Eкатерина Йосифова на 77 години

04.06.2018 1

Незабележима е в тълпата, подвижна и тъничка, слива се с нея. Но

   

Незабележима е в тълпата, подвижна и тъничка, слива се с нея. Но

щом късогледите ми очи доближат нейната изящна фигура в мнозинството, аурата ѝ на поет започва да излъчва мека, почти млечна светлина. Цялостното ѝ излъчване, въпреки годините, е нежно, одеждите ѝ са само от естествени материи, погледът ѝ е зелен и топъл, сякаш в момента

пристъпя вкупом всичкия живот

 

Когато през 1978 година прочетох нейното стихотворение „Есенна песничка“ спомням си, че бях поразена: дълго време след това, излизайки сред природата, не можех да се изтръгна от магнетичното усещане за живеца на живото в мъртвите листа – в онази далечна година тя ме спечели завинаги като поет. Ето го и цялото стихотворение, което според мен е знаково за поезията ѝ:

 

 

Есен като есен, и мъгла и кал.

Тука съм, добре съм и не ми е жал.

Утрото е сиво, а брезите – руси

и пътечка пъстра стелят помежду си

мършава тополка и червена круша.

После ще обуя гумени ботуши –

стъпки по сланата - дълги и зелени:

жива е тревата, мокра и студена,

някой си заспива, някой си умира,

падналата шума топлина събира.

Още нямам име за това, което

вече е поникнало в края на сърцето.

 

Със своята загадъчност на вдъхновениeто си Екатерина Йосифова продължава да е интересна и до днес, нейната поезия събужда дискусионност[1] и пристрастия. Написаното вълнува. Нейното най-съкровено лоно за душата, където зрее един невероятен прилив от енергия, все пак е земно – това е

педя място на стръмен хълбок

Малкото зелено парче върху полегналата на хълбок земя е достатъчно, за да усетим чрез стиховете ѝ („Провинция“) своите контрасти или пък единение със света, както и „обемите“ на човешките души в него (природа и цивилизация): „Цвъркот в храстите, // сън под камъка.“...

 

И всичко това на моя крайчец

На една земя, която е обла.

 

В писането на Екатерина Йосифова, в нейното говорене няма и следа от купешкото – от творбите ѝ като че вкупом проговаря „всичкия“ живот, дето ни е родил. Той нас, а не ние него. В безкрайността на кръга („облото“) диша будистката философия за вечната Природа, за Природите даже. Затова в словото ѝ няма да откриете острота или упрек срещу случващото се. Ще се досетим само, че нейн е този деликатен глас, разчел кода на поезията, проникнал в детайлите на всемира, като че поетесата продължава да иска прошка за незавършената доброта на поетите:

 Поезията? – Принцеса просякиня

с измахнато в прозрения лице.

За сития е изветряло вино.

За гладния е дървено яйце.

 

Нейното творчество просто е друга вселена. Затова при Йосифова, различна от общоприетата е и „дефиницията“ за поезията, цитираното четиристишие по-горе от „Като за песен“ е едно от най-смислените предизвикателства към читателя: „Каква е базата на човешкия живот и каква е ролята на изкуството в него?“

Опитът и дарбата ѝ на поет стават гаранти за истинността на сложната визия на изкуството в опита му да дефинира смисъла на човешките действия: за „сития“ поезията е изветряло вино, а за „гладния“  недостъпна храна, която няма да успее да спаси живота му, буквално. Защото с дървено яйце се надиграват за надмощие децата по Великден, а поезията не би трябвало да е е камуфлаж за човешката надежда... Поетът у нея неотстъпчиво настоява за това.

Поезията е като божествен дар, даден на човека, за да разсейва заблудите. Лустросването на битието, внушават ни стиховете на Екатерина, ще доведе до ограбване на богатството от нюанси и багри („Принцеса просякиня/ с измахнато в прозрения лице“). Обикновеното, оскъдното, „дребничкото“ е голямата находка за нейната чувствителност и тя го изразява перфектно:

 

...дръвче като дете

тананикане без думи;

 

...цъфти

тревица ниска сухичка почти;

 

...оскъден рай, готов да се превърне

в усмивка на магарешките бърни...

 

Стихотворението „Покрай магарето“ говори: Екатерина Йосифова има пиетет към библейските картини, към спокойното и мистично движение на четката на ренесансовите художници: „ Душата си блуждае / спокойна в кривулиците на тая / огромна длан. Заоблени баири,/ под тях, над тях с магарешките дири/ пътеката се вие като дим...“.

