Бос по стърнището

22.06.2018 | автор:  Асен Милчев

или как се пишат книги и се правят филми за деца

 Асен  Милчев

По повод излизането на книгата "Бос по стърнището" от Зденек Сверак, 
превод от чешки на Йорданка Трифонова,
изд. Наука и изкуство, съфинансирана от програмата Творческа Европа на ЕС)

Ако Зденек Сверак бе англичанин, той сигурно щеше да бъде увенчан с титлата Сър. Само че в Чехия той трябва „да се задоволи” да бъде само „културната икона” на своя народ от втората половина на миналия век до наши дни. Особено след „нежната революция” (ноември-декември 1989 г.), когато както е известно, по безкръвен начин бе отхвърлено социалистическото управление в Чехословакия.

Но кой всъщност е Зденек Сверак?  Краткият отговор гласи:  драматург, киносценарист, писател, текстописец, певец, театрален, филмов и телевизонен актьор.  Роден е през 1936 г. в Прага. Учи педагогика, чешки език и литература в Карловия университет. Още там сътрудничи на студентския вестник и участвал в тетарална група. След кратка педагогическа кариера през 60-те години работи в чехословашкото радио, където с колегите си подготвя предавания на живо. През 1967 г. заедно с Ладислав Смоляк основават прочутия Театър на Яра Цимерман, за който е написал всичките му драми и за който работи и до днес.   

Когато през август 1968 г. армиите на пет държави  от Варшавския договор, между които и България, нахлуват, за да сложат край на обществените промени и свободи в края на 60-те години, известни като Пражка пролет. По това време Сверак водел непрекъснато радиопредавания, като нямал време дори да се обръсне. Постепенно му поникнала брада и като се видял в огледалото, се зарекъл, че няма да се бръсне, докато окупационните войски не се изтеглят от страната. Тогава, преди още да види осъществен първия си сценарий, той дебютира като актьор във филма на световноизвестния режисьор Иржи Менцел Престъпление в шантана (1968). Но вече бил променил толкова външността си, че хората не можели да го познаят на улицата. През 1969 г. в знак на протест Сверак напуска компартията, мястото си в радиото и минава на свободна практика.  

Постепенно Сверак се утвърждава като талантлив сценарист на игрални и телевизионни филми. Става известен със специфичния си хумор.   „Хуморът е качество, което народът притежава, чрез него рашава проблемите си, нещастието си, безпомощността си, многократно го е спасявал и затова би трябвало да го ценим” – казва той.    

Сценариите му са пропити с мъдрост и носят послания. Играе главни и второстепенни роли в собствените си комедии. Същевременно с участието си във филмите "Какво ви е, докторе?" (1984) и Като отрова (1985)  доказва, че му прилягат и характерни роли. През 1987 г. филмът Селце мое централно на Иржи Менцел и сценарий на Зденек Сверак е номиниран за наградата Оскар за най-добър чуждоезичен филм.      

Втората си номинация за Оскар Зденек Сверак получава за първия си филм след революцията и първия в съдружие със сина си Ян Сверак като режисьор - Начално училище (1991). По-нататък плод на съвместната им работа са филмите "Коля", "Пункт за амбалаж", "Бос по стърнището". В тях авторът разглежда различни фази от живота на мъжете протогонисти на фона на историческоте събития. Бос по стърнището е лиричен филм за детството  и героизма у всекиго от нас и затваря тематичната тетралогия на творбите на Зденек и Ян Сверакови – тетралогия за едно поколение. 

В продължение на две години Ян снима филма "Коля", който през 1996 г. е удостоен с мечтания Оскар. Това е една драма с характерния „свераков хумор”. Филмът по сценарий на бащата става толкова популярен още по време на снимките, че заличава у масовия зрител досегашните комедийни роли и сценарии на Зденек Сверак (а американците започват да го бъркат с Шон Конъри). Той е носител и на наградата Чешки лъв за дългогодищен принос в чешката кинематография и на BAFTA (на Британската академия за филмово и телевизионно изкуство), както и на Златен глобус (на Асоциацията на холивудската чуждестранна преса за постожения в областта на киното и телевизията).                      

Писателската му дейност също е високо оценена: три награди Magnesia Litera (категория награда на читателите)  през 2004 , 2012 и 2014 година. Отличие му е присъдено и за обществена дейност (той е основател на фондацията за помощ на инвалидите в колички).     

