Сама съм си кладенеца

14.07.2018

За "Господарят на гледката" на Виолета Христова

  

    „В сандалите на Марк Аврелий“ – така авторката въвежда читателя в света на книгата си. А близост наистина съществува – не само защото „Господарят на гледката“ събира „умозрения и афоризми“ и припомня за полъха от римската стоическа етика, а и заради фокуса на търсенето: и тя, подобно на книгата на императора е  взиране „Към себе си“:

Гледаш навън, гледаш...

и ти се иска да се обърнеш.

    Гледането и виждането са смислов център на книгата и това едва ли би учудило някого, ако познава поезията на Виолета Христова до момента – окото и виждането са мотиви с ключов статут в творчеството й. Но центърът на центрите е този, който избира – Господарят на гледката. Видими неща се появяват на тези страници – реки и влакове, коловози, дървета, стени, врати и прозорци, онази обща наша социална стена, по която оставяме отпечатъците си… Но светът на земната видимост още не е „гледката“. Видимото има преди всичко символична функция или се появява във философската метафора, обработено до фрагмент. Виждането е субективен акт на проникване-извличане на смисъла. Физично, метафизично и морално-етично имат собствен танц, в който „виждам“ значи „избирам да проникна отвъд навичните структури“, отвъд бинарностите. Виждането се стреми отвъд страховете на ума, за които поетесата писа в „Една ампула мрак“ – „Умът се крие като прилеп в себе си,/ защото се бои от изумление“. В „Господарят на гледката“ виждането следва стъпките на „осъзнаващия дух“, казано с метафората на Юнг.   

    Тук ще откриете солиден набор от символиката на духовното търсене: коридора-лабиринт, пещерите, където се е случила срещата със самия себе си,  „вътрешния човек“, вътрешното дете… Оттам прииждат гласове, спомени за духовни уроци, от онова тъмно езеро – още един класически символ на посвещението и духовната трансформация:

Има едно тъмно езеро на дъното ти.

Колко е дълбоко, никой не знае.

Понякога е скрито в мъгли и притеснения,

друг път сякаш го достигаш за миг

и като смело водно конче

докосваш повърхността му.

За плуване чак... рано е.

Всичко е в него.

И мракът ти, който е светъл.

И светлината ти, която трепери.

И дъждовете, и сушите.

И онова, което си мислиш, че е любов.

 

И онова, което е любов.

И онова, което е.

Тъмно ли казах?

    Ако си спомним древните мистерии в пещерата на познанието, с онази верига, която символично привързва неофита към земната илюзия на формите, докато получи прозрение за пътя, то тук още в началото разбираме, че веригата вече е скъсана. Някой е бил в пещерата на мистерията и е узнал, че макар и често да се придържаме към веригата в света на формите, няма верига, която да не може да бъде развързана. Там, на дъното, както се казва в тази книга, „из пещерите ти“, точно като в Платоновата пещера е прозрян истинският път на човека – в стихотворението „Бежанци сме…“ той изглежда така:

Не обетована земя ни трябва, а необят.

От необят сме направени

и в необят ще се превърнем един ден.

    Първата част на книгата е озаглавена „Процепи в очевидното“ и процепът, отново ключов символ на духовната трансформация, остава основен мотив до края. Посоката на инициационното преживяване не е еднозначна. Навътре:

 

Понякога получаваш процеп,

през който се вижда,

че не си този прекрасен човек,

какъвто се знаеш.

А друг път – процеп, в който да видиш,

че не си и онзи ужасен човек,

дето хрипти в гърлото ти.

И двата процепа,

и останалите безброй, си все ти.                                                                                                    Но нищо окончателно.

    Ето я и тази навън:

Усещам някакво разпукване на черупката.

Розово месо се подава отдолу

и всичко изглежда болезнено.

Но толкова значими неща

не са ме подушвали досега,

толкова жив и променлив живот

не ме е прегръщал!

    Процепът ни е даден по предопределение – очите ни са процеп:

Как стигнах дотук ли?

През очите.

    Така сме създадени – да виждаме-познаваме, това е човекът. Наличието на процепа само по себе си предопределя активност, позиция на субект, вече е Логос. Процепът се отваря отвътре навън:

На върха на дървото пее славей.

В корените живее лисица.

Чакат ме да реша.

    Ако умът диктува на сетивата какво да виждат, гледката се стеснява: „всеки разнася насам-натам/ стъклото на своя прозорец,/ оглежда се в него и го нарича „свят“. („Сетивата стесняват гледката...“). И когато човек гледа навън, разглежда витрината, „не вижда там нищо друго/ освен смаяните си очи. ( „И да викам с цяло гърло…“) Виждането в цялата книга е в класическата си символика на познание/себепознание, то е нашата предопределеност да бъдем търсещи същества.

    Но процепът има и проява, която сгъстява битийната енергия в класически инициационен импулс, тласка човека към осъзната трансформация. Да се пропука „родната черупка от навици“ („Прибираш се“), да се премине през граница, да се напусне коловоза, „да махнеш шлюзовете  на реката“, да отлепиш етикетите, които сам си си лепнал като върху куфара на турист.  Процепът винаги води до някакво нарушение на статуквото и (добре знаем) нарушителят променя себе си, преживява някакво посвещение – „някакви по-дълбоки дробове в дробовете ти, сякаш дишаше с отвъдна сила“ („Не знам дали задачата на човека…“).