„Магарешките бърни“, сравнени с нежните човешки устни, са акцентен пренос на метафори – за характер и устойчивост. И както детето пристъпя с бели „буйки“ невинно в първите си стъпки към света, така и светът е отворен за първозданните прояви на човешкото.

Природата е ненатрапчива и мъдра, изкушение за раждане на думи и визии, в почерка на Екатерина описанието е почти натурално. Десетки пъти срещана в стиховете ѝ, думата „почти“ е сред най-трайните ѝ предпочитания, а това ни кара да я мислим като автор, който улавя освен силната динамика на явленията, но и извивките на меланхолията, визиите на меката особена светлина, превърнати в стаеност или сън:

 

...езеро, което е почти:
почти дълбоко и почти зелено,
почти заспало и почти стаено,
почти забравено, почти спасено.

Минава птица и минава облак,
почти докосват тишината обла
с прозрачни сенки. Слънцето минава.
Особената светлина остава.

(„Високо езеро“)

 

„Почти“ е семантичен акцент – чрез лексемата авторката избягва крайната категоричност на поетичните си визии (без заробващата категоричност в заглавието, например творбата ѝ „Песен“ е превърната в едно свободно сравнение: „Като за песен):

 

 

с фенер измамен славата все отдалече свети,

а детската душа човешка прости жалби има. 

„Като за песен“

Детското – то е най-чистият извор и най-разнообразната възможност за обглеждане на заобикалящите ни явления. Най-често се превръща в компас, ценностно съсредоточие, но винаги е изненадващ стимул за неограничаване на вътрешната човешка свобода, а това е най-значимата особеност на нейната поезия. При различните ситуации и сравнения, победата печели именно усещането за свобода на духа на нейния лирически персонаж. Открай време стремежът към автентичност, съотнесен към новопородените опции за свобода, е толкова силен в стиховете ѝ: „...вече спуска жегата клепачи,/ от миглите им заекът изскача, свестена птица се обажда в здрача,/ щурците, вятърът, магарето ...“

Грижовността, мелодиите, товарите на съдбата, тук са омесени в едно фино „обло“ цяло („дадено ни на заем навярно от небето“, винаги, когато е възможно, подчертава това авторката). За жалост после идва оскотяването, гладът, духовното осиромашаване.

Екатерина не отвръща очи от малкия бит на обикновения човек, изкуствените върхове не я блазнят – забележимо е от най-ранните ѝ стихове, до най-новите. По този начин въпросите се отронват естествено в нейната поезия – най-силните качества на един съвременен автор:

 

а топлината а любовта а поезията а лятото/ всяка енергия щом се разпредели подравни замира започва осиромашаването.

 

Духовното осиромашаване – най-жестокият бич на съвременните общества, тук поетесата е особено неотстъпчива...

Да заявиш себе си чрез характера си директно (без всеобхватния за времето си езоповски език, който напълно липсва в нейния профил), това са присъщи черти на изключителна индивидуалност:

 

Пиша, удължавам си

пишещата ръка:

протегната ръка

просеща ръка:

 

P.S. Не е ръка

 

Нравствените ценности, в техния първозданен цвят, изчистени от блясъци и прикрита мимикрия, с това воюват нравствените постулати в стиховете ѝ, а не са толкова социално динамични. В паметта ми дълбоко и трайно се е врязало нейното стихотворение „Съседът“, точно по такъв „делничен“ повод:

 

В такова утро и на праг такъв седи съседа.
На детството ми плахостта го гледа:

 

въже, гребло, мотика, нож и брадва -

кое да гали и кое да радва?

 

Старостта е неизбежна, но тя също има своите опции. За даровите личности универсумът е по-силен от гърченето на собствената душа. Специфичното чувство за остаряване трупа недопустими компромиси, обаче отвореността към света вещае неизбежна физическа умора.

Тук случаят е друг. Съседът е духовен старец.

А пък в зрелостта си невероятно млада е авторката чрез своите усещания, щом така силно я стъписва примитивният оптимизъм на човека отсреща:  „кое да гали и кое да радва?“

Призивът на вътрешния ѝ глас от стихотворението „Съседът“ е за най-важните житейски необходимости – за правилата на  човешкото добруване: „А беше близко, беше зад вратата/ седефената кожа на зората“

Въпросът за избора е централен за всяка значима поезия. Той занимава съдбовно и Екатерина Йосифова, занимава я в най-екзистенциалния порядък на чувствата и разума.

 

Избраната ли само ще оцелее?

Избраната ли само ще загине?

("Избор")

 

Среден път няма. „Избранникът“ има шансове за величие или за смъртоносен провал, но те винаги са свързани предварително чрез пръста на съдбата. Тази костеливост на вярванията иска да пречупи поетесата, макар да е верен наблюдател на реалността.

