Убийството на Стамболийски

09.06.2018

Из "Историят на БКП 1919 - 1989 " от проф. Никола Г. Алтънков

  

Екстремизмът в защита на свободата не е порок.
     Умереността в търсенето на справедливостта не е добродетел.

                                                          Бари Голдуотър, 1964 г.

Еxtremism in the defense of liberty is no vice!
Moderation in the pursuit of justice is no virtue.
                                                       Barry Goldwater, 1964 г.

 

През нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. армейски части под ръководството на Военния съюз извършват държавен преврат, с който е отстранено правителството на Българския земеделски народен съюз начело с Александър Стамболийски. Превратът е организиран и подготвен политически от Народния сговор и получава подкрепата на повечето опозиционни партии с изключение на Българската комунистическа партия. Военната логистика е в ръцете на ръководителите на Военния съюз, обединение главно на запасни офицери и генерали, но със значителна подкрепа от действащата армия.
     Акцията в София започва в 3 часа през нощта на 9 юни, а до сутринта се задействат всички гарнизони в провинцията. В столицата главните действащи лица са запасният генерал Велизар Лазаров и полковник Дамян Велчев. Правителствените сгради са заети много бързо, а полицията и Оранжевата гвардия на БЗНС са обезоръжени и неутрализирани. Министрите от кабинета на Стамболийски са арестувани.

Новият министър-председател е професор Александър Цанков с министри от повечето опозиционни партии и представители на Военния съюз. След като се получават потвърждения от гарнизоните в страната, професор Цанков, заедно с министрите Боян Смилов и Димо Казасов, посещава двореца Врана, където цар Борис III издава указ, с който утвърждава/назначава новото правителство в самия ден на преврата.

На отделни места в страната – главно в Плевенско и Шуменско - има опити за съпротива от страна на земеделски активисти и отделни групи доброволно присъединили се към тях комунисти. Партийната организация в Плевен – където Александър Оббов, министър от кабинета на Стамболийски, организира съпротива - подкрепя акцията срещу преврата. Начело застава комунистът Асен Халачев. Твърди се – вероятно пресилено, - че в Плевен са били изправени 6000 оранжевогвардейци, въоръжени само с 300 пушки, срещу гарнизонните части, които са разполагали с артилерия и са били подпомагани от 600 белогвардейци.

По други съобщения около 3000 земеделци и комунисти от Плевенско, Ловешко, Троянско и Луковитско са били организирани за съпротива срещу преврата от Оббов, Цончо Матов и Георги Кочев, но опитът е пропаднал поради изтеглянето на комунистическите симпатизанти на Асен Халачев по нареждане от ЦК на БКП в София. Съобщава се за съдебен процес в Плевен срещу участвали в метежа комунисти. В началото на август са издадени четири смъртни присъди (неизпълнени), две доживотни, седем на 12 г. затвор и 73 по на три години затвор, 9 от обвиняемите са били оправдани.

Имало е схватки и безредици, в които са участвали и анархисти, в Радомир, Стара Загора, Търново и другаде. Армията остава вярна на офицерите от заговора, жандармерията се предава без бой навсякъде. Военните части, лоялни на БЗНС, са били разположени в Петричко и по границата с Югославия, където остават без възможности да се съпротивляват.

В Славовица, където е чифликът на сваления от власт министър-председател, се събират около 1000 селяни от околните села и под негово ръководство настъпват към Пазарджик, където с лекота са разпръснати от военни части. Александър Стамболийски заедно с брат си Васил и няколко доверени съмишленици се крие в горите и хълмовете в околните села. След четири дни скитане и криене, гладен и изтощен, на 14 юни Стамболийски е заловен от местни селяни в село Голак (родното село на жена му) и е арестуван от коменданта на Пазарджик Славейко Василев. След това той е предаден на капитан Иван Харлаков, който е изпратен от новото правителство в София, за да отведе Стамболийски в столицата. Вместо в София капитан Харлаков връща Стамболийски в Славовица, където той е убит същата нощ – 14 срещу 15 юни. Това е историята по убийството на бившия министър-председател, разказана в пет изречения, с които са съгласни изследователите на тези събития, както и участниците в тях. Но това не е всичко.

