Белег, разказ от Росен Карамфилов

13.06.2018 1

Първа награда в категория „Литература“ на Националния конкурс „Душата на един извор“, 2018

 Разказ от Росен Карамфилов

     Откакто се помня имам само душа. Така се родих – без тяло. Или по-точно – с тяло, неспособно да износи големината на духа ми. Лекарите твърдят, че никога няма да проходя. С течение на годините все повече им вярвам. В началото се бунтувах – измъчваше ме тая проклета мисъл! Питах се с какво заслужавам такава орис. Бе като побой с точилка над малчуган, задето е извършил някоя дребна пакост. Пръчката свистеше и пореше въздуха с ударите си. Но синини нямаше. Раните бяха отвътре. Те бяха невидими. До ден днешен чувствам парещата агония на незримото. Не мога да я споделя с никого. Не ми е позволено. Бог ме помоли да мълча, преди да ме изпрати тук долу. Довери ми тайната за Извора. И ме изпроводи по посока на светлината...

     Стоях шест месеца в утробата на майка си. Не издържах до деветия. Явно ми е било студено. Така си го обяснявам. Мислел съм си, че вън, сред живите е по-топло, отколкото в майчиния корем. Не бих могъл да твърдя със сигурност дали съм грешал. Светът сам по себе си е мразовито място по начало. Той е една безконечна зима. Разбрах това, докато ме разнасяха по разни болници, докато разни светила в медицината правеха опити да ме излекуват от парализата, но тя само им се смееше в лицето с беззъбата си уста и продълаваше да ме държи прикован към леглото.

     Правеше ми впечатление, че винаги ме оперираха през зимата. Не по-рано от декември и не по-късно от март. Имах възможността да наблюдавам как снегът застилаше улиците с преспи белота, как снежинките танцуваха в полет, ала нито една от тях не падаше върху челото ми, понеже бях затворен в болничната стая. Прозорецът ѝ бе моят телевизор.  По него не даваха „Том и Джери“.

     Професорите-ортопеди не ми разрешаваха да излизам навън с месеци и ме тъпчеха с бариева каша, вместо със сутляж. Повечето снимки от детството ми бяха правени с рентген. И аз им се радвах. На тия видения в чернобяло, които само докторите можеха да разчетат. Радвах се и на докторите. Въобще – радвах се на живота си. На лицето ми бе изписана една усмивка, сякаш татуирана върху него. Усмихвах се, докато ме рязаха. Усмихвах се, докато ми сваляха гипса. Усмихвах се, докато ми махаха конците. Усмихвах се, докато ме раздвижваха. Усмихвах се, докато ме караха да ходя с проходилка. Усмихвах се, докато ми слагаха компреси с парафин, за да отпуснат мускулите ми. Усмихвах се. Не спирах да се усмихвам. А така ми се плачеше...

                                                           ***

     В съня татко ме носи на конче. Върви сред някакви поля и си свирка с уста. Твърде млад е, за да ми бъде баща. Но аз съм негов син и го знам. Той проговаря първи:

- Страхуваш ли се, гълъбе?

     Въпросът му ме разтреперва. Не усещам никакъв страх, ала треперя. Държа го здраво за раменете. Вятърът е горещ. Побиват ме тръпки от топлина.

- Не, татко. – отвръщам.

     Биенето на сърцата ни е почти в унисон. Моето изпреварва неговото. Неговото превъзхожда моето.

- Ти винаги си бил най-смелото момче на земното кълбо. – казва той.

- Тъжен съм, татко. – казвам му.

     Той продължава да върви сред полята. Няма как да се погледнем един другиго, защото сме един над друг. Аз се държа за него. Той върви вместо мене. Спира изведнъж и изрича:

- Ти си готов, сине.

- Готов за какво, татко? – недоумявам аз.

- Да продължиш по пътя. – довършва той.

- Но аз не мога да ходя, татко... – казвам.

- Това е защото си ангел. Ангелите не могат да ходят.

     След тази реплика онемявам.

- Ще ти покажа – казва.

     Сваля ме от гърба си. И заедно политаме...

