За призванието и харизмата

17.07.2018 1

от Росица Чернокожева

Даровете и призванието от Бога са неотменими

Римляни 11:29

Има хора-личности, но има и хора-институции. Проф. д-р Коста Костов е институция. След първите пет минути разбираш, че това е човек понесъл в сърцето си всичките болки на своите пациенти от Клиниката по белодробни болести на Военно-медицинска Академия /клиника създадена по Швейцарски модел/, но и светлината на духа и надеждата. Една ренесансова и същевременно космополитна личност, която те зарежда със своите неимоверно отворени сетива и рефлективност за светa. През 2013 г. е издадена неговата книга „Посоки на вдъхновението“, която като във фокус събира разностранните му интереси и таланти/ или както обича той да казва старата българска дума подадине/ . Ще видим, че това вдъхновение струи от всеки ред на текста.

От българската и световна история знаем, че лекарите са изкушавани и от писателството. „Няма начин човек да стане брилянтен писател, ако преди това не е учил медицина“ – твърди  Съмърсет Моъм и с това са съгласни мнозина негови колеги. В световната история има много примери на творци, започнали кариерата си като лекари, но постигнали слава със стиховете и романите си. Сред тях са Чехов, Булгаков, Рабле, Джойс, Брехт, Кронин, Камю, Шилер, Конан Дойл…

Знаем и, че съществува Съюз на писателите-лекари в България "Димитър Димов". Това е група на писатели-лекари с участието на Валери Петров, Евстати Бурнаски,Рада Москова, Георги Свежин, Петър Константинов, Христо Ганов, Златомир Коларов,Рашко Сугарев, Фани Цуракова, Лиляна Райчева, Коста Костов и др.Тази традиция у нас води началото си още от Иван Богоров и Петър Берон. Нужно да отбележим, че лекари писатели е имало още в древна Гърция. Най-вероятно причината за това трябва да се търси в митологията – Аполон е бил бог както на медицината, така и на поезията, Атина Палада – богиня на поезията, войната и лечението.

Коста Костов  е носител на много награди – „Лекари, на които вярваме“, „Най-добрите лекари“, „Вдъхновение на годината“ и др. Освен, че е пулмолог д-р Костов е и писател с безспорна дарба. Носител е и на наградата за есеистика за 2015 година на вестник „Словото днес”. Обикновено визитката му завършва така: освен родния Бургас, в сърцето му са Барселона, Лондон и Сан Франциско. Душата му принадлежи на България. Няма идоли, но има житейски примери, които го вдъхновяват.

Книгата на Коста Костов има компилативен характер, в добрия смисъл на понятието. Още в предговора писателят ще ни сподели: „Словото е неустоима страст и ако само веднъж те обсеби, не те пуска цял живот.“ Това е сложна книга, въпреки че наред с това е и много четивна, защото всеки ред от нея ни кара да размишляваме, да усетим сходни собствени преживявания и асоциации, да изживеем заедно с автора вдъхновени миговеили болезнени спадове. Тя не само разкрива всеобемащата и респектираща обща култура на автора, а има един обединяващ център – неимоверно заразяващият и жизнеутвърждаващ дух, изпълнен със страстта на възрожденeц, дух, който аз бих нарекла /по името на списанието, което проф. Костов издава/  – in spiro. Това вдъхновение струи от всяка глава на книгата. Това вдъхновение става необходимост като вдъхването.

Тази книга може да бъде четена и като автобиографична книга. В нея авторът вгражда целия себе си. В тази книга той разказва себе си. Макар, че Коста Костов ни споделя своите най-съкровени пристрастия в музиката и киното от зрелите си години, читателят може  да доконструира образа на автора дори и от детските му години, защото тази книга трябва да се чете и между редовете. Писателят умее само с един щрих, с едно изречение – например, връщане в спомени към родния Бургас – да ни каже важни  за себе си неща.

           Казах, че това не е лесна книга, а квинтесенция на преживян опит, преживени болки и радости, философски размисли и екзистенциални търсения на автора. Но същевременно е и много четивна, защото говори нa сърцето ти. Д-р Коста Костов ни предлага едно истинско интелектуално предизвикателство, което от първата до последна страница държи нашето любопитство и интерес и спечелва нашата емпатия.             

Както самият автор пише в предговора, текстовете са обособени в четири глави: пътеписи, портрети, интервюта и упражнения в любо/зло/словие.