 Убийството на Александър Стамболийски

 Остават няколко неразрешени въпроса, по които и до днес съществуват противоречия. Защо не е изпълнено разпореждането на правителството Стамболийски да бъде докаран в София? Кой е извършителят на убийството и кои са подбудителите? Кой носи отговорност за това деяние? Защо убиецът/убийците не са наказани и не са разкрити истинските виновници – тези, които са заповядали убийството? На тези въпроси не е отговорено задоволително въпреки хилядите изписани страници от най-различни източници, повечето от тях най-вероятно повлияни от политически съображения и/или лични предразсъдъци. В рамките на настоящото изследване не е възможно да се разкрие истината, но е от интерес мнението на главните действащи лица, които би трябвало да носят отговорност за случилото се.

Първо, официалното становище на правителството. Дирекцията на печата - държавно учреждение - издава на 16 юни 1923 г. комюнике, в което се съобщава за залавянето и убийството на Стамболийски: 

„Стамболийски е бил заловен вчера в 8 часа преди пладне в с. Голак от жителите на селото. Там той се е представил като закупчик на дърва и е закупил от един керемидчия тухли за 300 лв., за да добие повод чрез керемидчията да извика кмета на селото, надявайки се да намери у него подкрепа. Селяните обаче го познали и арестували. Чак тогава Стамболийски написал писмо до офицера комендант в с. Ветрен, че се предава. Към 3 часа след пладне Стамболийски е бил отведен с автомобил от Ветрен до Пазарджик. В този град народът го посрещнал с ожесточение и поискал да го линчува. Пред тази опасност и понеже нямало войска в града, тъй като е била изпратена в околностите на Панагюрище за търсене на Стамболийски, за да го избави, офицерът е бил принуден да се върне обратно към Славовица, дето Стамболийски е поискал да си вземе дрехи и долно облекло.

Нападнат по пътя от въоръжени селяни, автомобилът е бил спрян и Стамболийски освободен и избягал. Тутакси е наредено наново залавянето му със заповед да бъде доведен в София под силна охрана. Тази сутрин сведения гласят, че се е влязло в дирите му и че на запад от Славовица при преследването му била завързана престрелка. Едно последно съобщение от тази сутрин 10 часа гласи, че в тази престрелка Стамболийски бил убит. Правителството съжалява за станалото и е наредило да се произведе строго разследване.“

Второ, според Александър Цанков той е получил телеграма от Стамболийски, който го моли да запази живота му. Двамата се познават от дълги години и нямат причини за лична омраза. (В спомените си Цанков (2002) разкрива, че през пролетта на 1922 г. Стамболийски му е предлагал да бъде изпратен в Германия като български пълномощен министър.) Цанков запитал министъра на войната генерал Вълков вярно ли е, че Стамболийски е на път към София, отговорът е бил

„това е работа на Славейко Василев, никаква заповед не съм давал”.

Професор Александър Цанков:

 „Между дните 12 и 14 юни бях във Военното министерство, помня, че беше пак преди обед. На въпроса към военния министър (ген. Вълков) какво ново има, отговори ми някак смутено: „Стамболийски, при опит за бягство, е убит." Нищо не бе по-съкрушително и по-трагично за мен от тая вест. Дълго не можах да дойда на себе си."

Цанков твърди, че след залавянето на Стамболийски при Харлаков е дошъл Славейко Василев и е изискал Стамболийски. Харлаков е отказал, но получава заповед от Военното министерство. При повторното идване на Василев при Харлаков последният получава писмо от Василев, че Стамболийски му е предаден жив и здрав.

”Кому е предаден след това? Питайте Кимон и Дамян, най-близките до Вълков.”

За разлика от другите участници в загадката „Убийството на Стамболийски”, изглежда, че професор Цанков не се е срамувал от действията си през 1923 г. В спомените си (2002) той споделя:

 „В 25 народно събрание, избрано в 1938 г., някои депутати дружбаши ми подмятаха - кой уби Стамболийски? Един ден запитах (Юрдан Русев, млад човек и народен представител от Луковитската избирателна колегия, поминал се през 1945–1946 г.): Защо не ме запитате открито, за да ви изнеса истината по убийството на вашия шеф? Готов ли си? Разбира се, настоявам. Не ме запита и когато аз го запитах, отговори ми гузно, че имал работа и трябвало да отсъства. Внушено му да мълчи отнякъде.”