                                                           ***

     Нечии гласове ме извадиха от унеса. Дочух разговор:

- Ако не действаме до 12 часа, ще го изгубим. Трябва да го отворя. – рече единият.

- Няма ли друг начин, докторе? – рече вторият.

- Направете каквото е необходимо. – рече третият.

     Из помещението се разнесе вой. Вой на жена-вълчица. 

     В просъница успях да разпозная коя е.

     Лежах неподвижен, със запоени клепачи.

     Неспособен бях да прогледна. 

                                                           ***

     Операционните прожектори ме осветиха. Всичко наоколо бе тъмносиньо. Съществувах в несвяст. Съществувах извън съществуването. Стисках вярата си в юмруци, молих я да не се изплъзне, да не изтече като вода между пръстите ми. Самата тя бе вода – не бе плътна материя, създадена бе, за да напои гърлата на жадните. Тя бе Изворът, за който ми разказа Бог, преди да ме спусне сред тълпата – при останалите смъртни, чийто хоризонт бе една права линия с начало и край. Без среда. Една отсечка на несбъднатото, начертана от слепец.

     Последва болката. Разряза ме на две. Обвивката ми стана руина.  Душата ми остана във дланта. На дясната ръка...

                                                           ***

     Бавно започнах да излизам от упойката. Пак бях герой. Естествено – не очаквах почести и признания. Медицинските сестри танцуваха около кревата ми като валкирии. Източваха моята кръв, а ми преливаха чужда. Вените ми бяха изпъкнали до спукване. Решението бе да се предам. Изходът – да се издигна. Не ме интересуваше какво ми предстои. Представите ми бяха отишли отвъд небесата. Отчаяно копнеех да зърна красотата. Хербаризиран в очертанията на картина. Изгубил взор за реалността и памет за настоящето. Погубил насъщните шансове да разполагам с бъдеще. Заровил своите надежди някъде дълбоко, насред градините на празнотата. Забравил името си, епикризата, диагнозите. Избягал надалеч от шума, от хорската глъч и кучешкия лай. Въдворен в затвора на неподвиността. Уж обречен, а всъщност благословен. И някак променен. Както след всяка рана, която постепенно зараства, но белегът след нея така и не се изличава. Неволното движение, което наранява. Сетното упование , което ни остава. Скръбта, която ни разрушава. Веруюто, което ни обединява. Онова, което ни съживява.

     Изворът! Той е добротата. Да вярваме, че ближния ни е също толкова ценен. Да създадем верига помежду си. Да любим без граници, да мразим само в мислите си. Да не пропускаме миговете на същинско обичане. Да посадим дърво и да стоим до него, дорде започне да дава плодове. Да поливаме цветята в саксиите. Да не се сърдим на създателите си. Да простим на мъртвите, че са ни напуснали. Да не търсим обяснение за гибелта им. Да спазваме законите на природата. Да не крещим, когато сме ядосани. Когато за пореден път угасваме в безсилие. Да не съдим, за да не бъдем съдени. Да не прекрачваме границата на търпението си. Да не стъпкваме мравките и другите твари под краката си. Да не изричаме случайни слова, да не сеем навред обиди. Да бъдем противоотрова за черната отрова. Да прегръщаме, целуваме и галим, преди да остареем и десниците ни да окапят.  Да следваме пътеката към възвишението. И там – на върха на планината – да вдишваме и издишваме с пълни дробове тоя дар, даден свише – да бъдем човеци и да се наслаждаваме дори на тъмнината. Тя рядко продължава дълго. От друга страна – трагедията на човека е всеобща и тя започва с проплакването и завършва с издъхването.

     Това бе тайната за Извора. Прости ми, Господи, че не я опазих! Изрекох я наум и се разтресох. Бях я освободил от себе си. Бях разкъсал оковите на тайнството. Сега – нека ме смаже правдата на Твоята милост!

     Краката ми помръднаха, сякаш за да направят крачка. Махнах сондата, забучена в носа ми. Изтръгнах кабелите на всичките апарати. Не бях убеден дали съм в състояние да проговоря, но опитах.

     Думата, която се изниза между зъбите ми беше „татко“.

КРАЙ.