търсеха много добре платена телевизионна водеща. Той имаше заплата колкото нашите тримесечни доходи и тя се боеше дали разбираше какво означава за нас да живеем с изкуството. От този злочест имейл бе изтекло много време, но тя все бдеше дали той не подценяваше артистичните ѝ успехи.

   Независимо доколко съзнаваше, че разчита на моята подкрепа, Вила винаги се държеше твърдо и самовластно. Изискваше много, но беше сигурна, че нищо не би я заставило да отстъпи, щом вече отстояваше непоклатимото си мнение. Когато болестта я срази, тя се притесни много повече да не изпусне дъщеря си, отколкото за своя живот. Чувстваше се предадена и усещах зле стаената ѝ ярост, че сам не съумях да постигна успеха, с който тя беше разчитала да ѝ проправяме по-добри пътища. Дори когато нямаше сили да се намести на възглавниците, от които постоянно се изхлузваше, тя, мисля, набираше ярост, че сама не избра мъж, способен да ѝ гарантира сигурност. Очевидно бе колко се боеше дали Нани не прибързваше, защото вече не виждаше в нея опора да чака още най-подходящия човек.

   Каквито и вини да носех пред нея, Вила нямаше на кого друг да се довери, когато ѝ трябваше подкрепа. Макар да таеше какви мисли я връхлитаха преди нейният поглед да помътня и погасна, след като снощи тя ги благослови и младите си заминаха, тя ми каза:

   - Може пък и той, и майка му да са добри хора... 

   И с някаква упойна отнесеност ме отпрати да отивам при кучето. Винаги се стесняваше, че можеше да ѝ проличи колко сантиментална бе, та затова и сутринта си върна за безсънието като прикри пък нощното си вълнение с очакваното чудо на перисталтиката.

   Вестта беше върховна за онова време и се радвахме, че червата ѝ проработиха. Дори сега пропуснах „все пак” – толкова силно тогава ни се искаше да настава подобрение...

   - Къде да го пиша? – я подкачих.

   - В книгата за нашата любов! – заяви тя.

   И тази толкова позната ми категоричност щеше много да ме зарадва като възвърнато самочувствие, ако не съзнавах, че нейната последна реплика въобще не бе шега. Затова реших да съм смел и честен:

   - Но аз... не знам как... да покажа тази любов...

   А милото ми момиче с изтерзано лице, хлътнали гърди, превити старчешки рамене и костеливи пръсти, повлекли по завивката длани с тъмна набръчкана кожа, впи хубавите си очи в мене и по кестеновото в нейните ириси просветнаха нежни отблясъци, когато се добра до ръцете ми и ме докосна за смелост:

   - Пиши смело – то ще се покаже!

   - А не е ли по-добре да те измия първо? – измънках, защото в очите ми припари и се извърнах, та исках да извиня смута си с бързане да стана.

   - Стига да не развиеш вкус към перверзии на дърти години! – върна ми го тя.

   Чувал бях, че неподозирано странни неща можели да направят човека щастлив, но как би ми хрумнало докъде можеше да се стигне в това...

 

…………………………..

 

ИНТИМНИ ОСОБЕНОСТИ НА ЛЪЧЕВАТА БОЛЕСТ

 

   - Дай да го помириша! – настоя Вила като видя, че гриза шоколада, който държах в чантата си за безсънните си нощи при нея.

   А щом го взе, жадно го вдигна до носа си и дълго, дълго вдишва уханието му.

   - Мирише на хубаво… – каза с наслаждение.

   Винаги беше смятала обонянието за най-силното си сетиво, а откакто затъна в болестта единствените благоухания, до които имаше достъп, бяха цветята във вазите на масичката до леглото и парфюмите, с които воюваше против мирисите на тялото си. Със стомата на корема ѝ не можех да я къпя с душа и нейното обмиване беше по-скоро като реставрация – главата, гърдите и от кръста надолу.

   - Опитай го! – подканих я.

   Но тя се усмихна болезнено и ми го върна – подчини се на диетата, която ѝ предписаха.

   Не знам дали и от Нани искаше да ѝ души храната, но през следващите дни определено се пристрасти да поема ухания на ястия, които харесваше. Понеже често не беше вързана за банките, започнах да ѝ слагах памперси и да я извеждам с количка до ресторанта на последния етаж. Оглеждаше хищно по витрината скарата, сандвичите, сладкишите и ми избираше какво да купя, след което я закарвах до някоя от масите и там се наслаждаваше на мириса от храната. После леко гризваше от всичко – да продължи удоволствието и с вкуса им. Изпитото ѝ лице още повече изостряше чертите си от мъката, с която се сдържаше да не ги погълне. В очите ѝ, леко размътени от постоянното страдание, присветваше живец и – като се усмихваше на битката, която беше изнесла в себе си – ми подаваше сандвича (кюфтето, еклера, шоколадовата „скаличка”, тортата) да ги доям, а тя преглъщаше с мене.

