Да си измислиш море

14.07.2018

Разказ от Елена Пеева

  
На Четвъртия национален литературен конкурс "С море в сърцето "
в Царево,  този разказ е отличен с Втора награда. 

    Господ дал на хората  и радости, и мъки, за да имат с какво да си  запълват и осмислят живота на земята.С радостите е лесно, защото  човекът си мисли, че е създаден специално за тях.С мъките не е така.  Те са много и най - различни: премълчани, несподелени, възпяти в поезията, разказани в романи, вечни и преходни ,и какви ли още не. Моята мъка се казваше: "море ".

   Най - добре е да  започна от детството. В едно родопско градче, с много минерални извори и сурия от босоноги деца, които тичаха  по цял ден като гламави по улиците, живееха моите две баби. Лятната ваканция  прекарвах при тях и като пинг - понг топка ходих ту при едната, ту при другата. Сега, като се връщам в спомените си от онова време, разбирам, че съм си живяла като султанско чедо, но тогава не съм го осъзнавала . От сутрин до вечер кръстосвах с децата по улиците. И в турската , и в циганската махала сме играли .Ядяхме филии с циганска баница, събрани на куп под сливата на гробищата. Никой не се интересуваше къде ходим и какви ги вършим. Важното беше да се прибера в къщи за обяд и следобеден сън. Всичко извън това беше - свобода!  Надвечер отивахме на же - пе линията да  чакаме  мотрисата, която преминаваше всеки ден, по едно и също време.  Никога не я пропускахме, като че ни беше назначила управата на железниците да приветстваме, да викаме и ръкомахаме. После тръгвахме към реката да газим с босите си крака в студената вода и да ловим риби с вилица.  Друг път ходихме по гората, метнали чували на рамо и събирахме шишарки за подпалки през зимата. Раздавахме ги на възрастните хора по дворовете , а те ни черпиха с бонбони " Лакта". Всяка улица си  имаше чешма, от която разточително си течеше топла или студена минерална вода, и се събираше в дървени корита. През деня жените перяха в тях, а вечер, връщайки се от паша, животните утоляваха жаждата си. Ние пък се къпехме с дрехите в тях или тичахме подир лудата Магда , и се закачахме с нея. Тя се потапяше само на чешмите със студената вода. Това с къпането по уличните корита от нея го бяхме прихванали. Влизахме и в черквата, ако имаше погребение, защото бяхме любопитни да видим умрял човек. Изневиделица се появяваше баба ми с китка в ръка, хващаше ме за ухото и ме извеждаше навън. А когато имахме пълна шепа със стотинки, отивахме на площада и си купувахме един сладолед за всички. Ближехме го кой, колкото превари.   С момичетата  понякога  се скривахме се в някоя плевня на хлад и насядали върху сеното си боядисвахме ноктите с червен лак. Баба ми щом ме видеше, казваше строго: "Сега тая глупост, защо я направи?"- като че ли, от сутринта само умни неща съм вършила, но червените нокти са ме провалили.

   Вечер цялата тайфа се събирахме около един дървен електрически стълб  на улицата и под слабата светлина на неговата лампа си разказвахме истории - страшни, ужасни и измислени. Уморени от щуротиите, които вършихме през целия ден и от безцелното ни обикаляне по прашните друмища, вечер бяхме готови да чуем всякакви страхотии.  Тогава нямаше нито телевизори, нито компютри и всички хора нещо си разказваха: - децата разказваха, бабите разказваха, седнали вечер на пейките пред къщите, и пътниците в мотрисата си разказваха едни на други за радостите и тегубите.

    До тук всичко добре, но къде е морето в моето детство?  Ами такова нямаше ! Тогава  децата ходиха на морски  или планински лагери, някои даже  и на двата. Други ги водиха на море родителите. На мен майка ми казваше: "Две баби те чакат в планината ,гледат те като Симеончо , а ти  искаш на море да ходиш. Да вземеш да се удавиш и да не знам какво да правя после. На море ходят тези, които знаят да плуват."- С това разговорът приключваше. Вярно е, че аз не можех да плувам, но и къде да се науча?  По баирите на Родопите, ли? Не можех да дам и смислен отговор на майка ми, какво тя ще прави, ако се удавя. Не знаех и кой е Симеончо, но наистина имах две прекрасни баби, които живееха  в едно балканско градче с минерални извори, реки и хамами. Щом започнех да мрънкам за морето, майка ми нарочно подхващаше една песен, която ми късаше сърцето:

Разлюляла се е Юрданка, ох, аман, аман ,

сред море на два каика, ох, аман, аман ,

косата и се вейше, ох, аман, аман,

от едно рамо до друго.

Рибар Юрданки думаше:

Недей се люля, Юрданке,

ще паднеш да се юдавиш .....