Затова тъкмо в нейната поезия подчертана­та „семплост“ на обектива, неспецифична за доста съвременни автори, е магическа:

 

В картофената нива на живота

 се извива яко на днешната ни работа гръбнакът,

вечеря сладка и легло за галене открая чакат.

 

Откъде нейната съвременна женска душа извика за живот тази „картофена нива“? Само дълбоко свързаният с природата човек знае, че най-каменистата и ронлива земя накрая се планира за посяване на картофените грудки – прашни, кални (наедряващи в пръстта до есента), с едно най-обикновено плътно зелено стъбло над земята, покрито с възможно най-красивите бели цветчета. Дребнички, те първо омагьосват със своята бяла плахост, а всъщност покоряват човешката душа с невероятната си издържливот, надживели лятото чрез една личинка, която е като  светлокафяво детско око, упорито вперено в земята, където зреят сладките заоблености. Такава земя, трошлива и камениста, е избрала за метафора на битието си Екатерина. В това битие се раждат и любовта ѝ, и дълбоката тъга, също толкова естествени и неподправени:

 

Както стоях дори не на прозореца,
стоях си просто между тенджерата и чинията, замислена за следващите три лъжици,
стори ми се – някой чака вън...

 

За визията на битието важи златното правило на Екатерина Йосифова:

 

за живота като за любовник:

повече чакан отколкото притежаван.

 

Както всяка интелектуалка, и Екатерина Йосифова се стреми да подреди битието си – според своите разбирания за „непритежаване“ на вечните неща, с годините този стремеж се доближава до човешки инстинкт, или пък разчитането на посланията вече би трябвало да е „друго“:

 

Поезията? Човешките души

в леса на чувствата са боси и невинни,

да ги пожали, да ги утеши

той я повика с детското име.

 

Както е у Борхес: подредбата в библио­теката – като подредба на битието; у Хайде­гер е още по-конкретизирано: битието на думите – като дом, а у Екатерина е: „Песнич­ка за къщата“, „Песничка за другата къща“, „Отново в къща като в шепа“

Те са израз като че ли на изживените степени на нейната любов: стъкмяването на предметите (одър, варосана къща) е проява на степента на чувствата и на любовна преданост. После идват метафорите за цветето, виното, небето, веригите:

 

Когато е светло и просто

като варосана къща в полето –

одър за любене, вино за гости,

на прозореца цвете –

когато е къща в полето,
даже живота ми стига:

хубаво е с небето,
хубаво е с веригите.

„Песничка за другата къща“[2]

 

Екатерина Йосифова е една от най-пристрастените български поетеси в изо­бразяване на природата, на нейната „тленна“ вечност в парадоксите на безсмъртието: кръглото слънце,  бембяненият магарешки трън, царствено извисил снага сред зелената многобитност, облата тишина, особената светлина. Селцето („къщи посъбра­ни“), притихнало в мрака (люляно, загръща­но, приспивано), сънува своя истински сън, без да мисли за неизбежния смъртен вятър:

 

сънува: още може да товари

излъскания хълбок на самара.

 

Поезията на Екатерина Йосифова е стилна и в това, че авторката е припознала  точно живота си и деликатно му благодари за това: („постоях“ в него). В стиховете ѝ няма подозрителни раздели­телни черти, изчерпан хоризонт, чужди сенки. Макар в живота ѝ да има и прагове, кротнали се в лоното на нощта (най-обикновена нощ, „домашна“, а не Яворовска), но чрез нейния образ могат да се внушат ментални настроения:

 

Така постоях на прага

на една домашна, кротка нощ,

в която всички сенки се познават.

 

Човекът пътува в този свят, без да се уморява да го прави, без да се отказва да го прави: с магарешкия равномерен ход носи самара на живота, а после тръгва „към другия простор неизбродим“ (на смъртта). Обяснявам си, че само така се е родило нейното забележително стихотворение „Вълчицата“, което е от най-щастливите човешки и творчески озарения, белег за зрели смислови натрупвания и реализации:

 

Докараха я жива - простреляна, пребита

(...)

Да беше старост, болест или поне отрова -
да легне уморена, отпусната, готова,
да се смири светът, да се докоснат меко
началото и краят на вълчата пътека...

 

Материнството, женствеността са много близо до центъра на  творчество ѝ, посягането срещу тяхната святост събужда изконна мъка и това е обяснението за резкия изблик на страст и гняв във „Вълчицата“. Но образът на вълчицата в текста на Екатерина Йосифова рязко се врязва в съзнанието ни чрез другия семантичен прицел –неприспособимост спрямо отнената свобода, нежеланието да те има, ако я няма свободата.

