ФАКЕЛ

Петър Увалиев за първата книга на Рада Москова "Между минутите"

04.07.2018

Прочетено по BBC

Слагайки ред в документите си, намерих този отзив от П. Увалиев, който стана причина да спрат да ме печатат. Но мен не ме спря - накара ме да се заема с други работи и всъщност - разшири живота ми. Добре че получих тази оценка след 90-та година, когато вече нямаше значение. Иначе можеше да се изгубя в самонадеяни амбиции, непомерни цели и чувство за загуба каквито не притежавам.

Р. М.

Редно е това първо предаване в 1970 година да бъде посветено на друга първица. Тя е от само себе си новогодишен дар, защото от нея лъха онази надеждна неочакваност, която – било поради старинни племенни суеверия, било поради днешни лични изпитания – ние неотменно търсиме във всяко начало. И наистина – първата стихосбирка на Рада Москова е неочаквана : една млада лекарка, известна само на по-паметливите читатели на „Черноморски Фронт“ и „Севлиевска Трибуна“ внезапно отпраща българската поезия към съвсем нови измерения. Издателството „Народна младеж“ може да бъде гордо с малката книга на Москова: тя не е редово издание, тя е необикновено откритие.

Тази книга е озаглавена „Между минутите“. Тя би могла да носи и названието „Отвъд минутите“ – защото в неуловимата прашинка от време,която дели минутите пробягват с ракетна бързина онези усещания,които думите сА безсилни да изразят. Така с Рада Москова поезията престава да е словоред: тя става преди всичко състояние. Тези душевни състояния не се отливат автоматично в общоприети думи. Те може би понякога прелитат неуловими между минутите - и граматиката не смогва да ги впримчи в шаблонната си мрежа.

Може би най-съществените поетични преживелици на Рада Москова остават ненаписани. Но това не значи,че те не съществува. Те сА - дори тогава когато остават извън думите: „всеки чува себе си“, казва тя. Понякога този вътрешен глас се въплощава в срички – но поетичното изживяване не е никога калъп в който се излива безформената пластмаса на езика. То е средищен поетичен заряд от който се излъчват многобройни, разносмислени но равностойни словесни изрази. Изживяването е едно, граматическите му отливки сА много: това обяснява защо един граовски припев може да бъде за Рада Москова „грапав възглас“, „молба за ехо в равнините, старинна мъка издълбала сипеите на годините, самоизричане, накъсано от стонове, от присмеха на опиянение“. За Рада Москова стихописането e словозаписа на това самоизричане. То не е нито лесно, нито виртуозно. У нея, пътят от изживяването до общението е дияграма на родилните мъки на двупосочното слово, което едновременно потъва в глъбните на поетесата и хвърля мост към другите. Но това двувалентно слово – изповедно и понятно, лично и обществено – не може да бъде заимствано на готово от речника, както вършат толкова стихоплетци. За Рада Москова откритието на думата е и рождество на смисъла. Тя изпитва „свян от думите“, защото усеща, че „значенията до които приближаваме, ни отминават“., понеже присъствията ни притежават“. Затова тя изповядва: „Мене ми е нужна мъничко неясност за да искам да живея „. Тази плодоносна неясност свидетелствува за дълбочината на извънсловесното изживяване: цялата писмена поезия на Москова оглежда постепенното преодоляване на тази изживяна неясност. Тя е стенограма на семантичното развиделяване.

Затова Москова може просто да изрежда различните фази на това смислово съмване без да изпада в скучното бездушие на пустословен инвентар. Но това което изглежда съпоставено е в същност вплетено в растежа на поетичната преживелица.

Москова пише: „ Да кажеш не. Да ограбиш отворената ръка на очакването. Да унищожиш рисунката на мисълта. Да скъсаш тъничката нишка на доверието. Да удариш в незащитеното лице искреността. Да заледиш росата на мeчтите.“

Вътъкът в който сА втъкани тези отделни изречения не е безимен и синтактичен. Той е друг – понеже те сА „внезапни стъпала от светлина“. Тази светлина е зазоряването на езика, утрото на досега между хората.

Тази езикова зора не е никога автоматична. Ни езикът, ни съществуването сА рутина. Животът ражда думите, но и думите раждат живота. Това двойно раждане е възможно само там, където хората сА „ в оградата от неподвижност. Привикнали към тишина“. Из неподвижността и тишината трябва да се възправят и думите и животът. Затова Рада Москова пише едновременно и своята биография и своята Арс Поетика в твърде показателния последен откъс от цикъла „Смирение“:

сама

със страх от тишина

и навици от думи,

със трепването в мене

готово винаги да се повтори,

със стъпката напред,

която е поне усилие,

с частицата от своя светлина

през светлината,

с богатството и мъката да бъда

в тази плътност на живота…

А всичките значения сА извън мене

и за света е безразлично дали съществувам.

Но безразличието е чуждо на всички, които са прочели първата сбирка на Рада Москова: те сА свидетели на борбата й с езика – единствена в съвременната българска поезия, често зарината под грамади от гръмки етикети и кухи формули, неизбежно убежище на всички които сА езиково бездарни. Рада Москова е надарена с изключителен езиков усет – затова тя може да си позволи да се усъмни с границите на езика. Тя наистина не се нуждае от съветите на онези, които се намесват в мълчанията й и „навлизат със шума на обяснения в играта на измислиците, в хрумването на съня, в мига на спомена“. И този бегъл отзив-еднодневка далеч не си поставя такава натрапчива цел: той не иска да оцвети онзи „безцветен прах от думи“ за който говори Москова , а още по-малко да спре нейното „тичане между минутите“.

Този новогодишен привет не е отрицание на суровото й изказване: „Всеки – в своя памет, свои хоризонти.“ Той е само указание, че нейната памет е и наша памет, че нейните хоризонти могат да бъдат и наши хоризонти. И понеже тя има мисловната изтънченост да съзнае, че „ изострено до същността си / защото красотата е измислена от мене дума / всичко отказва моето присъствие“ – това предаване което разнищва магията на разстоянията, иде да потвърди присъствието на Рада Москова в българската поезия .