Пътеписите на Коста Костов се вписват в най-добрите традиции на този жанр.  Те са ярки, с фотографска точност за детайла, но и философски обобщени екзистенциални търсения. И най-вече, с богат диапазон на хумора – от остроумната закачка до проницателността на злободневната сатира. Всеки от тях разкрива най-характерното за ландшафта, екстериора, архитектурата, атмосферата, икономиката, социологията на посетения град, но най-вечете са опит за вникване в психологията на отделния човек, жител на тази страна. Такава  широко скроена личност, като Коста Костов, пребивавал в 46 страни на четири континента, може да пише за света само през една всеобемаща хуманност.

За Южна Корея и Сеул – скъп, луксозен и уреден град – писателят ще възкликне „Толкова много имане го няма никъде“ и като в пиеса на абсурда шофьорът на автобус, с изрядно бели ръкавици ще пожелае „Добре дошли.“ За Чикаго Коста Костов казва, че е човешки град, съчетание на свръхмодерното с топлотата на старото и че след любимата му бургаска улица „Богориди“ и още няколко по света, „Мичигън Авеню“ в Чикаго е „магнетична и безсрамно те съблазнява“. Япония е като друга планета. Освен това Токио е и Йерусалим на бронхологията. При пътуването имаш чувството, че цялото внимание е насочено към теб като пътник. Но в Токио мащабите са такива, че се чувстваш само като едно винтче, загубило скромната си индивидуалност. А японките и корейките са най-привлекателните, сюрреалистични и магнетични жени. За Торонто Коста Костов споделя, че определено, това не е неговият град, а в следващия пътепис авторът безапелационно ще заяви, че Барселона е неговият град и че това е любов от пръв поглед. И екстазът ще продължи: „Като спомен от друг живот и друга планета“. Следват две  екзотични точки от света – Бермуда и Хонолулу. Първата е елегантен примес на карибска топлота и английска сдържаност, където можеш да се насладиш на „убийствен“ сладолед /а Коста Костов е добър познавач!/. И в края на пътеписа за Хавай ни чака друго изненадващо изречение за тамошния кокосов сладолед: „Накара ме да забравя оня сладолад от Бермуда.“ Като последно местоописание от този раздел на книгата си авторът е оставил за впечатления от Сан Франциско. Този град във всичко импонира на авторовите сетива. Гларусите напомнят Бургас, тук са били Луис Армстронг, Ела Фитцжералд и Дюк Елингтън, тук е роден големият Клинт Истууд. И тогава неоспоримо се налага изводът за свободата: „Ела във Фриско и ще разбереш, че винаги си бил затворник в собствената си страна“. Във всеки от тези пътеписи неизменно присъства и България – като сравнение, като отправна точка и като мечтание да се достигнат тези световни стандарти.

Втората част от книгата съдържа портрeти на хора, предпочитани от писателя в различни области – кино, джаз, хора, които го вдъхновяват. Това са портрети на петима музиканти и двама актьори.За един от символите на съвременния джаз Джо Семпъл авторът изтъква, че той се отличава с една по-топла, лирична и сантиментална концепция, определяна и като джаз-поп. Когато се говори за фънк или фюжън, не може да не се говори за Джорж Дюк, който вече е издал своя тридесети соло-албум. Заглавието на третия портрет е достатъчно красноречиво: „Майкъл Бубле – един истински джентълмен на съвременния традиционен джаз“. След това Коста Костов ни представя саксофонния виртуоз Дейвид Санборн, който е считан за Гуру на цяла една генерация съвременни саксофонисти. Този музикант е тясно вплетен в живота на Коста Костов, с когото авторът има една паметна снимка от джаз-фестивала в Ротердам, 2007 година. Плеадата на представените от писателя музиканти се обогатява и с портрета на Дейв Гръсин – американски композитор, аранжор и пианист. Филмографията на Гръсин е особено впечатляваща, обхващаща 100 заглавия. Сред портретите не е забравен и символът на суинга Луис Армстронг. Портретът на този крал на суинга, който „изведе една малка музикална форма, заровена в бедните квартали на Ню Орлиънс до голямата сцена и до сърцата на милиони“ Коста Костов пресъздава с особена любов и в контекста на световната култура. И още един акцент – към нещата заради които си струва да се живее Уди Алън в своя филм „Манхатън“ включва и парчето на Луис Амстронг „Potato Head Blues“. Последният портрет от тази поредицата джазмени е на Дейвид Коз – един от най-ангажираните музиканти в този бранш. Коста Костов има шанса да бъде с него и още куп други джаз-музиканти цели седем дни на средиземноморски круиз през 2012 година.