Трето, военният министър генерал Вълков е бил интервюиран от журналиста социалдемократ Руен Крумов през юни–юли 1953 г. на втори обект в концлагера Белене. Двамата са били лагеристи – Крумов от юни 1949 до септември 1953 г., а генерал Вълков – от 1946 до декември 1953 г., когато е преместен в Софийския затвор. През 1954 г. е осъден на смърт във връзка със събитията през 1923 и 1925 г. Присъдата му е заменена с 20 години затвор (той е на 79-годишна възраст). Умира в Старозагорския затвор през 1962 г.

През 1995 г. излиза книгата на Руен Крумов „Записано в концлагер Белене”, където е поместено интервюто му с генерал Вълков. Според генерала преди заминаването на капитан Харлаков от София той се е явил пред него и го е запитал:

„Като заловим Стамболийски, какво ще го правим?” Вълков е отговорил: „Ще го задържите, както беше сторено с другите земеделски министри.” Той запитал: „А със Стамболийски какво ще правим?”

Вълков повторил своя първоначален отговор и че

Стамболийски трябва да се доведе в София.

След съобщението от Славейко Василев за задържането на Стамболийски ген.Вълков е наредил да се изпрати телеграма: „Стамболийски да бъде изпратен със специален влак в София.” Той отрича да е говорил със Славейко Василев или Харлаков по телефона, но допуска първият да е говорил с други от военното министерство, може би с генерал Велизар Лазаров или Кимон Георгиев (който е началник на Харлаков като командир на 6-и пехотен полк).

След като Василев предал затворника на Харлаков, към неговата военна част се присъединили „няколко македонстващи, облечени във военни дрехи” и отвели Стамболийски във вилата му в Славовица. Там, казва Вълков,

 Стамболийски е бил убит при подробности, които точно не зная, но бе донесено „при опит за бягство и съпротива.

На въпроса защо Харлаков не е бил държан отговорен за това, че не е изпълнил заповедта да доведе Стамболийски в София и дори е бил награден с изпращане в чужбина, Вълков е отговорил – пред група народни представители от БЗНС на втори обект в концлагера Белене през март 1953 г., – че така е решило правителството на проф. Александър Цанков, а не лично той.

Д-р Петър Байчев, военен съдия, през март 1953 г. разказва на Руен Крумов за разговори между генерал Вълков и земеделци: Недко Ботев, Кирил Попов – народни представители, Слави Попигнатов и може би Крум Неврокопски. Вълков е казал:

„Наистина капитан Харлаков с една дружина и придадена батарея към нея е бил изпратен в Пазарджик с изричната заповед да доведе Стамболийски в София със специален влак. В Пазарджик се представил на полковник Славейко Василев – началник на гарнизона, който поел командуването.“

В този разговор Вълков е отрекъл да е давал каквато и да е телеграма или телефонограма до Харлаков за ликвидирането на Стамболийски. Мотивирал се е с това, че въпросът е бил решен от цялото правителство – Стамболийски да се доведе в София за евентуално съдене. На конкретния въпрос кой уби Стамболийски, генерал Вълков отговорил, че това са сторили съвсем безотговорни македонстващи, чиито имена (4–5 души) изброил, от които Байчев си спомня само Владимир Начев. Но Вълков говори и друго.

В показанията си пред съда по време на процеса срещу него през 1954 г. генерал Вълков поема частична отговорност за решението да се ликвидира бившият министър-председател Стамболийски, но разхвърля вината върху цар Борис III, професор Цанков и македонците. Според него Централното управление (ЦУ) на Военния съюз (ВС) е решило, че