    Да, въженцето, което ни придържа в тленното съществуване, се опъва и бързаме да се вмъкнем в кожите си, осъзнаваме риска, полудяваме от инстинктивен страх, но – стъпката е направена и човекът не може да я забрави. Да, „нищо окончателно“. Животът е непрекъсната динамика, танц – между вътрешния и външния ни човек, между тук и отвъд, между обетованата земя и необятието, между мрака и светлината, между смелостта на сърцата и страха да сме други. В тази книга човекът няма заблудата на неофита, че веднъж се „става друг“: ако си излязъл на пътя, животът ще те предизвиква, „за да забравиш всички „трябва”,/ които са те напътствали дотогава“ („Животът понякога“), ще ти поднася изненади, защото:

 

Свикването със собствената версия е блато.

Личната тиня се е законспирирала

в лечебна кал. Но става такава само

ако се изважда редовно на слънце.

                                                            („Чудо е всичко, което ме изненадва…“)

   В тази книга понятието Аз не е еднородно: вътрешният човек, външният човек, изкушен от социални роли, егото, съществото от дълбините… Техният диалог често е драматичен, динамиката им е непрестанна. Докато четете, ще си спомните древната максима, че каквото е вътре, това е и вън, каквото е горе, това е и долу – ще я откриете като поетичен израз на преживяна индивидуална опитност:

 

Врагът прилича на тебе.

Каквото те яде отвътре,

те изяжда и отвън. 

 

    Това е „кръга, който сме“ – в неговият обсег може да се „види“ светът, могат да се виждат неща – и онова, което обичаме, и онова, което отхвърляме – всичко това „Ти си“. Затова толкова често се появява и образът на бумеранга – хвърляш го по нещо, ще се върне окървавен. Но дали наистина идва отвън?

    И как да избираме какво да проявим, къде е оня център, в който сме най  себе си в неспирната динамика на кръга, който сме, в земния живот? В цикъла „Силата на сърната“ ще открием посланието, че силата е в същността ни, в смелостта да я проявим в най-чистия й вид, независимо колко уязвими ни прави това в очите на другите:

Уязвимост.

Силата на сърната!

Да отвориш толкова широко

невинните си очи,

че ловецът да се смути.

Нима Господ би оставил

крехките - невъоръжени?

    В „Господарят на гледката“ философското питане непрекъснато сменя фокуса на търсенето – аз, ние, ти, вие…  – създава се динамика между частно и социално, между субективния поглед и универсалния прочит на битието, срещат се виждания, истини. Има ли абсолютна истина и познаваема ли е? Не е ли безумие да се убеждаваме непрестанно, че ние сме правите. Коя е онази истина, на която да се доверим. В тази книга тя най-често приижда от „онова хитро създание на дъното“. То провокира, то е незаспиващото съмнение „от пещерите ти“, което ни държи будни, то е вътрешното дете – събрало в едно мъдростта и спонтанността:

Каквото и да говоря,

непрекъснато обяснявам себе си.

Изговарям личната си история,

досъчинявам я, досъчинявам се,

изтривам моливчето,

ако съм излязла извън контура ѝ.

И си звуча убедително.

А на дъното някакво дете слуша

приказката ми и се смее с глас.

   В „Господарят на гледката“ и думите са проявление на човека по промисъл. Замисляме ли се, че изричането им създава процеп в битието? Твърдим, че осъзнаваме съзидателната им сила, но наистина ли поемаме отговорността, че ги създаваме. И какъв ще бъде процепът – тунел към тъмната светлина на онова езеро, което живее у всеки от нас, или кървяща рана? Ето две миниатюри:

Дори звукът от дума,

произнесена наум, променя гледката.

Нюанс: И думите са бойно изкуство.

    В темата за словото специално място е отредено на поезията. Върховен акт на единението между човека и Бога – тя е мистиката на божествения дар: „Поезията, е отговор на незададен въпрос,/ божествен орфически шепот...“ Написването на стихотворение представя литературата като инициация – пропукване на черупката, на „кафявата корица на обичайното“, мощен синкоп на битието, в което поетът, Ловецът на шепоти става свидетел на космически генезис, подарено му е да преживее Началото („Написването на стихотворение“). Къде се разместват текстонични плочи, откъде потича гейзерът – въпросите са излишни, защото в този акт няма вън и вътре, миг и вечност – той е свръх бинарното мислене – акт на Единното.

  

    В тази книга ще открием силна философска тяга, големите въпроси на познанието – за човека и бога, за себепознанието, за аз и другите, но не и назидаващи жестове, не и крайни постулати. „Господарят на гледката“ е мъдра книга, която по-скоро пародира високомерието на философската поза:

Обяснително за обясненията

Обясненията, както беше казал някой,

са тлъстини. Даже необяснимите неща 
намират обяснение.

Обяснява се всичко: чувства, причини,  
животът и задачите по математика.

Обяснението в любов не е любов.
Обясненията в любов също са тлъстини.    
Обяснението на света не е смисълът.                                                                                  
Животът е необясним.

Истината търпи обясненията,

както кравата мухите.

Истината е.

И няма раздвоен език.

    „Господарят на гледката“ е книга за живота, видян като даденост и тайнство, като „свят“, който винаги ще ни изненадва. Защото докато носим собствените си прозорци и го гледаме през стъклата им, у нас най-често остава някаква затворена врата, или няколко. Защото може и така да се формулира предизвикателството да сме човеци – докато сме тук, да се погрижим за прозорците и вратите си. За останалото ще се погрижи животът.  

 

 

Добрина Топалова