              В раздела с портрети в книгата са включени два портрета за големите от киното Ал Пачино и Клинт Истууд. За Ал Пачино Копола казва, че е един от най-интелигентните актьори. Актьор, който, може да превърне актьорската игра в поезия. Ал Пачино във филма „Кръстникът“ прави една от най-великите роли на всички времена в киното. На въпросът, кой би искал да бъде негов биограф, актьорът без колебание заявява: Достоевски. Портретът на Клинт Истууд Коста Костов започва с думите: „Клинт Истууд е моят филмов гений.“ Когато като актьор и режисьор Истууд достига своя апогей, филмите му стават ефирни и изящни по структура. Авторът добавя и друг щрих към портрета на своя фаворит – че Клинт Истууд е надарен джаз-пианист и обикновено изпълнява самнякои от музикалните партии във филмите си.

За тази втора част от книгата – портрети – ще кажем, че дали това са текстове за обичаниот автора джазмениили актьори, всеки текст носи белезите на дълбоките преживявания от общуването с изкуството им, наред с оригиналната изява на белетристичният талант на писателя Коста Костов. Преживяванията не винаги са върхово еуфорични, но понякога и дълбоко драматични. И това Коста Костов го знае най-добре и като лекар и като човек. Когато споделяш своите предпочитания и пристрастия ти си поел смелостта и отговорността да се разкриеш и да смъкнеш уютната фасада на неуязвимостта. Ако се запитаме защо харесваме даден творец, винаги ще открием, че е защото нещо ни свързва  – има нишка между нас и другата личност. Това се налага и при четенето на портретите – страстта, която тези творци влагат в призванието си, в отдадеността на таланта си – тя  е присъща и на проф. Коста Костов.Тези портрети са така интересно и с жар поднесени на читателя, че дори да има хора неизкушени от джаза и киното /ако има такива/, Коста Костов ги спечелва за каузата. Това докосване до най-големите от големите е толкова заразително и обогатяващо, че трудно  може да те остави безпристрастен.

Третата част на книгата е съставена от интервюта – личности, които Коста Костов е интервюирал : Ричард Лайт – един истински маестро в пулмологията, Томас Сутеджа, който е с индонезийски произход, но работи в Холандия и е бил силно впечетлен и поласкан, че Коста Костов го пита за потеклото му, френският пулмолог Ерве Дюто, който смята, че най-гениалното постижение в медицината е Фройд и психоанализата. Тези трима лекари са приятели на д-р Костов и са гостували на Националния Конгрес по пулмология в Пловдив, 2008 г. Тук, в този раздел на книгата, авторът е поместил и интервюта с актьора Иван Иванов, изпълнителните директори на две фармацефтични компании в България, драматурга и режисьора Камен Донев, музиканта Даниел Ризов /Денис/ от формация „Ахат“, Мартин Захариев – „медиен бос“ и  с писателя и издателя Румен Леонидов, чието интервю е озаглавено с думите на интервюирания: „Завиждам на животните, които убиват само при самозащита“. Това са хора от близкото обкръжение на автора, хора, на които вярва и чието приятелство го обогатява.

Следват интервюта на журналисти, които са интервюирали д-р Коста Костов по различни поводи. И двата вида интервюта, дали си авторът или теб те интервюират, посвоему, също доразкриват личността на Коста Костов. Когато задаваш въпроси на други хора ти също говориш за себе си – т.е. питаш за неща, които са важни за теб. Интервютата на Коста Костов със събеседниците му се отличават с това, че винаги започват с един основен въпрос – за детството. Авторът безспорно знае, че това е фондаментът на един човек. Преживяванията в детството ни бележат изначално и трайно. Фройд, например, смята, че на четири или пет години малкият човек е вече оформен и после само преекспонира, това, което е. Разбира се, после ни формират много неща от средата в която попадаме, но в детството се корени всичко, което обема нашето несъзнавано.