 „Стамболийски заслужава да бъде ликвидиран за това, като се използва съпротивата му. Това предложение е било прието. Аз трябваше в качеството си на председател да взема становище по това решение на “В. съюз”, което и направих, като се солидаризирах с него и одобрих.”... Рачев ми беше казвал, че Цанков, Русев, Калфов, Станчев (вероятно Стоенчев, бел. автора, НГА) и Смилов са обсъждали и решавали също ликвидирането на Стамболийски. Това му казал самият Цанков скоро след заминаването на Харлаков. И за това именно е бил викан Харлаков от Цанков (още м[инистъ]р на войната), който не смеел, макар и да искал, да повдигне въпроса пред Мин. съвет в пълния му състав... Така Сл. Василев предава Стамболийски на Харлаков, който извършил убийството му в изпълнение решението на ЦУ на ВС[ъюз], дадената му лична заповед от Цанков и на решението на ВМРО и ръководен от неговото силно желание да убие Стамболийски. Министрите бяхме в Министерството на войната, когато се получиха съобщенията за залавянето на Стамболийски, както и за убийството му. Тия съобщения бяха приети от някои видимо прикрито въздържано, а от други със задоволство, нескривайки радостта си. Особено невъздържан в това отношение беше Цанков, както помня, още Русев, Калфов, Стоенчев и Смилов. От горното изложение трябва да се заключи, че убийството на Стамболийски е резултат на едно решение на ЦУ на “В. съюз”, както и на едно подобно решение на Министерския съвет в непълен състав: Цанков, Калфов, Русев, Стоенчев, Смилов. Дължи се също и на решението на ВМРО, както и на силното желание на Харлаков да извърши убийството.”

„За Царя... По убийството на Стамболийски той не отвори никога дума с мен – като че ли нищо не е станало. Значи, това убийство е било желано и одобрено от него.”

Генерал Вълков пред съда говори и за македонско участие в убийството:

„... Взели участие и македонците на Величко (Велянов), поручиците Кръстев, Савов, Павлов и ако не се лъжа, Дипчев..."

В интервю пред лондонския The Times от 4 януари 1924 г. лидерът на ВМРО Тодор Александров отрича участието на организацията:

„... ВМРО не е участвала в преврата на 9 юни и няма никаква вина за смъртта на Стамболийски, възможно е той да е бил убит от един или повече македонци, които са имали лични оплаквания от Стамболийски..."

      От друга страна, е известно, че ВМРО е произнесла смъртна присъда над Александър Стамболийски преди преврата от 9 юни. Също и на помощниците му и министри Александър Димитров и Райко Даскалов – и двамата са убити по нареждане на ВМРО. Димитров – на 22 октомври 1921 г., а Даскалов – на 23 август 1923 г. в Прага.

Предвид репутацията на следователите, прокурорите и съдиите в периода от 9 септември 1944 г. до 9 ноември 1989 г. е важно да се изтъкне, че – поне що се отнася до политическите процеси и тези, в които се търси политическа вина, например обвинения в промишлен саботаж, злоупотреби с валута и други подобни обвинения, а нерядко и по граждански дела – показания на обвиняеми, свидетели, вещи лица, преводачи и всички замесени в съдебните процеси, трудно могат да бъдат взети под внимание или да бъдат използвани като исторически доказателства. Причината е, че те са изтръгнати с насилие и в разрез с установени и признати съдебни процедури, съществуващи в цивилизованите страни. Изследователи и особено историци, които използват или се позовават на подобни „доказателства”, поемат сериозен професионален риск. Особено опасно и интелектуално порочно е да се използват необосновани твърдения, в които влизат и споменатите показания, или признания на обвиняеми и подсъдни лица, когато с това се потвърждава вече преднамерена теза на изследователя.

Четвърто: важен участник в събитията около убийството на Александър Стамболийски е Славейко Василев (1879–1944). Той е полковник о.з. от генералния щаб, бивш началник на Военното училище и е назначен от новата власт за комендант на Пазарджишкия гарнизон. По това време официалното име на Пазарджик е било Татар Пазарджик (съкратено Т. Пазарджик). Спомените му:

 „9-и ЮНИЙ И СЪБИТИЯТА ОКОЛО ТАТАР ПАЗАРДЖИК (ИЗ ДНЕВНИКА МИ”,

приживе имат две издания и едно посмъртно. Първото издание е публикувано през 1924 г. в Пловдив. Оригиналното му посвещение гласи:

„На подполковник Д. Велчев, душата на 9-то юнския преврат. От Славейко Василев.“

В общи черти описанието на събитията се придържа към тези на професор Александър Цанков и генерал Вълков (в концлагера Белене). Той твърди:

„От София бе изпратен отрядът на капитан Харлаков, който пристигна в Саранбей (днес гр. Септември, бел. автора, НГА). На 11 юни, понеделник, преди обяд, заминах за тая гара с един локомотив и веднага насочих този отряд към Славовица - Церово, да прегради пътя на отстъплението на Стамболийски, за когото, както това ще се каже по-нататък, имахме най-противоречиви сведения относно местонахождението му и броя на хората, които го придружават... За действията на отряда, командуван от капитан Харлаков, аз нямам точни сведения, защото донесенията, а вероятно и релацията си, той е предал на своето началство.”