 Между камерата и перото

Преди 26 години дебютиращият тогава режисьор Ян Сверак показва на екрана Едо Соучек, прототип на баща си в детската му възръст, с едно носталгично завръщане към съвем близкото следвоенно време. След като общият им филм "Начално училище" пожънва не само феноменален успех, включително и както стана вече дума, номинация за Оскар, но и високо професионално признание, бащата Зденек Сверак се връща към малкия си филмов герой  - десетгодишния Едо, когото познаваме от времето  непосредствено след войната. Предлага нов сценарий на сина си, чието действие се развива две-три години по-рано, когато на мястото на Чехословакия съществува сформираният от нацистка Германия Протекторат Бохемия и Моравия.  Но режисьорът не е напълно доволен от литературната основа: „Да, имаме материал, но от него трябва да се направи история. Поработи над нея.” А тъй като бащата тогава не намерил време за това, проектът бил „замразен” за години…      

Междувременно през 2013 г. излиза книгата на Зденек Сверак  "Бос по стърнищата", инспирирана от спомените му от детските години.  Автентичният разказ се развива пре погледа на едно седемгодишно дете.  Тънка книжка, в която под формата на кратки случки (разказчетата са от половин до 2 странички) се срещаме с някои от героите и заплетените истории, познати ни от филма "Начално училище",са пренесени във времето на Протектората Чехия и Моравия. (Появява се например образа на съученика му Розенхайм, с когото от моста над железопътната линия се изпикават върху преминаващите отдолу в открит вагон немски войници). 

Едо, измолено и обгърнато с много любов дете, което замества починалото му братче, зседно с цялото семейство са принудени да се преселят при роднини в провинцията. Баща му, техник по силни токове в една трансформаторна подстанция в столицата, е изгонен от служебното им жилище, поради неподчинение на новия германски управител. Семейството трябва да живее в селището Калваржов заедно с лелята, нейното семейство, бабата и дядото, и да се приспособява към новите условия. Едо трябва малко да се закали – тайфата селски момчета го приема в редиците си и го научава как „са ходи бос по стърнището”. Заедно си изграждат тайна скришница от изхвърлени погребални венци, пред очите на полицията укриват изхвърлен от американските самолети резервоар с остатък от бензин за количката на приятеля си инвалид, пренасят контрабандно захар от фабриката, където работят родителите им. Едо се сблъсква с Вълка, низвергнатия от семейството чичо, който искал да удуши собствента си майка, защото тя не пожелала да му даде полагащото му се семейно наследство. (По-късно се разбира и това е семейната им тайна, че е към тази постъпка го тласка безотговорното проиграване на комар на цялата семейна собственост от дядото). Накрая на книгата се откриват три трупа, единият от които е на Вълка, който е помагал на партизаните. Тържественото им погребение  се разиграва вече във времето след освобождението на селището от съветската армия. Но под давление на дядото цялото семейство отказва да отиде там.  Едо обаче скришом се примъква да отдаде почит на чичо си.

И така, немците вече ги няма. „След като ни освободиха, ще имаме ли свобода?” – пита Едо баща си, а той му отвръща: „Ще имаме. Никой повече няма да ни заповядва и от никого няма да се страхуваме”.

Сигурно е нормално след ужасите на войната, оцелелите да бъдат наивни… 

На финала Едо се завръща в Прага. Мисли си, че ще се зарадва, но гърлото му е свито. Тук оставя много приятели, тук изпитва първите трепети на сърцето. Но един ден непременно ще се завърне при тях! Иде му „да надуе гайдата, но не плаче.”             

По много мил и деликатен начин в книгата се описват тежки времена и тъжни съдби. Ежедневието на децата и възръстните протича в търсене на смелост и героизъм. А в нелеките дни на войната може да се окаже по-трудно да проявиш смелост срещу собственото си семейство. Авторът си служи с детски език и детски поглед на света, за да приближат.моментите, които се разбират от възрастните. С впечатляващи и весели случки накратко се разкрива всичко съществено.

Ето как фигуративно самият автор споделя как е писал книгата: „За да се нагодя към разказа, при разходката си из безлюдни места коленичех на полския път. Та нали на седем или осем години съм имал същите очи каквито и сега. Само съм гледал от по-ниско. Това не е хроника на детството ми, нито на семейството ми, това е художествена литература. Създателите на такъв род писание не само си спомнят онова, което са видели и чули, но също така си измислят и фантазират, за да струва да опишат историята си. В книгата си Бос по сърнището разказвам за това как „пресаждат” едно малко момче от града на село и какво се случва тогава в душата му. Това съм аз и не съм аз. Това е мозайка, в която някои камъчета са истински, а други са добавени, неистински. Но читателят не трябва да познае кое камъче какво е”. 

А после Сверак продължава да говори за начина, по който изобщо пише: „Питам самия себе си какво всъщност правя, когато създавам например един разказ. Сякаш съм намерил някаква костилка  и образувам около нея череша. Или слива. Според това, което съм намерил. Сърцевината на всяка история съм намерил на пътя. Било то преживяване, което някой ми е доверил, или само изречение, уловено от съседната маса в ресторанта. Работата ми се състои да си представя какво е било преди  или след това и търся на родния си език думите, които ще възвърнат месеста част на плода и неговата сочност. Така че той да ви бъде вкусен.”

След големия успех на книгата "Бос по стърнището" беше само въпрос на време кога Зденек Сверак ще се върне към нейния филмов вариант.         

Както вече стана дума, първоначалният сценарий възниква през 2002 г. В него Зденек Сверак се придържа стриктно към фактите и по тази причнина филмът би бил труден за реализация. Затова Ян Сверак му предложил по-добре да напише книга. Така вече би могъл да развие фабулата и историята би бил по-разбираем при снимането на филма. След това преработвали сценария няколко пъти.