В края на раздела с интервюта са поместени четири интервюта с проф.Костов, публикувани в престижни ежедневници за периода 2012 – 2013 година и медицинското списание „Топмедика“. Тези интервюта станаха една от любимите ми части от книгата. Те дават възможност да се докоснеш до основните и важни маркери в живoта на писателя. От тях разбираш, че Коста Костов е „закърмен“ с музика и футбол и че си пуска джаз, когато работи. За срещите си с великите музиканти, авторът ще каже: „Големите са невъобразимо обикновени в непосредственото си общуване“. И който се е докосвал в ежедневието до проф. Костов сигурно е констатирал и неговата непосредственост в общуването. От тези интервюта ще доловите болката на д-р Костов от опростачването на обществото ни: че вместо издания като „Лик“, „Литературен форум“, „Народна култура“ масовият читател чете жълти издания и булевардни  романи; че вместо класическа музика от всякъде ни залива поп-фолк. Авторът се възмущава  от лобизма в държавата и здравната система, която от 20 години буксува. Писателят ще ни разкаже как е пял на една сцена в Пловдив с великия джазмен Кен Хенсли. Ще ни говори разпалено за вредата от тютюнопушенето. За професионалната си работа д-р Костов ще заяви, че екипната работа е в основата на успеха и че любимата му диагноза е: Напълно здрав. И накрая Коста Костов ще ни довери, че като се пенсионира мечтае да стане водещ на радио или телевизионно музикално предаване. В интервютата с него Коста Костов ни се разкрива като човек на дълга и честността. Дълга и честността и към себе си, и към другите.

Преди време прочетох една мисъл на Киркегор: „Ако рискуваш – губиш равновесието си, ако не рискуваш – губиш себе си“. Това е  и голямото  майсторство на писателя Коста Костов в тази книга, в професията си и в живота като цяло, че никога не загубва себе си и своята автентичност. С това той ни спечелва завинаги като съмишленици.

           Четвъртата част от книгата е най-своеобразна и оригинална като съдържание. Аз наричам тези опуси на писателя Фрагменти. Да се пишат фрагменти се изисква особен дар за словото. Това е концентрирана проза, съчетаваща философията, рефлекса на афоризма и страстта на сатирата. Тези кратки жанрови форми са събрали цялата обич на Коста Костов към род и родина, към слово, към култура, към добротворство и наред с това – цялата болка и злъч по изгубените илюзии за родината ни през цели 60 години: 40 социализъм и 20 демокрация, но не дотам. Много често от тези фрагменти/да не забравяме, че и Далчев бе майстор на този жанр/ струи тъга. Понесъл в сърцето си тази нереализирана България, авторът ратува за повече образование, повече просвещение, повече трудолюбивост, повече духовност у сънародниците ни. Широк е диапазонът от чувства в тези страници – от униние до злъчна сатира и безкомпромисност към бездуховност, корупция, лобизъм, жълтения до гуша, профанация на изкуството. Почти няма област от българския духовен, икономически, политически живот, която да не вълнува автора. Гражданската позиция, която отличава тези кратки късове, е най-характерното за памфлетната страст на Коста Костов. И тук е мястото да кажем, че точно липсата на гражданско общество е една от най-големите беди на България. Ето някои от тези фрагменти, които в най-висока степен разкриват Коста Костов – българина и гражданина.

Дали ще доживея деня, в който някой наш политик ще произнесе подобно на Айнщайн: от поетите и писателите съм научил повече отколкото от Маркс и  Енгелс/ Оригиналната фраза на Айнщайн е:“Достоевски ми е дал повече от Гаус“/.

         Толкова ме е срам от тези, които са яхнали България, че в омерзението си гледам безпомощно, както Бенковски е гледал горящото Панагюрище. Като него ми иде да кажа: „Ние си свършихме работата, да дойде някой по-читав да я довърши и изгради нова България“.

       …Няма оправдание за лошия вкус, особено когато се превръща в обществена мярка…

Книгата „Посоки на вдъхновението в края си включва няколко опуса, които в изкушението си писателят е озаглавил с любимия си музикален привкус: „Няколко акорда за българските медици в Блус“, „Припев за българските медии в Анданте“, „Църквата и вярата в темпо Престо“, „Модерато за духа на виното и хедонизма“, „Увертюра за големите сърца и умове в темпо Vivo”, „Ноктюрно за жените в Moderato”. Краят на книгата ни разкрива размислите на Коста Костов за достойните мъже, за мъжа като прелъстител, еротоман и естет, за любовта и влюбването, за брака. Ценен нюанс в книгата са нееднократно поставените като мото стихове от Христо Фотев, Константин Павлов и Борис Христов, творци пред които Коста Костов се прекланя.

Нека не подминаваме и факта, че книгата на Коста Костов е много ценна и с познавателния си характер. Тя носи много информация за държави и градове по света, за велики актьори и музиканти от нашето съвремие. Специфичното е, че това не са енциклопедично безпристрастно представени битоописателни или житейски и творчески пътища на големите, а са споделени през преживяванията и богатата душевност на автора и то с много ерудиция, педантичност към фактите и най-вече любов  и възхищение към всичко, за които пише.И последно поред, но не и по значение. Книгата се отличава с изчистения си слог, с дръзките метафори и дълбинните асоциации. Стил, който не можеш да сбъркаш стози на друг автор. А Бюфон ни напомня: „Le style c’еst l’homme!”.