След като Стамболийски е бил арестуван от селяните в село Голак, близо до Славовица, той е бил отведен под конвой във Ветрен. Полковник Василев е бил уведомен веднага, пристига в селото и го отвежда с автомобил в Пазарджик.

„Тук дадох нареждане да се приготви една стая, съседна на кабинета на дружинния командир, в която да пренощува Стамболийски, додето получа нареждания от София ... успях да вляза във връзка със столицата. Говорих с министрите Александър Цанков, Вълков и Русев, които ми съобщиха, че е необходимо бившият министър-председател да бъде изпратен в София, по възможност веднага... В този момент в казармата пристигнаха, идещи с автомобили от Славовица, капитаните Харлаков и Дипчев. Още с идването си капитан Харлаков заяви: Господин полковник, имам заповед да приема от Вас бившия министър-председател и да го отведа в столицата. Толкова повече, че той е заловен в района на софийския отряд. Заповедта от София, предадена лично на мен по телефона, съвпадна с явяването на капитан Харлакова, вследствие на което поканих Стамболийски да го последва. И действително, още същата вечер автомобилите заминаха... Повече не видях водителя на дружбашкия съюз. Един ден след тръгването му в Т. Пазарджик се получи вестта за неговото убийство.

... Следните документи дават най-меродавно обяснение на обстоятелствата, при които е последвала смъртта на Александър Стамболийски:

ТЕЛЕГРАМА

Подадена в Славовица на 14.VI, 9 часа вечерта:

София
Военно Министерство щаба на армията
Копие: началник гарнизона Т. Пазарджик
В изпълнение на заповедта Ви приех бившия министър Ал. Стамболийски от Т. Пазарджик, но по пътя за Славовица автомобилът бе нападнат от въоръжени селяни и задигнаха Стамболийски.
Наредих за немедлено преследване на нападателите.

Капитан Харлаков

 

На другия ден една телеграма от Славовица с дата 15 юни, 9 ч., 20 м. сутринта донесе вестта за края на Александър Стамболийски:
Началник Гарнизона - Т. Пазарджик,
Военно Министерство - София.

Преследван и застигнат, избягалият бивш министър Ал. Стамболийски, в местността „Айледжик“, при съпротива, падна убит на място.

Капитан Харлаков

Единственият участник, чиито твърдения противоречат на изразените по-горе от Цанков, Вълков и Василев, е капитан Иван Харлаков. Извън приписвани му думи от „очевидци”, „свидетели” и случайни наблюдатели – които присъстват в литературата и на които не може да се разчита като доказателства – съществуват неговите показания след задържането му и материалите по процеса срещу него. Както бе посочено по-горе, материалите от този процес - колкото интересни или пикантни да изглеждат – трудно могат да бъдат приети за доказателства. Харлаков е съден от Народния съд през 1945 г., осъден е на смърт и разстрелян не само заради убийството на Стамболийски, но и за участието му в събитията в село Горна Гнойница по време на Септемврийските събития от 1923 г. (споменати по-нататък, с. 96). Подсъдими по процеса са и ВМРО  и т.нар. неин скопски войвода Величко Велянов. Обвинението е насочено също така към самоубилия се на 9 септември 1944 г. Славейко Василев и към народния представител Тодор Кожухаров, самият той също подсъдим от друг състав на Народния съд и екзекутиран.

Споменаваме част от твърденията на Харлаков пред Народния съд с обичайните резерви и без да им гласуваме доверие. Същите резерви са в сила и при всички други случаи – срещани в настоящия труд, – включително тези на генерал Вълков, споменати по-горе.