    Сега знам, че не само са се страхували от морето, но и средства не са достигали на моите родители. Бяха купили ново жилище и непрекъснато го обзавеждаха. Парите не достигаха и морето както за мен, така и за тях, оставаше далече, далече. Въобще какви са тези мои капризи?  Колко му е да се "юдава",  а и морето се казваше "Черно" . Изпитвах завист към тези, на които предстоеше да заминат на море, или току - що се бяха върнали оттам с по няколко мидички за спомен. Морето  се превърна в моята най - голяма мъка. По това време вкъщи, върху бюфета в салона, се появи къщичка, облепена цялата с мидички. Не знам кой беше донесъл този социалистически кич, купен от някоя сергия. Ние пък го иступосахме на показ, защото тогава още дрънкулки от Китай нямаше и всеки редеше по витрините каквото му подарят. До къщичката стоеше препариран истински фазан, донесен от семен приятер – ловец. Под опашката на фазана имаше стаен термометър, с изглед от Полша, подарен на баща ми от Милко Димов, известният по онова време колоездач .Върха на социалистическата естетика държеше гондола с гондолиер от Италия. Донасяха ги шофьорите, които караха камиони по Европа. Гондола ние нямахме, защото не познавахме никой от Международния транспорт. Мидената къщичка сигурно е значила нещо за моите родители, но за мене тя придоби друга стойност. На първия учебен ден, след тържественото откриване на  година, децата се събирахме на групички из двора на училището и си разказвахме преживявания от ваканцията. Хем бях любопитна да чуя къде измислени, къде истински истории, хем завиждах, когата те бяха свързани с морето.  Тези, които го бяха видяли, ни носеха пълни джобове с камъчета, охлювчета и мидички, събрани по брега. Когато едно дете няма море, то може да си го измисли, заедно с мидите, особено, ако е дете с фантазия.  Точно това и направих! С мойто море се срещахме в мечтите ми. То беше ту бурно, ту спокойно, но винаги примамващо. Един ден се събудих с гениална идея в главата. Отчупих няколко миди от гърба на къщичката във витрината. Събрах ги в джоба на ученическата престилка и на другия ден ги раздавах на съучениците ми. Когата ме питаха как съм прекарала на морето, аз премрежвах очи и виждах моето измислено море. Въздишах щастливо и казвах: "Ах, морето! Толкова е ласкаво, топло и красиво!" След това бързо сменях темата, като се завъртах в кръг на пръсти, за да покажа, какъв голям балон правят около мен плисетата на полата ми. Въпросната къщичка от някакво кичово творение се превърна в колибата на Баба Яга - грозна, олющена, зловеща. Майка ми  искаше обезателно да си призная, защо съм унищожила нещо, което друг е сътворил с труд и фантазия .Нямах оправдание, а още по - малко можех да кажа истината. Мълчах. Колкото миди бях отчупила, приблизително толкова шамари получих. Тогава думата "кич"не я знаех и не можех да я използвам като аргумент за смислено обяснение на моето влечение да руша.  Хем на море не бях ходила, хем и бой изядох.

   Най -много завиждах на моята приятелка Емине. Тя живееше в съседната на бабината къща и беше помакиня, но това за мене нищо не значеше. Играехме заедно, спяхме в нейнята стая с дървените одери, покрити с вълнени халища, ядяхме ябълки от градината на баба. Но на море Емине тръгваше без мен, с децата от детския лагер. Сядах на трикракото столче и гледах тъжно как тя глади и подрежда дрехите си в стар, мокавян куфар. Докато  липсваше, аз играех с момчетата от другата махала и върших с тях поразии, напук на морето.  За утеха баба ме водеше понякога на кино.  Виенското колело струваше един лев, но тя казваше, че е глупаво човек да се върти като улав и по - добре е да отидем за един лев на кино. Аз сменях протритите гуменетки със сандали, а баба сваляше препасаната престилка и така пременени, тръгвахме   за читалището. Познатите, които срещахме по пътя, тя осведомяваше, че ме води на кино. Аз си ходих сама по целия град, защо сега казваше, че тя ме води? Като иска някъде да ме води, да е на морето, а не на кино. Един ден попаднахме на филма "С деца на море". Излезнах много тъжна от читалището. Баба знаеше за моята мъка по морето, а в този филм имаше едни щастливи деца, едни лодки, едни приключения и едно синьо и голямо море - само за завист. Вечер си лягахме с баба в голямото и желязно легло,  гледахме звездите през отворения прозорец и обсъждахме видяното в поредния филм, но сега се свих на кълбо, с гръб към нея и побързах да заспя, за да не мисля за морето. На сутринта баба каза , че ще ходим да се къпем  в гората и да си приготвя кърпа и кат сухи друхи за преобличане. Вървяхме, вървяхме и стигнахме до едно затънтено место сред боровете. Там тихо клокочеше извор с прохладна минерална вода, която се събираше в естествено корито от камъни, не по - дълбоко от половин метър:  "Ето - каза баба - сега си имаш твое море и не се цупи повече!   На морето хората се плицикат, защото им е жега. Тази вода е минерална и лечебна. Можеш да си киснеш в нея на воля и зло няма да ти стори. Я, виж, колко е прохладно сред бориките. Хем ветрец, хем море, хем и "Балканът пее хайдушка песен."   След това тя седна под една ела, извади кълбо с навит бял конец  и заплете  на една кука дантела в кръг. Това дето каза за хайдушката песен, не ме изненада, защото баба много обичаше Ботева. Често го цитираше и даваше за пример. Негова снимка тя държеше прикрепена на старото радио "Тесла". То не свиреше, но служеше за рамка на Ботевия лик, изрязан от мой учебник.