          За високо естетическото оформление на книгата безспорно допринася и художествената фотография, кореспондираща тясно с текста, осъществена от проф. д-р Георги  Байчев. Това са снимки от хобито на лекаря, но изпълнени с професионализъм и високо художествено майсторство.

          Накрая бих искала да споделя, че това е книга за препрочитане, книга, която ти става като настолна и в моменти на колебание, притеснение или беда, посягаш към нея, търсейки  упование. Тя ти дава онази сила на духа, с която самата тя е създадена.

Казахме, че една от големите отдадености на д-р Костов е списанието, което редактира – INSPIRO, „Списание за респираторна медицина и вдъхновение“, от вече 11 години. Тук, всеки брой, на това единствено по рода си оригинално списание, започва с предисловие от д-р Костов / техни варианти намират място и в „Словото днес“/. Това е есеистика отнай-висока класа. И тук в лицето на редактора се срещаме с един неспокоен дух, ратуващ за повече култура и духовност у съвременния българин.Тези начални есета започват традиционно с обръщението „InSpiro, колеги!“. Още това обръщение ни предразполага като читатели и ни превръща в съмишленици. Превръща ни и в сътворци, защото дълго след като сме прочели поредниия текст на д-р Костов, оставаме развълнувани и размишляващи по подхванатата тема. Това са текстове – находки, които не се срещат всеки ден. Всеки път това са дълбоко промислени размисли по различни поводи. Но и обединени от едно – от безкомпромисният поглед на автора към пошлостта, кича и бездуховността. В тези програмни есета д-р Костов ни припомня и ценни мисли и максими на български и световни  творци на словото, които са актуални и днес за глобалната и за българската човешка ситуация. Коста Костов много навременно в този компютъризиран свят ще ни напомни какво е „свещенната самота“ на общуването с хубава книга: „Добрата книга извисява духа и мисленето и извиква най-благородната ни същност“. И е категоричен – „Интернет и телевизията са интелигентни идиоти. Лицемерни хитреци“. В друг брой на списанието авторът ще ни обърне внимание колко лесно ни манипулира днешният свят на медиите. Другаде патриотичният му патос издига глас: „Общество, основано на християнската етика, в която разбойници, политически мишоци и фанфарони нямат място.“ Ще припомни и какво са направили за държавите си политици като Аденауер, Ерхард и Дьо Гол за нациите си. Далновидността на нашият Стоян Михайловски, че в царството на тиквите, кратуната е цар е валидна и за сегашна България.

         Неслучайно в подзаглавието насписанието фигурира и думата вдъхновение. На неговите страници са публикувани поетични творби на Жак Превер, Иван Динков, Константин Павлов, Иван Пейчев. Стойността на изданието се допълва и от ценните портрети на Румен Леонидов за Иван Методиев и Валери Петров, на Никола Иванов за Иван Динков, на Стела Рускова за Юлиуш Словацки и други. Тук е поместен и материалът на Костадин Пампов: „Животът – ад и рай“ – Костадин Пампов е преподавател по философия и история ЕГ „Бертолт Брехт“, гр. Пазарджик. Също – „Последният енциклопедист (есе за Светлозар Игов)“ от неговият първи докторант и литературен критик Никола Иванов. Не е забравена и народната памет с текстът на проф. Симеон Янев „Незабравимите: Цанко Дюстабанов – един възрожденец в апориите на съвременността“.

В навечерието на Бъдни Вечер 2017 година нашумелият съвременен писател Радослав Гизгинджиев се обръща към читатели и приятели на списанието със следните думи: „Пожелавам на всички да ги води духът, а не гладът; любовта, а не страхът; вярата, а не безчестието; силата, а не безхарактеността; толерантността, а не предателството. Пожелавам на всички да сложат първо любов на трапезата си, защото ако нея я няма – колкото и храна да има на масите ни – ще останем гладни.“

 Разбира се, в списанието намират място и много статии за музиката и най-вече джаза. Неслучайно изданието получава признание, изразено така: „Списание InSpiro е изящно съчетание на специализирана медицинска информация, стил на живот и мислене“.

И накрая – още един акцент, с който безвъзвратно ни спечелва д-р Костов. Всяко от въвеждащите в броя есета, неизменно завършва с призива:

„Пишете ми безразсъдно смело“.

          След такива думи се иска просто да помълчим.