Харлаков твърди, че на 9 юни 1923 г. сутринта генерал Вълков го е повикал в Министерството на войната. В кабинета на военния министър Харлаков заварил професор Цанков и Хр. Калфов. Генерал Вълков го приел веднага, но не в кабинета си, а в салона за приеми. Там, когато двамата остават на четири очи, генерал Вълков му казал:

„Капитан Харлаков, имаме сведения, че Стамболийски е повдигнал земеделските тълпи в Пазарджишко. Поради това, изпраща се една дружина от 6 пехотен полк, една батарея и един ескадрон от гвардията за усмиряването им. За командир на дружината сте назначен вие.”

Харлаков също твърди, че в инструкциите, които му се дават преди заминаването, изрично му е било заповядано да ликвидира на всяка цена Стамболийски. Харлаков поискал писмена заповед, на което Вълков му отговорил:

 „Никаква писмена заповед. На вас се възлага да ликвидирате Стамболийски. Не сторите ли това, отговаряте с главата си!”

 От държането на генерал Вълков при сбогуването му Харлаков останал с впечатлението, че проф. Цанков е бил известен за нареждането, което Вълков дава на Харлаков. Той говори и за цар Борис III:

 „От всичкото извършено на 9 юни моето дълбоко убеждение е, че убийството е било по знание и съгласие на царя.”

Той признава, че е участвал в арестуването на Стамболийски, когото след това предал на Славейко Василев срещу разписка със следното съдържание:

Получих от капитан Харлаков министър-председателя Александър Стамболийски жив и здрав.

 След като Харлаков получава Стамболийски жив и здрав в Пазарджик от Славейко Василев, той потегля с автомобил за София, където имал заповед да отведе Стамболийски. По пътя те били нападнати от една въоръжена 30-членна банда, предвождана от Величко войвода. Тук в показанията са замесени ВМРО и македонците.

„... Взеха Стамболийски от мен и не знам къде го отведоха - казва Харлаков, като добавя:

„Стигнахме във вилата на Стамболийски в Славовица и се чудя какво да правя. В това време идва една команда от 30 македонци, начело с Велико скопски воевода, на когото правиха миналата година тържества в Скопие. Въобще македонците бяха пуснати по мене да следят действията ми. Тази група беше от хора на Тодор Александров и Ванчо Михайлов и подполковник Георги Атанасов. Викам поручик Кръстев, той е македонец и беше ротен командир, той е жив още, и поручик Савов и им казвам заповедта е такава, обаче никой от нас не трябва да си опръсква ръцете с кръвта на Стамболийски, затова ние двамата ще присъстваме само, а македонците ще свършат работата... Величко войвода е много важно действащо лице при убийството на Стамболийски.”

Процесът срещу Харлаков е в началото на 1945 г., процесът срещу генерал Вълков е през 1954 г., Славейко Василев се самоубива на 9 септември 1944, а професор Александър Цанков емигрира в Аржентина, където умира през 1959 г. Величко Велянов, скопският войвода, не е между живите, той почива на 18 септември 1943 г. в Скопие. Генерал Велизар Лазаров умира на 6 април 1941 г. в София, Боян Смилов - на 5 февруари 1947 г. в София. през 1945 г. Тодор Кожухаров, Христо Калфов, Първан Драганов, Янчо Стоенчев и генерал Русев са убити от Народния съд.

Не е трудно да се допусне, че – както е и обикновено практиката при арестуване, задържане и съдебно дирене, особено по времето на комунизма – е лесно, а и сравнително безопасно да се разхвърля вина върху починали, емигрирали или колеги по съдба - арестувани или подсъдни. Генерал Вълков например е в концлагер от 1946 г. до докарването му в София през декември 1953 г. и процеса срещу него в 1954 г. Тогава, в 1954 г., всички гореизброени са мъртви, включително монархът (и Харлаков), а Цанков е далеч в Аржентина.

Не трябва да се изпуска предвид желанието на следователи, прокурори и съдии да накарат задържаните да признаят и да уличат в престъпления тези, които следствието или по-скоро техните началници в партийната и държавна йерархия са решили да подведат под отговорност. Такъв е например случаят с уличаването на цар Борис III, ВМРО и въобще македонци в убийството на Александър Стамболийски. Което не значи, че подобна вина не съществува.