Животното е господар на собствената си свобода. А човекът? Този въпрос живо интересува авторката на стихотворението и терзанието неминуемо извира от всяка строфа на това ярко послание – непримиримостта на човека с отнемането на свободите му, а в случая метафоричното натоварване пада върху образа на ранената до смърт вълчица:

 

И нямаше да види лицата разлюляни
на всички тези топли, възбудени, нахранени,
дотичали веднага на алената стръв
на чуждата, на дивата, на зверската ѝ кръв;
с безмилостната сянка, с чертата на властта -
и в детските очи, и в меките уста.

 

Погледът на авторката търси равновесието и силата на справедливостта в човечеството чрез света на Природното и Цивилизационното („...с чертата на властта - / и в дет­ски­те очи, и в меките уста“).  И резонно възниква въпросът: колко боготворен е все пак този свят на Природи и човешки уедине­ния? (А в тия планини със женските си дири/ каква ли глутница в нощта сега събира!“- пита се и читателят).

Екатерина Йосифова изгражда позитивен вътрешен свят, който особено допада на младите съвременници. (Тя има смелостта и силата да го заяви: целунат от просветление, или наранен поради неразчитане на истински „дивото“, а тя е твърде модерна, за да се примири с това). Поезията е свещената храна за душата... поетът у Екатерина Йосифова се мята в догадки за вярното възприемане на „грамотността“ от човешкия разум, те кънтят чрез вътрешния ѝ глас: „Какво събрахме и какво съсипахме“... „...каква банда сме само недоучени недохранени“...

Според тематичната цялост на нейната поезия съвременният свят е конструиран като видимо изкупление:

 

Великата глухоняма

Прави някакви знаци

Не обвинява

Не прощава

„Природа“

 

Само Природата[3] не прощава, сама по себе си тя е справедливост – от тази максималистичност зависи съдбата на човечеството. Екатерина Йосифова внушава, че смъртта е уравновесяващата част от живота – където трябва „меко да се докоснат началото и краят на вълчата пътека“, за да се осъществи великото чудо на живота. (Това ли е „тотемът на вълка“, дълбочината и справедливостта на „дивото“, на „неопитоменото“?). Защото в нейната поезия, и животът и смъртта, както е при Геров, са екзистен­циални категории.

Според Йосифова механичното изпълнение на традициите е най-големият грях за съвременните общества, тесногръдието – най-сигурният признак на остаряването. Не само за отделния човек, но то по същество води и до изхабяване на обществата. Извличането на идентичността не е едностранен акт, отдавна предупреждават поетите, идентичността сама по себе си не е цел, криворазбрана изтънченост. Парадирането със зачитане на традициите, е достигнало в наши дни до жестокостта на варварите, внушава ни Йосифова чрез стихотворението си „Пролет: Камбани“:

 

Нищо по-игриво от
бялото яре,
нищо по-млечно, нищо по-пролетно
от ярето,
подскачащо от радост поради
самото скачане,
бодящо въздуха заради
самия въздух,
завиращо муцунка в мене
заради мене:
неиграеща, нехранеща, зъзнеща
в звънтящия предпразничен въздух, знаеща
каквото не е за знаене.

„Пролет: Камбани“

 

Грамотността се подлъгва, но не и още „дивата ѝ душа“ – тъгува днес Екатерина Йосифова. Желанието да постигне уединение и съкровеност в битуването е налице и тя го маркира  съвсем тенденциозно в стиховете си: „миналото да мине, бъдещето да бъде“. А това не е далеч от мечтата на днешния модерен човек, завъртян в хаоса на битието, но при Екатерина тази динамика е пронизана от ценностни характеристики, извлечени от справедливостта на Природата – това според мен я привлича към поетиката на Иван Методиев и тя му посещава едно от най-силните си стихотворения:

 

Навръх баира шипка грее,
запалена от плод и есен.
А Онзи в шипката се смее,
над склона полегат надвесен:

 

сред тръните се там търкаля
облъскан камънак в безреда
и бай Моисейвото магаре
дълбокомислено го гледа.

 

Така прелита век ли, час ли,
мушица звънне, птица мине,
накрая Онзи се прозине:
мир на баирите слънчасали,
мираж над всякоя пустиня!

„Хартиени лястовици“

 

Интелектуалното присъствие на Иван Методиев в стихотворение, публикувано след неговата смърт, разкрива стилистичните  предпочи­тания и на самата Екатерина Йосифова. Защото тя не е, и не би могла да бъде безпристрастен наблюдател.

 

Мариана Тодорова, 2018