   Да се завърне в заведение за нея беше като заявка за живот. Започнахме да кроим планове за есенно море – когато, дай Боже, нейните черва свикнеха с нормално хранене и можеше да понесе продължително пътуване...

   - Само двамата! – настоя тя. И, като си взе дъх, додаде, унесена в копнежа си: – Заедно…

   В тези дни обаче ѝ беше невъзможно дори да се задържи седнала в удобната болнична количка, та скоро (ужасно бързо за очакванията, с които беше потеглила на тръгване!) поемахме обратно към стаята. Сладкото оживление се смиваше от лицето ѝ, очите погасваха, а пръстите, вкопчени в ръкохватките отстрани, побеляваха от стискане – усилието да се завърне долу се пренасяше в тях, защото щеше да изпусне тази рядка възможност за досег до живота вън от леглото.

   После ѝ трябваше много воля да надмогне умората, докато сваля от нея памперса и я сложа на тоалетната седалка. Бях готов бързо да я измием с бидето, но тя упорстваше дано успее да изходи поне малко. Тялото ѝ – вече съвсем плоско над кръста – се огъваше под усилието да се задържи изправена, докато отдолу водата го обмиваше с топли приливи.

   Беше трудно да я изправя, но още по-мъчително – да гледам това, което беше останало от нейните прекрасни бедра, докато леко попивах с хавлията влагата помежду им и по тях.

   По-страшна беше само слабостта, с която залепваше в леглото, изчерпала силиците си до последната им капчица – бледа, ъглеста и ужасно гладна за жена, която тъкмо се беше върнала от заведение.

   С часове живеехме заедно така: тя, като оцеляла по чудо след вивисекция, продължаваше да се рее немощно между заспиване и угасване, а аз седях до вкостяване върху твърдото съоръжение, което се полагаше за стол.

   Навън изумително прелестните летни следобеди протяжно се отичаха ден след ден, като всеки следващ сякаш все по-дълго се озърташе в недоумение дали и него ще пропуснем. Глутница кучета лениво излизаха от гората зад отсрещната ограда и объркано се отлеждаха – явно не защото път не виждаха, а не намираха смисъл да ходят някъде. Плисъкът от посетители, притичали на свиждане, обливаше коридора вън и се разливаше из съседните стаи. Рядко някой влизаше при нас – Вила отказваше на повечето си познати да я видят толкова съсипана, а най-близките предпочиташе да ходят когато аз не можех да съм при нея. До час стъпките отшумяваха обратно и пак се утаяваше жестоката болнична тишина...

   Рядко подхващаше разговор от моите въпроси – особено когато бяха безсилни опити да ѝ помогна с нещо, в което вече не бях успял и нямаше как да се справя. Не смеех да питам какво изтърпяваше, докато стискаше клепки и търсеше покой. Боях се да ѝ натрапвам още повече съпричастност – вероятно и от страх, че на мене също нямаше да ми стигнат силите. Гледах я, дебнех да доловя още неизреченото и чакахме денят да изтече без подута вена под абоката. Залезът закъсняваше, но по някое време вън екваше тежко шляпане на служебни болнични чехли и хлопане на металните колички със съдинки, та Вила опитваше да се повдигне. Помагах ѝ да седне, укрепвах я с възглавниците и разчиствах масичката още преди дежурната да нахлуе с двете купички вечеря за жена ми.

   После наставаше времето на лекарските визити и аз хуквах към Нари. От този миг сякаш и времето препускаше, та розовото зарево от слънцето бързо се смиваше по пътя в хладната графичност на настъпващата вечер. Вкъщи ме лъхваше тежък мирис от антрето, където кучето беше чакало през целия ден. То радостно ми се мяташе още на вратата, но време за ласки нямахме, а мигом потегляхме навън. Вече плъзваше здрач, на бегом обхождахме припикливите места в района и влитахме обратно у дома, където набързо се къпехме.

   Навън натягаше сумрак, когато го заключвах вкъщи и тичах за трамвая. Нощта тежко засипваше града, но вече влизах в болницата. Вила отдъхваше. Аз я отвеждах за последно до банята, като с нас мъкнехме и стойката с банките, измивах я, преобличах я и щом я целунех за лека нощ по пресъхналите на плочки устни, лягах на резервното легло до нея.

   Сестрите не влизаха нощем – разчитаха аз да бдя над нея. Така наглеждах и стомата – никога не я оставях да се препълни.

 

………………………