    Колкото по-голяма ставах, толкова Черно море оставаше по-далечно и по-недостижимо. Обзавеждането вкъщи нямаше край.  Веднъж мама каза: "И това лято ще се разминем с морето. Обещали са ни маса от орехово дърво за хола. Кой знае колко ще струва!  Затова ще отидем през лятото при баба ти." Като чели преди ореховата маса все на море бяхме ходили, та сега  тя е причина да не отидем. Тази маса и досега стои в къщи на същото място, където години наред ни събираше по празници и ние и бяхме простили, че ни беше "изяла" цяло едно море.

    Годините минаваха.  Морето неусетно се бе превърнало за мен само в едно синьо петно, в дясната  част на географската карта на  България.  Изчезна и от сънищата ми. Други неща и други пътища ме вълнуваха, а те бяха в посока, обратна на морето.  Знаех, че някъде там има море, което можех да видя, когата си пожелая, но то беше загубило магическия си образ от детството.  Море като море, какво толкова?   Съдбата  навие ли си нещо на пръста, никой не може да и попречи. Точно, когато си мислих, че съм му обърнала гръб, тя ме прекара през десет бурни морета, за да ме отведе на оня бряг, който сънувах в детството. Срещнах човек, в чийто син поглед се беше събрал целият ми детски копнеж по морето. И той стана моя съдба. Отведе ме до най - южната му част  и там пуснахме котва. И вместо да съм щастлива, морето започна да ме задушава. Настаняваше се в живота ми като натрапник. Държеше ме далече оттам, където се чувствах добре - от планината.  Вечер сънувах онзи прохладен вир, където  Балканът пееше своята хайдушка песен.   Сподавената ми детска мъка  по морето се беше превърнала в нежелание да разговарям с него, въпреки че се разхождах  по брега, събирах миди, къпех се в копринената му прегръдка.  И все пак търсех своя път към неговата извечна хубост, но между нас си оставаше едно разстояние,  в което се разбиваха вълните му и което аз не можех да преодолея. И ето, че нещо се случи.

    В един момент стояхме заедно със съпруга ми на брега на Тихия океан в Америка. Беше по залез слънце. Хората тичаха насам - натам по плажната ивица с уокмани в ушите и безразличен поглед към вълните, вторачени в крачкомерите, метрите и километрите. Смахнати баби с размъкнати розови шорти държаха за ръка дядовци с нахлупени безбойлни шапки и мълчаливо се разхождаха.  Няколко чернокожи, с жълти гумени ръкавици , събираха утегчено боклуците от плажа  в голями черни торби. Нямаше други освен нас, които да съзерцават магията на залеза, а аленият диск на слънцето любовно се потапяше в прегръдката на  Океана. Очи ли нямат, душа ли им липсва, или са преситени от Холивуд тези хора , аз не знам?  Сякаш целият свят наоколо бе обзет от непоносима лятна умора и досада.  Океанът бучеше  тихо, настръхващо  и не предразполагаше към диалог с безсловния език на водата. Срещу нас стоеше огромна и плашеща водна стихия.     Обзе ме чувство на безнадежност и желание за бягство. Гледах на океана като на великан от други измерения - недружелюбен, студен, мрачен и надменен. Неочаквано,  до мен се появи детето, което все не можеше да отиде на море и тихо прошепна: "Ах, морето! Колко е ласкаво, топло и красиво!"  После се фръцна със плисираната си пола и изчезна така мигновено, както се беше появило. Почувствах болезнена носталгия по морската  синева. Същото видях и в очите на съпруга ми, който бавно крачеше по пясъка и  се отдалечаваше от съприкосновението с величието на океана. Осъзнах, че през всичките тези години, когато съм се сърдила на морето, когато на инат съм го задгърбвала, но и когато съм го измисляла и сънувала, вълните му като вълшебни скулптори са издълбавали следи в душата ми .

    Отворих прозореца с изглед към хоризонта  и вдъхнах познатия мирис на водорасли и морска сол. Бях у дома, на най - южния бряг. Прошепнах съвсем тихо, като молитва:  "Благодаря ти, мое море, че не си Океан ! " Чу ме само едно дете, което събираше миди по пясъка и ги слагаше в джоба на ученическата си престилка.

 Елена Пеева