Трябва да се отбележи, че по времето на процесите срещу Харлаков в 1945 г. и Вълков в 1954 г. има много други свидетели и участници в събитията, които са живи и здрави, но те не са подведени под отговорност, напротив, доста от тях участват във властта. Между тях е Кимон Георгиев (1882–1969), непосредственият началник във военната йерархия на капитан Харлаков (негов полкови командир), който участва в преврата на 9 юни 1923 г., става министър в правителството на Сговора през 1926 г. и е министър-председател в правителството на Отечествения фронт от 9 септември 1944 г.

Другите трима видни участници в Деветоюнския преврат са полковник Дамян Велчев (1883–1954) – станал генерал на 9 септември 1944 г., Димо Казасов (1886–1980) и Цвятко Бобошевски (1884–1952). Първите двама са министри в първото правителство на Отечествения фронт, Велчев – на войната, а Казасов – на пропагандата. На 9 юни 1923 г. Димо Казасов е бил министър на железниците в правителството на професор Александър Цанков, а Цвятко Бобошевски – министър на търговията, промишлеността и труда и на правосъдието в същото правителство, както и в правителството на Сговора с министър-председател Андрей Ляпчев от 1926 до 1930 г. След преврата през 1944 г. той става регент на малолетния цар Симеон II.

Кимон Георгиев и Дамян Велчев са главни действащи лица в преврата на 19 май 1934 г., като Георгиев става министър-председател. Димо Казасов и Цвятко Бобошевски участват в същия преврат. Първият става пълномощен министър в Белград, а Бобошевски – председател на Българска ипотекарна банка (държавна). Дамян Велчев умира в изгнание в Париж. Не е известно някой от тях да е писал спомени или да е предал документи, засягащи събитията, в които са участвали. Само Димо Казасов оставя няколко мемоарни книги, засягащи преврата на 9 юни и събитията след него. Най-ценната е „В тъмнините на заговора”, която е издадена през 1925 г. Интерес представлява също „Една историческа дата – 9 юни 1923 г.”, публикувана десет години след преврата. Останалите, с изключение може би на „Звено без грим” (1936), са по-малоценни от историческа гледна точка.

По отношение на ВМРО и проблемите, засягащи македонското участие в преврата на 9 юни 1923 г. и убийството на Стамболийски, има публикувана значителна литература, включително спомени на лица, които са участвали в събитията, но все още няма еднозначна оценка за ролята на ВМРО в тях. Може би няма и да има. Това се отнася и за ролята на цар Борис III в същите събития. Уличаването му се дължи в известна степен на прословутото гостуване на царя и княгиня Евдокия в Славовица при Александър Стамболийски на 7 юни 1923 г. Спомените на адютанта на цар Борис III, морския офицер, капитан II ранг Коста Скутунов: „Бурни времена. Цар Борис III отблизо”, публикувани едва през 2004 г., хвърлят нова светлина върху разглежданите събития и не могат да бъдат пренебрегнати.
     При разглеждане на въпроса за вината на цар Борис III не трябва да се оформя еднозначно становище без запознаване с труда на Скутунов, а за ролята на ВМРО съществува значителна книжнина, сред която се открояват спомените на Иван Михайлов и кореспонденцията му с професор Александър Цанков – и двамата в изгнание, – които се оневиняват взаимно, както и по отношение на Народния сговор и ВМРО във връзка със събитията около 9 юни и убийството на Александър Стамболийски.

Проблемите със земеделското управление и Александър Стамболийски нито започват, нито свършват с убийството на министър-председателя. Има и цял куп други нерешени проблеми, които може би също имат връзка с позорния – и нещастен – край на управлението на тази партия, която е между най-старите политически партии в Европа, и то като имаме предвид сравнително краткия живот на българската демокрация. Тя така и не успя да дойде на власт чак до наши дни и сега е само част от историята на България.

ПРЕМИЕРАТА НА ИЗСЛЕДВАНЕТО НА ПРОФ. АЛТЪНКОВ ЩЕ БЪДЕ НА 21 ЮНИ ВЪВ ВОЕННИЯ КЛУБ ОТ 17.30 Ч. ВХОД СВОБОДЕН.